И ИМ СЪТВОРИ ВЕЧНА ПАМЕТ
(За "Сливница" на Иван Вазов)

Румяна Йовева

web

Заглавието, признавам, е плагиатство от молитва за изпращане на покойник: "Во блаженном успении вечний покой подажд Господи усопшему рабу твоему... и сотвори ему вечную памят." Смирена молба за вечен живот, не за избрания - за всеки християнин. А Вазов, без да се отъждествява с Бог, със стихосбирката "Сливница" се доближава до смисъла на ритуала, с който живите се прощават със скъпите си покойници, присъединявайки се, съпричастявайки се с коленопреклонното: "и сътвори ему вечную памят". Защото поетът, бидейки добър българин, винаги е бил и добър християнин, бил е всемилостив. Праосновата на сътворената памет е, ако не точно тази молитва, то християнската представа за постижимостта на вечния живот по волята на Бога. Стихосбирката, при всичката си обвързаност с конкретния исторически факт, го надмогва. Наистина поетът в коментариите си пред Шишманов по повод своите произведения признава: "Тая ми стихосбирка говори сама за себе си, тя няма нужда от обяснения"¹. Защото, пак по думите на автора, "Сливница беше... просто изражение на вълненията на българската душа през бурний период, който вчера едва изминахме; тя беше слаб, но верен ек на господствующите чувства, които мъчително повдигаха трепетните народни гърди от Дунава до Олимп. Кои бяха тези чувства"

Две: възторг за победата и скръбта за войната.

Последното беше по-живо" (предговор на второто издание)².

Не мисля да споря нито с Иван Вазов, нито с всички, които малко или много разглеждат стихосбирката като изражение на възторзите и на тъгите, породени от войната през 1885 г. Не мисля да отричам или пък да преоткривам патриотичния й патос. Струва ми се обаче, че и тази стихосбирка е ощетена, че остава незабелязан вторият й план, чрез който смисловите й граници се разширяват. Този втори план съществува чрез митопоетическите образи и символи в текстовете. Той се открива чрез интертекстуалността, разбирана в най-широкия смисъл на думата. Не бих се наела да твърдя, че във всички стихотворения от "Сливница" са защитени естетически внушенията за конкретното събитие и за общозначителни нравствени стойности. Още повече, че стихосбирката създава илюзия за поетически репортаж. Чрез хронологическата последователност на текстовете, чрез заглавията, епиграфите, бележките под линия, са визирани конкретни моменти от войната, на които Ив. Вазов е бил свидетел. Срв. "Бойното поле при Сливница" с подзаглавие "Посетено на 10 ноември 1885"; "Първият убит сърбин" с допълнението, оформено също като подзаглавие, "когото видях в Драгоманския проход на 11 ноември 1885"; "На непукналата граната" (паднала пред мене в боя при Пирот на 14 ноември 1885); "Само ти, солдатино чудесни... (В памет на тържественото посрещане нашите войски в София на 14 ноември 1885)" и т.н. Някои от текстовете, разположени между споменатите, имат смисъла на художествена мотивация на поетическата идея в предходния или следходния текст - срв. "Бащата на доброволците" - за младата чета, в която се "пише" и бащата на тримата сина, е след "Бойното поле при Сливница"; "обяснението" на "Първият убит сърбин" е в "На сръбската граница (Уломък)" - поетическо клеймо на Омладината - тя "не питае ония братски чувства към българския народ, които той има към сръбския" - според бележките. Други текстове са поетически размисъл за събитията, за мирния човьк, превърнал се по силата на обстоятелствата във воин, за всички, които очакват своите близки да се завърнат от бойните полета.

Заглавието на стихосбирката недвусмислено насочва към историческия момент, свързан с определено географско пространство. Заглавието разчита на осведомеността, не причастността на читателската аудитория. Бидейки наименование на стихосбирка, Сливница се остойностява и естетически. Епиграфът - от "Новото гробище над Сливница", е посвещение на борците. Той експлицира осъществените намерения на твореца - увенчаване, но не обикновено: "венец ви свих от песен жива, / от звукове, що никой не сбира:..."³ Сътворяване на "песен жива" - противостоене на преходността... Чрез епиграфа заглавието Сливница прераства в символ на национално борческо пространство. Инициалите Ив. В. настояват за идентифициране на автора с историческо самосъзнание за съхраняване на подвига. Интересно е, че в първата творба тази самоидентификация се отрича. В края на текста е въведена Музата, въведена с обет - "И затуй, Българьо, аз ще те възпея..." В класическата Епопея Омир призовава покровителката на епическата поезия да вдъхне вечен живот на паметни герои и събития. В текста на Вазов персонифицираното божествено вдъхновение се отъждествява с творчески дълг към България, към сътворената от нея епопея. Чрез гласа на музата поетическите внушения добиват по-широки - наднационални пространствени и времеви измерения. Освен това се предопределят очакванията за тема, жанр, за еднозначна оценка. Впрочем наличието на текст със заглавие "Пролог" работи за възприемане на "Сливница" като монолитен сюжетен дискурс (пролог се пише при епически и драматически текстове). Във второто издание заглавието е "Сливница през историята". В редакционния вариант Сливница е съ-битие, значително в измеренията на целия съхранен, запаметен човешки опит, наречен история. Събитие, което не може да бъде пренебрегвано, зачерквано, отминавано.

