HOMO FELICIS

Светлана Алексиева

web

Забелязали ли сте колко добре се разговаря във влак? Ако не го изместят чатовете, един ден хората ще пътуват специално, за да си говорят. Е, в чата си несъмнено по-свободен, защото никой не те вижда. Влакът пък ти дава свободата да си непознат човек, който открива от себе си само толкова, колкото желае.

Той влезе в купето на третата или четвъртата гара и седна срещу мен до прозореца. Беше някъде към четиридесетте. Носеше стар, но много чист и изгладен панталон, пуловер и... папийонка. Не беше обичайно да се ходи с папийонка посред бял ден, особено с пъстра папийонка в някакъв агресивен черно-жълто-огнен десен. Второто, което привличаше вниманието, беше... Какво всъщност беше? Някакво присъствие, излъчване, което не се виждаше с очите, а по-скоро се възприемаше с диафрагмата и едно бръмчене малко зад ушите. Това не беше звук, а усещане, но от онези, дето нямат име, нещо като наостряне на вниманието, нещо като тръпката между "готови", "на старта" и "бум".

Някак не върви да се вторачиш веднага в новопристигналия и да го обследваш. Има си ритуали и аз, без да искам, изпълних ритуала "забелязах те", като си почесах носа, а той ритуала "добър ден", като кимна кратко. При ярко слънце вътрешността на купето отлично се отразява в стъклото на вратата. Разгледах отражението на мъжа. Какво имаше в него? Какво? Какво? Нещо особено, нещо необичайно... Ха! Той е щастлив. Откритието така ме изненада, че обърнах глава и погледите ни се срещнаха. Да, той беше щастлив. Очите му блестяха. Лицето му леко розовееше. Гънките около очите му се смееха, макар да беше сериозен, но от целия му вид се излъчваше една мека, почти невидима светлина на доволство.

Той ме гледаше с одобрение. Усещах, че не мога да отместя очи. Това лице не беше нагло, не искаше нищо, не прекрачваше границите на онзи невидим кръг, който очертаваме около себе си при среща с непознати. Не. Това лице просто одобряваше. Имах чувството, че ми говори без думи. Някакъв нов, а може би забравен език на образи и усещания, който ми казваше колко интересна и важна съм, намираше съвършенство в мен, значимост и уместност във всяка моя подробност. Струваше ми се, че погледът му наднича в мен, в онези затънтени параклиси, където от векове никой не е влизал, осветява ги и казва с възхита: "Да! Да!! Да!!!"

Ръцете ми се стоплиха, сънната топлина започна да се изкачва по шията ми и раменете ми се изправиха. Не чувствах притеснение. Просто отметнах коса и усетих как тя тежко ме тупна по гърба, много приятна тежест на хубава, здрава коса. Ха, откъде се взе у мен такава коса? Чудно е как един възхитен поглед може да те промени. Бях забравила за ритуалите. Не изпитвах нужда да заговоря от любезност, мълчанието не ме притесняваше, беше ми толкова добре...

- Днес времето е хубаво - каза мъжът с приятен дълбок глас.

Заговорихме. Струваше ми се, че говорим вече часове, че разговаряме точно за това, което винаги съм искала да обсъждам, че всяка дума е много, много важна и красива. Какво толкова имаше в нашия разговор? Най-обикновени фрази за времето, застудяването и затоплянето. Всъщност говорех главно аз, а той ме слушаше. Тъкмо особеният му начин на слушане превръщаше думите ми в поезия. Той не слушаше, той поглъщаше всеки мой звук с изумление и благодарност. Понякога придаваше дребна забележка или кратък коментар, но те само подчертаваха огромната значимост на думите ми. Не, това беше... Какво всъщност беше това? Искрен възторг? Игра? Още няколко изречения, завой в темата, пауза... Не приличаше на опитен играч. Не беше пиян. Всяка негова дума или мимика излъчваха щастие, че ме вижда, че ме слуша, че е тук до мен. Удивително добре премерено щастие, което не прекрачваше границите, притежаваше някаква особена мяра и тъкмо това го правеше неподправено, искрено и истинско.

Ами ако е дрогиран? Само това ми липсваше - наркоман в екстаз. Взех трескаво да си припомням издайническите белези. Разширени зеници, надупчени вени, бледност, безапетитие, запуснат външен вид... Господи, по какво се познава наркоман!

Огледах се за помощ. По коридора мина кондукторът, отвори вратата на купето и поздрави:

- Здравей, Бос!

Мъжът махна с ръка и се засмя, като че ли цял живот е чакал този поздрав.

- Защо ти вика Бос?

- Сигурно защото съм бос - усмихна се той и повдигна леко крачолите на панталоните си.

Наистина беше обул обувките си на бос крак. Подскочих. Ето! Запуснат външен вид. Той усети напрежението ми и каза с овладяна нежност и разбиране:

- Не се бой. Не съм наркоман, просто съм щастлив.

- Да не четеш мисли?

- Не, но всички реагират така, когато срещнат щастлив човек, а не знаят причината.

- Сигурно идваш от сватба? Или си влюбен?

- Не, аз винаги съм щастлив.

- Как винаги? Просто така, без причина?

- А нима причините правят щастието? Всички влюбени ли са щастливи? Или всички сватбари? Или богатите? Или здравите?

- Не, разбира се, но все пак никой не е винаги щастлив.

- Аз съм.

- Как? Винаги? Денонощно? По триста шестдесет и пет дни в годината.

- Да. И триста шестдесет и шест дни, когато годината е високосна.

- Не може да бъде!

- Защо?

- Защото това е невъзможно. Човек все някога се уморява, става му досадно, разболява се.

- Но това не пречи да си щастлив.

- Искаш да кажеш, че си щастлив, откак си се родил?

- Всъщност историята е малко по-дълга. Двадесет и девет години бях като всички останали - ту щастлив, ту нещастен, може би повече нещастен. Като си помисля само от какво бях нещастен. На петнадесет години бях нещастен, че имам пъпки, на деветнадесет, че се разделих с първата си любов, по-късно страдах, че нямам жилище, когато го получих, че не е достатъчно просторно. Страдах, че нямам кола и бях щастлив, когато си купих. Да, бях истински щастлив. По-късно имах и други коли, но онази беше нещо особено... - той замълча. - Накратко, съсредоточавах се върху това, което нямам, и страдах за него.

