ДВОЕН ПОДАРЪК

(фантастичен разказ)

Светослав Пейчев

web

Събуди се рано. Влезе в банята и се сети, че днес имаше рожден ден. Ставаше на шестдесет. Шест десетилетия на този свят и почти едно, откакто от него си бе отишла Вероника. Съблече се и се огледа в огледалото. Оредялата му коса отдавна бе побеляла и само в дългата му брада все още се забелязваше тук-там по някой черен косъм. Стройното му някога тяло се беше обезформило и закръглило. Недоволен от гледката поклати глава и влезе под душа.

Час по-късно спря колата си пред гробищния парк. Взе букета, купен преди минути, и пое по познатата алея. От студа тънкият сняг захрущя под краката му и подплаши няколко катерици. Те се стрелнаха нагоре по дърветата и обърнаха любопитни очи към него, щом спря пред гроба на жена си. Свали ръкавицата си и помилва надгробния камък.

- Здравей, момичето ми... Донесох ти рози... бели, като снега наоколо... Днес закръглих шестдесет, но съм тъжен. Много ми липсваш... Без теб светът e друг за мен...

Отпусна се на колене и постави букета в основите на камъка. Почисти с ръка малкото сняг, успял да се задържи по издълбаните букви в него и сведе глава...

Не му се прибираше още в пустия дом и на връщане се отби в някакво барче. Беше почти празно. Седна до прозореца към улицата и поръча чаша чай. Някакъв грохнал старец се загледа за миг в него през стъклото и отмина. Докато чакаше да му донесат чая, се унесе в мисли, но дрезгав глас току зад гърба му го сепна:

- Мога ли да седна на вашата маса, господине?

Беше същият дребен старец, който преди минута мина отвън.

- Да, разбира се! - отвърна той леко учуден от избора му при толкова свободни маси.

Старикът кимна мълчаливо за благодарност и се отпусна вдървено на стола. Имаше вид на клошар. Сигурно бе над осемдесетте или по-стар. Протритите му стари и не по мярка дрехи висяха смешно на кльощавото му тяло. Дългата му коса и брада бяха сплъстени, а мръсотията бе променила белия им цвят в жълто пепелив.

Сервитьорката донесе чаша чай в чинийка с пакетче захар и няколко бисквитки и ги постави пред него, а после се скара на скитника:

- Ти пак ли си тук? Махай се! - и виждайки недоумението на клиента си допълни: - Този бездомник често се мъкне тук и сяда на тази маса. Няма пари и нищо не поръчва. Само седи на топло, но с вида си плаши клиентите ни. Затова го гоним...

- Чакайте! Оставете го! Донесете му чаша чай и топъл сандвич с шунка. Аз ще ги платя.

Тя понечи да каже нещо, но премисли и мълчаливо отиде да изпълни поръчката.

- Благодаря ви, господине... Но аз не съм просяк и не съм ви молил за това... - поде старчето, но той го прекъсна:

- Не исках да ви обидя! Днес имам рожден ден. Моля ви, приемете това като почерпка...

- Наистина ли? И на колко ставате?

- На 60.

- А с какво се занимавате? - продължи да любопитства старикът.

- Писател съм - отвърна той, но премълча, че откакто бе починала съпругата му не бе написал нищо.

Отдавна се канеше да започне нов роман, но все отлагаше. Живееше от хонорарите за предишните си няколко успешни романа, но докога щеше да я кара така, не знаеше...

Сервитьорката донесе поръчката и бездомникът се зае със сандвича. Беше без зъби, затова потапяше филийките в чая преди да отхапе. За миг поспря и попита:

- Сам ли живеете?

- Сам. Жена ми почина преди десетина години от рак... - и като извади от портфейла си една снимка му я показа.

- Беше с 15 г. по-млада от мен и си отиде само на 35... Останахме сами с дъщерята. Ето я и нея - показа друга снимка той. - Тя е археоложка и сега е на експедиция в Перу.

Старчето се загледа в овлажнелите му очи.

- Сигурно много сте обичали жена си и сега животът ви е пуст без нея? Тя погребана ли е или е кремирана?

- Да. И още я обичам... Не е кремирана. Преди малко бях при нея на гробището... - отвърна замислен, без да обърне внимание на малко странния му въпрос.

