Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МУЗИКА

Светлана Алексиева

web

На Х. Ц.

Децата от двора на улица "Латинка" го наричаха "чичко Икономов". Никой от съседите не знаеше малкото му име. Имаше апартамент на партера. Доколкото се виждаше през прозорците му, таваните бяха снежнобели, с гипсови орнаменти, стените, облепени с бледосини тапети, а в хола имаше старинен меден полилей със шест змийски глави, които поддържаха крушките.

В съседния апартамент живееше петчленно шумно семейство. Бащата геолог, майката лекарка, двете им деца, момче и момиче и една безкрайно тиха баба, която сякаш се извиняваше, че е още жива.

Чичко Икономов ги посещаваше веднъж годишно, на първи март, рождения ден на дъщерята Диана. Отиваше следобед, стоеше час и половина и разказваше къде е пътувал и какво е преживял. После подаряваше на Диана последната книга, която бе превел и голяма кутия шоколадови бонбони "Ритон".

Някога преводач от скандинавските езици, сега той беше пенсионер и като повечето съвременни пенсионери се считаше измамен и неуспял в живота. Родителите му по традиция го бяха насочили към литературата и той бе успял да направи не един добър превод, но кой ли днес чете мрачните скандинавски саги?

- Когато нещо е малко, трябва поне да е достойно - оправдаваше се той пред себе си.

Неговото странно внимание към Диана не тревожеше родителите й. Те си го обясняваха като особена изисканост в поведението - говореше се, че майката на чичко Икономов произлизала от стар възрожденски род.

Диана беше много висока, руса, със зелени очи и съвсем бяла кожа. Клюката говореше, че има вероятност, когато чичко Икономов умре, да й остави апартамента си. Съседите намираха, че старият преводач е тайно влюбен в момичето.

- Живее като в списание... - казваше зъболекарят от първия етаж.

Мислеше го за озлобен, защото самотата пораждала злобата.

- Който си тупа килимите по тъмно е гузен - добавяше портиерката

Тя беше вдовица с мечти до петдесет и два лева и нямаше доверие в старите ергени.

Друг път съседите употребяваха не съвсем деликатни думи, щом като видеха Диана да разговаря с чичко Икономов пред апартамента му. Свиваха устни, намигаха си.

- Старчески сатириазис - обясняваше доктор Колимечков, сексолог. - Уж обичат малки момиченца, уж бонбони, уж кукли, а после - прокурор! За блудство с малолетни законът е много строг!

Семейството на лекарката бе уважавано и затова никой не смееше да изразява на висок глас чувствата си - само така, тихичко, квартална клюкичка, нещо като аперитивче преди сапунения сериал в шест и десет.

Гордостта на чичко Икономов бе великолепна стереоуредба, която бе купил при последното си пътуване в Швеция. Той внимателно бършеше блестящите никелирани копчета, почистваше благородно матовата кутия, обираше с прахосмукачка праха от тонколоните и в неделя гръмваха виртуозни музикални изпълнения. Представяше си как дирижира този невидим мощен оркестър, ставаше прав, размахваше палката си и се възхищаваше от покорството на музикантите.

Децата се събираха под прозореца му да го гледат.

- Най ме е страх да не "изкукуригам" като остарея, - почукваше на дърво портиерката, за да не чуе дяволът.

Никой не знаеше, че като дете чичко Икономов бе ходил на концерт с майка си. Беше го поразила огромната утроба на бароковата зала. Светлините бяха изпълнили хилядите дребни позлатени украшения с тържество. Ангелчетата на потона надуваха слънчеви тръби и малките им като на бройлери крилца изглеждаха въздушно-ефирни. Музите извиваха неземен танц, хванали се за венци с цветя, и водопад от блясъци се изсипваше от огромния кристален полилей. Когато светлините започнаха да гаснат, на чичко Икономов му се стори, че балконът потъва. Той се впи в ръката на майка си и бе готов да заплаче. Залата изръкопляска, светлината плавно преля в оркестрината, където десетки, прилични на пингвини, музиканти бяха застинали в очакване. След миг там излезе и един мъж с фрак и бяло поло. Имаше посивял перчем и приличаше на разказвач на приказки. Лицето му бе мрачно, почти сърдито, той наведе глава и се съсредоточи, бореше се с нещо вътре в себе си и сякаш бе забравил залата. Изведнъж разпери ръце и пингвините в оркестъра направиха някакво едновременно движение. Чичко Икономов подскочи от звука, който като уплашен гълъб се блъсна в кристалния полилей и полетя надолу върху къдриците на екзалтираните дами. После забрави къде се намира.

