Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОТКАТА

Светлана Алексиева

web

Ръцете му бяха малки, но много яки и криви като корени. Пръстите му се извръщаха на обратната страна, така че горната част на палците му от натискане върху инструментите бе станала кръгла и плоска като възглавница и все си стърчеше навън. Казват, че такива ръце имали щедрите. Останал без майка на една година. Отглеждало го цялото село - кой от милост, кой от срам пред хората. Мъжете там отдавна били вдигнали ръце от неблагодарната суха земя и се прославили из цяла България като дюлгери. Губели се с месеци и в селото оставали старците и жените. Между тях Илия се чувствал като мъж и не помнеше някога да е бил дете. Той беше дребен. Много дребен за такъв мъж като него. Обясняваше си го с това, че е петият син в семейството, че е зле хранен. Звучеше правдоподобно, но между братята имаше още един дребосък. Друг път разказваше, че е толкова дребен, защото още когато се родил, бабата, преди да му завие пъпа, го сложила на прага и го прескочила уж да не го хващат уроки. После му казали, че децата не бива да се прескачат, защото нямало да пораснат, но било вече късно. Той си остана такъв - метър и шестдесет с криви крака сякаш се е родил в конско седло.

Жена му напротив беше по-висока от него. Той едва надвишаваше рамото й с няколкото щръкнали косъма от оредялата по темето си коса. Тя беше цялата розова, не червендалеста, а ярко и равно розова, кръглолика, с две малки очета, чернички като изчоплени с нокът дупчици в лицето й. Зъбите й, едри и бели, стърчаха малко косо в устата й. Отпуснатата й месеста плът лягаше на спокойни дипли по едрите й кости. Цялата бе покрита с нежен рус мъх, почти белезникав, сякаш някой нарочно я беше напудрил с брашно. Очите й бяха тъжни като на праска, съсредоточени, разбиращи, много сериозни очи. Тя умееше да се смее само с уста, а очите й оставаха винаги едни и същи. Посред белите й зъбки имаше толкова голяма междина, че там можеше да се хване и трети зъб. Те озаряваха лицето и те караха да забравиш очите. Загледаше ли се в очите, той имаше чувството, че гази в плитка топла вода, която се плиска по гладки, хлъзгави камъни.

Живееха заедно повече от двадесет години. Минаха заедно през влажните мазета, където отгледаха двете си деца и винаги едно прасенце - в коридора или зад гардероба. Скоро обаче стана тясно на старата орехова спалня за четиримата. На масата сред тетрадките и електрическата тенджера, в която се задушаваше свинско, се мъдреше и едно телевизорче с екран голям колкото милионерска шпионка. Тогава се разделиха за първи път. Работа за строители винаги се намираше, но на голямата магистрала се плащаше добре, заради отдалечеността й. Скоро събраха пари за къща и евтина бяла кола. Вече имаха всичко, за което бяха мечтали - цветен телевизор, китеници върху креслата, истински бюфет с огледало отзад, който правеше стъкларията да изглежда двойно повече и комбинирана печка с нафта и електричество “Тропик” и мазе с много стелажи, буркани със зимнина по тях, каче за зеле, моркови в пясък, сплитове лук и скара с дървени въглища, на която в неделя да се препичат крехки свински пържолки.

Тя получи стомашна язва след раздялата - казваше, че е от притеснение и много съжаляваше, че вече не може да яде люто. Е, не че не ядеше, но се криеше, за да не й се кара той. Той пък си беше направил казан за ракия и ходеше да събира попадали плодове и си вареше някаква адска течност със светлосин цвят. Вярно, че не беше хубава, но затова пък беше “гювеч”, т.е. без пари и затова я пиеше. Когато се напиеше малко повече, щипеше жена си. Ръцете му бяха яки като коренища и тя после дълго носеше синините и ги мажеше с крем, за да не се забелязват, от което те още повече се набиваха на очи. Синините ставаха жълтозелени и не изчезваха със седмици, но тя не му се сърдеше. Бяха обикновено семейство, където мъжът замества “татко” - строг и взискателен и често пиян, а жената замества “мама” - вечно в кухнята, вечно рошава, накъдрена на студено, къносана и блага. Тя търпеше мъжа си и наричаше това любов. Търпеше го навсякъде, дори и в леглото. Стоеше мирно и само ухкаше тихо на бурните му ласки. Вече двадесет години все това си повтаряше “ух, бе” и “ох, бе”.

