Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГРАДЪТ КРЕПОСТ И ДОМЪТ КРЕПОСТ В ДВЕ ПОВЕСТИ НА ЕМИЛИЯН СТАНЕВ

Румяна Йовева

web

Градът Старопрестолнината, според историческото клише по-следната крепост на българщината. В съзнанието на всеки българин той е свързан с величави и трагични събития от времето на Второто българско царство. Символ на държавата. Домът във фолклорната ни култура, във Възраждането, а и по-късно, по традиция се мисли като крепост на семейството, на българското свое като ред, морал, представи за ценност. Обиталище на задружно семейство, благословено с много деца, които са и радостта, и грижата на родителите. Не че в това минало синовете и дъщерите винаги са следвали желанията на бащите и на майките чорбаджи Марко не успява да задържи челядта си настрани от делото, Султана не опазва Катерина от Рафе, от любовта, от греха. Домът на чорбаджи Марко, на Султана и домът на Ния и Лазар много различни, но във всички витае атмосфера на добропорядъчност, на благопристойност, на сплотеност.

Повестите са "Крадецът на праскови" и "Търновската царица". Мястото на случващото се в тях е Търновград, времето началото на ХХ век около трите национални катастрофи. Какво е станало със Старо-престолнината, с дома, каква връзка има между тях и съдбата на героите според тези текстове. "Крадецът на праскови" изживява трагичната любов между Елисавета съпруга на полковник, участник в Балканската и Междусъюзническата война, комендант на града в Европейската, и сръбския военнопленник Иво Обренович. Любовта, разразила се като пролетна буря в дни на глад, войнишки бунтове, мародерство, на болести и смърт, сред неумиращата природа, е самата красота, апостроф на масовата лудост, обхванала Европа. В словото на повествователите единият млад мъж, запазил спомени от детството си, минало през Първата световна война, който се е върнал в родния си град през Втората световна, другият възрастен учител, който му разказва историята, тази любов е романтична приказка и се помни като романтична приказка.

"Търновската царица" се съсредоточава върху две драми, разиграли се малко преди и по време на двете балкански войни. Едната на Марина жена от ниско потекло, без образование, но и помощница на доктора, и Търновска царица, и самарянка, жена, чиято всеотдайност заслужава ако не взаимност, то поне разбиране. Другата на доктор Старирадев парижки възпитаник, син на богат търговец, вдаден в желанието да пренесе своята Европа в родния си град. Смъртта на Марина "мина незабелязано", "търновчани я забравиха". Докторът се затваря в себе си, в дома си, приличен на затвор или на дом на чужденец. Връзката между тях не е оградена с романтичен ореол разиграва се в обикновено битово пространство в наетото от доктора жилище. Избухнала е като спонтанен порив на плътта, с който докторът дълго се е борил. Не се споменава нито едно признание в любов, което би провокирало сантимента на общественото мнение впрочем то априори осъжда подобна връзка. У повествователя тя не поражда носталгия тогава е бил дете, историята реконструира по спомени за случки, слухове и клюки, а в тях тя продължава да е осъдителна (само защото е станала достояние на града). Тя е антиприказка и се помни като антиприказка.

И в двете повести от града крепост, такъв, какъвто е в историческите и литературните митове, са останали руините по местата на някогашно величие. Те не са символ, не са светиня само материален знак на нещо отколешно, което никого не интересува. Както в детството на Старирадев хлапета къртят останалите тук-там мозайки в разрушените църкви на Трапезица, ловят гущери, драскат стенописите в старите крепости. Над Царевец продължава да се червенее кубето на джамията, което и в спомена, и в сегашността на героя се асоциира само с кълбенцето на шевната машина, на което майката е набождала игли и топлийки. Повествователят "разчита" впечатленията на завърналия се от Европа този град, неподвластен на мирска суета, ням, безразличен към световните тегоби, е мъртъв. "Живият и мъртвият град се съзерцаваха и не Янтра вековете ги разделяха". "Гледката правеше доктора неспокоен, предизвикваше у него тъга и копнеж по миналото" не по миналото на града по собственото, когато душата му не е била раздвоена. Аналогията търси и назовава причините за неспокойствието "струваше му се, че и той е като родния си град с две души едната стара, тукашна, другата европейска, неукрепнала и неизяснена", аналогията алюзира лична драма. А историческата драма, разполовила Старопрестолнината, отдавна е забравена. Дори патриотарските екзалтации, които безцеремонно си присвояват емблеми, знаци, образи на национални светини, не я включват в символния си капитал преди войната и по време на първите победи.

В началото на "Крадецът на праскови" десетина немски офицери пият бира с "безцелно отправени погледи към старинната крепост, потънала в бурени и зеленина" единственото регистрирано отсъстващо присъствие на миналото в края на Втората световна война.