На двадесет и девет години ми предложиха да работя като психолог в специалните служби. Тогава това решаваше всички проблеми. Започнах, без да се замислям. Естествено трябваше да работя с престъпници, но когато си психолог, все имаш работа с трудни хора. Един ден ме извикаха при някакъв чужденец - индиец ли, иранец ли - от онези множество племена, които обитават планинските вериги на над три хиляди метра надморско равнище по пътя на коприната. Беше пепеливо-черен, брадат, с много мръсни дрехи. Бяха го измъкнали на границата полузадушен от хладилен камион и го обвинили, че внася наркотици. Намерили у него около един килограм бял прах. Дребна риба. Прахът беше отишъл в лабораторията за изследване, а човекът попадна при мен. Трябваше да дам заключението си за психологическото му състояние: нищо особено, рутинна работа. Направи ми впечатление, че беше щастлив въпреки окаяния си вид и мястото, където се намира. Разпитах го и реших, че е толкова щастлив, защото е постигнал целта си или пък е дрогиран. Очаквах скоро да изпадне в абстиненция, но при следващите ни срещи той продължаваше да е все така щастлив. Известно време го наблюдавах чрез видеокамера, когато е сам. Охраната също беше забелязала, че той никога не пада духом. Наслаждава се на компанията, както и на самотата. Става и заспива доволен, примира от щастие над всякаква храна - не просто се храни, а е щастлив като дете при вида на пъстра и натруфена торта.

Започнах да го изследвам за психическо заболяване. Има някои състояния, при които еуфорията е показателна. Той обаче не беше превъзбуден, не беше неадекватен. Не маниерничеше, не интимничеше и очевидно не използваше състоянието си на доволство и щастие, за да получи някакви облаги. От него просто струеше невидима тиха светлина.

Разговаряхме дълго. Разказваше ми за живота си. Взимал самолет до столицата, после пътувал три дни с влак и след това пеша за една седмица стигал до родното си място... Ако не било пролет, когато реките се разливали и дори наркотрафикантите не можели да пренасят стоката си. В неговата родина хората се прехранвали с производство на мак и индийски коноп. Наследили древната източна култура на наркотичното опиянение. Истинските специалисти знаели кога, колко и каква дрога да предложат, за да се чувстваш като бог - за година-две или за пет. Имало и скъпи мъдреци, които можели да поддържат живота ти и десет години. Десет златни години. Струва ли си да влачиш жалко съществуване още двадесет години в реалния свят, ако можеш да живееш като бог във вътрешния си свят десет. Мъжете в неговата страна умирали около четиридесетте. Така казвала статистиката, но тя не отчитала онези, които обикаляли със стадата си от кози върховете на планините и умирали много преди тази възраст. А войните, а въоръжените банди... Да, струвало си в неговата страна да се размислиш.

Щастието било толкова малко и толкова недостъпно. Когато някое дете в семейството се разболеело, бащата решавал дали да го лекуват. Оскъдните лекарства обикновено се пазели за кучетата, защото било трудно да си намериш добро куче и да го обучиш да пази стадата, а децата се раждали и умирали по много, независимо дали ги лекуваш или не.

Естествено, като порасъл, моят човек влязъл в наркотрафика - с това се прехранвали мнозина - и понеже бил умен и енергичен, започнал да се издига. Няколко удачни завоя на съдбата, няколко добри хода от негова страна и той се оказал една от надеждите на местната наркоцентрала. Изпратили го да учи в чужбина. Изведнъж от средновековието се оказал в бъдещето. Цялото му семейство било осигурено и станало чудо - той вече не бил същият човек. Живял в Лондон, в Мадрид и Париж. Студените зими на северното полукълбо изчаквал в Индонезия и самотните атоли в Пацифика, където цветята се вият по палмите, водата в лагуните е кристална и птиците-пчели, наричани колибри, събират нектар от огромните цветове. Оженил се за малка закръглена колумбийка и тя всяка година му раждала по едно дете. Работел в различни лаборатории и усъвършенствал наркотиците. Постепенно изучил почти всичко за тях и в продължение на години се натъквал на един и същи факт: някъде още в древността било открито вещество, което правело хората щастливи. Щастливи завинаги. Било напълно безвредно. Взимало се еднократно в съвсем малка доза и действало цял живот. Без никакви увреждания. Не боледуваш, не се натъжаваш, не изпадаш в отчаяние, не изпитваш страх. Просто ставаш щастлив завинаги.

Имал властта, знанията и парите да тръгне по веригата. Тайната се пазела някъде високо в планините на север от Индия. Предвкусвал голямата победа. Представял си как ще провали цялата наркопромишленост и каква печалба може да се реализира от продажбата на новото вещество.

Попитах го защо ми разказва всичко това, след като знае, че такава информация е много опасна и за двама ни. Той се засмя щастливо и продължи. Каза, че това бил единственият начин да оцелее. След като аз зная, вече сме двама и аз също като него ще тръгна да спасявам кожата си.

- Разговорът ни се записва - отвърнах аз. - В момента поне още двама души ни слушат.

- Тогава нека говорим... - предложи с широка усмивка той. - Значи ставаме четирима.

Знаех, че не трябва да го прекъсвам. Ако говореше истината, вече бях замесен. А може би блъфираше. Възможно беше да има някакви други намерения. Разказа ми как тръгнал по стъпките на тайния прашец и много скоро с него започнали да се случват необичайни неща. Забелязвал, че в хотелските стаи, където отсядал, е влизано, вещите му били тършувани. По пътя му се случвали стотици дребни препятствия, напълно обичайни, но все пак привличали вниманието със своето постоянство. Отначало това дори го забавлявало. Той добре владеел класическите методи на конспирацията и се чувствал по-силен и уверен, когато успеел да парира ходовете на своите невидими преследвачи. Тогава започнали по-сериозните заплахи. Саксия от прозорец на седмия етаж, отровен салам в супермаркета, избран между стотици други, пиян шофьор на камион и повредени спирачки на колата били направо нищо в сравнение с другите нападения. “Бих могъл да ги запиша и да ги продавам на холивудските екшън продукции в продължение на години. Бих могъл само от това да живея добре” - ми каза той.

