Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧАЛГАДЖИЯ

Светлана Алексиева

web

Пристигнах в селото върху камион с жито. От вятъра косите ми се сплетоха, напълниха се с някакви златисти буболечки и трябваше цял час да се сресвам, по-скоро да се скубя пред една стара чешма с варовиково позеленяло корито. В това време не зная как в селото се бе разнесла мълвата, че е пристигнал човек. Събитие. Някой идва. Камък пада във водата... Роят се кръгове... Нещо става.

Цялото село беше построено върху сухи бели варовици, по които личаха още мидени черупки и караха старците надълго и нашироко да разсъждават как някога земята им е била дъно на море и защо сега това море е избягало тъй далече, че повечето от тях го бяха виждали само когато са били войници.

Те си приказваха за морето седнали до чешмата, побутваха с бастуните си камъчетата пред себе си и ме следяха с живи, бистри очи. В селото бе пристигнал човек - рядък случай сред тези вторачени в безвремието чукари. В селото бе пристигнал слушател. Старците са като децата - умират за слушател. Седят и гледат как времената отминават и не им се вярва, че е истина.

Записвах фолклор - песни, приказки, по-рядко пословици, понякога легенди и задължително обичаи. Все от жени. Мъжете разказваха повече в кръчмата, но пък присъствието на жена там... Исках да присъствам в селската кръчма като мъж и да си позапиша нещичко от “блажния фолклор”... Дебелите книги твърдят, че коренът на “блажен” е “благо”, “сладко”. Сладки приказки и по-сладки приказки. Едно невидимо мъжко братство, където не пускат всеки.

На мен ми трябваше не самата приказка, а разказвачът,. На старците им трябваше слушател.

- Добър ден - пристъпих към старците и напипах стартера на касетофона старателно маскиран в чантата ми. Вграденият му микрофон беше истинската ми гордост и наивните старци нямаше да усетят записа.

- Добър вечер - отвърна ми един от тях с калпак и юнашки потури, които носеше повече от инат, отколкото от навик.

Едното му око сълзеше полузоатворено, но другото ме гледаше закачливо и повдигаше нагоре сива рунтава вежда.

- Защо вечер - още няма дванадесет?! - направих глуповата гримаса, за да му доставя удоволствието да ми вземе акъла с шегата си.

- За тебе може да е още денем, ама за нас веке е вечер. Денем беше коги вино пиехме и хоро играехме, а сега е вечер, време да се мре...

Другите старци се размърдаха. Кой почука на дърво, кой поплюва да отмахне лошата дума.

- Що бе? - продължи моят старец - У гробища вуци (вълци) нема. От що ви е страх?

Обясних им за какво съм дошла. Моят старец проследи ръката ми:

- Да манеш оная пущина дето бръмчи в торбата ти. Яз може да съм кьорав, ама още чуем. Откак внучето ме записва и ме прави за резил пред баща си, много мразим тая пущина.

Изключих касетата. Всъщност прещраках два пъти бутона и симулирах изключване и ги заразпитвах. Старците се посъвещаваха какво да ми разкажат и моят дядо започна.

- Имаше у наше село една мома - богата. Баща й и бракята й много овце имаха и ги водеха да зимуват на Бялото море, а тя седеше с майка си цела зима самичка и от нея знаеше разни работи. Майка й беше голема майсторкиня на сторинята, магията де. Това да та раздели с либето, да ти разболее някого, а че и да го умори, много го можеше. Отдавна да са я утепали с камъни, обаче и градушката можеше да разваля. Какво правеше, тя си знае. Излезе с два ножа в полето щом види голям облак. Хората се изпокрият - вали, гърми, трещи, но град не пада. А като мине всичко, тя си иде разскубана, с разкъсани дреи и казва, че се е борúла с градушката. Знаеше имената на всички удавници в селото. Виждал съм я като овчерче застане горе на Еленката - баира де - и ги вика да й помагат. И верно в съседните села градушката изпотроши всичко, а нашето село чисто - гледаме, гледаме, пипаме и не ни се верва, ама градушката бúла точно до слога.

Сгодиха я тая мома, Куна де, за богато момче, хубаво, напето, учено и до месец щеха да дигат сватбата. Калесаха и гостите с жълта бъклица. Цело село си приготви лъжиците за тежка сватба, щото тогива всеки си ходеше на сватба с лъжица, а не като сега да заемат от хоремага.

На Гергьовден Куна, ти не знаеш какво значи Куна - белка, невестулка, много хитро животно - се измъкнала рано-рано още след първи петли, то кажи-речи нощя, да иде горе на нивята да се окъпе на росата. Майка й я научила така, да бъде не само бяла и червена, ами и снагата й да проблясва като посипана със сребърен прах, атлазена да речем.