В "Пролог" е "историята" на Сливница - от решението на крал Милан да тикне "на Сръбско предела далече" до сътворената епопея. Лирическият сюжет се гради на монолога на вероломния крал и на сплотения, яростния отпор на България. Между двата поетически момента е обръщението на лирическия говорител към крал Милан, в което братоубиецът е изравнен с Юда и с Каин. "Пролог" е единствен текст в "Сливница", който е по модела на текстовете от "Епопея на забравените" и по този начин създава асоциация за връзка между събития, герои, оценки. "Пролог" снема мотивите на враждуващите. И ако решението на крал Милан няма общо със съдбата на неговия народ и държава (личната корист, вероломство, антибългарски настроения, неуспехи, желание за реабилитация и т.н.), то за България войната е въпрос на оцеляване. За предисторията на подбудите на сръбския владетел се загатва в началото : "И така, един ден тоз разбойник мрачен,/ от историята на въже прикачен,/ каза си: ..." "и така" има смисъл на обобщение. Първата астрофична цялост завършва със съкратен стих: "И тръгна". "... каза си" и "И тръгна" очертават краткостта на пътя от помисъл към действие, въвеждат допълнителен смислов нюанс - на авантюрност. Този ефект се постига и чрез експресия-обръщение: "Милане, ти пътя сбърка...", в което е страданието на аза, предупреждението му, в което е срамната перспектива на братоубиеца. Мотивът за отпора на България е в един стихов блок, в една синтактична цялост. По този начин структурното и синтактичното равнище съизразяват монолитността, спонтаннността, ритъма на събитието, разгърнатата поетическа фраза са и аргументите за подвига, и героизацията. И ако в този текст има противопоставяне, то е не межш два народа, а между подбуди, между мотиви (лични - на крал Милан и на общността - на България). Да припомним началото на втори стихов блок:

 Той влезе.
                Тогава България цяла...

Очевидно е, че разделянето на стиховата цялост има своите, значещи функции. "Той влезе" констатира злодеянието, в контекста на цялото е причина. Следствието, отбелязано най-първо с тогава, е предизвикано. Графическото обособяване визуално очертава поляритета на позициите Той, Тя. Тогава е началото. Но Тогава насочва и към причина (за Нея - България), която не е търсена, но и не може да се пренебрегне, в която няма корист, която е свързана с оцеляването, със съхраняването на своето. Тогава оневинява България за пролятата кръв. Тогава е време на консолидиране ("България цяла"), на оживяване на историческата памет - за събития, за герои, за победи и за падения, време на гняв, време на устрем, на героичен отпор. Време, в което народ, герой, държава са едно цяло. В поетическата фраза, разположена в двадесет стиха, само с две глаголни форми - мина, спря се (срв. "мина с развени лъвски знамена / при Сливница спря се, като планина!"), това време е разчетено като действено противопоставяне на "[той - кралят] тръгна" и "той влезе". След цитираните стихове словесната разточителност вече е неуместна. Спокойното и удовлетворено "И в три дни създаде цяла епопея" бележи логическия край на неистова битка. Извисяването на България (пределно тесните времеви граници - три дни - миг във вечността, са изпълнени с безгранична слава, трансформирали са се във вечност) съдържа и идеята за паметта. От този момент ще запее Музата. "И затуй, Българьо, аз ще те възпея." Обещаната ретроспекция е в следващите текстове.

За незнайните юнаци

Чада на България, увенчали Майката-родина и себе си със слава. В назоваването им се съдържа винаги оценка: синове на България, чада на Балкана, юнаци безпокойни, лъвове безстрашни, деца бурливи, лавроносни войски, "войска, дето мръзне на полето вън", солдати чудесни, войници невенчани, сеячи... Бащи, които тръгват след синовете си, бащи, оставили чадата си... Те са синове. Поради спонтанността на обичта и на дълга им към България в текстовете липсва драматизма на персоналния избор - "Щом войната се захвана, / ний простихме се в часът / с майки, братя и с Балкана" ("Българският войник"). Дори в "Бащата на доброволците" решението не е резултат от вътрешни противоречия, а от дълбоко затаени и пробудени в един миг (онашки добродетели. Впрочем текстът, бидейки по модела на "Пристанала" (метрическа схема, други елементи от поетиката), поражда асоциация за връзката между поколенията борци. Но поетът не винаги разчита на асоциации. Той е по-често директен, когато романтизира свръхестествената мощ на българските воини (разбира се, историческата реалност дава достатъчно основания за това). Пътят на (онаците е белязан с драматизъм - от раздялата с близките, с родното, от несгодите на войнишкия живот ("Българският войник", "Бащата"), от тъгата по незасетите ниви ("Песен на българския орач през 1885"), от противоестественото братоубийство ("О, братя, ний се бихме зарад вас", "В окопа"), от скърбящите майки ("Баща", "Новото гробище над Сливница", "Свири нощната фъртуна"). Този път е на отъждествяването на всеки с подвига и жертвата - път, който респектира другите.

Първият текст от стихосбирката, в който откровено се възпяват воините, е "Завръщането на лавроносните войски". За победата е и призивът за всеобщо изживяване на радостта, и песента на лирическия субект. Текстът е структуриран като песен в песента - познат похват във фолклора и във Възраждането. Но песента е авторска - мойта песен - притежателното местоимение настоява за персонално присъствие (подобно на Хр. Ботев - "моята песен юнашка", "моята молитва"). Вазов разчита и на други познати модели - напр. метрическата схема , обръщенията напомнят Каравеловото "Хаджи Димитър" - "Я не плачи, мила мале / за мило чедо, / то мърцина не загина, / че не е говедо."; символите на зората, на лъва са от митопоетиката. Очевидно най-силна е диалогичността с Ботевата поезия, въпреки стремежа за оразличаване (срв. "Не плачи" - "я заплачи"). Видението на радостното завръщане, увенчаването с венци и китки, призоваването на майка, либе, целувката-съпричастие и единение - в красно чело, кървавата ръка, която напомня за Драматизма на сблъсъка в "На прощаване", в "До моето първо либе", са прототипна основа на новата песен. Но Ботевият лирически субект е в атмосферата на борческото, той е борецът, докато у Вазов той е певец - безусловно съпричастен, но неидентифициран с героите. Мисията му е да създаде славата, мита, да приобщи всички към своето ликуване. На подобна идея служат и повелителните форми (заплачи, чуйте, вийте), и преизказността, и сегашното време на глаголи, и реториката. Апотеозът в "Завръщането..." е и на България - на извокзваната й свобода, и на българската слава, на паметта за тази слава - "разцъфтели се лаврите / и в наште Балкани". Мотивът за вечността се свързва тук с националното пространство.