Веднъж го оставили цял месец на мира. Дори започнали да му липсват. Продължавал да бъде все така предпазлив. Прекъснал всичките си стари връзки. Сменил няколко пъти самоличността си и решил, че се е спасил, когато след две лъжици овче мляко започнал да се задушава. Познавал добре признаците на алергичния шок, поставил си нужните инжекции. Всичко се разминало. Заследил храната си още по-внимателно и разбрал, че някой е успял нарочно да го алергизира към овчия белтък. А с какво да се храни там, където овчето мляко е основна храна? Гладувал.

Понякога му помагала и случайността. Загубил всичките си пари, документите си. Живеел под открито небе, в пещери, в мечи бърлоги и къде ли още не. Напреднал в диренето само защото убивал всеки, с когото разговарял, и всеки, който го срещал. Така стигнал до един манастир на три хиляди и осемстотин метра високо в планините.

Монасите били от някаква особена секта. Още като видял лицата им, разбрал, че е попаднал на точното място. Били щастливи. Останал там три години. Нападенията и заплахите за живота му се прекратили. Станал послушник в манастира и започнал да следва, ние бихме казали една старинна програма, той я наричаше пьт, за усъвършенстване на духа. Само издържалите всички изпитания били посвещавани в тайната на вечното щастие.

Попитах го не е ли по-лесно да стане обратното. Той отвърна, че човек, който съзнателно решава да бъде щастлив до края на дните си, се нагърбва с огромна отговорност и може лесно да бъде смазан от тежестта й, ако не е готов за това.

Постепенно той разбирал с какво всъщност се е захванал, дал си сметка какво може да стане, ако вечното щастие се разпространи сред непосветените и достигнал такива висоти на знанието, че парите и бизнесът с дрога вече нямали никакво значение. Тези знания от хилядолетия се предавали устно само на неколцина избрани и те трябвало с цената на всичко да запазят тайната и да я предадат на следващото поколение. Всеки седем години братята построявали нов манастир и инсценирали опожаряването на стария. Така заличавали следите си. В края на всяка седма година чрез жребий определяли четирима от посветените, които да напуснат манастира и да тръгнат в четирите посоки на света с тайна мисия. Той трябвало да тръгне на запад. Научих го много по-късно. Тогава той ме съблазняваше вече не помня с какво - пари, власт, охолство - нещо такова. Искаше да го измъкна, но отказах. Естествено веднага ми заповядаха да поема случая и да изиграя ролята на лакомото ченге-предател. Това стана миг преди разпада на тайните служби в Източна Европа. Имаше една кратка суматоха, в която маниакалните измислици на някакъв дребен наркотрафикант потънаха между скандалните открития и засекретяването на неоткритите факти. Колко неща потънаха - та това ли няма да потъне. Белият прах в лабораторията се оказа обикновена сода за хляб. Протоколите от разпитите, психологическите изследвания, всичко влезе в една папка и тръгна кьм следствието, там част от листата се изпогубиха, другата част беше изпълнена с такива противоречия и недомислици, че накрая решиха да го върнат на гръцка територия, откъдето беше влязъл в страната, и така свърши всичко. Изпратих го до границата. Беше щастлив, че пътува.

- Довиждане! - каза ми той. - До скоро виждане.

Предадохме му с протокол пакета със содата. Той стисна ръката ми и мина оттатък, където го чакаха тамошните полицаи. В ръката ми остана малко пликче с бял прах. За наркотик бе прекалено малко. Не би достигнало дори за изследване. Дори за отрова бе прекалено малко. Държах го месеци наред и размишлявах върху този странен човек. Да си щастлив... Вечно?! Възможно ли е? Когато печелиш, не знаеш какво губиш. А печалба ли е това? Толкова години бях учил за положителните и отрицателни емоции, за положителните и отрицателни усещания. Знаех за депресията и еуфорията, за хормоните на стреса, биохимията на любовта и екстаза. Какво ще рече да си щастлив... постоянно? Може ли да си щастлив без причина. Уволниха ме от работа, жена ми ме напусна, преживявах тежка криза на преосмисляне на ценностите... И на всичко отгоре да съм щастлив? Не, това е невъзможно. А защо пък това да е тайният прах? Онзи може да ми се е подигравал. Спомена нещо за отговорностите. Аз готов ли съм. Ами ако полудея? Ако това е някакъв наркотик? Чувствата на хората са като махало. Имат нещо като вълнови характер, добро-лошо, добро-лошо, добро-лошо. Ако задържиш махалото в единия край по-дълго, то с увеличена сила отлита до другия. Амплитудата е еднаква нагоре и надолу. Би трябвало да може да се модифицира някак си вълната... Но коя вълна?

Беше зима, нямах пари, бях сам и имах всичкото време на света. Излизах да търся работа, но не ми се прибираше на студено и тогава отидох в читалнята на градската библиотека. Това е идеалното място за прекарване на зимата, когато нямаш работа и нямаш отопление. Работят до късно вечерта, стъклата са матови, осветлението винаги е изкуствено, така че денят продължава безкрайно. Няма годишни времена, един особен библиотечен климат, към който аз се нагаждам идеално. И е сигурно, че дори да пуснеш корени там, никога няма да ти свърши четивото.

Започнах да поръчвам всичко за чувствата. Събрах четиристотин определения за щастието и единственото, което разбрах, е, че хората не знаят какво е щастие. То е като любовта, нали казват, че няма любов, има само влюбени хора. Е, със щастието е същото - няма щастие, има само щастливи хора.