Скитникът приключи с яденето и започна да рови из торбата, която мъкнеше със себе си. Накрая извади някакъв неголям предмет, увит в мръсен вестник и му го подаде.

- Това е подарък за рождения ви ден, но не го отваряйте сега, а когато си идете вкъщи.

- Благодаря! Вие ме изненадахте приятно - и за да не го обиди, прие подаръка, пусна го в джоба си и на свой ред попита: - А ще ми разкажете ли нещо за себе си?

- Да, но първо ми кажете колко е часът?

Погледна към електронния часовник на ръката си, но на екрана му нямаше нищо. Сигурно батерията се беше изтощила и той бе спрял. Извади мобилния си телефон и макар всичко друго да работеше, на дисплея липсваше индикацията за часа. Потърси от менюто, но там пък опцията за часовник беше изчезнала.

- Странно! - учуди се той и не забеляза загадъчната усмивка на стареца.

В този момент телефонът звънна.

- Извинете! - каза той, като стана и се отдалечи настрана с гръб към масата. - Ало?

- Честит рожден ден, татко! Желая ти много здраве и успехи с новия ти роман! Ти почна ли да го пишеш?

- Много се радвам, че се обади детето ми! Благодаря за пожеланията! Не. Още не съм започнал да пиша... Може би скоро... Ти как си?

- Много съм заета, но сигурно след месец ще се видим. Ще ти донеса нещо от тук. Чао, папа! Целувки! - и връзката прекъсна.

- Това беше дъщеря ми... - обърна се той развълнуван, но старецът беше изчезнал.

Сервитьорката мина наблизо и той я попита за него.

- Отиде си, господине, но утре сигурно пак ще се домъкне...

Жалко! Мислеше да го покани вкъщи. Да се изкъпе и да му даде някои дрехи. Нямаше да са му по мярка, но поне щяха да са чисти. Ако искаше, можеше да остане и за вечеря, а защо не и да преспи. Кой знае от кога не бе спал в легло?

Прибра се около обяд. Спомни си разговора с дъщеря си и влезе в кабинета. Включи компютъра, твърдо решен да започне да пише. Само че какво? Погледът му шареше безцелно по екрана, но никаква идея не изскачаше оттам. Погледна в десния ъгъл, където трябваше да е часовникът, но той липсваше. “Какво по дяволите става с тези часовници?” - помисли си той и свали спрелия часовник от ръката си. Беше подарък от жена му и затова не го заменяше с нов. Остави го до компютъра и се сети за подаръка на клошара. Бръкна в джоба си и с лека погнуса извади мръсния вестник. Разгъна го внимателно, очаквайки да види в него някакъв боклук, изровен от старчето в кофите за смет.

Почти позна. Вътре имаше два ръчни часовника - мъжки и дамски. Бяха някакъв архаичен модел с пожълтели екрани от течни кристали и с метални, зацапани корпуси и верижки. Понечи да пусне двойния подарък в кошчето за смет под бюрото си, но забеляза, че по-големият броеше обратно! Що за часовник? Наблюдава го няколко минути и се увери, че брои секундите назад. Щом те свършеха, отнемаше една минута и отново секундите тръгваха от 59 назад към 1 и после пак отчиташе минута по-малко. След минутите сигурно следваше намаление на часовете, после на дните, месеците и годините.

Наистина има спортни състезания, чието времетраене се отчита с подобни часовници, които броят обратно до нула. Те показват не изминалото време от началото, а оставащото до края им. Но за какво му е на някой такъв часовник, който да брои времето назад с дни, месеци и години? Погледна другия - и той работеше на обратно. Стана му интересно и ги занесе в кухнята, да ги почисти и разгледа по-добре. Нямаха никакви бутони и приличаха на водоустойчиви, затова пусна водата върху тях. Изми ги с четка и течен сапун и ги остави да изсъхнат.

Върна се при компютъра и с изненада видя, че часовникът бе на обичайното си място на екрана. Погледна към ръчния, който бе оставил до него и се смая. Той работеше. Оказа се, че и мобилният му телефон показваше отново часа. Сравни времето на будилника в спалнята с това на другите. Съвпадаше! Сякаш те не бяха спирали.

