БЕЛИЯТ ГЪЛЪБ

Светлана Алексиева

web

Двата гълъба дойдоха с пролетта и се настаниха върху стряхата на новата сграда. Любовта няма нужда от свидетели и те не забелязваха никого. Гълъбът, едър и снежнобял, с широка ветрилообразна опашка, се разхождаше по края на водосточната тръба. Той бе издул шията си, целият наперен движеше напред-назад изящната си глава и навярно пееше за това, че любовта е празникът на природата, а влюбените са щастливите избраници на надеждата...

Гълъбицата бе спряла на самия ръб на стрехата и уж безразлично редеше белите си перца, почистени до блясък, но с едно око следеше зорко унесения певец. Той ту приближаваше до нея, ту се отдалечаваше, обикаляше я със ситни стъпки, като ловко балансираше върху шеметната височина на покрива.

Нашият двор прилича на кладенец. Отделен е от другите с полуразрушени тухлени огради. Олющените жилища напомнят великански сардели, допрели стрехите си една до друга. Само източната сграда е нова. Тя дава лице на стария квартал и ни отсрамва пред гостите, защото винаги ги превеждаме оттам.

Ние живеем в задния двор. Олющени стени и кофи за боклук. Гледката не е много красива, но нали затова са пердетата.

Гълъбът събуждаше със звънката си песен на влюбен великанската сардела, издигаше погледите на жени и мъже от кофите за боклук към бялото майско небе, настойчиво теглеше очите нагоре и припомняше, че има нещо, малко над земята, и то те отнася в безкрайния простор с една светла надежда или далечен спомен.

Макар да е било несправедливо и високомерно, мислех, че хората са забравили мечтите си, които гълъбът настойчиво викаше от прашните скринове и старите мебели, но има ли нещо по-несправедливо от младостта? Още не знаех, че всеки носи в себе си по една приказка, но си я разказва много, много рядко и обикновено много, много тихо. Пък и да ми бяха казали - нямаше да ги чуя. На шестнадесет години човек чува само онова, което иска да чуе.

В новата сграда живееха със старата покъщнина. Високите шкафове с лъвски крака, креслата с увиснала морска трева и тежките разтегателни маси бяха завзели новите жилища. Привечер, когато вятърът плашеше напъпилите дървета със спомени за зимата, започваше концертът на старите вещи. Гардеробите тревожно пукаха, бюфетите пригласяха присмехулно, дървоядът в кожените кресла се събуждаше и хрупаше сухата дървесина.

В нашия двор нямаше деца и прозорците светеха до късно, а сутрин сънени лица надничаха равнодушно от балконите. Тогава влюбеният магьосник се докосваше до своята гълъбица, после разперваше криле и излиташе във ведрия простор, високо нагоре, докато се превърне в сребърна точка. След това се спускаше стремително и като екзалтиран акробат започваше да се премята във въздуха в луди серпантини, за да удиви своята любима. Тя пристъпваше леко по края на стрехата, изтръпнала от щастие, оглеждаше се гордо, сякаш за да се увери във всеобщото възхищение, разперваше и тя криле и плавно се понасяше към белия вълшебник. Издигаше се и нежно се отпускаше в топлия пролетен въздух.

Какво значение имат приказките, питах се аз, ако никой не ги чете? Какво значение има танцът на влюбения гълъб, ако няма кой да го види? Защо другите не забелязват, че гълъбицата престана да излиза от гнездото, а белият гълъб се премята във въздуха, само за да я зарадва? Той пееше новата си песен за това, че жената е слаба, а майката е силна. Тогава не разбирах, че го прави заради себе си, а не заради нас.

Радвах се на своята жива гълъбова приказка, а съседите си живееха по старому. Балерините на партера редяха пасианси с изтрити карти и пушеха дълги цигари. Не бяха омъжени. Мислеха, че изкуството е бог, който изисква целия човешки живот.

Строгият служител от първия етаж, бивш офицер, се прибираше рано вкъщи. Обличаше домашния си анцуг, лягаше на кушетката и дълго четеше вестник. Жена му беше като сянка, движеше се покрай стените, а когато той заспиваше, сваляше очилата му и го завиваше с червено родопско одеало, без да подозира, че една малка клюкарка зяпа по чуждите прозорци, вместо да си учи уроците.

Дали разбраха най-сетне песента на белия магьосник или просто по навик хвърляха трохите от вечерята си на олющения балкон, не мога да кажа, но скоро и другите съседи взеха да правят същото. Дори се чувстваха горди, че гълъбите се хранят точно от техните трохи и ги наблюдаваха иззад пердетата.

Стана и нещо друго. Концертът на старите мебели секна. Гардеробите спряха да пукат. Скринът забиваше лъвските си крака с особено достойнство в стария килим. Молците измряха изведнъж, а дървоядът започна да яде пластмаса. Нощем късно-късно, когато луната се търкаля като глезено коте по покрива на новата къща, старите мебели си разменяха доволни погледи - един вид нищо ново под слънцето: пак пролет, пак любов, пак деца...