По едно време изпаднах в отчаяние. Тъкмо бях задълбал в картезианството и агностицизма и установих, стори ми се, но тогава бях убеден, че гоня вятъра. Тичам след нещо недостижимо, за което никой не знае какво е. В такива моменти обикновено се хвърлям с главата надолу в отвратителния език на пресата. Грабнах куп вестници и започнах да чета. Попаднах на някаква карикатура: ескимос стои изправен на шейната си и държи дълга въдица с голяма риба накрая пред муцуната на кучето-водач. Кучето е вперило поглед в рибата, навирило е щастливо опашка и припка ли, припка, пръскайки слюнки на всички страни. Насложих отчаянието си върху тази карикатура. Запитах се, ако аз, бидейки човешко същество, гонещо щастието, се оприличавам на кучето, а щастието е рибата, кой тогава е в шейната и защо? Закъде пътува? Побеснях. Това е може би най-голямата фобия на съвременния човек - да не бъде употребен. Усещането, че те употребяват в името на някакви цели, чувството, че си част от машина, която произвежда нещо неясно или отвратително за теб, а ти си вършиш добре работата в тази машина, че си послушното болтче, че заслужаваш несъмнено "браво", но някой друг тегли чертата и се оказваш...

С една дума тази карикатура ме докара до ярост. Сигурно това е нервното напрежение, което изпитва всеки на границата на откритие и тъкмо то те тласка оттатък прага на знанието. Все пак преди теб в дадена област са работили толкова много хора, че за да ги надскочиш, да обединиш разнопосочните им мисли в една нова теория, значи да ги превърнеш в частни случаи, да ги подчиниш на волята на собствения си разум, а това вече е огромна отговорност. Фундаменталните открития са нещо чудовищно. Хората ги създават рядко с повече или по-малко усилия, но тези усилия са нищо в сравнение с усилията, които полага човечеството, за да ги осъзнае. Яростта, която ти трябва, за да прескочиш прага, е почти толкова силна, колкото яростта, с която ще се посрещнат твоите мисли, не дай боже, да засегнеш нечии интереси. А аз се готвех да направя тъкмо това.

Започнах да мисля колко много хора се хранят от способността ни да сме нещастни. Да оставим църквата, погребалните агенции и психоаналитиците. Шоколадът, наркотиците, алкохолът, луна-парковете, сексът, застраховките - цели индустрии са възникнали от стремежа ни към щастие. И изведнъж се появява някой, който ги срива с половин грам бял прашец? Безвредно, завинаги, за цял живот? Тълпи от щастливи и доволни хора? При толкова хилядолетни изобретения, които да разпалват желанията ни за още и още? И представи си, да няма пресищане. Осемдесет години щастие, от първия до последния ден. Всеки миг екстаз - от горещината и от студа, от хармонията и дисонанса, екстаз от красивото и грозното, от жестокостта, от насилието, от смъртта... Възможно ли е, питах се аз. Представях си най-разнообразни ситуации, в които е просто невъзможно човек да е щастлив и ги съпоставях с казаното от моя пациент. Не, не, тук има някаква измама, някакъв капан. Това е невъзможно, защото просто не може да бъде.

Усмихнах се на цитирането на думите ми и в същото време му вярвах. Защо му вярвах? Защото изглеждаше щастлив, доволен, силен, сигурен в себе си.

- Така изкарах около четиридесет дни в размисъл - продължи той. - Почти като в библейските истории. Около мен бе пълно с хора, но нямаше с кого да разговарям. Може да се каже, че постех. Парите ми свършваха. Пиех главно кафета. А какво по-постно от кафе в библиотека? За мен беше лукс да си купя дори минерална вода. Понякога си вземах баничка със спомени от олио и извара между корите. Когато хипогликемията ми причиняваше световъртеж, си задигах повечко захар от барчето и се уравновесявах. На четиридесет и първия ден бях изтощен до смърт. Ако не беше студът, нямаше да се завлека до библиотеката. Отидох, за да се стопля, и забелязах, че някой не изпълнява поръчките ми - за едни книги получавах откази, а други фишове се връщаха, прикрепени не към заглавието, което съм поръчал. “Обикновената бъркотия в книгохранилището” - си помислих отначало, но после видях, че книгите са точно онова, което ми трябва, и скоро усетих, че някой програмира четивото ми. Те се бяха върнали...

Влакът затрака учестено. Усетих как ме обхваща една обща тревожност. Сърцето ми започна да бие неравномерно, ръцете ми изстинаха и устата ми пресъхна. Защо седя и го слушам? Защо ми разказва всичко това? Такива ли неща се разказват по влаковете? Накъде клони? Той замълча за миг и ме погледна в очите, като повдигна въпросително лявата си вежда.

- А, не! - казах аз. - Много ми е добре да съм си нещастна.

- Но аз не ти предлагам нищо - усмихна се той. - Освен ако сама не решиш.

- Няма да пия никакви прахчета.

- Може и с целувка.

- Каква целувка, какво може - запелтечих аз.

- Предава се и с целувка, но не е така трайно, както с прашеца. Трябва да се подновява от време на време - поясни с лукава усмивка той.

Въздъхнах с огромно облекчение. О, боже, той ме ухажвал. Толкова усилия за една целувка. Почувствах се успокоена, стана ми смешно. Тези възрастни хора са така сантиментални - измисля ми чудеса, за нещо, което младите правят дори без да питат. Какъв отнесен чичко!

- На мен ми е време да слизам. - Той стана. Отвън вече се редяха къщите на някакво населено място. Задържа се за миг на вратата и каза небрежно. - Искаш ли да опиташ?

- Искам - изсмях се аз с едно предизвикателно кокетство, от което и до днес малко ме е срам.

Той се върна, наведе се и хвана лицето ми с ръка. Погали ме, задържа сгънатия си показалец на брадичката ми, повдигна я и ме погледна право в очите. Също като във филмите. Коленете ми омекнаха. Без да мисля какво правя, приближих устни към неговите. Бях като омагьосана. Той се усмихна одобряващо. После ме целуна леко по челото и тръгна, без да се обръща.

Останах като втрещена. Нещо ставаше с мен. Не зная защо скочих след него. Вече беше стигнал края на коридора. Влакът спираше. Тропането на вагоните, стърженето на спирачките, свистенето на хидравличните врати... Той ми помаха с ръка, без да се обръща, и сред всички тези звуци успях да доловя само едно

"...намериш в болницата".