Музикантите потънаха в мрак и на сцената взе да се развиделява. Разказвачът размахваше своята неземно тънка палка и чичко Икономов видя дълъг мрачен коридор с огромни тежки шкафове. Изведнъж в дъното на коридора се появи треперлива светлина на свещ и между прашните грамади закуцука кривокрако старче. То вървеше бавно, проверяваше катинарите на шкафовете, където бе заключило кой знае какво, може би спомените си. Изведнъж нещо във флейтите трепна. Една врата на гардероб се открехна и оттам излезе закачлива нимфа. Имаше трогателни крилца на кръста като на водно конче. Огледа се, притвори вратата, докато старецът отмине, и с тихи стъпки го последва като грациозно го имитираше. Стана смешно, старецът се оглеждаше, нимфата се криеше - приклякаше, подскачаше - накрая настъпи стареца по чехъла и той залитна. И тогава започна играта. От шкафовете наизскачаха нимфи, джуджета, принцеси, троли и започнаха да си играят със стареца. Отначало той се отбраняваше, гонеше ги от себе си, но постепенно като че ли им повярва. Направи крачка-две, потърка очилата и опита няколко нелепи стъпки от ефирния им танц. Получи се. Раменете му мъничко се изправиха, коленете му спряха да треперят, изрита чехлите си настрани и чудото стана. Той затанцува със спомените си. Дори започна да ги поправя. Променяше тук-таме нещо във външния им вид, в стойката, в музикалния им мотив и се получи шеметен карнавал. Точно тогава прозвуча онзи тон, който така бе стреснал чичко Икономов в началото. Фантастичните същества се разбягаха, изпокриха се в шкафовете. Старецът ги подгони, но не можа да улови нито едно от тях, заблъска шкафовете, затича по дългия коридор, спря да си вярва, прегърби се, свещицата му угасна, той се препъна и огромните, но някак меки шкафове се стовариха върху му.

Тази музикална приказка така бе завладяла въображението на малкото момче, че той копнееше за нов концерт. Можеше да си представи всяка музика като приказка, пълна с образи. Слушаше радио и щом хванеше някоя музикална станция, започваше да дирижира. Нови концерти нямаше, защото дойдоха бомбардировките. После не можа да учи музика, защото нямаше пари, после нямаше бележка от кварталната организация, че може да учи, после, когато премахнаха бележките, бе попрехвърлил години, срамуваше се да заема мястото на някое талантливо дете. Пък и кой ли го интересува какво и защо не си могъл на младини. С всяка изминала година ставаше все по-трудно да се върне в своята музикална приказка. Там не бе добре дошъл и той вече се бе примирил, че никога няма да застане срещу жив оркестър и да изтръгне от него Онзи звук. Затова пък бе усвоил походката и маниерите на велик музикант. Кръглата му глава бе оплешивяла, и той не подстригваше никога лявата й страна. Дългият кичур коса залепваше по тайнствен начин на темето си и когато вятърът разрошваше засуканият като козунак кичур, чичко Икономов заприличваше на Юлий Цезар с венец на победител.

Чичко Икономов купуваше ноти, чакаше с нетърпение концертите и четеше биографиите на велики композитори.

- Колко хубаво е, че хората живеят като безсмъртни - си казваше, преди да заспи той. - Това ги прави да се чувстват богове. Това събужда божественото в тях. Мементо мори. Кой ли беше изтърсил тази глупост. За какво да я помним, достатъчно е, че тя ни помни... и ни държи на отчет. Какво значение има дали си смъртен, или не си, ако си живял като безсмъртен. Каква полза от безсмъртието, ако цяла вечност трепериш като смъртен?