В следващия текст - "Българският войник" - ако се доверим на заглавието, вниманието се концентрира върху единицата." Членуваната словоформа (българският) отвежда към общовалидността на поетическите внушения за всеки един от войската. Множественото число на поетическия изказ усилва подобно внушение. В "Българският войник" няма и намек за митологизиране. Поетическият "разказ" (текстът има лирически сюжет) е за пътя на войните от дома, през изпитания към победи, към мечтаното завръщане; от унилото и жалко войнишко битие, през неудържимия летеж ("полудяхме, като бесни"), през носталгия по дома, към очакваното признание. В монолога лирическият субект (ние) се изживява не само чрез спомнянето на пътя и чрез видението на завръщането, а и чрез другите - чужденците, враговете, крал Милан. "Цитираните" от него чужди оценки (в края на всяка строфа), които варират от презрителното, насмешливо, злорадо отрицание, през страха и респекта до възхитеното признание, прави текста обективен и достоверен (срв. акта на цитиране). Освен това те са белег и на войнското самочувствие, и на гордостта от победата. Мотивът за славата се осъществява чрез метаморфозата на страничната гледна точка, която в текста мултиплицира и е във възходяща градация. Връх в тази градация е светът, покорен от венценосните войски. Пожеланието на Ние: "нека чуем в оня миг / що светът ще пак да каже / зарад българский войник" - пожелание за поредна реабилитация на българската идея, за признание... Пожелание на анонимния български войник, един от многото, тъждествен на множеството.

Изключителността на обикновения воин е обект и на "Само ти, солдатино чудесни". Лирическият субект е друг, изцяло вдаден във възторг, граничещ с умиление и коленопреклонение. Цената на победата - проблем и на предходни текстове - тук се интерпретира по друг начин. Така в стихосбирката се създава напрежение, открояващо не несъвместими позиции, а сложността, нееднозността на истината. "Само ти, солдатино чудесни" е с подзаглавие, което има смисъл на посвещение - " В памет на тържественото посрещане на нашите войски на 14 декември" и което предпоставя емоционалната приповдигнатост. Първият стих (обособен в заглавие) назовава обекта, акцентувайки неговата уникалност, неговата единичност. Обръщението е поздрав и пожелание да пребъде, то е дан на всеки от множеството чрез "само" в смисъл на единствено. И в текста солдатинът е тъждествен на войската, войската е въплътена във всеки воин. Тази особена метонимичност алюзира идеята за ценността на общия идеал и за ценността на всеки, който вярва в него. Този идеал е народът - "нас спаси" - като конкретност, той е България - като идея на национална общност - "България прослави". Той съществува чрез героите и чрез признанието, което им се отдава. Признанието е както в открояване на делата - "всичко снесе на плещи си здрави", "нас спаси, България прослави!", "планини прехвръкна", "как се мре научи", "на щик победата набучи", така и в пряко изповяданата емоционална реакция на аза - "Горди сълзи правиш меда роня", "плача, кат ви гледам" и т.н. И в двата случая се разчита на известна антитетичност. Така в първата строфа "чудесни" и "неизвестни" са частични антоними - по логиката: чудесни е следствие на знание, на вникване, резултат от популярност, белязана с положителен ореол. В границите на строфата обаче и те, бидейки определяеми на градирани в оценъчен план обръщения, са по-скоро смислови синоними. "Солдатино чудесни", "юнако неизвестни" отвеждат героите в приказен свят. Чрез второто обръщение ("юнако неизвестни") бойците се свързват асоциативно с чудесните герои на фолклора, с които общността винаги се е стремила да се идентифицира, които са еманация на нейната ценностна система. Противопоставителността във втората строфа разгръща мотива за юначеството чрез привидно дистанциране от фолклора - "Крилат не си - планини прехвръкна". Липсват атрибутите на чудесното, липсва вълшебният помощник, но тъкмо така се откроява свръхестественото - "планини прехвръкна" - едно основание за литературен мит. Частичното противопоставяне в тези стихове - "герой не бе - как се мре научи" - има струва ми се за праобраз съпоставителния механизъм във фолклорната песен, разчитащ на връзката между несъвместими, несъчетаеми реални, така че всяка от тях да отдаде и да приеме от ореола на другата.⁴ Така недвусмисленото признание на героичността в първа строфа се отрича - "крилат не си" - "герой не си". В последвалите сегменти (да припомним - във фолклора след "не са били" следва "най са били") той, героят, е нещо по-различно от герой, поне такъв, какъвто е по традиция. От една страна той продължава да е обикновеният воин, но без да притежава атрибутите на героя, той самият е тъждествен на героичното. Надмогната е обикновеността, безкрилието е отстъпило на крилете на духа. В същото време героят не е обожествен (да припомним - крилете съизразяват ангелското, духовното). Но пък чрез преминаването на планини (в контекста те са препятствия, враждебно пространство, граница) се загатва преминаването към "нови духовни нива на съществуване"⁵. Доколкото "има подобно преминаване, то" е възможно само в сферата на духовното и в "момента на безвремие". Прелитането на планините загатва пътя "от едно ниво на съществуване към друго"⁶. Така чрез символа на планината се потиска напълно очевидната връзка с извънтекстовостта, а обектът, солдатинът чудесни, е не само победителят във физически и морален, но и в духовен план. Така от времето на изпитание за българите той преминава във вечността.