Не можа да намери никакво обяснение на загадката и влезе пак в кухнята. Сега пък часовниците там бяха спрели, сигурно повредени от водната баня при почистването. Реши да не се занимава повече с тях и да ги изхвърли, но щом приближи ръката си към тях и те тръгнаха. Учуден, дълго ги разглежда, прави експерименти и накрая установи следното:

Бяха капсуловани, без възможност за смяна на батерията. Нямаха никакви фирмени надписи, номера или знаци. Отдолу на мъжкия бе изписано ситно: “Ако си без мен, аз съм твой господар. Ако съм с теб, аз съм твой роб.”, а на малкия: “Без мен ще отидеш при мъртвите. С мен мъртвия ще дойде при теб.”

Часовниците работеха, отмервайки точно времето назад, само когато бяха в него или в непосредствена близост до тялото му. Щом ги оставяше или се отдалечеше от тях, те спираха. При приближаване и допир тръгваха отново.

Когато те работеха, показанията на всички други часовници в него или наблизо ставаха невидими, но те продължаваха да работят правилно и щом снемеше или отдалечеше от себе си тези странни обратни часовници, всичко си идваше на мястото. Без съмнение тези загадъчни аномалии се дължаха на някакво излъчване от тях, но не виждаше за какво могат да му послужат. Реши да не ги изхвърля, а да ги върне.

На другия ден отиде в същото барче, сложил подаръка в джоба си и зачака клошара да се появи. Чака дълго, но той не дойде. Отиде и на следващия ден, и на по-следващия. В продължение на няколко месеца упорито прекарваше почти целия си ден там, но старецът не се появи. Отначало мислеше, че е болен и затова не идва. После времето се стопли, а него все го нямаше. Може би е умрял, натъжи се той и загуби надежда да го види отново.

Прибра се разстроен. Чувстваше се така, сякаш бе загубил стар приятел. Реши да вземе един хладен душ, за да се успокои и влезе в банята. Отдавна не беше се заглеждал в отражението си и му направи впечатление, че е отслабнал. Напоследък дрехите му бяха станали широки, а огледалото ясно показваше спадналия му корем. Приглади с ръка брадата си и понечи да влезе под душа, после бавно се извърна и втренчи поглед в отражението на лицето си. Стори му се, че се е променило. Като че ли бръчките по челото му се бяха поизгладили, а броят на черните косми в брадата му се беше увеличил.

“Май започвам да превъртам” - усмихна се на себе си той и се пъхна под душа, но след минута спря водата и изскочи. Взря се отново в отражението на мокрото си лице в огледалото и после притича в спалнята. Извади от джоба на сакото си часовниците на стареца и ги сложи на леглото до себе си. Обърна ги и започна да повтаря на глас надписите върху тях: “Ако си без мен, аз съм твой господар. Ако съм с теб, аз съм твой роб.” и “Без мен ще отидеш при мъртвите. С мен мъртвия ще дойде при теб.” Повтаря ги дълго и когато накрая спря, две сълзи заблестяха в очите му и той прошепна:

- Tи, който ме дари с най-големия подарък, който никой човек не е имал досега, нямаше ли нужда от него? Кой беше ти? Бог? Извънземен? Гениален изобретател? Кой беше ти, който ми подари времето...?

Стана, облече се и постави мъжкия часовник на ръката си, а другия пусна в джоба си. Слезе в гаража и сложи в колата инструменти за копаене, празен чувал и мощен фенер с акумулатор. Запали мотора и скоро светлините на колата му се изгубиха в нощта.

Върна се призори. Свали от колата само чувала, в който нещо глухо изтрака и го отнесе внимателно в една от стаите. Извади от джоба си дамския часовник и го сложи вътре.

После се изми, седна пред компютъра и изписа на екрана: “След 12 години аз ще съм на 48, а Вероника на 33 и още няма да е болна от рак. Така, ако носим часовниците си, ще бъдем господари на времето и ще можем да връщаме назад годините си и да ставаме все по-млади. Не ги ли носим, ще увеличаваме годините си напред във времето и ще стареем, а свалим ли ги завинаги, неминуемо след години ще умрем и ще отидем при мъртвите.”

Гледа няколко минути текста и после го изтри. Поглади часовника на ръката си, усмихна се и написа:

ДВОЕН ПОДАРЪК (роман) Обратно броене (Част I) Пролог...

© Светослав Пейчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.05.2006, № 5 (78)