Пристана му на шестнадесет години заради очите му. Той беше много беден. Имаше къща от плет, измазана с кал, каквито вече рядко се срещаха и по онова време. Очите му бяха сини, светли по края и много тъмни около зеницата. Струваше й се, че не гледа, а удря с тях. Сега те продължаваха да шибат като на младини и все така никой не забелязваше ръста му. Посребрената четина на брадата му беше толкова гъста, че трябваше да я бръсне сутрин и вечер, защото растеше много бързо. Когато беше млад, долната половина на лицето му изглеждаше като стоманена. Имаше плътни равни вежди, които правеха погледа му още по-тежък и малко страдалчески.

Магистралата беше изкачила планината, но той остана - къде да търси нова работа в тая безработица, когато всеки чоплеше каквото му попадне само заради насъщния. Фургоните на строителите бяха горе на самото било, върху дебелата като дунапрен трева, която тътнеше от стъпките на сутрешната смяна. Разнообразие нямаше. Особено през зимата. Работеха, спяха, работеха, спяха. Вечер се събираха в столовата, играеха карти и гледаха телевизия. Повечето мълчаха.

Имаше на строежа една много странна сиамска котка - цялата кафеникава, с опушена глава и неестествено сини очи. Беше я донесъл Пачо кофражиста, защото вкъщи му се събрали две. Котката по цял ден спеше на слънце, вечер похапваше със строителите, после тръгваше да се умилква. Едни я ритаха, други я галеха, трети не я забелязваха. След умилкването сядаше до огромната като варел печка и дълго се облизваше. Изчистваше се до блясък, подгъваше лапи и започваше да мижи. Март месец сменяше ритуала. Мъркаше силно, така че изпълваше цялата столова с мъркане, премяташе се по гръб и дращеше вратата да излезе, като че ли навън можеше да има други котки. Казваха, че ходела чак до селото за месеца на котешките сватби, други твърдяха, че търсела рисове из гората. Котката скиташе по цял ден сама. Дори котараците от близкото село не я търсеха - така било със сиамските котки, нещо отблъсквали нашите. Обикновено влизаше виновно в столовата, цялата изподрана, обикаляше между обувките на строителите, а те мълчаха и я следяха с очи. Всеки мислеше за нещо свое, за нещо далечно, почти забравено... Никой не се питаше колко ще продължи този живот, защото си имаше график и пролетта наближаваше.

И тогава на един осмомартенски банкет, пошъл и скучен като всички организирани веселби, изпълнен с мръсни шеги, дъх на шопска салата и троянско сливово менте, отново се появи Недка, жената на Пачо кофражиста. На осмомартенския банкет котката стана още по-тъжна, дълго обикаля между краката на танцуващите и пискливо мяукаше, когато я настъпваха. Недка леко я подритваше, за да не пострада.

“Това Недка никак не й върви - помисли си Илия, - носи го като умалели дрехи, попукани под мищниците, като поправена тревирена рокля, удължена с ръчно, но несръчно плетена дантела.”

Малко жени имаше на банкета и то главно онези, които работеха на обекта. Всички като че ли си приличаха - накъдрени на ситно с еднакъв перчем, навит на лакирана букла над лявата вежда. Роклите им бяха правички, тъмнички - да не се цапат - само някоя ярка брошка от шлифовано стъкло издаваше, че е празник. Повечето криеха крака под масата заради разкривените си токове, което много забавляваше котката и тя се галеше на всеки крак поотделно. Тук-таме се виждаше някоя лачена обувка от миналата мода. То за каква ли мода можеше да става дума по туй време в България.

Неда имаше дълга тъмносиня рокля с остро деколте и широки ръкави, цялата в златни бродерии, които мъжете обикновено носят на жените си от арабските страни. Много, много бляскави са тези рокли с пайети и рози от ламе по пазвите, дори за осми март са много бляскави. Това са рокли от друг живот. Такава рокля обикновено се пази в найлонова торба в гардероба, с бяла хасена торбичка с нафталин и се облича само за кумуване или на сватба, където се събира цялата рода, за да се огледат един друг. Но как носеше Неда блестящата си рокля! Тя обгръщаше пълната й снага, без да й е тясна, но и без да виси. Не беше крехка жена. Плътта й беше стегната като опъната струна - трепне от докосване и отзвъни. Имаше си талия, стройни крака, чиито глезени се мяркаха между потока от златисти искри на долната шевица на роклята. Точно по средата роклята нямаше никакви бродерии, може би нарочно, за да може сред водопада от искри строго и тайнствено да очертава скута й...