Героизацията е и по линията на степенуването капитани (водачи) - редници (войнико невенчани). То е откроено чрез противопоставителен съюз ала и се изживява като градирано емоционално отношение на лирическия субект. (Срв. "Радува ме..." и "горди сълзи правиш ме да роня"). Вълнението в последната строфа е още по-богато нйзансирано. Плачът вече изразява състрадание и мъка към изнурените, окаяни човешки същества. Обръщението "братя прости" признава кръвното родство, принадлежността към земята ни, в него е другарството и обичта. В недоизказаността на поетическата фраза (срв. многоточието) заглъхва или поне се потиска тъгата, изтласкана от обичта: "Добре дошли, мои царски гости! / Добре дошли, лъвове безстрашни!" Обръщенията в последното двустишие до известна степен контрастират на предходните. Контрастните представи овъншняват разстоянието между обикновеното и великото - в събитието, провокирало Вазов да напише текста, както и в самия текст, то вече не съществува. Чрез отъждествяването на "братя прости", "царски гости", "лъвове безстрашни" последното двустишие се лишава от патетичност. То е изпълнено с тържествено и радостно облекчение от щастливия край - като в приказките. То е наградата за приказните герои.

Да обобщим ролята на нееднократно коментираните обръщения: "солдатино чудесни", "юнако неизвестни" - строфа I; "ти" - строфа II; "ти, войнико невенчани" - строфа III; "братя прости", "мои царски гости", "лъвове безстрашни" - строфа IV. С изключение на последната строфа във всички останали е използвана звателна форма в единствено число. Единственото число акцентува единението на масата, сплотеността й, равнопоставеност и равноценност на всички. И както във фолклора конакът - все едно Крали Марко или някой друг прави колективната представа конкретна в и чрез нейната единичност, така и тук единственото число би могло да се тълкува като единичността на националната общност, но от позицията на поета. Единичност, чрез която се създава монументалността на образа. Що се отнася до последната строфа, множественото число се обяснява със срещата с героите - "Плача, кат ви гледам, братя прости". Във виждането, в гледането се заличава епическата дистанция, колективният образ се разпада, превръща се в десетки конкретни същества. Чрез множественото число обръщението е вече и толерантност, уважение към единицата, признание на индивида. Множественото число в случая алюзира и обичта, приобщеността на лирическия субект не към идеята за воин / воини, а към конкретния воин. И всеки от тях е заслужил да бъде сам той, макар и част от цялото.

Ваятел на образа на българския воин, Вазов е ваятел и на българската слава ("При царибродския бой", "Бойното поле при Сливница", "Тракия"). Славата-памет е основен мотив в "Новото гробище над Сливница". "Новото гробище над Сливница" подема, съчетава всички мотиви от предходните текстове. "Новото гробище" е венец от "песен жива", марш към вечността - посветен на воините от Сръбско-българската война, но относим към всички, паднали за Идеал.

Заглавието кореспондира с историческото събитие, в което българските воини побеждават, но с цената на много жертви. То напомня за пространството на подвига, станало и последно жилище на героите. В същото време заглавието провокира различни размисли. Ново гробище се прави, когато хората се преселват или когато старото не може да побере мъртъвците. Неявната опозиция старо - ново алюзира масова смърт, която, чрез географската реалия, се възприема и като героическа смърт на воини. И пак чрез историческата памет се активизира представата за анонимността на покойниците, за общност, към която са се причислявали и която остава ненакърнена и ненакърнима чрез смъртта. Провокативна роля има предлогът над, вместо очаквания на. Чрез него се потвърждава представата за отделеността, но тази отделеност вече е с ореол - пространствената извисеност го създава. Заглавието откроява пространство - реално, географско-национално, но и универсално - на вечен покой. Заглавието откроява време - историческото, на подвига и на жертвата и време-вечност. В контекста на българската история заглавието прераства в символ (затова "работи" преди всичко географската реалия - в текста тя не се споменава нито веднъж - пореден аргумент на споменатата вече лабилна връзка с извънтекстовостта.

"Новото гробище" има седем строфи. В митопоетиката числото е сакрално. Семантиката му се "базира преди всичко на Библейския разказ за сътворението"⁷. Седморката се свързва най-често с успех, с щастие и с тържествуване, с празнуване и с плодоносен резултат. Но в Откровението от Йоан числото се среща с противоречив смисъл"⁸. Смятам, че и в този текст има смислоносеща функция или поне акцентува смисъла. Седемте строфи, от които се състои текстът, алюзират и плодоносния резултат като победа на духовното, и неизбежността на Страшния съд.