На последния етаж, под гнездото, живееше единственото дете в нашето каре. Семейството му беше особено: детето ядеше с майката, а бащата сам. Два пъти месечно те уреждаха скандал - забележително зрелище за минувачите и дребно разнообразие за съседите, които вече бяха свикнали.

Момчето, едро и малко прегърбено, обикновено участваше на страната на майката, но понякога подкрепяше и баща си.

Веднъж, рано следобед, детето играеше на балкона. Беше му скучно и горещо. То изпляска с ръце и гълъбицата излетя. Направи широк кръг, насочи се към гнездото и леко кацна на водосточната тръба. В същия миг профуча камък и тя се запремята надолу. Може би е уплашена и хитрува, за да избегне опасността. Ала майките не могат да се преструват. Гълъбицата лежеше мъртва на сивите плочи. От човката й на капки течеше алена кръв. Във въздуха летяха бели перушини, сякаш щастливи пеперуди танцуваха, подхванати от топлия вятър. Момчето прибираше в джоба прашката си...

Гълъбът се върна късно и спусна събраната храна в розовите човки на двете гълъбчета. Повъртя се около тях и като се убеди, че гълъбицата се бави някъде, тревожно полетя от осиротялото гнездо.

Той се издигна високо над покривите, направи няколко кръга и заслиза все по-надолу и по-надолу. Най-сетне намери гълъбицата, кацна до нея и като я обикаляше, издаваше гърлен звук, сякаш нареждаше тъжна провлечена песен.

Птичето семейство, останало без майка, притихна. Лятото течеше много бавно. Съседите напразно поглеждаха към гнездото на влюбения вълшебник. Напразно пляскаха с ръце и го подканяха да излети. Той стоеше на покрива, а малките, сгушени под отпуснатите му криле, растяха дребни и хилави.

Отдолу, точно под гнездото, онези отново чупеха прозорци и надаваха викове - малка квартална драмичка, но гълъбът ги гледаше чужд и равнодушен.

Едва в началото на август голите телца на двете гълъбчета се покриха с перушина и те като любопитни деца подадоха глави навън. Веднъж излетяха на покрива. Изненадах се. Отново хората вдигнаха глави, всеки мислеше за нещо свое, но за първи път откак убиха гълъбицата, те бяха свързани помежду си с обща радост - двете малки гълъбчета се учеха да летят.

Баща им се въртеше около тях, бдително разтворил крила. Беше горд, че има такива чисти и изящни гълъбчета. Бе му приятно да покаже фамилията си, но се страхуваше от нас. Допускаше, че крием камъни в сърцата си. Той учеше децата си, помагаше им и сам като стар ветеран излиташе право нагоре, опъваше криле назад и се премяташе няколко пъти. Малките стояха едно до друго и глуповато зяпаха майсторството на баща си като смешно въртяха черните си очета.

Скоро се научиха да летят. Те се стрелкаха едновременно в яркосиния къс небе над покривите, прибираха плътно червените си крака до тялото и в причудливи спирали се издигаха към слънцето. После се спускаха бавно, сякаш всяко от тях се залавяше за един слънчев лъч и се плъзгаше по него. Когато наближаваха покривите, двете бели гълъбчета прибираха криле, превръщаха се в стремителни сребристи топки и се премятаха едновременно във въздуха. Отново се издигаха и се въртяха в удивителен танц.

Съседите ги гледаха усмихнати и всеки разказваше своята тайна приказка, която започваше не с “имало едно време”, а с “ако ми се случи да живея още веднъж”.

В края на лятото двете гълъбчета дадоха най-хубавото си представление. Току-що бе валял силен, но кратък дъжд и небето се оглеждаше в прозрачните локви на двора, сякаш върху сивите плочи лежеше още едно небе, само че разкъсано на причудливи фигури. Гълъбите се премятаха като екзалтирани акробати, раздалечаваха се и стремително се събираха в центъра на тясното дворно каре. Техният танц караше слънцето да свети по-силно, вятърът да става по-немирен...

Когато гълъбчетата се издигнаха толкова високо, че почти се изгубиха в небето, изведнъж се скриха зад покривите. Очаквахме ги да се върнат и да продължат своето представление, но те не дойдоха до вечерта. Нямаше ги и сутринта. Може би бяха отлетели в парка или бяха намерили нова слънчева стряха, за да свият гнездо...

На покрива остана само белият гълъб. Той се разхождаше по водосточната тръба от тъмно до тъмно и като несменяем страж на любовта, отслабнал и омърлушен, продължаваше да пее за своята обич. Да, той продължаваше да пее и хората подпираха глави на прозорците и се заслушваха. Гледаха малко по-малко телевизия и слушаха малко повече гълъба и си мислеха, че тъжните любовни песни са хубави, много хубави, понякога много по-хубави от радостните любовни песни.

Сигурно гълъбовата приказка трябваше да свърши дотук - уместно би било и правилно, по всички закони на разказваческото изкуство...