Скочи пъргаво от горното стъпало и тръгна по перона. Помаха ми отново, без да се обръща. Влакът се повлече безшумно по релсите и инерцията ме бутна на седалката. Усмихнах се и въздъхнах. Въздишката ми секна наполовина и в този миг между две вдишвания се ослушах в себе си. Въздъхнах втори път и се почувствах като в планината. Гърдите ми се разтвориха и усетих как се изпълват със силен ароматен въздух. Вдъхвах отново и отново и чувствах как радостта обхваща цялото ми тяло. Цветовете навън ставаха все по-ярки и празнични, картините, които се редяха през прозореца, ми се струваха като подредени от майстор художник. Забелязвах какви ли не подробности - пукнатините по керемидите, мушиците във въздуха, миглите на спящите бебета, мъха покрай железопътния насип и две червени буболечки, които се ухажваха с копринените си пипалца.

Слязох на моята гара и тръгнах покрай линията. Влакът отмина и стана съвсем тихо, но имаше нещо ново в тази тишина. Беше тихо като в катедрала. Тишина, изпълнена с усещането за пространство, за това, че си малък и защитен. Дишах леко, все по-леко. Въздухът беше наситен с кислород и електричество като след буря. Едно приятно главозамайване, нещо като опиянение ме караше да пристъпвам безшумно и бързо. Струваше ми се, че едва докосвам земята, искаше ми се да тичам. Затичах и не усетих никаква умора, никакво задъхване. Спрях. Бях край реката и ясно чувах шума й. Това бе някакъв нов шум, като стерео изпълнение от дигитален запис с най-съвършена техника и баланс на звуците, на тоновете и полутоновете, нещо като хорал, изпълняван от ангелски гласове. Погледнах нагоре. Видях ясно небе, лазурно-синьо, с брилянтно-бели облаци, кристална река, потънала в тревни брегове в резеда и електрик. Приличаше на онези стари, стари картинки по железните кревати, които по времето на прабаба ми са били модерни, по времето на майка ми са били кич, а по мое време, май се канят да станат стилни антики. Продължих нататък. Радвах се на празника, който ме изпълваше. Вслушвах се в тръпките на една нова сила, която ми казваше, че за мен няма граници, че мога да се справя с всичко, с абсолютно всяка трудност, че зная как да се справя и ще го направя по най-добрия начин. Някак си знаех, че този начин ще е нещо необикновено, истинска находка, така че да не причини зло никому.

Поздравих една съседка, която чоплеше по саксиите си на прозореца. Тя ми отговори машинално, после спря за миг, така със забоден в саксията кухненски нож, изгледа ме внимателно, усмихна се отначало колебливо, усмивката й се разшири и тя изпя ласкаво нещо като "Време ти беше, време ти беше. Браво браво..." Зачудих се какво иска да каже, за какво ми е време и тя допя нежния си речитатив:

- Да се влюбиш, да се влюбиш.

Превъртях ключа на входната врата. Не заяде за първи път, а се плъзна уверено в патрона, ключалката щракна мелодично и вратата се отвори безшумно и с радост, сякаш ме бе очаквала с нетърпение. Седнах на шкафчето за обувки (какво удобно шкафче, с хубава пружинираща тапицерия), поех дълбоко от онзи въздушен разкош, който бе изпълнил света и се опитах да се съсредоточа. Не беше никак трудно. Мислите ми течаха бързо и гладко. Един нов, много услужлив ум ми подаваше на мига нужните подробности.

- Аха! Аха! Хе! Ами, да!! Естествено. Разбира се... - взех да си шепна в отговор на чудните прозрения, които ме изпълваха.

- О, не! - прекъснах ги изведнъж. - Та аз съм щастлива!

Замислих се за Боса. Ама как може такива глупости? Вечно щастие! Предава се с целувка! С кой акъл се целувам по купетата с непознати. Гъска! Само това ти липсваше да се влюбиш в първия срещнат, който ти поднася нескопосан микс от булевардните си четива. Вечно щастие... Патица! Пълна липса на мозък и достойнство! Предава се с целувка... А СПИН, а СПИН? Дали не се предава от целувка? Леле, докъде стигнах.

Изпълних тази солова партия на един дъх като в комична опера, а от дълбините на ума ми мощен хор подхващаше всеки мотив и го повтаряше с нарастващ апотеоз:

- Гъс-ка-а-а!! Гъс-ка-а-а!! Гъските са спасили Рим. Па-ти-ца-а-а! Па-ти-ца-а-а! Па-ти-ца-а-а със масло, па-ти-ца-а-а с лимон - мога да изям и слон. За какво ти е достойнство, щом не си щастлива? За какво ти е мозък, щом ще страдаш ти? Прав е, прав е, който е щастлив, а нещастният греши-и-и-и!

- Леле, леле, докъде, докъде? - пееха женските сопрани, а кадифени баритони повтаряха: - Тук ми е добре, тъй ми е добре.

Накратко, бях щастлива. Усещането за щастие и хармония не спадаше нито денем, нито нощем. Минаваше ми мисълта да отида на лекар. А какво да кажа? "Един във влака ме целуна и сега съм щастлива. Моля, изследвайте ме, защото ми изглежда много съмнително." Кое е съмнителното? Че човек може да е щастлив повече от месец от една целувка? Ами има хора, които са щастливи цяла година, защото на съседа кокошките хванали пипка. Съмнителното е, че съм щастлива, но не съм влюбена. Аз не мисля за него. Той не ми трябва. Не тревожи сънищата ми и изобщо не се появява във фантазиите ми по романтичен или неромантичен начин. Него го няма във виртуалната ми реалност (онази, нали знаете, дето всеки си я има в главата си и е достатъчно да затвори очи, за да се пренесе там), а аз съм щастлива, ей така, за нищо и от нищо.