"Новото гробище над Сливница" е памет не само за българските воини, паднали при Сливница. Памет за праведници, чиято смърт е единение и "блаженно успение" във вечен покой. Тази смърт е преход от едно състояние в друго - "Покойници, вий в други полк минахте". Така животът не е в опозиция със смъртта, а с живот - в други измерения. Така се загатва идеята за вечността. Последната поетическа фраза: "Юнаци, лека нощ!" усилва внушението на началото. И както в християнството смъртта на праведниците е сън, така и в този текст. Първата и последната строфа създават смисловата рамка на творбата чрез мотива за преминаване от земното в отвъдното. Началото - "Покойници, ... И лека нощ навеки си казахте - / до втората тръба" акцентира единението - и в живота, и в смъртта. Единение с обич - епитетът "братски" алюзира и оценява привързаността като висока човешка добродетел. В него е признанието не само на достойно изминатия път, а и на душевната чистота и простота, на праведността, на примирението с края - един друг нюанс на ореола, окръжаващ чистите души. Естественото, спокойно приемане на неотвратимостта на смъртта ("навеки") в текста има и друга мотивация - втората тръба, тя напомня за времето, когато Бог ще въздаде висша справедливост на живи и мъртви. Последното двустишие на строфа I: "И "Лека нощ!" навеки си казахте - / до втората тръба", създава особено диалогично поле чрез пожеланието, поставено в кавички като чуждо слово, чрез тирето в коаестишието, което обещава не само като препинателен знак, а и чрез смисъла на поетическия израз - "продължение" на това слово. Некавичкосаният" отговор или продължение на пожеланието - "до втората тръба", разширява границите на художественото обобщение, отнася го не само към воините, а и към лирическия герой, идентифицирал се с позицията на респект, тъга, обич към покойниците. Съкратеният размер на стиха акцентува категоричността на тази истина. Втората тръба кореспондира с бойната тръба, призовала воините на бран. Наистина в това начало нейният образ не се появява - той присъства в края - "не ще да чуйте веч тръба, ни вожд" - като символ на една идея, нетъждествена с Бог, но идея, която обединява и има смисъл на нравствен императив и която е ценност. Но тя е и атрибут на една институция, част от родината и изражение на родината. Този символ, както и военните термини (полк, отпуск, зов за борба) имат многозначни функции. Припомнят-загатват връзка с извънезиковата реалност, утвърждават братството и т.н.

Чрез разгръщането на мотива за смъртта в текста се очертават границите на живота на бранителите - от зова за борба, от тръбата, която възвестява началото, до края, "де няма отпуск ни зов за борба", където цари вечен покой, най-сетне, до живота в паметта на майките и поета, до вечността. И пак чрез този мотив се открояват идеалите, ценностите за героите. "Българийо, за тебе те умряха." Но България не изчерпва смисъла на тяхната жертва - "Но що паднахте тук, деца бурливи,/ за трон ли злат, за някой ли кумир..." В реторичния въпрос символите на трона и на кумира съизразяват неизкушеността, недосегаемостта на воините от мирските и духовните пороци. Тронът, престолът, при това "злат", е сила, седалище на власт. Кумирите са лъжливи божества. Бог запретява всякакви кумири, които са израз на фалшиво почитание. Всеки, който възлйзби този свят, богатствата и славата му, е идолослужител. В строфата се активира опозицията смърт, но разбирана като живот, и живот, в смисъл на оцеляване, живеене - "да беше то, остали. бихте живи". Признанието на невинността и чистотата на воините има своето "продължение" и в обръщението "деца бурливи" (дете - простота, невинност, неспособност за лъжа; бурливи - от буря, която алюзира творческа сила, просветление, признание на достойнството на жертвите). В художествената логика на текста обръщението обобщава земния подвиг на героите.

Сътворяването на памет е противостоене на забравата. В четвъртата строфа, която разполовява текста, се задава парадоксалният въпрос "Кои сте вий"" Казвам парадоксален, защото до този момент лирическият субект е назовал обекта си - "покойници", "деца бурливи", откроил е делата им, възвисил е обичта им към България, достойнството им, куража им да се жертват. Парадоксът е подготвен от началото на строфата - "Но кой ви знай, че спите в тез полета" / Над ваший гроб забвеньето цъфти". Двустишието въвежда мотива за забравата, за липсата на памет, която дискредитира подвига, обезсмисля го и която всъщност е абсолютната смърт. Имплицитно присъстващата до този момент идея, че смъртта е сън, живот в други измерения, се разпада.

С противопоставителния съюз но се въвежда друга гледна точка, недиференцирана във времето и пространството, неперсонализирана. Въпросът "Кои сте вий?" разделя позиции, които са полярно противоположни - на анонимния / анонимните никой - т.е. на безпаметността и на безчувствителността и на майките, и на поета - т.е. на паметта и вечно живата болка. Чрез сакрализацията на майките ("свети") - традиционна за българската литература, те, покойниците, децата бурливи, също придобиват ореол на святост. Поетът също се отъждествява с грижа и с милост за героите, подобно на майките. Равнополагането остойностява неговата позиция. "Кои сте вий?" е въпрос и към него самия. В последвалите стихове имплицитно присъства отговорът и оценката - клетници, преселили се в небитието, общност, неразделена, неразчленена, но и уязвена в преходността си... но и незабравена... Незабравена от майките и поета, в опозиция с другите. Тази опозиция откроява двойка проблеми: памет - забрава. Тя се разчита и като нетленност -тленност, святост - греховност, моралност - аморалност, респект, обич, възхита - потрес, гняв, срам. Чрез нея те, другите, се обезличават... Защото "Но кой ви знай" има смисъл на никой (никой, който зачерква не само героите, но и спомена за техния подвиг). И този никой е лишен от възможността да бъде ценност, да се докосне, да се доближи поне до геройното. Взаимната връзка между България и нейните бранители се е прекъснала. "Българийо, за тебе те умряха, / една бе ти достойна зарад тях / и те за теб достойни, майко, бяха!" Нещо повече - като че те (неназованите други, представени чрез въпроса "Но кой ви знай") остават вън от пределите на духовното, идеалното пространство, наречено България. И ако не звучи пресилено - остават в полето на безнравственото, което в този текст, може би в цялото творчество на Вазов, е очертано не само от отношението към родината и към нейната история. Поетът е в традицията на Българското възраждане, художествено остойностява високата и ниската проблематика, мотивирана от позицията към България и към нейното минало. "Високото" е дългът и жертвата, т.е. геройното, "ниското" е падение - предателство, примирение, безразличие, страх - т.е. всичко, което поражда срам. И "високото", и "ниското" в текстовете му обслужват мита. Доколкото те съжителстват в историческото събитие, Вазов се интересува от тях, но не само за да ги регистрира, да ги утвърди или отрече. Той търси резона им в духовното и в културното пространство на личността и на България - във времето, когато се проявяват, но и в перспектива. Но "високото" и "ниското", но отношението към своето, е и връщане към или поне актуализиране на архетипни модели, на фолклорно-митологични представи и ценности. Подобно връщане естествено е чрез използване на образи и символи от митопоетиката или чрез интерпретиране на модел или мотив във фолклора. (Цялата възрожденска литература експлоатира митопоетиката, но, да повторим - за да представи родината и отношението към нея като ценност.) За Вазов освен тази ценност, която е конкретно историческа, актуална за всички български времена, има и универсална ценност. Постигането на национално-аксиологичното е едновременно път и изражение на общочовешко-аксиологично.