Имаше безброй компактдискове на всички видове музика, които някога са измисляни.

Кога чичко Икономов бе разбрал, че касетофонът на Диана не прави хубави записи, кога й беше предложил своята уредба, никой не забеляза, но в началото на едно плачливо лято Диана, докато гледаше дъждовните капки по прозореца, си представи как ще има всички яки състави, високите тонове ще накарат и мебелите да затанцуват, а ниските ще "бият" в диафрагмата и как Мишо от горния етаж ще я покани на техния блус и позвъни на изискания звънец на съседа.

Когато видя Диана на своя праг, чичко Икономов почувства, че го обладава внезапна трескавост, сякаш това ставаше с друг човек, а той самият стъпваше в едри валма бял памук. Кръвното налягане на стария мъж бавно се покачваше.

- Не ви ли е скучно да живеете сам? - попита го тя и сплете тънките пръсти на ръцете си.

- Защо? - отвърна спокойно той. - Винаги е приятно да имаш интелигентен събеседник - и бързо сбута под възглавницата на дивана книгата, която току-що беше чел.

Диана забеляза новото издание на "Лолита" на Набоков и се усмихна.

- Ще я превеждате ли? - запита тя и чичко Икономов се изчерви.

Беше й неловко с този възрастен човек. Струваше й се, че в отношенията между млади и възрастни винаги има малко неискреност.

- Кара ме да се замислям. В отношенията между млади и възрастни винаги има малко неискреност. - Диана се надигна от креслото учудена на съвпадението, но чичко Икономов продължи невъзмутимо: - Всички учат децата си на онова, което сами не обичат да вършат и ценят у младите тъкмо онези качества, които цял живот се стремят да изкоренят у себе си: доверчивост, откровеност...

- За какво ви служи тази скъпа уредба? - попита Диана, за да насочи разговора към онова, което я интересува.

- Аз съм паметник на пропуснатите възможности... - опита се да се пошегува той. - Някога исках да стана музикант, но май закъснях.

- А защо не започнете сега? Виждам много възрастни хора да учат.

- Така ли? - нещо блесна в окото на чичко Икономов, но бързо угасна. - На шейсет и пет е много късно... пък и няма да ми разрешат.

- Кой трябва да ви разреши, освен вие самия?

- Е, нали знаеш, онези бележки, биографията...

- Какви бележки, каква биография. Днес искат само пари.

- Срамота е да се наредя с децата. Има възраст, когато са малко хората, които могат да те научат на нещо. Наученото има смисъл само, ако разцъфти...

- Хората се радват и на есенните цветя. Те са по-смели от летните.

- Може би си права, но лятото си е лято... Пък и кой ще ме слуша?

- Аз.

- Хм - замисли се чичко Икономов, въздъхна и се усмихна - Е, тогава слушай!

Старият човек натисна дистанционното. Стаята се изпълни с десетки тихи цигулки. Те разговаряха тревожно една с друга, утихваха и започваха пак, сякаш златни брези тръпнеха в предчувствие на зимата и се питаха накъде отлитат острите клинове на жеравните ята. Изведнъж чичко Икономов замахна с двете си луничави ръце и целият оркестър гръмна. Измамно-топлият есенен вятър с мъка изкачил склоновете на планината, се хвърли лудешки надолу. Жълтите брезови листа полетяха като птици в своя последен танц. Белите тополи с писък превиваха тънките си стволове. Последните премръзнали пеперуди трепереха с криле.

- Весело! Весело! - извика чичко Икономов и измъкна от вазата сух бял карамфил. - Когато танцува есенният вятър, трябва да е весело! - карамфилът се счупи и старецът продължи да дирижира с дръжката му. - Кресчендо! Цигулките! Флейтите! Тромпетите, всички, всички! Слушай - обърна се той към Диана, - това е цигулка "Амати", учителят на Страдивариус. Какъв звук, мек като женски поглед!

