Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
НЕПОСТИГНАТИЯТ И НЕПОСТИЖИМ РАЙ 1

Румяна Йовева

web

В края на „Ад“ има съпроводителен текст: „(...Ад е първа част от трилогията БОЖЕСТВЕНА КОМЕДИЯ: АД - ЧИСТИЛИЩЕ - РАЙ.)“ Разграничил се в поемата от Данте, авторът обещава да следва неговата схема. Но след първата поема не последват текстове с подобни заглавия. Бихме могли да приемем, че замисълът си остава неосъществен, ако между „Ад“, „Ден на гнева“ и „Септември“ не съществуваше диалогично единство, силно изразена връзка по проблеми, мотиви, поетика. Те репрезентират философията, естетиката на Гео Милев през 20-те години на 20. век, а „Септември“ - и отношението му към исторически събития, движени от гняв. Не поставям знак на равенство между трите текста като художествени постижения. „Септември“ безспорно е най-значителната поема от поредицата.

Генерализиращ проблем в трите текста е гневът - в неговите наднационални измерения - в „Ад“ и „Ден на гнева“, и в национални и наднационални - в „Септември“. Гневът - резултат от ада на земята, пробудено достойнство, консолидираща енергия, белязана с положителен и с отрицателен знак, бунтовен порив, разрушителен и съзиждащ. Гневът - сила и насилие. Гневът - атрибут на множеството, на тълпата... Неговата стихия ражда дръзка закана: „Ще снемем блажения рай // долу // върху печалния // в кърви облян // земен шар.“ Осъществима ли е вярата: „З е м я т а  щ е  б ъ д е  р а й.“ Мечтата за обетована земя, чийто архетип е също Едемската градина, в „Септември“ е изказана директно в ІІІ песен. Тя е вградена в „молитвата“ на множеството: „О боже, подкрепяй свещеното дело...“ В ХІІ песен тя е мислима, осъществима без бог - резултат от гневното: „ДОЛУ БОГ!“ И все пак в „Септември“ раят не се е състоял. Раят се отлага за необозримото бъдеще. Раят е непостижим - защото пътят към него, от гледна точка на поемата, е гневът. Ще проследим, макар и бегло, битуването на гнева в трите поеми, тъй като има връзка с ценността на Рай.

Адът Е. Е - не в подземното царство - на земята: „Ний се раждаме в ада // - готово - // там.“ Адът е обиталище на праведни - „Грешници няма // в ада: // там страдат // белите праведни само // жертва на гибелна власт.“ Адът е на тълпа, която няма национални характеристики - „- всички раси, // народи и нации - // безродни скиталци // дрипльовци // жълти // изпити // от глад // довлечени тук сред големия град // лумпен-пролетариат -“. Ореолът на безродието и на социалната ощетеност се обогатява с нравствена, с етична недостатъчност - връх в градацията е „лумпенпролетариат“, дискредитиран и с последвалото „плевел и дим“ - алюзия2 за щета и за нищожност.

Пространството на ада - „там“ - в смисъл на земята, „дето ний сме родени“, но и града - „големия град, // великия град“, чийто архетип е библейският град на злото - Вавилон, Содом, Гомор; а в текста - и Рим. Про-странство необозримо, организирано по вертикала: „ Девет спирали // кръг подир кръг -“, и по хоризонтала - полюсно разчертано - чрез деиктичните словоформи пред, зад - „пред нас булеварда // и целия град // богатството дружно с разврата -“; „- Пред тях наредени в мизерен шпалир // ... // ний // на големия град“. Опозицията ний - те, неблагополучни - благополучни, е представена от лирически говорител, обобщен образ на страдащите. Чрез неговата пространствена позиция (тя е сред „ние“, но тя е и над тях - срвн. цитираните стихове) се алюзира и възможността на „ний“ да обозре света, града, злото. „Зад нас пролетяват // върволици безспир“ поставя страдащите в центъра. Краят на този фрагмент потиска подобно впечатление. Защото „Ний“ - т.е. „просяци нищи // немощни мощи от кожа и кости - // през целия град наредени в мизерен шпалир“. И отново чрез словоформата „през“ „ний“ запълва цялото земно пространство. В ІV песен друга опозиция горе („Над нас ... блестящи етажи“) - долу („...калта на света“), позната от митопоетиката, но с обратен знак в този текст, завършва представата за непреодолима отделеност на обитателите на ада от света. Това пространство е апокалиптично (срвн. „жупел и плам“, „Зимното слънце // - усмихнат джелат, // ... одира ни // кожата“ и т.н.). Но кошмарът е и в заличените граници между зло и добро - „Черните сили, // подземните сили - // там: // власт; // верните сили, // земните сили - // в плам: паст“. Не само черните сили, подземните сили съизразяват злото. Двоеточието след „там“ изостря вниманието към доуточняването, при което огънят като разрушителна стихия изпепелява земните, верните сили. Резултатът - пропадане, смърт - паст.

