Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТУП!

Светлана Алексиева

web

Всичко започна от котката. Не, не от котката, а от отворения прозорец на Надежда. Надежда си беше отворила прозореца и тази новина стресна всички. Тя никога не си отваряше прозорците. Да, да, близо тридесет години тези прозорци там горе на третия етаж стояха затворени. Боята бе изпадала напълно и бяха останали само дървени рамки с мътни стъкла, които никога не се отваряха, нито някой помнеше да са мити. И изведнъж цял месец денонощно отворен прозорец! Съседите хвърляха коси погледи към прозореца и мълчаха. Те знаеха какво значи това - с Надежда е станало нещо, нещо лошо, нещо потресаващо, защото в това семейство ставаха все такива неща.

Отвътре се чуваше мяукането на котките. Отчаяно мяукане. От време на време някоя от тях се качваше на прозореца, измършавяла страшно, обикаляше перваза и гледаше розовите храсти долу. Първата котка скочи след една седмица. Не се уби, защото не беше повече от половин кило, полежа в храста и изчезна. Вечерта мяукаше пред нашата врата. Прибрах я. Беше много мръсна и сплъстена като стара плюшена играчка. Кожена дрипа, опъната върху остри щръкнали кости, почти скелет. Гледаше тежко и с нега. Много тежък, лъскав и облещен поглед. Беше безразлична, почти убедена, че ще я изхвърля, но се ползваше от удобствата, докато може. Имаше плоска бяла муцуна, иначе цялата беше някак безцветна, сивкава, със спомени от рижо тук-таме и сплъстен, жълтеникав като мустаците на стар тютюнджия нагръдник. Приличаше ми на майката на Надежда, Верчето, Вяра де, която умря миналата година.

Умряла, казват, от смях. Да, да, от смях. Засмяла се, язвата й се пукнала, оперирали я, но умряла на операционната маса. Тя имаше такъв тежък лъскав и облещен поглед, с някакво безразличие, поглед на изтръпнала жертва. Та това Верче имаше не само същия поглед, но и същите тъмни кръгове под очите, кафяви торби, които правеха очите й да светят, сивкаво лице с много брадавици по него, провиснало като прано велурено сако и сивкаво-жълта коса, нахлупена като несръчна перука върху главата й, обаче не беше перука.

Откак се помня блуждаеше из квартала - един Господ знае откъде и накъде. Прибираше котки и сакати кучета, простираше някакви парцали по провисналия простор, ходеше с най-странни дрехи. Веднъж, трябва да е била към петдесетте тогава, си беше ушила пола от парцалена черга - права пола, с цепка на единия крак и голямо бяло копче на колана - имаше замисъл, имаше форма, нещо като дизайнерска претенция, нещо като недоразумение... Полата като че ли казваше: “това, което виждате, не е това което си мислите”, обаче беше точно това - немислима мизерия и полумъртва надежда, че не си изпаднал чак до там. Само че тя си беше изпаднала и си беше точно там, където се надяваше, че не е. И май разбираше, че оттам няма да издраска, все едно да издраскаш нагоре по водна пързалка - теоретически може, но кой ли го прави?

Ходеше мръсна и оплескана с нещо по-ръцете, ама прах ли, екзема ли, червена боя ли - никой не гледаше, защото и двете с дъщеря й бяха прилепчиви и ха си им се усмихнал, ха няма отърване. Не, не просеха, не досаждаха с клюки, просто те обливаха с любезности, и ако им отговориш на словесните реверанси, имаше да си “приклякаш” до сутринта. Ако им се озъбиш, деликатно отстъпваха, не се сърдеха и сърдечно продължаваха да те поздравяват. Иначе си ровеха из кофите - дискретно, с вкус, измъкваха нещо и си спретваха тоалетче. Най-много обичаха чантите - знаете има едни чанти, дето само ти заемат място в гардероба - поохлузени, демоде, а иначе още здрави и съвсем използваеми, ако им сложиш една боя. Та те точно това правеха - освежаваха ги с някакво хрумване.

Боже, какви ръце имаха тия жени. Можеха да ти нарисуват катарама или джобче с кърпичка, там където го няма, и все едно че е истинско. Веднъж Надежда ми беше подарила яйце за Великден, ама отдавна, още преди да скочи от прозореца. Та това яйце беше направено като Котарака с чизми, муцуната му беше нарисувана с няколко точки и чертици, но досущ като истинска, имаше широкопола шапка от черна хартия, всъщност само едно кръгче, нахлупено върху почернената горна част на яйцето, а отдолу стойчица, оформена като бяла якичка. Колко ли години стоя това яйце в бюфета... никой не поиска да го изяде - толкова хубаво беше, пък и казваха бабите, че ако великденско яйце стои десет години, ще стане на скъпоценен камък. Може и да е вярно, може и да не е, аз поне не съм чувала някой да е държал яйце десет години.

Колкото за прозорците, оказа се, че Надежда заминала нанякъде и дала ключа на приятелката си да храни животните, а онази взела, че отворила прозореца, защото вътре миришело на преизподня, на връщане си счупила крака и не можела да си изпълнява задачата. Язък за притеснението - то нищо особено не се било случило.