Обаче балерините от партера, едната от които беше играла бял лебед, а другата черен лебед, все по-често забравяха дългите си цигари върху пепелника и държаха пред носовете си ветрилата от изтрити карти, без да ги виждат. Слушаха песента на белия вълшебник, който казваше, че първата любов е силна, но втората любов е дълбока, а третата любов е... Каква ли е третата любов се питаха те, защото точно в този момент бившият офицер отваряше широко прозореца си и се подпираше на черчевето като един малък Наполеон с два пръста пъхнати зад ревера на сакото.

Всички се зачудиха, дори малко поревнуваха, когато на улука при тъжния вълшебник кацна новата гълъбица. Струваше ни се, че той трябва да я прогони. Беше сива, спретната, със скромно черно герданче и безвкусно червени крачета. Според мен гълъбът я прие равнодушно, но той беше стар благородник и още следващата пролет й отдаде дължимото. Танцът му беше бавен и изпълнен с достойнство, скоковете му бяха премерени и отработени. Липсваше им онази лудешка страст и безумен риск, но бяха добили рутина, която белият маг скоро превърна в съвършенство. Лупингите му бяха изписани във въздуха като с китайска четчица. Свределите му завършваха на милиметър от розовите храсти и ги караха да потрепват от премерения въздушен удар. Сивата гълъбица не ситнеше като първата, не се правеше, че не го забелязва, не кокетничеше. Тя бе застинала от възхита, сивата й перушина сияеше от чистота, седефената й човка бе полуотворена, а мънистените очета не изпускаха нито едно движение на стария маг.

Балерините наблюдаваха скептично няколко дни фантастичното му ухажване и се питаха какво ли намира в малката сивушка. На третия ден облякоха цветни рокли с дълбоки деколтета и за първи път от много години насам отидоха на сладкарница. Бившият офицер вече не беше сам на прозореца. До него стоеше жената-сянка, а той с молив и калкулатор в ръцете й доказваше, че един ден от живота на гълъба се равнявал на не знам колко си дни от живота на човека, което означавало, че нашият маг бил вече над четиридесет и осем годишен, което пък означавало, че животът не свършва на петдсет, нито на шестдесет години и само цивилизацията е виновна за неврозите, наднорменото тегло и старческото оглупяване. Офицерката пък кимаше ли, кимаше усмихната, следеше офицера с черните си мънистени очета и ронеше хляб по перваза.

Сутрин белият гълъб не правеше лупинги, а пееше до гнездото си за това, че децата идват и си отиват, че любовта е стара, но влюбените са винаги млади и че, който обича само веднъж, не е обичал въобще, а малката сивушка скоро измъти три-четири яйчица и литна към парка да търси храна.

- Виж ти, виж ти, пък в Библията пише, че гълъбите са моногамни - усмихваха се балерините.

Какво стана със сивушката не разбрах. Белият вълшебник приковаваше вниманието на всички, още повече, че скоро от яйцата се излюпиха три гълъбчета. В уреченото време той ни представи фамилията си. И трите бяха ослепително бели. Имаха чудесни ветрилообразни опашки и само едно от гълъбчетата носеше спретнато черно герданче като майка си. Както и предишната година, те дадоха своето представление и отлетяха, а белият гълъб остана на улука да пее за това, че и любовта, и тъгата живеят чрез нас и че ние избираме на кое чувство да дадем воля. Пееше, че паметниците на любовта са обсипани с цветя, а по паметниците на тъгата росата блести като сълзи.

На третата година дойде черната гълъбица. Тя беше същата като белия гълъб с разкошна опашка, дълги, леко къдрави пера на крилете, само че нагръдникът й блестеше в електрик и мораво като корсажа на кабаретна танцьорка. Тя не кокетничеше като първата срамежливо, не му се възхищаваше откровено като сивушката. Тя вървеше винаги до него, отвръщаше на поклоните му, танцуваше своето танго, като отговаряше на всяко негово движение. Когато белият маг се хвърляше от улука с главата надолу, скачаше и тя. Танцът им във въздуха бе още по-щастлив, отколкото онзи на стрехата. Гълъбът почти забрави да пее. Той бе така увлечен от надпреварата с равна нему, че, мисля, понякога забравяше и да яде.

Чудното беше, че и този път от гнездото излетяха две гълъбчета и двете ослепително бели като баща си. Явно бяха мъжки, защото той ги прогони от покрива още преди края на лятото.

Аз вече бях пораснала и нямах време за гълъбите. Година след година зървах някой от тях да се кипри на края на стрехата. Тяхната история можеше да продължи безкрай, техният любовен перпетуум мобиле поднасяше все нови и нови чудеса, а белият гълъб отново пееше на своята стряха. Беше ми малко мъчно за него, защото още помнех тъгата му по бялата гълъбица и ми се струваше, че й е изневерил някак си, но той не мислеше така. Пееше за способността във всяка нова любов да останеш верен на старата и за това, че тъжните приказки ги измислят хората, защото слагат твърде рано точката...

© Светлана Алексиева, 2004
© Издателство LiterNet, 07. 01. 2004
=============================
Първо издание, електронно.