Но да се върнем към текста - споменатата връзка между воините и България е връзка между синове и майка. Впрочем не съотношението е ново, не е и Базово откритие представянето на родината като майка - в цялото Възраждане по този начин се въвеждат интимни аспекти на олитературените идеи. Новото е в това многозначно: "И твойто име само кат мълвяха, / умираха без страх". Номинацията в началото на строфата "Българийо" е заменена с "майко". Идентификацията на родината с майка, постигната в посочения ред, е визия на съзнателната и подсъзнателна вярност към изконно ценностното, в края на текста - визия на връщане към нейното лоно. Но за това - по-късно. Коя е последната дума на синовете - "Българийо" или "майко" - не отговорът на този въпрос е съществен; той, бих казала, е наивистичен и изисква или да се ръководим от житейската логика, според която обикновеният човек призовава или най-близкото същество, или божеството (значи "майко"); или да разчитаме на семантиката на думите - в случая "твойто име само кат мълвяха" (значи "Българийо"). Последната дума - последно, истинно, съдбовно, без публика приобщаване към нея. В следващата строфа образът й се умножава - "майките" - с ореол на святост. "Майките свети" - те имат аналог в конкретната реалност, провокирала създаването на текста, във всяка българска реалност, в която синовете са надживени от тези, които са им дали живот, но имат аналог във вечно скърбящата майка, чийто син се жертва, за да спаси човеците.

Отграничаването от паметта на майките и на поета отграничаване от сакралната ценност, от апостолската визия, която не изравнява апостолите със Спасителя, но ги доближава до Него. Това дистанциране от гледна точка на Вазовите текстове е грях. Този грях поражда потрес, негодувание, срам, И в "Новото гробище на Сливница" забравата е грях, изражение на низкото, тъмното съзнанието на човека. Метафората "забвеньето цъфти" в контекста на поетическата фраза обозначава аморалност, защото са погазени не само сакрални за рода, за народа връзки, погазени са от векове осветени норми...

Сътворяването на памет е с езика на словото - Божият дар на човеците. То е реализацията на поета, на неговата мисъл, то неговото дело: "Борци, венец ви свих от песен жива, от звукове, ще никой не сбира". Показателна в това отношение е личностната идентификация - "свих". Венецът в този текст е и прослава, и тъга, печал за победителите-жертви. В него и чрез него се събира в едно природното величие ("Витоша бурлива", българското пространство - в случая - ос, център, връзка между небето и земята), тътена на победната битка (алюзия за първичната й стихия е "дивий рев"), човешкият тържествуващ вик "ура". В него "Витоша бурлива" носи спомена за "деца бурливи", т.е. човешкото и природното се изравняват и извисяват чрез един епитет. В него "дивий рев на биткатг гръмлива", "вашето ура" напомня бойна тръба, достойна смърт. Светът се хармонизира в живата песен. Тя асоциира и жива вода, в която е силата и вечността на живота. Песен и венец изравняват значенията си, съизразяват слава, чрез която азът, поетът или българинът се доближава до онези ценности, които не са само национални, добродетелни чувства, които ни правят повече от българи.

Прославата е и чрез именуването на героите. Впрочел диалогичната насоченост, обръщението като към живи "оживява" мъртъвците. В първа строфа те са назовани покойници. Именуването хармонира със скръбно-величавите чувства и мисли за тленността на героите. Във втората - "деца-бурливи" е в съзвучие с вътрешната певога на субекта за ценностите, които изискват жертви. В третата тоофа обръщението е към България, изравнена с майката. В съотношението България - майка - те, "те" са синовете. Синът - бранителят, вечният закрилник на майката - повторение на архетипен модел. В коментираната четвърта строфа обръщението "Кои сте вий?" дисхармонизира апотеоза, разгражда представата за цяло или за космос. Имам предвид, че България е ценностният център, и оста, чрез която човекът се полага в света. В пета строфа с обръщението се слага началото на създаване на ред, на български космос (Витоша, българските планини зелени), но и универсален - чрез символите на песента и на венеца. В шеста строфа обръщение няма. Именуването ВИ - притежателно местоимение (от вашите) - е мотивирано от доминираните проблеми и мотиви - за бъдещността на славата, за вечния покой и вечната памет (в опозиция). Покой и памет, мислени, разбирани като венец, песен, прослава, респект пред смъртта, правят неуместно обръщението. Борците са в последното си жилище на плътта - "гробни хълми", място за покой и почивка. Те са в утробата на земята, част от земята. Последният стих на текста - "Юнаци, лека нощ!" - последно прощаване с героите, последно признание на връзката им с родното. Обръщението, чрез което те са положени в националното пространство, е най-силното признание, стоплено от интимното, но не и принизяващо пожелание: "лека нощ!"