Мъртвият град е границата между две епохи на Първото и Второто българско царство, между които е безвремието на робството.

Живият град ("Търновската царица") бавно пъпли във времето, вдаден в дребните си грижи, тревоги, удоволствия, самодостатъчен в тесните си хоризонти. Градът, "където се долавяше смесица от българско, турско, гръцко и арменско", нехае за света, освен ако не се почувства застрашен. И във времето на модерността пространството му е разчертано на етнически еднородни махали, обозначено с имена от време оно, запазени са старите места за удоволствени желания Башхамам, кръчмите, а яхнията, с чиято миризма са просмукани къщите, продължава да е залог за ситост, емблема на непретенциозния вкус. Градът не обича промените, освен ако не усети тутакси ползите, които му носят бирария "Торино", публичен дом защо не. Той не харесва различните, отхвърля ги, ако те не се вградят в неговите представи за морал, в неговия ориенталски темпоритъм на живеене градът, метонимично снет в образа на чаршията, смаян от мощната женска хубост на Марина, я признава по свой начин титулува я за Търновска царица. Но пред царицата се благоговее, пред нея се коленичи, а всеки от чаршията тайничко я иска за себе си гостилничарят изговаря пред госпожа Зоя мъжките мераци "тя да ти стане момиче, че да видиш как всички от чаршията ще си натирим жените" (това, което не казва че тайничко ще я посещават, а после със сигурност ще се приберат при жените си). Папаймайка е по-нетърпелив опитва се да я вкара в дюкяна си. Чаршията никога не й признава правото да има собствено достойнство, собствен избор. Въпреки респекта и уважението към доктора градът не го приема като свой. Той отхвърля неговото "желание да живее порядъчно, чисто и с достойнство" априорно без дори да го знае. Дори и да имаше любопитство къде, кога да узнае намеренията. Общественото мнение се формира в кръчмата, а там то слуша само себе си. А и Старирадев не би се изповядал пред когото и да е от постоянната клиентела.

Образът на Старопрестолнината в "Търновската царица" се гради не от и във църквите, а от и във кръчмите впрочем за нови църкви не се споменава, но в центъра на Баждарлъка има кафе "Роял" мигар може модерен град да мине без такова заведение, има бирария "Торино". И както всеки си знае махалата, така си знае и кръчмата.

Най-престижната безспорно е "Торино" когато Старирадев се връща от Европа, всички са сигурни, че ще се появи там, "защото човек, живял в Париж, не можеше да отмине най-модерното заведение в града". Предприемчивият Иванчо Хаджиниколов е "купил" от Торино името, столчета и масички и с тях, както и с отбрани напитки и мезета, е привлякъл постоянна клиентела с по-капризни вкусове в сравнение с вкусовете на касапи, месари, занаятчии. Но европейското е побългарено до неузнаваемост от посетителите, които могат да се насладят на хайвер, холандско сирене, на френски коняци и вина. Вечер пред ловния сезон "Торино" е пълно. Разговаря се шумно за лов, за кучета и за пушки. Влизат слугини с кани за бира, деца, изпратени от съпругите, молят някои от посетителите да се приберат за вечеря, Тошевото Иванче се хвали със своето Лефуше знае той кой е Фуше и колко подходящо е да кръсти кучето си на него. Капелмайсторът е с мелеза си, съдията с тежкия си италиански брак... Господин Николаки яде маслини и плюе костилките на пода, някой лае като копой, който гони заек... Данъчният началник търси цяр против новите шапки с калибри (Старирадев поправя колибри), дето ги продават в кутии като сандъци. Сарафката вече си е купила, има си хас жена му да остане назад. Грижи и тревоги. "Страх да те съземе!" от грандиозните измерения на шапката, от нейната хубост ненагледна, от прилепчивата европейска мода, заради която трябва да се бръкне в джоба? Атмосферата е нашенска и първите хора на града нашенци, които като истински българи ориенталци съвместяват своето на кръчмата, където ходят без жените си и своето на дома, където неотменно се прибират като добропорядъчни съпрузи след поредния еже-дневен изнурително удоволствен край на "работния ден". Табиети най-надеждната защита от нахлуването на чуждото.