Времето в това пространство, циклично, е движение - presto, без ред - „Първият скок // изпреварен от втория“. То е чувство и оценка за невъзможното andante на Данте, за невъзможния водач Вергилий... Време на поета и на тълпата - „гневно - на ропот и клетви“, но и на „праведна вяра за мир“. Време без времеви маркери, универсално, вечно (идеята за пространствена и времева обемност в текста се постига по различни начини - например чрез образа на ада или на върволиците безспир - мотоциклети, и кеби, но и фиакри, и карети и т.н.).

И времето, и пространството репрезентират идеята за гневно страдание.

Поемата завършва с лозунг: „Д а  ж и в е е  в е л и к и я  г л а д!“ Не гняв - глад. В първия кръг на ада глад и гняв са синоними. Гладът - съдбата на страдащите, тяхното време - безвремие, тяхното негодувание. „Коремът ни кух // бий... с дива закана и яд: Глад! // Глад! // Глад!“ Вик на ощетена тълпа, потопена във „всегдашния, страшния ужас на ада“. Вик на умиращото множество. Вик на първична стихия... И както адът с виещите се кръгове е център на вселената и самата вселена, така коремът става център на човешкото съществуване, става негова идентичност. Бунтовен ритъм, отмерван не с маршова песен - с изтерзана и гневна човешка плът. Пропадане в бездната. В това пропадане няма нищо извисяващо духа. Духовността е уязвена.

Гладът/гневът иронично обръща ценността Рим, изравнява го с града на злото, града на покварата, наказан от Божия гняв. „В с и ч к и  п ъ т и щ а  в о д я т  з а  Р и м.“

Бихме могли, по силата на асоциацията, да изравним Божията справедливост с гнева на тълпите, който е тяхната справедливост. Още повече, че в І песен „ний“ е „изстрел от божия лък“. Но и там, в контекста на фрагмента, поетическото обобщение е многозначно: страданието е божието възмездие - без вина на „ние“. То е предопределеност (божия, на съдбата), то е проклятие. Гневът/гладът във фрагмента, който завършва с „Всички пътища водят за Рим“, е с аспекти на сила, рушене, насилие. В „Да живее великия глад!“ гладът е не идея за висша справедливост - гладът е двигател, единствена перспектива на умиращото, страдащото множество. Краят на текста синтезира мотивите, за да бъде „Ден на гнева“. И пак там е мотив, интерпретиран в „Септември“: великият глад/гняв - е гняв величав, роден от нощта - аналог на ада.

„Ден на гнева“ като заглавие, недвусмислено разчетено в текста - „последния час, // последния ден“, асоциира апокалипсиса. „Ден на гнева“ е копнеж и повеля за дело, за presto-то на индивида и на множеството. Гневът, макар че в текста не се назовава директно нито веднъж, е движеща сила - „напред, нагоре // ти полети“. Мотивацията на този гняв не е доминирана, както в „Ад“, но присъства в призива на лирическия говорител към многоликото ощетено множество като констатация, експресивна оценка, като стимул за действие: „вий... които постотно сте // като животни // раждани // стреляни...“ Времето на поемата е време на пробуждането, на „ставането“ - сега и на бъдещето. То не е циклично, както в „Ад“, то е постъпателно, линейно. Пространството - също както и времето, е недиференцирано, то е космическо. Организирано е по опозиции затворено - отворено; долу - горе, съизразяващи преодоляването на всички прегради - като ценност. Пространствените маркери - висините, звезди, метеори, комети - високото; затвори, градове - ниското - контекстуални синоними, открояват мащабите и целта, т.е. центростремителния полет „пряко всичко“. Това движение е самоценност. В него се заличават границите между „вражда и любов“. Моралното, етичното не съществува. В това движение „ти си сам идеал“ - опиянение от „бягай в галоп“, дързостна, независима персонална самоидентификация с него - с движението. Но фрагментът разколебава внушението на „ти си сам идеал“ - „На живота огромния топ // изгърмява ме цял // на вис към звездите.“ Полетът - резултат от друга сила. Пространството и в цитираните стихове, и на цялата поема е в опозиция с адовото пространство. Божият лък е изстрел, насочен надолу в „Ад“, тук - „на вис към звездите“. Човекът адресат (ти) в „Ден на гнева“ се конкретизира и в обозрими единици - „Братя // Другари // Работници // Малоимотни // Граждани // Селяни...“ - чрез обръщението на лирическия субект. Всички - и млади, и стари, ощетени от живота, лишени от национални характеристики, но оценностени (срвн. главните букви в обръщението) - изцяло слети с посоката, с идеята - „без команда, без ред“. Повторената поетическа фраза е последвана от разгърнато сравнение: „тъй както, когато изригне // стремително // кратер“. Кратерът асоциира и огън, и връх, и бездна, т.е. и възможната, желаната трансформация, тържество на енергия, жертва, власт (срвн. символа на огъня); и постигане на връзка с небесното, и ценността на центъра (срвн. символа на бездната). Различните нюанси, които съдържа, правят твърде многозначна оценката на това движение. Впрочем нееднозначността присъства и се постига и по много други начини, някои от които коментирахме. Тя е и в пространствените реалии - определящи, назоваващи път „из“ и „през“ - пряко звезди, метеори, комети. Звездите и кометите алюзират и доброто, и катастрофичното знамение.