А то като изгряла една месечина - да крадеш бели коне. И вeрно чалгаджия имаше един, Веждю, тръгнал да краде коне, да припечели нещо. Тъкмо повел коня горе към Еленката и гледа долу в нивята жена. Ама пък очи имаше Веждю, като сокол - в ясно време горе от баира виждаше гемиите по Бялото море. Може и да лъжеше ама ние деца, ем деца, ем не видим толкоз надалече, та му вервахме. Па тъкмо повел коня и гледа долу жена. А Веждю много им отбираше на жените. У село лъжеше по две моми и по две булки, та го беха стреляли много пъти за тая работа, ама него куршум го не ловеше. Кога слиза долу гледа Куна и дружката й Верка голи се търкалят в нивята. Верка беше едно дребно яко, краката му като диреци, а косата й като на кърмаче - редка и мека - едвам заплиташе едно мише косаче. Ама иначе оправно, хич не се засрамило, ми взело да вика по Веждю. А Куна пребелила се и се разтреперила. От месечината ли, от росата й, ама верно кожата й проблясвала, а тя само се сгушила на кълбо и се завила с косите си. А пък какви коси имаше - гъсти и къдрави - не могат да се оплетат - толкоз къдрици. Като си върже косаците и ги усуче с панделки отгоре додолу да не се рошат. А те тежки, тежки, дърпат й главата назад и я карат да върви права, да гледа малко отвисоко като царкиня.

Това да се е забравило веднага. Видел ги - видел ги , чудо големо, гола жена. Грехота е да минеш чешма и да се не умиеш, грехота е да срещнеш жена и да не речеш “хубава е”. И жените обичат да ги закачиш. Кълнат, ама обичат. Щело да се забрави, ама в неделя правеха големо хоро у село. Веждю чалгаджия - свири на гъдулката, а Фоте тупанджията си тупа тупана да не хване прах. Не щеш ли и Куна излезла на хорото с главеника си. Играят, играят, а оня я хванал за ръката, защото й е главеник, иначе старите не даваха младите за ръце да се ловят, ами през кърпа да я държат за двата края. Та вдига високо ръката й, високо в небето да й се смъква везания ръкав и отдолу гривните й да дрънчат и кожата й да проблясва като седефена. А с другата ръка отгръщал абицата си да се види сребрения ланец на часовника му, защото имал и часовник.

И на Веждю взело нещо да му става: ситна пот избила по челото му, взел да мята лъка като луд по гъдулката А очите му все в Куна - гледа я, гледа я и я пронизва, а тя се топи, топи в тези очи цигански и взела да потъва в тях и цялото село гледа как се дави, и главеникът й гледа и не може да я спаси. А Веждю къса гъдулката, сякаш мъсти и я кара да плаче с човешки глас. Плаче гъдулката с човешки глас и накрая пиу-пиу взеха да й се късат струните, а Веждю продължава да свири, сякаш, че всичките са си здрави. Накрая и последната изписка и затихна и хората беха готови да си ходят, но Веждю изрева на Фоте да не спира, хвърли гъдулката и заигра само на тъпан. Взе да става страшно. Фоте за първи път излезе от дрямката си и заудря, сякаш че удря по цялата земя. Всичко закънтя и птиците взеха да се стрелкат ниско като пред буря. Само слънцето тихо преваляше и от вечерния небосвод диво се сипеха удари на тъпан. Веждю тъпчеше земята като да си отмъсти, че така здраво го привлича, гърчеше се, сякаш се бори със змей и сякаш за миг разтворил люспестите му крила се възземаше нагоре и аха да стигне небето отново се строполваше на земята и почваше да й мъсти. Фоте приклякваше и се изправяше и около него стана мокро от пот, а Веждю сякаш едва сега започваше. По едно време и двамата приклекнаха, Веждю удари с ръце земята и се въззе нагоре. Фоте вдигна високо тъпана и когато всички очакваха Веждю да падне вече в несвяст, той продължи да лети нагоре и надскочи Фоте прав заедно с тъпана. Всички зяпнаха, само нечий разтреперан женски глас рече:

- Я ща го взема!

После разбраха, че го е рекла Куна, но брат й вече беше навил косаците й около ръката си и я влачеше към дома. Какво стана три дена никой не разбра, но на четвъртия видяха Куна да слиза за ръка с Веждю горе от Караколювата дупка - пещерата де.

Взема го, но господ я наказа да нема деца - пет погреба и веке ни свирят, ни играят. Ей там се заселиха накрая на селото - къщата им никаква и дворът им никакъв... Ни дете, ни коте.

Прииска ми се да ги видя и вечерта се упътих към малката къщичка. Похлопах, но никой не ми отвори. Вътре радиото гърмеше някаква ръченица. Повдигнах се до прозорчето и ги видях. Куна седеше с черна забрадка, прибрала тънки пръсти в скута си, бели, сякаш още леко проблясваха, а Веждю удряше крак в дъските, сякаш им отмъщаваше, после се възземаше към небето, но белият попукан таван го спираше. Записах разказа на стареца, но това последното къде да отбележа? То е от онези нещица, които си отиват между редовете - чувстваш сянката им да пробягва, но ако не си ги видял, никога няма да узнаеш що е - поглед ли, дума ли, въздишка ли... Тръгнах си. А селото зад гърба ми още шушнеше, че пристигнал човек.

 

 

© Светлана Алексиева, 2003
© Издателство LiterNet, 13. 03. 2003
=============================
Първо издание, електронно.