Непроменени от детството на Старирадев са кръчмите в най-старата част на града, които с имената си издават съжителството на българ-ско и ориенталско, на отколешно и сегашно "Безим баща", "Средно образование" и "Златен лъв". Безспорно най-колоритната е "Безим баща". Там всеки съботен следобед се събират буйните глави колачи от кланицата, работници, занаятчии, всеки се настанява "край своята маса, вмирисана на кисели краставици и ракия" единствена податка за интериора. На плочите пред кръчмата хаджи Николи бръсне приятелите си, после си тръгва разтъжен, после сглобява кларнета си и със "замечтан израз" връща робските години и кърджалийските времена, когато е обхождал селата с якото си конче, натоварено с гайтани, евтина манифактура, бунтовни книжки, когато е бил млад и не е познавал що е страх. Мегданът се стаява, заслушан в жалбения писък на кларнета, в ридаещия глас, който реди със сладка скръб "От конче слязох, мамо, в черква влязох, свещ да запаля, богу да моля...". Гласовете в кръчмата също притихват. Всеки съботен следобед носталгията на хаджи Николи по отколешни времена, когато вилнеят разбойници, когато животът е несигурен, но е имало и юначеството, и смисленото живеене е имало други измерения, докосва сърцата на хората, вдадени в делничните си грижи. Въздишките на мъже, жени, на деца издават смътен, неясен копнеж по нещо трудно назовимо, но привличащо с красотата си. С тъжната си хубост песента внася духовна празничност, макар и за малко, в празнотата на едно онищостено битие. После идва Папаймайка с тайфата си, след това музиката кларнет, флигорна и тъпан. И набира скорост съботният гуляй с "Хаджи Минчо", с портрета на Стамболов, с пиян-ските жалби на Папаймайка: "Ой, Стамболовче, славно юначе!", с бабаитски крясъци. Гърми Стамболовият марш, подскачат децата с "факли" запалени парцали, натопени в газ... Друго време, други песни, други радости... Бързо изчезва сладкият спомен от песента на хаджи Николи.

В "Средно образование" се събират по-кротки хора, измъчвани от завист към посетителите на "Бизим баща" нямат си жива музика, нямат размах ни в пиенето, ни във веселието... Но "редовните" намират компенсация на всичко, за което нямат кураж в случая като наемат латерната от публичния къде по-цивилизовано е. Само че те нямат съзнание за европейскост, а и Виенският валс, който латерната рони, "се давеше в грохота на марша".

Постоянните посетители на всяка от трите кръчми са от различни прослойки, с различни професии, манталитет, бит. Те са разговорливи в своето кръчмарско пространство, то ги изпълва с доволство и самочувствие на хора, които са винаги добре дошли тук, винаги с предимство пред останалите. Кастовото самосъзнание се нуждае от подобни публични места, за да се изживява по представите си за достойно живеене. То, кастовото самочувствие, е определящо за установените отношения между клиентелата на трите кръчми те варират от незабелязване до пренебрежение, презрение и завист. Екзалтацията от една битова случка, превърната във величав скандал Търновската царица влязла в Публичния!, изявява духовното родство между разнородната клиентела на трите кръчми. Кръчмата непоклатима институция, призвана да раздава морални присъди, които не подлежат на обжалване.

Търновград с хотелите и хановете, с магазинчетата, в които чираци бранят с конски опашки месото от рояците мухи, с разрушените църкви, с Варуша, където посред бял ден джелатски колят бик и никой не се възмущава това си е зрелище. Търновград с "Двата бели гълъба" едва ли може да се намери име на публичен дом, по-подходящо за клиентела, която все още живее във и със патриархалното си минало, но за която благовидността е напълно приемлив заместител на благочестие и благопристойност. Наименованието със символиката на двойката гълъби във фолклора те означават любов между млади съпрузи, на белия цвят девственост, невинност, въвежда иронични нюанси и в оценката на това "богоугодно" заведение, и в оценката на разнородната общност.

Търновград през лятото доктор Старирадев го вижда с "праха, вонята, неуредиците, с ориенталската разпасаност". Крайните квартали, "дето постоянно имаше някаква карантина", с бедняшки къщи със скърцащи стълби, с болните с некъпаните тела, преоблечени в прани ризи "жени, родили седем-осем деца..., мършави мъже и разплакани деца". Там докторът среща "касапи, бояджии, дребни чиновници, всевъзможни бедняци, които още носеха антерии, пояси и калпаци", там познава онищостеното битие. Но и на главната улица, където "обитаваха господа с ланцове по жилетките, с колосани ръкавели и бастони адвокати, търговци, гимназиални учители и надменни офицери", жени с шапки и корсети, "надничаше балканската смесица от европейски и местни предмети и се потайваше бабаитско самочувствие и нечистоплътност". Този град е глух за човешката сиротност, за болка, за която няма лек ("Арменецът вика... През кюрдските кланета ... гледал от тавана как заклали майка му, баща му и цялото семейство...". Свиква се "щом се развика, кара ме на прозявка..."). Град, крепост на собствената си битийна инерция.