Последният ден, последният час - последна възможност „всеки от нас с последни усилия да скочи // на крак!“„Ден на гнева“ е своеобразно чистилище - без покой, размисъл, сън, средищно място между ада на живота и рая на земята. Път - към рая? Но за рай не се споменава. Висините не пораждат подобна представа.

Поемата „Септември“ разглеждам не като поема за въстанието през 1923 г., въпреки че то е поводът, въпреки недвусмислените връзки с извънезиковата реалност (историческа личност е поп Андрей, топосите - Чирпан, Лом и т.н.). Но връзки могат да се открият и с други подобни събития - например с Априлското въстание. „Септември“ е поема за гнева - вик срещу насилието.

Проблемът е поставен в първото четиристишие фрагмент: „Нощта ражда из мъртва утроба // вековната злоба на роба: // своя пурпурен гняв - // величав.“ Този първи фрагмент - една синтактична цялост, е форма на художе-ствена инвенция, идея за нещата. С алюзиите, които съдържа, с асоциациите, които предизвиква, той репрезентира естетиката на Гео-Милевия експресионизъм.

В началото алюзията, стимулът е гневът като стихия. Мотивът за гнева е разгърнат в последната песен - в синхронен и диахронен план: чрез гнева на Ахил и на множеството. В „Илиада“ Ахил е белязан с възхищението на твореца и на епохата. С него се идентифицира колективът, чрез него този колектив се остойностява. За Ахил е епопеята. В съвременността на Гео Милев за човека с „модерна душа“ митът е философски обемна метафора. „Модерната душа“ като Янус събира настояще и бъдеще в едно цяло. Епосът отстъпва пред лириката (Милев 1915, Сугарев 1989). Традицията се разрушава, разрушават се осветени от миналото представи. Ахил е невъзможен - „Но днес ний // не вярваме вече в герои // - ни чужди, ни свои.“ И в същото време той съществува в културната памет чрез мита и епопеята. И с мита, но в неговия неявен вид, с мита, превърнат в лирика, започва поемата. Гневът е представен „обективно“ - чрез надличностностната изказова форма, чрез пределно неопределения, необвързан с времеви измерения негов носител (роба). ХІІ песен подема и синтезира мотива за гнева не само от различни времеви аспекти, а и от различни гледни точки. В първото четиристишие гневът, ако го възприемем само с определителите му - „пурпурен, величав“, - е равнозначен на борческа дързост, която е обагрена с цвета на кръвта на жертвите. В контекста на четиристишието обаче той има и други нюанси или поражда други асоциации. Защото е роден от нощта. Нощта в митопоетиката е време на злите сили, на престъпления, тя символизира враждебност към човешкия род, разруха, смърт. Негативният смисъл на символа се усилва с парадокса „ражда из мъртва утроба“ - ражда злобата на роба. Потвърждава се установената представа за нощта. Защото, отново в градацията на нравственото мислене, злобата не възвисява, а принизява. Тя е изява на първично, елементарно, първосигнално ожесточение. Тя винаги е нехуманна, неестетична. „Мъртва утроба“ активизира значението на нощ като символ на зло, на неподвижност, на ретроградност. „Ражда“ - като глаголна форма в сегашно време, алюзира продуктивност, вечна, универсална, която в контекста акцентира негативни духовни и социални процеси. Алюзията създава различни асоциации - за обречеността на гнева - негативен двигател. Чрез него и събитието е обречено. Фрагментът синтезира идеята за амбивалентността на бунтовната енергия на роба. Последователността на мотивите - злоба, гняв (чрез двоеточието те са смислови синоними) - намеква преодоляването на разпиляното, нецентрирано отрицание на роба.