Творецът

Не Вазов, а поетът - лирически персонаж на стихосбирката. Свързан с историята на рода и на народа си, призван да я изстрадва, възпява... Призван да бъде истинен... И винаги самотен, отделен от другите.

Проблемът за твореца в тази стихосбирка е проблем за неговото историческо самосъзнание. Историческото самосъзнание, по думите на Гадамер, "може да бъде различно по вид - съхраняващо, формиращо образци или чувстващо упадък. В равновесието на тези различни начини да се прави история би трябвало да се запази пластичната сила, само чрез която е способна да живее една култура"⁹. Тази позиция смятам за напълно съотносима към автора на "Сливница". Сътворяването на памет е резултат на съхраняващите и формиращи образци пластове на самосъзнанието. Но би било несправедливо да отминем онези текстове в стихосбирката, чрез които цялото запазва "пластичната си сила", благодарение на активирането на чувството за упадък, или поне на чувството зa многоаспектността на всяко историческо явление или факт. То се реализира директно в два текста, но присъства имплицитно в много други. То е в атмосферата на смърт, създадена чрез символа на черните гарвани, на черните бразди, алюзия за ниви и полета превърнати в обиталище на смъртта, то е в тишината и немотата на гробовете ("Бойното поле при Сливница"). То е в изгубените илюзия за братство, за обич, за пътека, която да свързва, а не да разделя народите ("Орел"). То е в тъгата и милостта и за свои, и за чужди тъга и милост за майките...

Ако, както бе вече казано, чрез епиграфа интенцията не твореца е да увековечи, да съхрани подвига, ако в "Пролог" той създава илюзията, че подвигът е ценност, която покорява, задължава самото божествено вдъхновение, то в "Не, не ще се радвам кръвожадно" и особено в последния текст "Да не се упиваме безпечно" същият този творец е вдаден в мисли не за събитието, а за изживяването му , за резона му в творческото съзнание, както и за перспективите на човека, на държавата в контекста на историята. "Не, не ще се радвам кръвожадно" е в средата на стихосбирката след "При царибродския бой". Визия за народния дух, за вечния живот на свободния българин, преодолял за час пет века - "Ти из тъмните гробове / извикваш трупа - херувим да стане". В поредицата текстове до този момент "При царибродския бой" е най-емоционално приповдигнат, като (ако изключим заглавието), връзката с извънтекстовостта е туширана. Симолите на светлината - лъв, орел и т.н. - съизразяват радостта от тържеството на правдата и на юначеството. Т. е. текстът синтезира опиянението от победата. "Не, не ще се радвам кръвожадно" акцентува рационалното в оценката от, повтарям, позицията на твореца. Текстът е и за неговата самота, приета с достойнство. Лирическият субект се дистанцира от възторзите - "Скъпи нам са тез победни лаври"/... Колко сълзи всяк песен струва!" Художествената мотивация на тази позиция е преди всичко в природата, в чувствителността на поета. Нему не е присъща първосигналната, еднопосочна, еднозначна оценка - в "Не, не ще радвам кръвожадно" - отграничаването е не от радостта изобщо, а от ожесточението, което не отшумява и след победата. Чрез двойното отрицание в първата поетическа фраза - реторичен похват декларацията прозвучава категорично, загатва се полемичност. Подобна функция има и първият стих на третата строфа - "Не, не ще се радувам безумно:" - почти дословно повторение на началото. Промяната (безумно вм. кръвожадно) създава ескалация в плана на пейката - значението на безумно е много по-обемно, по-многозначно. В контекста то включва и кръвожадно, но означава и безразсъдност, граничеща с лудост. В тази строфа зграничаването, което в предходните строфи няма конкретен обект, е придобило конфронтиращ характер. То е с другите - тези, които изискват, налагат своята представа за длъжността на поета - "не нудете ме да пея шумно". Обръщението към тях в последната строфа е заменено със своеобразна поетическа характеристика - "Вас ви смайва шумът на борбите, / славата, юнаците, що светят" - тя потвърждава така изведения смисъл на началото, в което азът не приема еднозначната оценка. В тази характеристика са експлицирани мотивите за неговата отделеност от другите. Лирическият субект (поетът) е в опозиция с тях, всички останали - едно аморфно цяло, от което се изключват майките. Опозицията всъщност е радост - скръб, чувствителност за страданието - нечувствителност, безчувственост. Липсата на сетива за "гробовете, майките, сълзите" в текста алюзира забрава. В "Не, не ще се радвам..." мотивът не е водещ, той е разгърнат в "Новото гробище". Азът / поетът изповядва своята злочестина, самотата на своето страдно сърце (символът на сърцето асоциира страданието като еманация на духовността, като емоционален и като духовен център) - "Всяка радост в мойто сърце страдно / прави ножа повеч да се завре". Нараненото сърце (то има аналог отново в поезията на Ботев -"сърцето ми в люти рани", "сърце ранено"), асоциира накърнената цялостност, равновесие, жизненост. Парадоксът - радостта забива ножа (отново аналогия с Ботев - "кръстът е забит във живо тело") изостря вниманието към смисъла, а така също откроява сетивността на образите. Връзката с поетиката на Българското възраждане - този път в търсеното съзвучие с читателската аудитория - чрез въздействаща свръхсензитивност. Така нараненото тяло означава терзанията на духа (срв. у Ботев - "тебе ли покрих с дълбоки рани", "всичко е в рани покрито" и т.н.) Не бих се наела в този случай да твърдя, че Вазов постига художественото внушение на Ботевите текстове. Дразнещ със своята изкуственост, огрубеност, бих казала - неуместност на някои словоформи е стихът "прави ножа повеч да се завре". Разбира се, бих могла да намеря и обяснение, и оправдание за неговата поява по линията на провокативността и на дистанцирането от парадната клишираност, налагаща се при всяко венцехваление. Биполярността на емоции в първата строфа намира своето поетическо "обяснение", което също разчита на опозиции - "Колко сълзи всяка радост струва!" - сълзите = скръб; песента = ликуване; лавър = прослава, вечност, непреходност; гробът = смърт, преходност, тържество на смъртта. Те, бидейки пределно ясни, не се нуждаят от коментар. От друг порядък е опозицията възторг = обич - злоба = омраза във "Всяк възторг е океан от злоба,/ в други гърди що бесней, върлува" - тя вече може да се разчете като съотношение между победители и победени. Тя е друга аргументация на "не, не ще се радвам кръвожадно" и на "не ще се радувам безумно:..." Двоеточието след безумно открива пътя към доуточняването на позицията - "кръвта, дето леем, наша кръв е". Съзнанието за братоубийството (макар тук да не се намекват причините или Каинов комплекс) изключва афишираната патетика, високопарната демонстрация на ликуването, то помрачава радостта - "не нудете ме да пея шумно". Поетът ожалва и българските юнаци, и "гробовете, майките, сълзите", жали за нашата кръв - на нашите братя. В рамките на този текст не се поставят много други въпроси, които поражда всяка война и особено - братоубийствената - например за вината, за задължителното отъждествяване на всеки воин с каузата, за коя се бие армията, ако той иска да оцелее, за съдбата на човечността в условията на война... Разбира се, не ги вменявам във вина на поета... Много от тях ще изпълнят поетическото пространство на Дебелянов. В случая по-важно е, че без да се поставя под съмнение българската идея, високата цена на победите, неотменният атрибут на поета е човечността и милостта.