Войната го преобразява "Забиха общинските барабани, удариха черковните камбани. Търново се разлюля в тревога и очакване". Отвсякъде прииждат "народни солдати" с влака, с каруци, развели пряпорци, "радостно разтревожени, като че не отиваха на война, а на нечувана народна сватба". Градът приема тези странни войници с потури, кожуси и салтамарки, градът тръпне от гордост и надежда "О, как тръгнаха окичените с китки синове и бащи, как още от първата крачка мощно се залюляха редиците и тупнаха хиляди обути в бели навои и цървули крака, как пламтяха очите, с какъв устрем се понесоха между просълзените майки, сестри, старци, невести и деца". После "стихна със затворени дюкяни" и в очакване на първите вести от фронта старци и жени пълнят черквите, палят свещи, молят се за своите близки. Старопрестолнината микромодел на България тя ликува при всяка победа, тя иска границите си, тя вярва, че желаното може да стане реалност дори когато има знаци за провал. България, неуморимо наивна и лековерна, податлива на патриотичен захлас, с който някой спекулира след Балканската война, и не само тогава.

Ще се завърне ли градът крепост към мирновременните си привички едва ли "селяните започнаха да ненавиждат гражданите, мнозина от интелигенцията и трудовите хора пълнеха клубовете на тесняците". Покрусата от пораженията, масовата смърт, причинена от холерата и земетресението, гладът и бедността ще принудят човека да търси други опори на обезверената си душа. Властта на кръчмата ще премине в клубовете, опиянението от масовите запои ще се замени от опиянението на митинга, събрал единоверци, а не хората от махалата. Дотогава България ще преживее още една война. В нея Старопрестолнината ще се превърне в разграден двор. Такъв е образът й в "Крадецът на праскови".

Повестта "Крадецът на праскови" не е продължение на "Търнов-ската царица", нито "Търновската царица" е по-късно създадената ин-тродукция към нея. Историческите събития, в които са положени интерпретираните проблеми в двете творби обаче, са в обратна последователност на публикуването им. От тази гледна точка съдбата на града е белязана, предопределена и от случилото се преди сюжетното време на "Крадецът на праскови". Образът на Старопрестолнината не е разгърнат съсредоточието на текста не го изисква. "Живия" град прилича на мъртвило, първите впечатления на повествователя (припомням те са от времето на Втората световна война) отчитат непроменимост и повторителност немските офицери и войници като че "са били винаги тук", "същите стари къщи, струпани сякаш една върху друга, с изцапани мазилки и олющени бои, загубили своя цвят от времето; къщи, в които се носи миризма на кисела влага и на три-четири поколения, живели в тях"... Същите криви и тесни улички, "потънали в мрак и глухота". В спомените на повествователя, освежени, допълнени от стария учител, оживяват голямата епидемия, страховете на хората, които напускат жилищата си и търсят спасение в колибите на лозята, гладът, мародерствата, предчувствията за катастрофа.

Впрочем, тази катастрофа вече е реалност на Марно поле. Там умиращи волове, току-що докарани от фронта, "се белееха отдалеч, като същински гробища от бял камък. Налягали един до друг, някои агонизираха с изпънати напред шии и крака, други чакаха смъртта със замислени и кротки очи... тяхното мълчание бе по-ужасяващо от всякакъв рев". Мълчанието на воловете те са равнодушни към всичко, без инстинкти за глад, болка, самосъхранение, т.е. без нито една-единствена връзка с живота. Мълчанието обозначава смърт на биологически живи същества, обозначава пребиваване отвъд предела, който ни дели от небитието. Грандиозна по мащабите си агония, докарана от бойните полета в Старопрестолнината, за да извести за другата, която е по стъпките й, но която може би ще остане там някъде в чужда земя. Марно поле гробище на непогребани мъртъвци. Никой не ги пази, никой не се грижи за тях. Умиращи волове образ на самата ненужност, изоставеност и примиреност. И въпреки това между тях сноват "старци, жени и деца, дошли от селата да се простят със своите верни и неуморни работници, които бяха гладували и теглили тежките коли по каменливите и стръмни пътища на Македония до последния момент, когато преуморените им тела са отказали да вършат повече това". И когато "някой от тях познаеше своя Сивчо или Белчо, чуваше се пронизлив женски плач, който нареждаше като на мъртвец и високо кълнеше виновниците за това". Тръгнали са да се простят със скъп покойник, да го оплачат, а с него и своята неволя. Жените "кълнат виновниците за това" за смъртта на своя Белчо или Сивчо, за собствената си злочестина. Защото са свързани на него са разчитали да преорат, да приберат реколтата, да отидат на воденица, да пренесат чеиза на булката в новия й дом... Той е бил с тях, един от тях, не помощник работник, а може би и по-добър от тях в безмълвието си. Верен и неуморен и на нивата, и по пътищата на войната. Подтекстово описанието пита а как оттук насетне селският народ ще живее мъчния си живот. В тази война стопанинът и воловете не победиха.