Та за какво ви разправях? А, да. Истината е, че не зная как да продължа тази история, защото в училище не ни учеха как да разказваме истински истории - правехме само преразкази и учителката, тогава тя беше “другарка”, та другарката ни учеше да преразказваме на “л” и това беше много важно за шестица, това “л” правеше нещата да изглеждат неземни, сякаш не си от този свят или поне си на сто светлинни години от него, защото около нас никой не разказваше на “л”. Дядо ми, например винаги разказваше все едно, че сега се случват нещата: “И тогава вдигам пушката, онзи се прикрива зад една върба, аз го виждам...” И ние си представяхме всичко като на кино. Баща ми пък говореше все в бъдеще време: “Ще дойдат пари, ще си купим кола, ще отидем на морето и ще минем през Велико Търново да видим какво му е великото и какво ще да е било това наше царство...” И светът изглеждаше огромен и с бъдеще, в което все нещо ще се случи, голям луна-парк, изпълнен със събития, които аха-аха ще станат.

В училище другарката говореше на “л” и светът изглеждаше тъжен и празен, пълен със спомени, една галерия от стари картини. То и тя си беше такава, със стиснати устни, къса гарваново-черна коса, щръкнала като четина. Имаше тъмносини очи, събрани горе в най-тънката част на носа като малка легнала осмица. Очите й святкаха строго и в тях се четеше “венсеремос”. За нея часовете бяха нещо като битка, като да удържиш позицията на всяка цена, а звънецът се стоварваше накрая сякаш подкрепление и тържество на справедливостта, почти както Радецки пристига със гръм и спасява оцелелите опълченци. На другарката наистина й беше трудно да победи, защото учениците й я подлудяваха, но тя с патос се принасяше в жертва и понякога си се любуваше отстрани, сякаш сама на себе си разказва живота си на “л” като приказка: “Имало някога едно добро и прилежно момиче, което искало да стане учителка, отишло в един голям град и учило, учило, учило...” Тогава приказката се прекъсваше от борбата на баба Илийца с кола, която отчаяно се водеше в тетрадките на всички квартални олигофрени в минало, сегашно и бъдеще време, във всички залози, падежи и наклонения и бедната другарка нямаше какво друго да стори, освен да се хване за това пусто “л”, което не можеше и да го изкрещи, защото е съгласен звук и ни го набиваше в главите, а ние предъвквахме характерните черти на баба Илийца и я унищожавахме буква по буква, защото, ако искаш да убиеш един разказ, трябва да го вкараш в учебниците.

Надежда пък рисуваше по тетрадките и другарката й ги късаше, после ги тъпчеше с крака и тичаше да пие вода от чешмата в тоалетната и пак се връщаше. Надежда си преписваше тетрадката и пак рисуваше. Тя и буквите рисуваше, та скъсаната тетрадка хич не й пречеше, просто си продължаваше рисуването, което пък вбесяваше другарката, което пък хич не прилича на една истинска другарка, но времената си бяха такива - жертвени - никой не искаше нищо за себе си и каквото правеше, правеше го за общото благо - поне така си мислехме. Дори баба ми, пенсиониран оперен феномен с дълбок лиричен сопран, се обръщаше с кадифената непреклонност на Тоска към апоплектичния квартален месар с едно “другарю, касапин”, на което онзи отвръщаше “кажи, ма”.

Бащата на Надежда също беше скочил отгоре, когато тя била на шест месеца, но не от прозореца, а от балкона, казал само едно “туп” на плочите и повече не мръднал. Съседите чули това “туп” и се питали кой ли изхвърля боклук посред нощ, защото мнозина от горните етажи тайно си хвърляли боклука през прозореца нощем понеже нямало асансьор и им било зор да щъкат нагоре-надолу по стълбите. После портиерката Тинка се разпищяла, прозорците засвяткали и се видяло какво е станало. Верчето дошло отнякъде - отгоре ли, от улицата ли и само хълцала, а Тинка я завела във входа, дала й вестник да седне на стълбите, за да не й изстинат яйчниците, тупала я по гърба и казвала: “Не бой се, не бой се, к’во му е на човека, нищо му няма.” И на него наистина нищо му нямало - нито пулса, нито дишането... Дошли трима милиционери, записали показания и го закарали в Медицинска Академия. Та така си върви живота на човека - уж нищо не е станало, пък вземе, че свърши.

Верчето не яло три дни и искало да умре, обаче Надежда напишкала всички пелени, подсякла се и взела да пищи, докато заспи, а щом се събудела, отново писвала. Трябвало някой да я изпере, да я напудри и да й подкваси кисело мляко и Верчето не умряло, а взело да пере. Перяло и нещо го стягало за гърлото, перяло и нещо го притискало в тила, докато й писнало, навесила дрешките по балкона като пастърма и се качила на тавана. От тогава тя все простираше с някаква злоба и прането й висеше като бойни знамена, пленени от противника и предадени на поругание.

Та качила се на тавана и там имало една започната картина на трактор с плуг, която я вбесила. Тя скърцала със зъби, виела и мажела тубите по платното като пиян зидар и хубавичко заплескала картината. После взела да дере с нокти по платното и драла, дано го разкъса, с цялата си злоба, защото Бончо, мъжът й, като скочил, хич не помислил за нея и с това я бил съсипал и тя вече не сънувала цветни сънища, ръката й треперела и рисувала разни простотии, вместо картини. Драла, драла, но платното, на което рисувала, било здраво и добре грундирано, та не се скъсало, но от този вой и дране по него се образувал нещо като портрет на Бончо. Е, не съвсем портрет, а само частица, нещо като намек за портрет, само едно засмяно око и малко от сянката около носа и малко от онази твърда, изпружена напред долна устна, която все го правела да изглежда скептичен. Като видяла, че Бончо я гледа от платното и сигурно гледа от онзи свят цялата тая истерия, тя спряла да дере, избърсала си очите с опакото на китките и се тръснала на столчето пред статива.