Свиреха танго и бялата й ръка лежеше на одъвкания раиран костюм на Пачо. Каква ръка беше това - лека и закръглена, бяла отгоре, розова отдолу с малки пръсти с четвъртити нокти, леко завити само при нокътя нагоре като на дете. Имаш чувството, че каквото и да докосва, го докосва не с върха на пръстите си, а с кадифените възглавнички малко по-надолу, в центъра на които ясно личеше насукана като охлюв линия. И все пак имаше още нещо в Неда, но какво бе то? Той не откъсваше очи, за да го разбере, но то все му убягваше. Накрая разбра. Движението. Всяко ново положение, което заемаше тялото й, всяка извивка на шията или главата беше пълна с хармония, така както по филмите представяха античните статуи - слагаха ги на нещо и бавно ги въртяха, за да се види онова съвършенство в движение, за което още не бе измислена дума. Наистина някой би казал грация, но грацията е съвършенството на движението, а онова другото не беше грация, а съвършенство на статиката, от който и ъгъл да я гледаш.

Всичко това той осъзна няколко часа по-късно, когато й помогна да завлече Пачо до фургона. С тези неземни възглавнички на палеца и средния пръст стискаше лъжичката, докато му бъркаше сода, с тях прикрепяше главата му докато се уригне. После метна одеалото.

- Остани, че ме е страх - върна го дълбокият й нисък глас, когато той понечи да си тръгне. Това беше почти мъжки глас, но с някаква кадифена мекота, сякаш тази жена знае всичко за тебе, дори това, което никому не си казал, сякаш се гали с гласа си, така както котките умеят да се галят с извити гръбнаци, с опънати крака и щръкнала опашка. В този глас като в котешка козина имаше мекота, но и стаено електричество, което дружелюбно пука под сухите ти пръсти. Да, Неда наистина имаше нещо котешко в себе си, но не котешкото на дворските помияри, а презрителното достойнство на дивата котка, под меките възглавнички на която спяха малките бели ятагани на ноктите.

Подът залитна под него. Можеше ли да е пиян. Това го разтревожи, защото той не се напиваше лесно. Върна се и си легна. Имаше чувството, че леглото му е посипано с дребни парчета мозайка, които го бодяха, караха го да се върти от страна на страна, да става и да тръска чаршафа, отново да ляга. Мозайката не изчезваше. В ушите му нещо равно шушнеше и това шу-шу-шу, изпълваше фургона, стелеше се навън по черната нощна трева, пулсираше в червенеещите от зазоряването парцали на облаците и блъскаше с тъпа болка в огромните планински слепоочия, посребрени от първите слани.

Стана и на бегом извървя шестте километра до селото за вестник и кутия цигари. Сънните горски пътеки ечеха под тежките му крачки. “Неда, Неда, Неда” повтаряха стъпките му и той го разбираше като “не” и “да”, като два остри кремъка, които се блъскаха и пускаха сини искри, като две ръце, сплетени за сбогом, като два речни бряга - единият нисък и блатист, а другият стръмен и опасен. Той криволеше между тези два бряга - ту газеше в плитката топла вода на единия и залиташе по хлъзгавите камъни, ту впиваше нокти в острите кремъци на другия и с разкървавени пръсти се опитваше да го изкачи. Вместо вестник и цигари, той си купи билет за града и изненада жена си точно когато бъркаше зеле със свински пръжки. Остана три дни. Нахвърляше се върху меката й отпусната плът като освирепял, ръфаше увисналите й, равно розови, сякаш напудрени с брашно, страни, а после жадно се взираше в черните й, бързи като попови лъжички, очета, опитваше се да се гмурне в топлите им плитчини и мъчително се удряше в онези обли хлъзгави камъчета, които тихо дремеха на дъното им.

Върна се на обекта. Часовникът му спря. Разбира се, стрелките се въртяха, датите тихо се пързаляха в малкото прозорче, но часовникът беше спрял. Той вече не броеше колко пъти на ден среща Неда, по колко пъти “не” и “да” го шибаха като пестници, по колко пъти коравата й плът отзвъняваше, а меките й възглавнички на пръстите... Струваше му се, че са минали хилядолетия, че е затрупан от огромни канари. Беше му топло и задушно.

Неда дойде неочаквано. Той дълго я гледа. Бършеше потните си ръце в сините дочени панталони. После някъде зажужаха пчели, множество полудели пчели, в очите му пулсираше седефено небе, устните му лепнеха, нещо тежко и сладко притискаше гърдите му. Зелени въртопи го повлякоха някъде далеч, далеч. Блъскаха го и го разкъсваха, а после го захвърлиха в ленивите талази на непознат океан. Той се отпусна в кристалните му води с разперени ръце и крака и през затворените си очи виждаше малките златни полумесеци, разхвърляни по повърхността му, сякаш самият той се беше превърнал в слънчево зайче върху гребена на вълна...

Не усети кога си е отишла. Прииска му се да се върне в бащината си къща с Неда. Усещаше се млад и много силен. Щеше да построи нова къща в обраслия с бели горчиви пелини и мъртва коприва двор. Ще се върне при жена си само за мистрията, онази стара мистрия, в дръжката на която коравите му ръце бяха изтрили малки вдлъбнатинки, и да си отиде. Вече усещаше как босите му нозе стъпват в топлата кадифена прах на коларския път към село. В баира като стара рана се белее кариерата за мрамор.