Няколко години преди това Старопрестолнината гостолюбиво приема притеснените мъже от селата и ги изпраща, заедно със своите синове, с добитъка с много очаквания и надежди за победа... Картината на залутаните старци, жени и деца сред умиращите волове поражда асоциации за невъзстановима защитеност и на човека, и на града. За разруха.

През октомври на 1918 г. "окупационните войски на Франше д’Епре влязоха в старата столица". Градът крепост, подобно на цяла България, унизен, обезсилен, съкрушен, пада в "плен"... За последен път Търново е назовано старата столица в началото на последната глава, оповестила края на войната. И докато окупаторите шумно изпълват улиците, "градът бе изтръпнал и ням". После "гражданите гладуваха. Жените се бояха да излязат на улицата, понеже там биваха нападани и изнасилвани от негрите"; "бедняците от Варуша първи се сближиха с победителите ... крадяха рошковите, с които французите хранеха катърите си...".

"Какво бъдеще можеше да очаква осакатената от Берлинския договор България, оставила зад своите граници четвърт от населението си" преди да е започнала Балканската война, Старирадев е прозрял непреодолима трагична безизходица и безперспективност, наложена, спазарена от велики държави, от техните висши политически съображения, които по правило заскобват съдбата на малките народи. За бъдещия договор, още по-унизителния, "Крадецът на праскови" не споменава. В образа на града крепост в двете повести се провиждат истини за съдбата на България, на градския и селския народ, за причините, които оневъзможностяват историческата и политическата суверенност на страната.

Може ли в тази страна, в този град, в тази историческа реалност домът да бъде пространството на защитеност и сигурност. Къде е този дом на Варуша, на Баждарлъка, на Марно поле, кой го населява учител със семейството си, търговец, касапин, стари моми, чиновник; каква е атмосферата в него. Дом, закрепостил социална ощетеност или просперитет; физически и душевен разпад или стабилитет; неизлечима болест или цветущо здраве. Дълговечен ли е неговият живот. Повестите на Емилиян Станев не изричат, но алюзират отговорите на всички тези въпроси. И макар че домът не е категория, сводима към общ знаменател, домовете в бедняшките квартали си приличат обитателите им са "всевъзможни бедняци", податливи на всякакви болести. Там има и къщи, "от чиито прозорци наднича мушкатото и болно жълтееха саксии кавалер и дама" анемичната хубост, която отглеждат застарелите моми, залинели като цветята. В домовете, в които често канят доктора на вечери, му "представяха дъщерите си с надеждата да го оженят". Нито един от тях не е описан, но във всички цари безвкусица "евтини олео-графии, миндери, тънички виенски столове" достойни за лесния естетически вкус на домакините (тези детайли Старирадев си припомня, когато за първи път отива в къщата на търговеца Евстатиев). Домове крепост на еснафски морал, на еснафско благополучие, на неусъмнена вяра в собствената си единствена целесъобразност, която трябва да осигурят на синовете и дъщерите си с равен брак.

Ако благосъстоянието е загубено, но честното име запазено, пак е възможен равен брак, какъвто е бракът между Елисавета млада, образована, от добро, но обедняло семейство, и полковника възрастен, но със стабилно положение в обществото. Младостта и хубостта компенсират бедността, а професията възрастта. За Елисавета полковникът е единственият шанс да избегне участта на безбрачните и тя заживява по правилата, които е усвоила в дома на своите родители. Домът на полковника, дори и колибата са лишени от домашен уют непристъпни и студени крепости. Докато не се появи Иво Обренович. Бодливата тел и мрачният ординарец охраняват имота, но няма надеждна охрана за влечението, за любовта. Войната "среща" Елисавета и Иво, но не тя ги убива. Тя поразява държави, градове и села, унищожава физически стотици хиляди, нанася неизлечими травми на живите. Но тя е безразлична към отделната личност. Пацифистичната идея може да подскаже други истини ако не бе войната, сръбският учител нямаше да бъде в града, ако не бе войната, нямаше да има епидемия и глад, полковникът не би се преместил да живее в колибата, не би дал заповед на ординареца да стреля и т.н., и т.н. Във всички има логика, но те не са единствените истини и не са еднакво относими към героите. Може би забранената любов, най-хубавото нещо в живота им, е същинската им трагедия. За Иво забранена, защото е военнопленник; за Елисавета защото е омъжена жена. Защото е престъпила непреклонния, "прост и жесток морал на търновските нотабили полуеснафи, полубуржоа", в който са я възпитали родителите й. Този морал й вменява в дълг да остане в своя дом "примирената, угнетена жена, чакаща пристъпващата насреща й старост с безразлично отчаяние и тъга". Това очакват от нея и съпругът, и градът ако би могъл да се произнесе по въпроса. Защото тя няма от какво да се оплаче полковникът е герой участвал и раняван в предходните войни, честен човек не краде, не мародерства, педантичен и груб към другите, но внимателен към нея, осигурил й е и дом, и сигурно място за живеене по време на епидемията, и помощница, и ординарец. Дори в условията на война семейството не познава лишения. И въпреки това домът рухва. Любовта на Елисавета разрушава мита за дома крепост. Той, митът, на който е вярвала, когато се е осъпружила за полковника, е също отговорен за нейната драма. Тя отказва да му принадлежи. Повествованието премълчава отношението на полковника към събитията след самоубийството на Елисавета. След войната той доживява живота си, обеднял и несретен, в градския си дом. Не той е причина за нещастията на младата си жена. Той също е жертва на об-стоятелствата, на този фалшив морал. Точно този морал е крепост и на града, и на дома.