Това състояние продължи три месеца. Не мога да го опиша. Приличаше на влюбване, приличаше на празник, на екстаз. Една непрекъсната екзалтация, която не спираше нито денем, нито нощем. Нищо не помрачаваше дните ми. Дребните неприятности не изчезнаха, имаше трудни моменти, но аз не ги възприемах с неприязън. Някак отведнъж виждах решението на проблема и с радост се залавях да го осъществя. Всичко около мен ми носеше радост, донасяше ми цялата радост, която може да донесе. Не мога да кажа как бих посрещнала действително трагични събития, защото такива просто не ми се случиха през тези месеци, не зная как бих възприела болест, защото не успях да хвана дори хрема - чувствах се здрава и силна. В деня ми нямаше обикновени неща, сиво ежедневие, скука. Всяко движение ми донасяше удоволствие и имаше поразителен ефект. Никога не съм предполагала, че водата е толкова вкусна - пиех я с удоволствието на зажаднял в пустинята пътник. С дни опитвах минерална вода, вода от градския водопровод, вода от извор, от стара чешма, от горски поток и не вярвах на себе си колко вкусна и различна може да е тя. Усещах разликата във вкуса на плодовете, ако са зреели от източната или от западната страна на дървото. Източните бяха по-сочни, поради утринното слънце, западните бяха по-сладки, южните бяха по-хлебни, а северните имаха една лека кисела жилка, която се усещаше едва като ги преглътнеш. Същото бе и с ароматите - започнах да различавам неподозирани нюанси, ходех по улиците и четях с носа си сякаш в енциклопедия. Хората се движеха в някаква особена аура от аромати и можех да усетя кога човекът е радостен, кога е тъжен, кога е тревожен, уплашен. Цветовете промениха своята интензивност. Струваше ми се, че спектърът, който възприемах, се беше разширил, защото можех да виждам топлинното излъчване, но не мога да го опиша - мисля, че виждах инфрачервеното и ултравиолетовото. Понякога се питах какво става с мен, но то бе твърде хубаво, за да ме разтревожи. Не вярвах, че ще продължи вечно. Открих, че мога да помагам на хората около мен. Разрешавах лесно трудностите им. Изглеждаха ми странни техните проблеми, често ми бяха смешни - виждах в тях не сълзите, а недостига на знания, незрялост, неопитност. Помагах на възрастни, а ми се струваше, че помагам на деца, или че съм треньор на начинаещи. Показвах им как да го направят и се получаваше чудесен резултат.

Когато слушах мъжа от влака да ми разказва, си помислих, че такова лесно щастие може да спре развитието на човек - за какво му е да се затруднява, да се стреми към нещо, след като и така му е добре, много, много добре. Логично разсъждение, но на практика не се оказа вярно. Продължиха да ме гонят и желания, и стремежи, и амбиции, само дето ги осъществявах много по-лесно и с радост през цялото време. С две думи минавах от щастието на съня към щастието на събуждането, от щастието на работата към щастието на умората, от щастието на движението към щастието на покоя и така всеки нов ден. Вместо да си казвам: "Прекалено хубаво е, за да е истина", си казвах: "Истина е, защото е прекалено хубаво".

Един ден се събудих и чух, че въздухът е изпълнен с някакъв тих, равномерен, но и многообразен звук, сякаш лък от най-фини конски косми се плъзга по струните на старинен Страдивариус. Струваше ми се, че лъкът е безкрайно дълъг и се плъзга ли, плъзга, без да се връща обратно - само в една посока. Звукът беше много приятен фонов звук и изпълваше всичко със себе си, без да пречи на другите звуци. Цяла седмица ми трябваше, за да разбера, че чувам как расте тревата. Седях с часове на една полянка и слушах как острите зелени листенца пробиват земята, крехките резедави стръкчета милиметър по милиметър се надигат към слънцето и издават този странен звук, докато се търкат в силициевите песъчинки от пръстта.

На другия ден се качих на влака и слязох на онази гара. "...Намериш в болницата" - чувах гласа на Боса и се питах какво е искал да каже. Какво да намеря в болницата. "Да ме намериш в болницата", "можеш да намериш в болницата", "да намериш в болницата". Очевидно трябваше ми тази болница.

На гарата ме попариха - болницата им била закрита преди десет години. Попитах няма ли друга болница и ми обясниха, че то не е болница, а лудница и се намира извън града - приют за душевно болни. Няма що - добре се подредих, но трябваше да разбера.

Тръгнах. Знаех, че ще се справя, но нямах представа как. Възможно е да греша, да не съм разбрала правилно. Припомнях си всяка подробност от онзи странен ден, докато приближих това, което можеше и да се нарече болница.

Естествено не постигнах нищо. Охраната на входа, един як, намусен младеж с обръсната глава и зеленикав петнист гащеризон ми обясни много любезно, но категорично, че не може да ме пусне, не може да ми даде никакви сведения за хората вътре, трябвало да представя документи, мога да разговарям с лекарите на обяд от... до... часа, с главния лекар в приемното му време, след като си запиша час по телефона, даде ми номера и ми затвори прозорчето под носа.

Е, да опитаме първо с лекарите от... до... часа. Имах още доста време и тръгнах да се разхождам покрай оградата - висока мрежа, обрасла с пълзящи растения. На втория кръг чух някой да вика със свистящ шепот: "Ехо, ехо!"

Вътре виждах покрива и горния етаж на сграда. На един от прозорците стоеше Боса. Беше в някакви светли дрехи. Махаше ми и ми правеше знаци. Взех да разбирам.

- След половин час при потока от другата страна - разчетох отчетливите движения на устните и ръцете му.

Той закъсня повече от час. Тъкмо мислех да си тръгвам, когато нещо изшумоля от храсталака до оградата и той излезе като отърсваше сухите листа от себе си.

- Защо точно мен? - попитах го направо.

- Очаквах да попиташ какво е това - усмихна се той с онова огромно одобрение и радост в очите, които така ме поразиха във влака и посочи дрехите си.

Страхотно! Едва сега забелязах, че беше в резедава болнична пижама, халат и огнената папийонка. Явно много си я харесваше. Разбра изражението ми и поясни:

- Така трябва.

- Мислех, че работиш тук.

- Така е - аз работя тук. Утре стават седем години.

Тогава не обърнах внимание на тези негови думи.

- Защо избра точно мен?