На вратата на фургона се почука. За първи път се беше успал. Слънцето грееше високо, право в очите му. Срещу него беше черната сянка на Неда. Говореше му нещо, но той не я разбираше. Протегна ръка, тя я отстрани. Имаше голяма червенина на скулата си...

- Давай по нещо на котката - говореше тя и гледаше някъде покрай него, - Пачо няма да я храни, той не обича котки, а пък аз слизам долу, че идва пролет и ме чака работа при децата, баба им вече не може...

Той усещаше, че трябва да каже нещо, но не можа да съобрази какво. Дланите му горяха. Той ги сви в юмруци, разпусна ги и пак ги сви. Заби пестник във вратата. Ръката му потъна в боядисания картон. Стоеше пред отворената врата и гледаше в празното пред себе си, сякаш някой беше откъртил света и го беше отнесъл. Изчезна поляната и фургоните, и планината, а от нищото взеха да изплуват гъсти валма сива мъгла. Времето отново спря.

Струваше му се, че години се влачи всред мъглата и вижда хора и предмети миг преди да се блъсне в тях. Не можеше да спи. Седеше си така в тъмното и си спомняше насмешливия глас на селския клисар, който му намигаше и викаше “Старо бунище като се запали, зле гори...” Е-е-ех, как зле гори, гори и горчи.

Вечер седеше до късно в столовата пред телевизора. Котката вървеше непрекъснато подире му, навярно, за да му напомни, че е гладна. Голям смях падаше, когато се качваше сутрин по виадуктите, а котката мяучеше отдолу и не смееше да го последва.

Дойде зимата и в столовата забумтя огромната печка, чийто кюнец отиваше през стената направо навън. Хората се заседяваха все повече около нея. Котката се разхождаше покрай тежките им обувки и старателно отбягваше снега, изпадал от грайферите им, после се качваше в скута на Илия, започваше да се върти, да се гали, докато заспи. Пачо гледаше безизразно.

Една вечер котката не дойде. Мъжете не казаха нищо, но когато си тръгнаха, тук-там покрай фургоните се чуваше тихо “пис-пис". Нямаше я и на другия ден и чак вечерта в столовата се домъкна едно мръсно опърлено животно. Отначало никой не помисли, че това е тя. Беше обгоряла, почти без козина, едното й око подуто и затворено. Примъкна се покрай стената, но нямаше сили да скочи в скута на Илия и само полегна до тежките му обувки, направо върху сивата локвичка разтопен сняг. Мъжете се спогледаха, огромната като локомотив печка бумтеше в ъгъла. Миришеше на смола. Дали някой не беше я хвърлил вътре? Как ли в ужаса си беше издраскала по късия кюнец?

Илия взе котката и си тръгна. Мина бавно покрай масите. Гледаше всеки един. Очите му бяха като сини бичове. Не беше се бръснал и долната част на лицето му бе свирепо четинясала - на места бяла, на места като стоманена. Мъжете се блъскаха в погледа му и сваляха очи.

Стигна вратата. Изведнъж опърленото кълбо в ръцете му изсъска, сгърчи се и заби нокти в дланта му. Стисна здраво котката, зави я във ватенката и излезе. В преддверието Пачо тропаше с крака и изтърсваше снега от яката си. Котката трепереше от страх. Пачо гузно изломоти “добър вечер”. Илия не отвърна.

Навън валеше ситно както вали само в приказките или в онези стари детски играчки с прозрачни капачета, където едрите бели парцали засипват малка къщичка с едно прозорче и червено мушкато на перваза. Вървеше и гледаше нагоре. Струваше му се, че не снегът пада, а той лети срещу снежния вихър. Снежинките лепнеха по малките му яки ръце, по лицето и оредялата сива четина и се превръщаха в студени сърбящи игли.Студът не го успокои както друг път. В душата му се надигаше нещо тежко и мътно. Гърлото му дращеше.

В края на месеца Пачо дойде при него с бял плик в ръцете.

- Шефе...

- Зная, глобил съм те, че работиш без каска и предпазен колан, а ти ще си помниш, че е за котката!

- Ще помня - въздъхна той. - Цял живот ще помня - той разклати писмото и отново въздъхна. - Имаме момиче... Ти ли ще черпиш или аз?

Илия погледна някъде над рамото му. Пчелите отново зажужаха. Котката обикаляше между масите, проскубана, с опушена сякаш глава и неестествено сини кръгли очи.

 

 

© Светлана Алексиева, 2004
© Издателство LiterNet, 05. 01. 2004
=============================
Първо издание, електронно.