В мирно време градът крепост може би не би простил любовта. Но в сюжетното времепространство тя е единственото красиво човешко лице на живота.

В този град правото е на страната на всеки, който брани "фамилията" си, този град дамгосва жената, която напуска дома си с обидното "парясница" и я изключва от категорията на порядъчните. "Семейството" на Кольо Раздавача, което фактически се е разтрогнало преди сюжетното време, легализира мита за дома крепост в други социални параметри и така сочи неговата всевалидност.

Не такъв дом иска за себе си завърналият се от Европа доктор Старирадев. Той се чувства европеец и иска да остане европеец в своя град, в своята страна, "да живее порядъчно, чисто и с достойнство". Идеалът му е колкото буржоазно прагматичен, толкова романтичен със "светлите надежди, високите пориви за друг живот, съобразен с лекарските му разбирания и медицински изисквания"; с хубава къща, непросмукана от миризма на яхния, частна болница, жена със зестра... Как съжителстват духовното извисяване, т.е. "високите пориви", и битовото благополучие, постигнато и с брак по сметка с жена със зестра без иронична усмивка. За Старирадев напълно естествено той изключва мисълта да се влюби в неподходяща мома. И с цялата сериозност на зрял човек, който не преследва утопия, а си е поставил ясна и постижима цел, започва да гради своя различен свят, своя европейски дом. Не в бащината си къща тя го угнетява със старовремския си дух и интериор, с реда, поддържан от "безогледния търговец", който свадливата Старирадева ще пази до последно. "У нас е неудобно" лаконично обяснява на съдията в "Торино", но същинската причина е друга за Европа, за него подобна патриархалност е заробващ и недопустим анахронизъм. Къщата, която наема, е далеч от неговите представи за дом, но ремонтирана, почистена, с обзаведен частен кабинет, с помещения и за прислугата и особено важно с килер, приспособен за баня, осигурява условия за навиците, придобити в Европа. В град, в който чистотата на тялото се поверява веднаж в месеца на теляците от Башхамам, в който канализация няма, а на Самоводската чаршия не се продават бойлери и вани, докторът си е доставил от Букурещ атрибутите на чистоплътност самовар и вана, въпреки че той също харесва старата баня. В неговия дом трябва да има ред и той търпеливо, а понякога и гневливо, учи баба Винтия да чука на вратата, преди да влезе, дава указания как да се поддържа редът, обяснява на Марина за какво служат инструментите, как да ги изварява и подрежда, как да почиства линолеума, как да се държи с пациентите... Помощницата му трябва да бъде подобаващо облечена на-всякъде и в жилището, и в кабинета, и когато излиза по чаршията.

Къщата е подредена, табелката поставена на външната врата, задълженията разпределени, и въпреки че още не е намерил мома със зестра, не си е построил собствена къща и болница, докторът може да се чувства доволен. Но не задълго. Защото в един дом той среща своята сбъдната мечта. Този дом се отличава от всички останали голяма и хубава къща, с английска мебел, с кахлена бяла печка в английски стил, с целия изискан интериор, с интонациите, със сдържаните маниери, с осанката на домакинята, с непринудената чаровност на девойката, дори с името й Елеонора. Навсякъде е "чисто, елегантно", изпълнено с топлота и благовъзпитаност, "които напомняха буржоазното благополучие из Европа". Дом, в който са визуализирани представите на доктора за хармония на естетическо и нравствено. Самотен остров "в тоя стар, нечист и тъжен град".

И тогава, на път за дома, съзнава колко жалък е неговият живот нощите с Марина, тясното, студено жилище, ... баба Винтия, кавгите с майка си, ... болницата с неудобствата, изостаналостта й". И всичко, което "бе научил и придобил в Европа" невъзможно. Домът е само част от това всичко.