- Ще разбереш.

- Кога?

- Когато му дойде времето.

- Всички подред ли целуваш?

- Не, само избрани.

- По какво ги избираш?

- Има си критерии.

- Много е лесно. Нали ми говореше за изпитания, отговорности...

- Целувката е само промоция. Не трае вечно. Скоро ефектът изчезва.

- После?

- После идва изпитанието.

- А после?

- Ако го издържиш, ще получиш прахче.

- Какво съдържа това прахче?

- Никой не знае. Открито е преди хиляди години и тайната му се охранява строго.

- И?

- Само трябва да го изпиеш с малко вода.

- Ако не го изпия?

- Нямаш голям избор.

- Това е насилие.

- Можеш да не го изпиеш, но ще ти бъде тежко, след като знаеш какво е щастие - сви рамене той.

- С каква цел го правите?

- Да променим света - каза скромно той.

- Възможно ли е?

- Надявам се.

- О, значи не сте и сигурни.

- Еволюцията никога не е сигурна.

- Каква еволюция?

- На видовете, да речем.

- Но хората не са вид.

- Вид са, вид са. И то какъв.

- Ти си луд!

- Дали?

- Не може ли да ми обясниш с две думи?

- Homo felicis.

- Какво нomo felicis?

- Нищо. Нали искаше с две думи.

- Щастието да си саркастичен и загадъчен, а? Аз пък съм щастлива да изтърпя увъртанията ти.

Каква ли гледка сме били отстрани - двама озарени щастливци, които спорят на висок глас.

- Homo felicis е следващото стъпало на еволюцията. Още в детската градина се учи за Homo erectus, homo sapiens... Помниш ли онази дълга редичка в учебника с дребния маймун в началото, който все повече и повече се изправя, докато се превърне в навъсен олигофрен със сопа на рамо, homo sapiens, де...

- Помня, е и?

- Вярваш ли, че е станало така? Изправил се, защото му било по-удобно. Взел да мисли, защото умирал от скука, взел да говори, защото...

- Няма доказателства за намеса. И аз чета по нещичко.

- Е, една кофа прашец, екологично чист, не оставя кой знае какви следи. Особено ако се употребява умно.

- Остава да ми кажеш, че си извънземен и ще полудея и аз.

- Тъкмо ще си правим компания оттатък - небрежно махна той към оградата и добави кротко: - Не съм. Всичко е открито тук на Земята и се пази от земни хора.

- Но аз чувам... струва ми се, че чувам...

- Как расте тревата ли?

- Май да.

- Нормално.

- Какво-о-о?!

- Казвам нормално е. Сетивата се изострят. Стават по-фини. Нали не допускаш, че кроманьонците са имали същите мисли като нас, а неандерталците са разполагали с речника на Енциклопедия Британика?

- Не е доказано.

- Но не е и отречено. Особено второто.

- Искаш да кажеш, че от една целувка човек може да стане екстрасенс?

- Ако се сравняваш с обичайното ниво - да. Може би между кроманьонците също е имало някои по-умни, а между неандерталците по-приказливи. Е, не звучи много научно - усмихна се лъчезарно той. - Да им измислим ли някакъв термин с гръцки корен. Какво ще кажеш за екстранооси и екстралогоси. Или екстраглоти звучи по-добре?

- Питам се как е възможно една целувка...

- А защо да не е възможно? Толкова хубави неща започват с целувка. Замисляла ли си се над този безполезен обичай? Откога хората се целуват? Защо се целуват? За влюбените горе-долу има обяснение. Сензори. Биохимия. Емоции. Размножение. Но политиците, но децата, но старците?! Виждала ли си как дете спира да плаче само като го целунеш?

- Ако приемем, че си ми предал състоянието си с... онази, ъ-ъ, целувка и това не е хипноза, внушение или нещо друго, а реалност, то тогава защо няма епидемии от щастие в някои райони, където са минали хора като теб?

- Има - усмихна се той. - А легендите за Златния век? За рая? За приказни страни или времена на щастие, доволство и вдъхновение. Аркадия, Атлантида, страната на лотософагите...

- Но това са мечти. Измислици, а днес не съществуват...

- Съществуват - прекъсна ме той като човек, който е схванал мисълта на събеседника си, но няма време да го доизслуша. - Ти съществуваш, нали? Не си мечта, не си измислица. Аз също. - Той замълча за миг, сякаш се ослушваше.

- Предполагам, че не е от целувката, а от въздействието на биополето.

- Логично. Но в логиката има уловки, порочни кръгове, а всичко може да се обясни много по просто...

- Болест, наивност, емоции... - продължи той. - Какво значение има обяснението, ако не променя нещата. - Обяснението е само начин да разговаряме с непонятното на разбираем език.

- Не разбрах защо избра мен.

- Пишеш с лявата ръка.

- Колко процента от хората правят същото? Друго?

- Можеш да пишеш огледално с двете ръце.

- Да, играех си някога. В училище децата развиват за забавление куп безполезни умения - да свириш с уста, да плюеш надалеч, да ходиш заднишком...

- По всяка вероятност мислиш с триизмерни образи.

- ?!

- Твърди се, че хората в ранното си детство развиват образно мислене, което по-късно се заменя със символно - започват да мислят с думи, а не с картини...

- Не съм забелязала как мисля...

- Вероятно е така. Един малък процент от хората, главно леворъки, се научават да мислят с триизмерни образи още преди да проговорят. Те развиват словото си като всички останали деца, понякога са и по-интелигентни от връстниците си, но в училище се справят трудно, не могат да стоят на едно място, бавно се научават да пишат, започват да четат по-късно, смятането направо ги довършва...

- Стига, стига. Няма да те питам откъде си събрал толкова сведения за мен. Искаш да кажеш, че подбирате тъпи, хиперактивни, леворъки ученици, за да променят бъдещето на човешкия род?

- Не-е-е - той потърка чело. - Работата е много по-проста. Хората, които мислят в триизмерни образи, го правят, без да забележат. Те мислят по този начин четиристотин до две хиляди пъти по-бързо от символно мислещите...

- С какво се измерва бързината на мисълта?