С "Да не се упиваме безпечно" приключва стихосбирката. В него проблемът за самотата не присъства, за разлика от "Не, не ще се радувам". Текстът е предупреждение - резултат от вникването не само в събитията, а и в смисъла на историята. Този, който е сътворил памет, е проникнат от мисълта за живите, за тяхната бъдещност, бъдещността на държавата. Във време на възторзи текстът настоява: "час е да почнем дело вечно, / нам не се е свършила съдбата!". В контекста на тези стихове Сливница е дело преходно, без какъвто и да е пейоративен ореол. Борбата, която предстои - за съграждане (в неявна опозиция с разрушението). Това съграждане в края се разчита като "здание народно" - метонимия на държавата (въпреки че държава не се споменава). В историческото време най-първата задача е укрепването на България. В "Да не се упиваме безпечно..." за сетен път се отдава заслуженото на "ония, що блестяха с мечът", но редом с тях са другите - "що с ума работят". Равнопоставянето на воините и на творците (в най-широк смисъл) въвежда в стихосбирката други аспекти на хармонията. Идеалът пак е България и българското - но вече не като родна земя, родно пространство, герои, победи и т.н., а като градеж и като здание, което е трайно, вековно. Идеал, постижим само чрез духовното. Такъв е смисълът на прославата - "Чест на всички, що в полето родно / скромно фърлят семето духовно". Това "всички" обединява и тия, "що блестяха с мечът", и тия, "що с ума работят". Символът на семето активизира представи от Библията - от посятото зърно ще се роди дърво и на него птици ще пеят. Обемността на метафората ("семето духовно") позволява в нейното пространство да се вмести всяка мисъл, жест, дело, за да е трайно, вечно зданието народно. По този начин и съградената памет става част от битието на народа.

Но представата за твореца се обогатява - той е не само родолюбив, човеколюбив, всемилостив. Той е мъдрец, прозрял истината - "не смъртта, не гробът и не мечът / дават на народите животът". Неговата най-първа грижа е "нашто здание народно". Но той не съизмерва България и българите вече с другите народи, събития (с Картаген или Термопили), отказва се от модела и ний сме дали / показали нещо на света ("Българският войник", "Бойното поле при Сливница" и др.). Неговата грижа е за духовността в националното пространство като път към нейната вечност.

Сътворил паметта, творецът обръща поглед към сътворяване на България.

БЕЛЕЖКИ:

1. Цит. по Вазов И. Събрани съчинения, т. III. София, 1975, 416 - 417. [обратно]

2. Цит. по Вазов И. Събрани съчинения, т. III. София, 1975, 416 - 417. [обратно]

3. Всички цитати на художествени текстове от "Сливница" са по посоченото издание. [обратно]

4. Срв. Георгиев Н. Българската народна песен. София, 1986. [обратно]

5. Купър Дж. К. Енциклопедия на традиционните символи. София, 1993. [обратно]

6. Купър Дж. К. Цит. съч. [обратно]

7. Срв. Петканова Д. Средновековна литературна символика. София, 1992, 54. [обратно]

8. Пак там. [обратно]

9. Гадамер Х.-Г. История и херменевтика. София, 1994, 42. [обратно]

© Румяна Йовева, 1996
© Издателство LiterNet, 17. 06. 2002
=============================
Публикация в сб. "Творчеството на Иван Вазов. Критически прочити", Шн., 1996.