Но той може да се ожени за Елеонора, разбира се, след като я излекува. Тя го привлича с финеса и с невинността си. За него тя е "чистата Беатриче", той иска да вярва, че с нея ще "изживее ... вълшебни часове", той вярва, че е влюбен в нея. Не се съмнява, че и тя го обича, че родителите й ще се радват той да влезе в дома им. Освен болестта като че няма причини за отлагане на сватбата, да не говорим за осуетявяне. Бракът ще е равен, но не по сметка докторът знае, че и сам е в състояние да постигне целта си само ще му е нужно повече време. Но мисълта го гложди защо е разпалвал надеждите на Елеонора, наистина ли я обича или обича дома на търговеца и обстановката там... Ще се оженят, ще напечели пари, после тя ще умре, той ще жали искрено и ще "продължи да живее с прислужницата си, докато срещне достойна мома със зестра". Като че "мъртвият Старирадев го е чакал да се завърне, за да заяви съществуването си и да го обсеби като дух". Като че саможивият и безогледен търновски чорбаджия, когото усеща колкото близък, толкова и противен, извиква противоречията в угнетената му мисъл, кара го да се съмнява в собствения си морал, във възпитаната си добропорядъчност, разколебава образа, който е градил за своята личност. "Студена разсъдливост и европейски идеали?... Несъвместими ли са" пита се той. Отговорът цинично откровен "Съвършено съвместими. Как иначе пари, хубава жена, авторитет...". И у него се загнездва обезсърчителното и той е като съгражданите си. В контекста на обстоятелствата тази мисъл го оразличава от тях. Тя е неговата човешка не българска, не европейска почтеност. А може би примирение на човек, на когото генетично е отнето правото да живее "чисто и достойно", на когото се налага да бъде другото на собственото си Аз. Докторът решава ще се сгодят неофициално, преди тя да замине за Швейцария... Защото тя може да "се върне неизлекувана и да крее с години". "Съзнателно бягаше от нея". Въпреки че за него "тя е богата душевно, пък аз съм недостоен и груб. Никога не ще срещна подобна жена".

В искреността на чувствата си към Елеонора се съмнява, но не се съмнява "във влечението си към жената на раздавача". Дори в мисълта си обаче назовава връзката влечение, а не любов. Веднаж си признава, че ако се ожени за нея, животът му би бил лек, но за миг не допуска да сключи неравен брак. Втълпява си, че във всеки момент може да прекрати отношенията с нея, както това е правил преди, но не я изгонва дори когато Елеонора го моли за това.

Той дълго потиска копнежа си по нея "сегашните му естетически представи и господарско достойнство" отхвърлят подобна връзка. В унилия вик на чухала нощем долавя своята глуха, сподавена болка, "неутолена страст, съжаление и неясна мъка...". Нещо повече от порив на плътта, нещо неизречимо, притеглящо и плашещо. "Струваше му се, че край него витае дива, безизходна неизбежност, която грози да го окаля и принизи, че живее извън себе си." Старирадев се примирява с безизходната неизбежност, "заживя със своята прислужница, макар че се измъчваше от угризения за унизеното си достойнство". Словото на повествователя ненатрапчиво отбелязва за него тя е неговата прислужница унизеното достойнство без угризения унизява, но и се самоунизява... Той "усещаше жива страстта си към тая жена", мрази ту себе си, ту нея защото се чувства "измамник и развратник, готов да похити болната девойка", защото иска, а не може да се освободи от нейния магнетизъм. Мислено сравнява Елеонора "със зрялата, натежала от плът Марина, която сега ненавиждаше" антонимът на мразя е обичам.

Решението да уволни Марина идва от страха, че е отишъл твърде да-леч в отношенията си с нея, от страха, че скандалът в чаршията ще се разчуе и че името му ще бъде очернено. Скандалът еманация на тогавашните български нрави и морал някой непознат за него с прякор Папаймайка се опитал да вмъкне неговата прислужница в дюкяна си, а старата Старирадева подгонила "хубостницата, която резили сина й". Безсилният гняв към кантаржията, към майка му, към баба Винтия, която не спира да повтаря как майка му удряла Марина с чадъра, се прехвърля върху хубостта на тази жена. Злоба и ожесточение го обхващат, европейската възпитаност, мъжкото самолюбие, което не допуска посегателство върху собствената свобода, услужливо му подават мотиви за обвинение и за собственото оневиняване отдавала му се е, защото е очаквала да се ожени за нея, позволила си е да се държи "като разярена съпруга", чела е писмата на Елеонора, които не друг той е хвърлял в кошчето, ревнувала го е от нея.

Марина си отива с достойнство. По тогавашните европейски стандарти, също както и по българските, е недопустимо доктор да се ожени за прислужницата си. Още по-немислимо е той да се отзове на нейния отчаян вопъл за живот с любов и с достойнство... Дори да му е мъчно за нея.