По него време вече било научно доказано, че “онзи свят” няма, че това е опиум за народа и само безпросветните жертви на капитализма могат да си въобразяват такива неща, а човекът всъщност е цар на природата, животът форма на съществуване на белтъчини и смъртта естествен процес, чрез който се проявяват единството и борбата на противоречията, пардон, на противоположностите, както бил казал Хегел, след като бил поставен от главата на краката си или преди това. Обаче Верчето хич не било сигурно, защото Бончо й се явил по този странен начин и това не било нито отрицание на отрицанието, нито преминаване на количествените натрупвания в качествени изменения, нито можело да се обсъжда в Ремса, където тя ходела на събрания два пъти седмично в съюза на художниците и плащала десет стотинки нови пари за членски внос. Тогава тя си поела дълбоко въздух и продължила да дращи, но вече много леко и нежно, само с ноктите на кутрето и безименния пръст, докато изчоплила цялото лице на Бончо от цветното мазало, после изчоплила раменете му и грифа на цигулката му, накрая направила дълбочината на фона, сякаш Бончо стоял нощем под облаците при безлуние - нали знаете онези тъмни като мастило на октопод нощи, които те стискат за врата, там, където ти е сънната артерия, бъркат ти в очите и карат сърцето ти да блъска под езика, онези нощи, в които очите не вършат никаква работа, но все пак усещаш кривката на земната кора и дълбочината на хоризонта с нещо, дето е в тебе, ама учените още не са му дали име, защото нямат уреди да го регистрират, а щом нещо не е регистрирано от уреди, то си е чист идеализъм.

Като свършило Верчето, огледало си произведението и си го харесало, защото пръстчетата й били много тънички като на дете, ноктенцата й като лопатки и оставяли едни такива малки жлебчета, които очертавали формите, но били в същото време цветнички, защото минавали през различни слоеве боя в дълбочина и всъщност отблизо нямало никаква картина, а едно разорано платно, обаче колкото повече се отдалечаваш или движиш вляво и вдясно, се виждало лице, но тук вече се впускали на работа не само цветовете, но и сенките на жлебчетата и ставало нещо неописуемо обемно и движещо се, което мърдало като живичко, макар всъщност да било само илюзия. Та този начин на работа карал лицето направо да излиза от платното и тогава Верчето нарисувало на самото платно много гладка и хубава рамка от палисандър, а отгоре на рамката лакътя на Бончо, сякаш ей сега ще изскочи от картината, и неговите дълги бели пръсти с плоски нокти и притъпени върхове. Тази картина аз съм я виждала, когато ходих да храня кучетата им, когато Надежда скочи и Верчето я гледаше в Пирогов, където й бяха зашили черния дроб с единадесет шева и я бяха закачили на изкуствено сърце и бял дроб, а после на изкуствен бъбрек, но за това после.

С тази същата цигулка, на този същия таван Бончо свирел на Верчето “Дяволски трели”, “Серенада” и онова моцартово “та-ра-ра-ра-ра-ра”, което карало гълъбите от поцинкования улук да скачат с главите надолу и да се премятат във въздуха, изпълнен с тополов пух, котките да мякат пронизително в развалините на ъгловата кооперация, съборена наполовина от бомбардировките, Верчето да хаби по две туби бяла, жълта и червена боя, а черната, синята и отровнозелената да й остават и да се втвърдяват, та трябвало после да ги мачка върху мраморна плоча с ленен терпентин, защото това било след войната и освен въглен други материали за рисуване се намирали много трудно.

И така Верчето и Бончо се оженили в гражданското на ул. “Леге” и не искали да сключат църковен брак. Тя била с бяло костюмче и бели гуменки, защото тогава обувките били кът, имала дълъг като боздуган букет от бели гладиоли, а той бил с кафявия си костюм, без вратовръзка и с намачкани ревери, защото преди сватбата си изпрал сакото, без да знае, че сако се пере само с бензин, тъй като иначе се разваля, и скоро си родили Надежда.

Сутрин Бончо и Верчето ходели да разчистват оградата на царския дворец, защото ги взели на бригада, следобед Верчето рисувало, а Бончо репетирал операта “Чапаев”, значи свирел на цигулката по шест часа със страшна сила, за да изобрази революционната буря. Той така стържел по струните, сякаш цигулката била бичме, а лъкът трион-злодейка, че дори дебелият тенор, който играел ординареца на Чапаев Петка, спирал да пее и викал към оная дупка пред сцената, дето стои оркестъра: “Стига бе, Бончо, пусна талаш!” Имал предвид, че Бончо си е престъргал цигулката от усърдие, но то не било усърдие, а нещо друго, дето той си го избивал със стъргане, Верчето с пране и дране, а Тинка портиерката с методично люпене на семки - все мрачни форми на балканска медитация.