Диана го гледаше учудено, но той вече не я забелязваше.

"Не тъгувайте..." - запя самотната цигулка. - Тъгата е преглътната радост, тъгата е пропусната възможност, тъгата е връх, от който слизаме. Радвайте се. Има и други върхове.

"Иде лятото в очите на децата" - трепнаха флейтите. - Отново по червените скали на фиордите чайките ще вият гнезда. Отново морето ще бъде като застинало стъкло и ще ти се иска да тръгнеш бос по топлите вълни към хоризонта..."

Чичко Икономов разпери ръце, стените на стаята се стопиха. Той излезе сред огромно зелено поле и тръгна, сподирен от оркестъра на пчелите. Лятото се бе изтегнало на брега на морето, жадно, задъхано и щастливо. Пред него се ширнаха вековни борови гори, до тях в маранята трептяха тревожни миражи. Миришеше на прегорял пелин и дива мента. Старецът изправи плещи и се почувства двадесетгодишен. Бръчките по лицето му се изгладиха. Тихият ветрец носеше тръпчивия дъх на млади треви и галеше буйната му коса.

Изведнъж полето се превърна в мраморна антична арена. Стотици мъже и жени бяха впили погледи в него: същите съседи, които се усмихваха многозначително зад гърба му. Те седяха, наклонили се напред, с широко отворени очи сякаш искаха да го докоснат.

- Как не се омъжих за него - шепнеше вдовицата-портиерка и притискаше дантелена кърпичка до очите си.

- Винаги съм твърдял, че сексуалните са много талантливи - поглади десния си мустак доктор Колимечков, за да прикрие вълнението си.

С един замах на ръката чичко Икономов управляваше мощния оркестър. Раз! И цигулките пращаха хиляда бели рози в ръцете на жените. Два! Всяка от тях виждаше алените платна на кораба на мечтите си. Три! Мъжете препускаха с белите жребци на надеждите си. Четири!... Ръкопляскания разтърсиха вселената.

Чичко Икономов притисна ръце до сърцето си и се поклони. И пак, и пак, докато остана сам. От последния ред, между плюшените столове приближи Диана със странни, големи очи и дълъг шал от сребърен брокат.

- Защо не стана музикант? - зададе наивно своя въпрос тя, сякаш имаше значение какъв не е станал човек.

- Станах - отговори й той. - Аз бях музикант. Аз съм музикант. В мен има повече музика, отколкото във всички музикални кутии в света.

Залата се оглеждаше в очите й, смешно изкривена и жалка.

- Не съди прибързано хората, които не са постигнали мечтите си - додаде той.

- Не зная кое е по-тъжно, да не постигнеш мечтите си или да ги постигнеш - прошепна тя и започна да се разтваря във въздуха.

- Почакай! - извика старият мъж.

Той искаше да й разкаже за майка си, за старата къща с еркери, където бе тичал като малък, за алафрангите по стените и наивните пейзажи на Венеция и Александрия, за един непознат живот, който по-късно го завъртя... Помисли за миг, пое си дъх да продължи и спря. Защо й трябваше да знае всичко това? Мигар хората се учат на любов по учебник, мигар някой може да обясни какво е любов с думи, какво е омраза, какво тъга? Тя знаеше достатъчно за него, той за нея, точно толкова колкото трябваше да знае... Усети, че се задъхва, краката му сякаш бяха залепнали за пода, искаше да я догони, но не можеше. Отвори очи.

Диана се бе навела над него и го гледаше с едва прикрита уплаха. Музиката бе свършила и съвършената машина се бе самоизключила.

- Ах, аз съм задрямал... - озърна се той.

- Не спахте много... - въздъхна облекчено Диана.

- Да, да... - кимна тъжно чичко Икономов. - Няма и петдесет години...

 

 

© Светлана Алексиева, 2002
© Издателство LiterNet, 12. 09. 2002
=============================
Първо издание, електронно.
Текстът е отличен в електронния конкурс на LiterNet "Мечти по лято", 2002.