Най-малко болестта на Елеонора е причината доктор Старирадев да не изгради своя мечтан дом, не и собствените му терзания, не и Марина. Един битов скандал, след това клюката, го отдалечават и отчуждават от желаното. Цялата разнородна морална посредственост от кръчмите използва случая, за да го смъкне злорадо до себе си, наказвайки го за неговата другост. Следващият ход да му съчувства, да го покани на масата си, убеждавайки се в собствената си широта. Посетителите на кръчмите нямат съзнание за причинено зло въпрос на нравствен таван.

Опитът на раздавача да го убие е последният акт на дискредитиране, гавра с достойнството на човек, който органично не приема бита, нравите, представите за ценност в своя град. Пренебрегнатият съпруг отмъщава на предпочетения любовник, защитавайки семейната си чест нещо естествено не само по нашите земи. Само дето е отхвърлен, преди жена му да е подозирала за съществуването на "съперника". Семейната чест е уязвена от момента, в който съпругата е поискала развод, отказвайки категорично съжителство с него. Не само докторът тя го е избрала. Може би раздавачът се е почувствал унизен от пренебрежението, презрението, от грубостта на Старирадев и неговото накърнено до-стойнство търси "реванш" в отмъщението. Но в кръчмата той само плачливо моли за помощ този, когото обвинява, че е похитил жена му, признавайки пред всички, че няма никаква власт над нея. После обвинява: "Ти ми съсипа фамилията!" жалък с пискливия си глас. И точно той, който никога не е имал гордост и достойнство, той, на когото е нужно време да си купи оръжие, да се зареди в кръчмите със смелост, да си повярва, че може да си отмъсти за несъществуващата си фамилия, причаква скрит в тъмното нарочената си жертвата. Накрая отмъщава по български. Не в съда, не на дуел по регламентирани правила, но поне с пистолет, а не с тояга... По-цивилизовано е все пак.

Семейството на Смилов отпътува за Европа. Никога не се обаждат на Старирадев. Не дори и като на лекар, който се е грижил за болната Елеонора може би скандалът ги е засегнал, накърнил е достойнството им. Мълчанието поредна алюзия за всевластието на мълвата, призвана да храни и засища духовната недостатъчност и елементаризъм на търновските нотабили. А може би тихата и ненатрапчива благочестивост в този дом е от грижа и тревога за болната дъщеря, от предчувствие за неизбежен край. Смъртта смирява амбициите... Старирадев е припознал мечтата си в този дом, когато за него желаното все още не е илюзия. Но и дори след това чака вест. Последната му мисъл, преди да загуби съзнание, когато Кольо Раздавача го прострелва "Трябва да се махна от тая дупка... А тя не може да не ми пише, макар и неприятно...". Събрала е цялото му отвращение до погнуса от жалкото подобие на дом, в който са пропаднали всичките му благонамерения. В тази мисъл отзвучава надеждата да я има не Елеонора, не любовта чистотота, порядъчността, достойното.

Доктор Старирадев влиза в повествованието елегантен, изискан, ведър, общителен, с желание да живее чисто, порядъчно и достойно. В края "напълня, стана мълчалив, тежък и неприветлив", въпреки че притежава всички атрибути на професионално и семейно благополучие къща, болница, богата жена... Голяма къща накрая на града пространствено маркирана крепост на неговата тотална отделеност от себе си, от другите. Европейската естетика се е материализирала във верандата и зелените кулички. Какъв е интериорът, каква е атмосферата в къщата висока ограда с жив плет и някакво черно космато куче не допускат дори да надникнеш в двора. Вероятно вътре прилича на стопанина "мълчалив, тежък и неприветлив". Дом без домовитост, край който се минава както "край затвор или дом на чужденец". Затвор или дом на чужденец за този град крепост те са синонимни и пораждат една и съща тревожност, неспокойствие, неприязън. Чужденец това е последният, окончателният статус, който повествованието му отрежда, и за да не остави съмнение в правотата си, подозира, че докторът "дружеше вероятно с тесен кръг от забогатели през войната, които не търсеха отговорност от предателите, пропилели събраната от пет века енергия на народа".

Ако доктор Старирадев бе идеалист, утопист или чудак, вероятно би бил прицел на шеги, задявки, на повече или по-малко подигравки, но и обект на съчувствие, на съжаление, дори на покровителство. Но той е земен и идеалът му е за обикновено живеене, макар и не по български стандарти. Но той е не по български енергичен, последователен и неотстъпчив в работата си все основания градът крепост да го приобщи или ако не успее да го отхвърли, най-сигурно чрез омаскаряване. Доктор Старирадев остава органично чужд на този град, който не само че не го оставя, а и го очуждава от живота, който иска да живее. Градът и Чужденецът две крепости, между тях е непроходима пропаст.

 

 

© Румяна Йовева
=============================

© Български език и литература (електронна версия), 2009, № 4
© Електронно списание LiterNet, 27.10.2009, № 10 (119)

Други публикации:
Български език и литература, 2009, № 4.