Вечер Бончо свирел до девет и половина, понеже операта “Чапаев” била два часа и половина, а не като “Лебедово езеро” три часа и половина. Хората търпеливо седели, защото идвали организирано по профсъюзна линия, ядели си кифлите през антракта и си отивали през главния вход, а Бончо изхвърчал през служебния и отивал в Парка на Свободата, където имало естрада и свирел джазов оркестър. Там хвърлял цигулката и взимал една от ония лъскави тръби, дето свирят, като им мърдаш дръжката напред-назад и надувал с все сила. Дърпал дръжката ситно-ситно като кофпомпа и карал момичетата и момчетата на дансинга да пищят от възторг и дори отрядниците, които обикаляли наоколо и гледали някой да не се целува на публично място, спирали да послушат и пропускали да скастрят по-безшумните целуващи се. По едно време оркестрантите решили, че е хубаво да имат негър в оркестъра и възложили на Бончо да си боядисва лицето черно, защото имал природно къдрава коса и нямал нужда от перука. Увеличили му заплатата с пет лева и той започнал да се боядисва, а публиката била доволна, макар че то си личало, че не е негър, защото очите му били златисти, пък на негрите са черни като кюстендилски череши, а освен това на негрите очите им светят, а на белите хора изглеждат като възпалени, когато се начернят, защото не могат да си начернят очите и отвътре и то веднага си личи, че не са негри. Бончо обаче го извикал заместник партийният секретар по политическата част на операта (онзи същият тенор Петка) и го мъмрил, че дреме в оркестъра, макар да знаел, че не можеш да свириш пицикато и да дремеш, мъмрил го, че прави проамериканска пропаганда в извънработно време и му забранил да се черни и да свири в Парка на Свободата, и му направил последно предупреждение. На Бончо обаче му трябвали пари и, макар че го било страх да не го пратят в лагер, продължил да свири и нощем. Тенорът Петка бил човечен и търпеливо се правел, че не забелязва какво прави Бончо, защото бил младоженец и имал малко дете, но на Бончо работата на три смени му идвала много, освен това хванал мазоли от царската ограда, те се подули като лешници и накрая се пукнали, макар Верчето да му мажело ръцете с белтък от яйце и да му викало: “Бони, защо не си слагаш ръкавици?”, а той й отговарял: “Нали ще ме помислят за буржоазен боклук.” От тези мазоли пицикатото му станало на нищо точно когато цялата опера слушала само него и той трябвало да я настрои за лиричната изповед на Анка Картечарката и Петка сред безкрайната руска степ. И пак никой не му направил нищо, въпреки последното предупреждение, това твърдеше и Верчето цели четиридесет-петдесет години след това, значи така е било, защото, ако не е било, тя щеше да си каже, поне на старини. Не са му правили нищо, защото имаше и човечни хора, някои си бяха човечни и това си е така, макар че “безчовечен човек” звучи като “безмислена мисъл” или като “черна дупка” - било е звезда, но толкова се е свило, че е станало точно обратното - вместо да излъчва светлина и топлина, то поглъща всичко и го трупа дявол знае къде и за какво. Така си върви живота на човека - уж нищо не е станало, пък вземе, че свърши по най-неочакван начин...

Та това го пиша, за да се знае, не че някой ще го чете. Пък и да го прочете, какво от това? Няма никакво значение какво пишеш и какво искаш да кажеш, никой не го разбира също като теб, а всеки си чете между редовете и вижда каквото си иска. Затова трябва да се пише така, за да се знае, да го има, пък да го разбира кой както ще. Да не мислите, че Омир някой го чете? Но си седи там при класиката и чака, все някой ще се сбърка да го разлисти и тогава нищо не се знае, може и да го прочете и да попреразкаже на тия, дето не са го чели. Аз, например, чух, че “Фауст” го е чел само преводачът му от кора до кора, защото няма как да превеждаш, без да четеш, а редакторът, дето взел хонорара и за коректор, го е чел само до половината, защото получил бъбречна криза и другата половина я чела жена му и май пропуснала средата, защото кой ли чете днес от край до край - чете се само началото и края, а по средата даже и кандидат-студентите не четат, защото си купуват готови теми и ги учат наизуст. И без друго сега няма значение какво си казал, пък и не всеки човек знае какво да каже и затова си купуват, та да са сигурни, че ще влезнат в държавната поръчка, защото платеното обучение е много скъпо.

Е, така и не се разбра защо скочил Бончо. Дали е откачил от преумора, дали нещо друго го е подтикнало, обаче скочил. Може да си е бил болен. Нали знаете, има едни такива перфекционисти, дето си правят сделка със съдбата - ти на мене, аз на тебе и не дай си Боже, някой да не си изпълни уговорката. А пък съдбата обикновено не ти праща това, което ти трябва, а главно онова, което не ти трябва, и смисълът на живота е не да броиш какво даваш и какво вземаш, а как отиграваш топките, които ти подхвърля животът. Разбирате нали, като в тениса - веднъж ти идва ниска топка, друг път фалцова, трети път сечена, но ако искаш да победиш, трябва да ги отиграваш всичките, даже да не са ти по вкуса, а на Бончо явно повечето топки му идели не по вкуса... А може би нещо се е препънал, паднал е и вече нищо не е отигравал, а просто топките се сипели върху му, а той лежал и чакал дали някога ще спрат... Може би пък просто му е писнало да ги отиграва, защото, като спечелиш, какво от това? Дадат ти една купа и едно тенеке, окачено на трикольорна лента и си ги държиш в шкафа да им се радваш от време на време и да казваш: “Ах, каква роза бях!” На него това не му стигало и казал своето “туп”, та още го помнят. Така си върви животът на човека - уж нищо не е станало, пък вземе, че свърши.