- "С полета на ангелско крило..." - цитира той един средновековен въпросник за сътворението на човека, като по този начин любезно отклони въпроса ми и продължи: - Но когато тези хора са заобиколени от мислещи с думи, защото думите всъщност са символи на нещата, образно мислещите хора изглеждат странни, а понякога и глупави. Словесно мислещите родители дават мило и драго да прекроят детето си по свой образец и често успяват, защото това, което прави то, им се струва ненормално. Образно мислещи са се раждали през всички епохи и те са дали началото на изкуството и философията, на странните научни теории.

- Леонардо е пишел огледално...

- И само той ли?

- А защо е пишел така?

- Образно мислещите боравят със символите не като със символи, а като с обекти - въртят ги в ума си, в триизмерните си представи като обекти и им е много лесно да си ги представят от всяка гледна точка. Сигурно помниш 6 и 9?

Закрих уста с шепи и се изчервих. Две години в училище се мъчих, докато се науча да различавам 6 от 9. За мен това беше един и същи знак и въобще не обръщах внимание на посоката, в която е обърнат. Същият проблем имах с "ш" и ръкописното "т", с "Р" и "Ь".

- Образно мислещите деца са доста зле в училище, тъй като говорят на различен език с учителите си, но все пак се справят, защото мислят стотици до хиляди пъти по-бързо от своите преподаватели и успяват с милиони мисловни операции, извършвани за нищожно време, да компенсират недоразуменията. До десетгодишна възраст обикновено овладяват и символното мислене, но то никога не им става присъщо, те просто се научават да си го превеждат на своя образен език. Повечето велики цивилизации в древността са толерирали образното мислене и писмената им са били картинни - йероглифи - образи на нещата, а не букви - символи на звуци. Това е една недовършена пътека, по която еволюира човешкото мислене.

- Аз винаги съм учила, че мисленето с думи и символи стои по-високо от образното мислене.

- Дали е така? Триизмерното образно мислене обработва много повече информация за единица време. Виж компютрите. Във всяко следващо поколение програми иконите заемат все повече място и, да си признаем, често вършат повече работа от словесните команди.

- Искаш да кажеш, че съм бягала от училище, защото съм била по-умна от учителите си, и по-бърза? - разсмях се аз. - Е да, бързината понякога беше решаваща, особено за да се измъкна от онази по физика...

- Не си била по-умна или по-глупава, просто си била различна. Те са говорили един език, а ти друг и никой не ти е обяснявал правилата на превода. Трябвало е сама да ги откриеш. А си бягала, защото повечето деца като теб са много активни. Като се движат постоянно, те се освобождават от напрежението, в което ги вкарва усиленото мислене. Все пак тези деца мислят много по-бързо и много повече от другите... - той спря за момент и въздъхна, - за да разберат света около себе си и да бъдат разбрани от него. Образно казано, те са се родили в миналото, изпреварили са времето си.

Замълчахме. Толкова информация и на мен ми дойде в повече. Какво друго да попитам? Имах нужда да размисля насаме, триизмерно...

- Това за ангелските крила е много поетично, но все пак, ако нямаш подръка ангелско крило, трябва да измислиш друг начин за измерване на скоростта на мислене.

- За начало можеш да опиташ със скоростта на говорене. Разбираемата реч се изстрелва с една средна скорост между сто и двадесет и двеста думи в минута. Много често образно мислещите деца се опитват да кажат всичко наведнъж, защото образът е едновременност на много неща, а словото с разтегнато във времето и изисква някакъв ред. А тези деца са и много хаотични, тъй като, за да обърнеш един образ в слово, трябва да имаш идея откъде да започнеш, но те все още не са толкова опитни. Трудно им е да се справят с линейния ход на времето, който всички възприемат за естествен. Те мислят в една особена едновременност. Но затова пък те са царе на мимиките, на подражанието, скулптурата, стават прекрасни имиджмейкъри или режисьори, много добри спортисти, артисти и дизайнери.

- До тук открих пет точки, по които съм била избрана за... целувка? Досещам се за още четири. - Той ме погледна изненадано и се напрегна, сякаш е изпуснал някаква тайна по невнимание. - Да не са обиколката на бюста, талията, ханша и дължината на бедрото? - продължих през смях аз.

Той въздъхна и се отпусна:

- Със сигурност не са. Дори талията ти да беше метър и тридесет пак щях да те целуна.

- Остават още точки.

- И аз самият не зная всичките. То е нещо като компютърните игри. Минаваш ниво след ниво, докато се срещнеш с боса.

- Нали ти си Боса?

Той пое въздух да отвърне, но в храстите нещо примърда. Огледах се и забелязах трима души, които приближаваха като се криеха зад по-гъстите храсталаци. Инстинктивно го хванах над лакътя и той проследи погледа ми. Стана рязко. Онези затичаха, без да се крият. Той вдигна комично ръце, сякаш се предава и поклати разтворени длани към тях, за да ги спре и успокои. Бяха санитари. Двама приближиха и го хванаха за ръцете.

- Ето къде бил Босът - каза единият от тях. - Пък ние го търсим за вечеря.

Той не се съпротивляваше. Третият ме приближи почти в гръб и ме потупа по рамото, за да се обърна. Беше необикновено едър и мрачен човек. Стреснах се от злобния му израз. Босът разбра уплахата ми и каза:

- Мрачничък е. Не ми дава да го целуна.

Мрачният направи гнуслива гримаса и троснато ме помоли да си вървя. Погледнах към Боса.

- Ами аз? - Санитарите вече го водеха покрай стената, той се обърна и каза:

- Чакай.

- Какво? - не разбрах думите му аз, но той го схвана като въпрос и добави:

- Изпитанието.

- А после?

- После идва срещата с боса.

Оттогава минаха два дни. Прочетох във вестника, че в психиатричния диспансер вчера станал пожар. Имало безследно изчезнали. Седя и чакам. Чакам изпитанието. Чакам срещата с Боса, мисля и... слушам как расте тревата.

© Светлана Алексиева, 2004
© Издателство LiterNet, 07. 01. 2004
=============================
Първо издание, електронно.