Когато Надежда скочила преди двадесетина години, тя обаче не казала “туп”, а “хоп”, защото скочила не от балкона, а от прозореца и паднала върху розовия храст долу и се чуло само онова “хоп” при скачането, защото тя скочила надолу като във водна пързалка, а когато се приземила, нищо не се чуло, освен пукането на розовите клонаци и затова Надежда останала жива.

Закарали я в “Пирогов”, зашили я и й извадили всички розови трънчета, Верчето стояло до нея и й мокрело устните с вода, държало й ръката и гледало през големия прозорец навън как жълтото на есента се сменя с бялото на зимата, но това жълто и бяло били тъжни и посърнали, с капки отровно-зелено и сиво, а не като онова жълто и бяло, които Бончо изстисквал от тубите й със своето “та-ра-ра-ра-ра-ра” на времето.

Защо скочила Надежда пак не се разбра, макар че когато някой скочи от третия етаж, всички се питат тъкмо това - и по-културните и по-простите - всички забърсват с поглед онзи перваз, на който и до днес личи отчупеното парче мазилка, когато тя се отблъснала, казвайки “хоп”. Всички се питат - един друг или самите себе си, или търсят по книгите отговор, но отговор никога няма, защото, каквото и да кажеш после, то не е това, което е било в онзи миг, никой не може да влезе в кожата на оня, дето е казал “хоп” или “туп”, и ако някога се доближите до отговора и кажете “аха”, да знаете, че това не е последно, също като дипломата от началното училище.

Аз съм питала баба си защо човек може да скочи, още когато на чашка кафе и сладки възрастните госпожи от квартала си разказваха тъжната история на Бончо и Верчето и баба ми отговаряше: ”като пораснеш, ще разбереш...”. Аз обаче настоявах за подробности и тя, ако не беше в настроение, ми се караше, а ако беше в настроение, ми казваше “ами като не ти се живее, какво да правиш...”. Тогава аз питах как може на човек да не му се живее, защото бях на петнадесет години и много ми се живееше. Гагарин беше излетял в космоса, тайните на Великденските острови и на Бермудския триъгълник още не бяха разгадани, а някакъв астроном май беше изловил десета планета в слънчевата система и аз се чудех дали да стана астроном или археолог и дали не беше по-добре да стана нещо по-славно и забавно. Тогава баба ми, която двадесет и седем пъти беше скачала в Тибър като Тоска, осемнадесет пъти бе зазиждана като Аида и не бе играла Травиата, само защото другата примадона сопранка била осемдесет, а баба ми сто и три килограма и предпочели по-стройната, ми обясни, че хората ти правели така, че да не ти се живее. Смъртта идвала при теб много години преди да умреш наистина, с чувството, че не ти се живее. Все едно, че си преял с конфитюр и вече не можеш да погледнеш сладко. Стана ми много любопитно, по детски жестоко любопитно, какво именно могат да ти направят хората чак пък такова, че да спре да ти се живее. Припомнях си различни страхотии, за които бях чувала и се питах това ли е или нещо друго.

Бабите в градинката си общуваха по пейките (абе къде изчезнаха всички тези баби и всички тези пейки - вечно прясно боядисани с бяла блажна боя, тежки, с яки дъски и извити чугунени крака), разказваха си битието, житието и страданието с епична отдалеченост и все на “л” като приказка. На мен ми беше смешно, когато казваха, че някой си умрял на шейсет години, а после добавяха, че било жалко, защото бил млад човек, пък аз четиридесетгодишните тогава ги смятах вече за отписани.

Когато скочи Надежда, те казваха, че скочила от любов, но на мен ми се виждаше много старомодно да скочиш от любов. Точно по това време хипитата вихреха сексуалната революция и да скочиш от любов беше най-малкото глупаво, а Надежда не беше глупава. Други казваха, че скочила по традиция, защото и баща й скочил почти на същата възраст, обаче тя в никакъв случай не вървеше по стъпките му - нито си е чернила лицето, нито е работила на царската ограда, нито е свирила на цигулка в операта, а напротив реставрираше картини, стари картини, повредени от времето - правеше ги като нови - рядка професия, но, казват, добре платена, ако има къде да я работиш.

В същата тази градинка, от същите баби можеше да чуеш какво ли не: кой прави ремонт, кой бил парясан (тогава така казваха на разведените), кой си купил рибарско тире и откъде, и с колко наметки се плете тишлайферче.

Един ден например чух за Кубето - бащата на Верчето. Той беше жилав кокалест старец с абсолютно гола глава, лъсната като калайдисан бакър, ръце като корени, нямаше вежди и мигли, нямаше и брада и затова гушата му висеше мека и сбръчкана като на бабичка. Нямаше и устни, защото нямаше зъби, и устата му се бе вдлъбнала навътре и малко приличаше на дърводелеца Джепетто, който беше изобразен в книжката за Пинокио (абе къде отидоха тези книжки с хубавите картинки - художниците ли вече не ги рисуват или ние ги гледаме с други очи). Та Кубето си висеше по цял ден на балкона и гледаше по прозорците, устата му все премляскваше нещо, бабите казаха, че били ментови бонбони, дъвчеше по десет часа на ден, увенчан на челото с ярката звезда на слънчевия отблясък.

Някога бил див и властен мъж, който пазел най-строго морала на Верчето, прибирал я по средата на кинопрожекция, ако тя случайно успявала да кръшне с приятелки от зоркото му око, правел скандали в Първа девическа гимназия (дето после стана седмо училище “Георги Димитров”, а сега е “Свети Седмочисленици”, обаче СОУ ли е, ЕКПОУ ли е или ЕООД не мога да си спомня) и щял да застреля директорката, когато отнели правото на Верчето да носи знамето на гимназията, защото тя си била отличничка и й се полагало. После му обяснили, че я видели да кара велосипед в Борисовата градина и затова й отнели правото и Кубето щял да застреля Верчето, но се овладял, преместил я в италианското училище и спрял да се взима толкова на сериозно. И слава Богу, защото, ако бил застрелял Верчето, после щял да си загине при бомбардировките, понеже те скоро започнали и Верчето го завлякло в скривалището точно преди да му сринат магазина. Така си върви живота на човека - уж нищо не е станало, пък вземе, че се обърне наопаки.

Все пак, казваха бабите, да си родител е най-несериозната работа на този свят, защото никой не застрелва децата си и колкото и да се пени и да отправя цветисти заплахи, никога не може да ги изпълни докрай, ако пък ги изпълни, то той вече не е родител, а изключение, което само потвърждава правилото, така че да си родител си е един жив цирк - и в държавен вестник да се откажеш от чедото си, то пак си е твое и де факто не се отказваш, а само разгласяваш и на онези, дето никога не са чували за теб и детето ти, че това говедо е твое, а не на някой друг, което си е чисто признаване, а не скъсване на родствената връзка, защото, ако то е говедо, ти пък си бащата или майката на говедото и тук започва онази въртележка за яйцето и кокошката, която съвременната биология донякъде облекчи, като създаде думата “мутант”, май единствената, която спасява афектирания родител от самообиждане (абе защо днешните тийнейджъри ми приличат на мутанти - взеха да си бръснат главите, рисуват си зелени вежди и си правят цветисти татуировки на видно място като каторжници...).

Та така си говореха бабите за обречеността на родителя и символ на тази обреченост ставаше Кубето. Казваха, че някога той имал естествено къдрава коса и много приличал на Бончо, но го пратили в лагер, заради магазина, който бил почти сринат, но все пак го национализирали, а той пострадал за няма-нищо. Е, не го пратили в ония известните лагери, дето ги пишат по вестниците, а в една кариера до Мало Бучино, с червени скали, объркани със синкав гранит: явно нещо много мощно - я лава, я друга някоя стихия - ги е объркала в една обща маса. Кариерата приличала на езическото капище в Шуменските скали, там, дето е и Мадарският конник или по скоро на античен театър и каквото и да пошепнеш, кънтяло сякаш го огласяш с мегафон. Милиционерите пазели на сянка, а Кубето не можел и да въздъхне без въздишката му да гръмне до Бога, мълчал и копаел хълма надолу и надолу и все имало скали - синьо-червени - и амфитеатърът се издигал все по-високо над главата му, може би имало вече двадесет метра. От червените меки скали правели тротоарни плочи, защото се цепели добре, от синия гранит правели павета, защото бил много здрав. От хълма не оставало почти нищо, но на никого не му пукало, защото тогава още нямало екология. Обаче от нищото се образувала хубава мастилена сянка, така че лагеристите работели на припек само късно следобед, а това не е като да се пържиш от сутринта. Тогава Кубето загубил цялата си коса, веждите и брадата - просто спрели да растат - и той заприличал на извънземен. Лекарят казал, че било от нерви, защото и самото Кубе твърдял, че в лагера правел павета, и други стресове нямал, освободили го есента след Априлския пленум за добро държание и той се прибрал вкъщи и си членувал в ОФ-ето и до смъртта си продължил да си членува както всички квартални пенсионери, които ходеха най-редовно на събрания и слушаха политпросвета и доклади за международното положение. (Сега, като няма ОФ-е, ходят на богослужение по сектите, защото им дават опрощение на греховете, захар, брашно и хубави помощи от Германия, главно втора употреба.) Така си върви животът на човека - уж нищо не е станало, пък...

Като се прибрал Кубето в София, минал по жълтите павета, било чудна есен и златните кестени замеряли минувачите с лъскавите си червеникави плодове, Верчето вече се била омъжила за Бончо, щото нямало кой да я пази, докато Кубето правел павета, приличала на кораб с издути платна и щяла всеки момент да роди. Тоя стрес довършил Кубето и никога повече не му поникнал нито един косъм по тялото и следващите десет години стоял на балкона си, дъвчел, мълчал и чакал да се стъмни. Може би беше оглупял от старост или омаломощен, защото бабите казваха, че на времето много викал, а сега главно мълчал, а когато не мълчал, шепнел.

Децата от квартала дразнеха Надежда като я питаха дали дядо й не жали за котката, защото си бил обръснал веждите, а те учили в пети клас, че египтяните жалеели така, когато им умре котката. Надежда обаче нямаше никакво чувство за хумор и винаги търпеливо обясняваше, че това на дядо й е от нерви, толкова търпеливо, че малките драки не получаваха никакво удоволствие от дразнилката си, още някое време я бодяха с перодръжка, но скоро се отказваха, защото тя и тогава не се сърдеше, не пищеше и не клеветеше на другарката, а само казваше: ”Стига де, не усещаш ли, че ме боли?” - като че ли някой трябва да усеща какво усеща тя.

Твърдеше, че усещала какво усещат другите, но като я питахме как го усеща, не можеше да обясни и ние много-много не й вярвахме. Ами, ако наистина усещаше, трябваше да се побърка, пък може и да е усещала, защото наистина си беше малко побъркана. То човек може да се побърка от собствените си усещания, пък какво остава, ако се натовари и с усещанията на другите.

Беше самотно дете, движеше се сякаш в невидим мехур от самота и дори когато си играехме на двора, дори в училище или на манифестация около нея имаше нещо невидимо, което те караше да се държиш на разстояние.

Тя и сега така си блуждае из квартала, рови по кофите, идва отнякъде, но седи на двора, не си ходи в жилището, защото й спрели тока и телефона, а в пощенската й кутия цяла китка заплахи от топлофикацията, да си плати парното за по-миналата година. Идва все с някакви торби и сяда на двора, там където не се сяда, на един камък в занемарената градинка. Никой не сяда там, а тя си виси с часове и си рови торбите, сякаш да я видим, че е още жива. Какво седи там, тя си знае. Там от години никой не седи. Едно време там имаше чешмичка, но нея отдавна я спряха, изкъртиха пиринчения чучур и сега в коритото й расте прашен здравец. Наистина едно време там играехме като деца, но можеш ли да станеш отново дете като седнеш на детското си столче? Не можеш, ако ще да висиш там до свършека на света. То животът да не е картина, та като я почоплиш оттук-оттам и да стане като нова? А Надежда виси като укор, хората минават и я поздравяват с половин уста и гледат на другата страна, защото, и да искаш, не можеш да й помогнеш - насила можеш да вземеш, но не и да дадеш, а тя не иска помощ, само си виси. Е, понякога иска малко пари, защото пие безплатни лекарства, но за всяка рецепта ти вземат нещо като такса за обработката и ако нямаш и тези пари, не ти дават лекарствата. Когато иска, даваме й, защото е важно да си пие лекарствата, хубаво е, че си пие прилежно лекарствата и не иска повече да скача, а това все пак е някаква жажда за живот (ама че жажда) и тогава се чувстваме полезни и добри, нещо като опрощение чувстваме и от това ни става хубаво и ни се живее, та значи Надежда ни дава надежда, някак прави и на нас да ни се живее, макар че, обективно погледнато, няма никакъв смисъл тя да продължава да живее.

И да не е само Надежда? Ами то почти цялото поколение на четиридесетгодишните си умря и ако има някой да е успял да оцелее, си е само едно изключение, което потвърждава правилото. Е, не умря както си се умира изведнъж, а по малко, защото видя голяма мъка и някъде по пътеките на тази мъка загуби цветните си сънища и сега изобщо не сънува, защото кой смее да твърди, че чернобелите сънища са истински сънища - ами че те са само сенки на сънища, да не говорим, че в тях няма шумове и миризми и са си нещо като нямо кино. Макар че то нашия живот си стана точно нямо кино, понеже някъде към четиридесетте, щеш не щеш, си гълташ езика и това си е. Така си върви животът на човека - уж нищо не е станало, а гледаш той се изнизал. И какво сега, да седим по балконите и да дъвчем, докато чакаме да се стъмни ли?

Като гледам Надежда как си виси, сякаш чувам хрипкавия глас на другарката да нарежда патетично “на попрището жизнено в средата озовах се в лес тъмен за зла чест, че правий път бях сбъркал в мрачината и толкоз тъмен бе лесът...” Е, нататък не го помня, защото тогава ми беше далечно и не ми пукаше, ама сега ми става близко и ми е топло и нещо като сродяване чувствам с онова голямо вселенско “аха”, дето витае неуловимо наоколо. Та така... И за какво бях тръгнала да ви разправям тая история?

А, да. Другарката прочете това като се давеше на съгласните, сякаш ей сега ще се разплаче, но не се разплакваше, а ни показваше нещо като художествено четене, защото, като се изблещиш срещу някого, разкрачиш се и изпружиш ръце, започнеш да цедиш думите през свито гърло, явно искаш да кажеш нещо повече на хората срещу теб и те те гледат с внимание и усещат, че ти не си ти, а нещо повече, макар че и да не се блещиш, ти си си повече, защото всеки човек е повече от онова, което е (изстрадана мъдрост). Та другарката го изрецитира и после ни пита какво чувстваме, като го слушаме. Едни чувстваха трепет, други страх, трети чувстваха как се пробужда ренесансовият човек сред мрака на средновековната догматика (туй бяха главно отличниците, дето учеха по два урока напред). Последна остана Надежда и каза, че чувствала завист. Другарката реши, че тя пак витае горе някъде над седефените облаци и се пързаля по слънчеви пързалки - така беше писала в традиционното съчинение “Как прекарах ваканцията?” - та реши да й даде време да се окопити и с добродушна ирония попита “За какво?” Дали защото е в тъмен лес поетът, дали защото се е загубил или защото е на жизненото поприще в средата. Надежда каза: ”Защото е имал път.” Другарката напомни дружелюбно, че пътят бил все пак изгубен, което си е чиста безпътица, но Надежда само повтори, че въпреки всичко е имал път, защото поне се е надявал да намери правия път. Повече не продума. А другарката я потупа съчувствено по рамото и си продължи урока, понеже учениците често говорят глупости, само за да се отърват от мълчанието, а истинският педагог трябва тактично да подчертава вярното и да не използва грешките за злепоставяне на крехката личност на ученика, защото “педагог” значи “водач на децата”, макар понякога това да не е никакво водене, а си е живо влачене или мъкнене на гръб.

Та Надежда говореше малко - по една-две думи, и сега, като си спомням, те са били важни думи, пълни със смисъл, който ти се прояснява постепенно, но кой да ти помни всичките й думи? В училище все й казваха “ти от облаците ли падаш”. И то май така си беше, затова беше и написала онова за седефените облаци. Всеки знае, че седефени облаци няма - те са или перести или купести, дъждоносни, гръмотевични - пише го в географията. Да, седефени няма. Обаче аз, като се возих на самолет до Бургас, видях седефени облаци. Да, ама ги видях, защото се качих на АН-24, а Надежда със сигурност никога не се е качвала на самолет. Тогава къде ги е видяла?

После има и друго - тя не разбираше езика като всички. В първи клас за малко да не я приемат за чавдарче, защото трябваше да изпее “Хей ръчички, хей ги две” и тя отказа, понеже не можела да пее глупости. Учителката и Верчето на колене я молеха да излезе и да пее, но тя не, та не. Не можело да пее пред всички, че едната ръка й е другата. Ей, докато й разгадаят гатанката, всички се изпотиха. Оказа се, че тя не разбирала, че “едната ръка мие другата”, а че “едната ми е другата”. Все пак едната ръка не може да ти е другата, такава мисъл й се струвала пълна лудост, в която участвали всички от майка й до учителката и директорката на училището, а това било вече прекалено. Действително това нещо може много да ти пречи, ако си инженер или главен счетоводител, но за реставратор хич не пречи, даже помага да разбираш другите художници, които винаги са рисували и по някоя глупост, а пък в последно време въобще не спират.

Може ли, кажете ми вие на мене, да има човек с тяло на лъв, змия със женска глава или кон с рог и криле? Е, хайде това е класика и се ядва, обаче жена като цигулка, зебра на точки и човек да излиза от яйце - това какво е? Една пък приятелка си беше купила Александър Македонски с подводни очила и шнорхел. И защо? Да я видят колко е модерна, не че й харесва онзи урунгел да я гледа цял ден от стената...

Та, значи, за художник може и да е добре да мислиш различно или хептен да не мислиш. Казва ли ти някой? Така си върви животът на човека... Но не за това ми е думата. Тъкмо забравим за Надежда и тя ни напомни за себе си. Вчера в пет часа сутринта стаята на майка й избухна. Изглежда пожарът си е тлял от вечерта и е пушило през прозорчето на банята, защото горе на стената се образува черно петно и ако се вгледаш добре, можеш да видиш сватбената снимка на Бончо и Верчето, сякаш са сред облаците. Е, не точно снимка, а така, петна, навързани едно до друго - точно както на луната можеш да видиш женско лице или джудже, което носи наръч тръни, а до него тича куче...

Колко е тлял този огън никой не може да каже, защото за последен път Надежда се появи преди около седмица. Никой не може да каже и кой го е запалил, защото откога-откога са й спрели тока и телефона за неплатени сметки, значи късо съединение не може да стане. Но както си тлял огънят, от нещо се е поразгорял, а като се поразгорял - дигнал пушек - то днеска все пластмаси и пушекът е друг, не като от дърва и въглища. Изпълвала се къщата с пушек, докато по някаква причина този пушек се взривил и изкъртил прозорците. Тогава влязъл кислород и всичко лумнало.

Аз такива огнени езици съм виждала наяве само на огън в пионерски лагер и на кино в американски екшън - до небето - по четири метра. Студентите от тавана полудяха, защото аха-аха и тях да подхване. Съседите отдолу казваха, че от предния ден им било топло и те си мислели, че пуснали парното и се чудели защо толкова рано през октомври, но когато гръмнало, разбрали, че не е парното.

Някой извикал пожарната. Огнеборците дойдоха веднага, заляха всичко с пяна, загасиха огъня и си отидоха. Вътре ли е била Надежда или не - това се питаха всички, обаче никой не знаеше, а от взрива горе нищо не беше останало, пък и никой не смееше да се качи. Вратата зее, движение никакво - всичко черно като в ритуалната зала на гробищата. Слънцето изгря и напече, но черното, казват, поглъщало светлината... И чудно - картините на Верчето оцелели по стените - приличат на прозорци по черните стени: цветя, много цветя - жълти, червени и бели, Бончо с цигулката, Кубето с часовник на челото, Надежда като бебе. Странно, маслени картини, пък не изгорели. А най-чудното е, че котката, онази на Надежда, дето я прибрах, ми избяга, появи се опърлена на черния прозорец и се изтегна на слънцето сякаш нищо не е било: да е изгубила само два-три от деветте си живота.

Е, най-накрая и Надежда се появи... Жива! Запалила си свещи и заспала. Като й замирисало на пушек опитала да гаси, но чешмата заяждала, защото й били изхабени гумичките и тя, Надежда де, не чешмата, извела животните и извикала пожарната. Всички се зарадваха - човещинка, какво да правиш...

 

 

© Светлана Алексиева, 2004
© Издателство LiterNet, 07. 01. 2004
=============================
Първо издание, електронно.