В поемата робът се разчита като множество, като народ. Като лирически персонаж робът/народът е носител на гнева. Понятието народ в „Септември“ се възприема в изконното му значение (неслучайна е енигматичната съпоставка с Априлското въстание). Това не изключва наличието на наднационални идеи и прозрения.

Робът/народът в І песен е неудържимо движение - из и през времето и пространството. Ритъмът на стиховете е стихийният ритъм на масите, на тяхната вековна злоба, на гнева им. В него е очарованието от земната сила. Естетиката на грозното е предизвикателство към изящния вкус, към под-стриганите, фризирани, облечени в парадни униформи истини. Песента потвърждава характеристиката на гнева - величав. От друга страна обаче, представата за величие е провокирана. Отричат се нейните атрибути, осветени от човешката практика, от историята - музика, песни, рози..., т.е. всичко онова, което романтизира, увенчава патоса, устрема. Но от Омирово време увенчаването на героите не е само знак на благодарност и на признателност - то е път за идентификация на множеството с кумира. Не-увенчаването поражда асоциации за самоидентификация на тълпата с гнева. Противопоставят се представи: за войнско достойнство - „не с бляскави шпаги, // а с прости тояги“. То е обозначено с оръжията - шпагата - атрибут на рицаря, тоягата - на не-рицаря, на не-война, на бой без правила - за отбрана или за нападение. Равнопоставят се оръдията на труда с оръдията на самоотбрана, нападение, за насилие и със слънчогледите - крехки и невъзможни нито за нападение, нито за отбрана, а и най-малко са атрибут на сила. Гневът ги е „при-своил“, изравнил е значенията им, превърнал ги е в своя емблема. По този начин отново се „задвижва“ мисълта в две посоки - към величието, към неудържимостта, размаха, но и към страховитостта на едно движение, което превръща средствата за труд в средства за убийство, за насилие. Представата за величие е провокирана и чрез сравнението на „млади и стари“ с „отприщено стадо от слепи животни, // безброй // яростни бикове“. То насочва към тъмни помисли, към инстинктивни реакции. Макар че и в него има красота - на първичната природна неуправляема енергия.

Финалът на песента алюзира цел - „полетяха напред // без ред // неудържими // страхотни // велики: // НАРОД!“ В гнева, в движението, в полета те са „неудържими, страхотни, велики“. До този момент те също са били народ. Както народ е тъждествен на роб, така гневът величав е тъждествен на човеците - „неудържими, страхотни, велики“. Отъждествяването алюзира смъртта, която им предстои. Пренебрегването на страха от смъртта, действеният гняв ги прави свободни и велики.

Обособяването на дума в стих, обичайно за поемите - начин за акцентиране на смисъла, за създаване на ритъм, съзвучен и съизразяващ позицията за интерпретиран проблем, в края на І песен настоява за особено внимание. Лексемата народ е изписана с главни букви, а след нея има удивителен знак. В „Септември“ по същия начин са изписани свободен (ІІІ песен) и долу бог (ХІІ песен). Оценностеното, значителното „народ“ - от странична гледна точка - на лирическия говорител, във ІІ песен се свързва с мотивите за раждането на надеждата и за краха на надеждата. Песента е приказка и антиприказка едновременно - тъжно прозрение, превърнато в поезия - за историческото битие на човечеството или на всяка градивна идея. Алюзия за цикличната повторяемост на живота... В текста нищо не намеква за естетиката на грозното. Изказът, образността, поетическата интонация са в хармония с идеята. За едно от най-прекрасните качества на човека - дарбата да вярва, да се надява, да обича - Гео Милев е намерил аналог в природата. Тази дарба е така дълбоко присъща на човека, както присъщо е на слънчогледа да следва пътя на небесното светило. Крахът на надеждата е смърт. Втора песен е в опозиция с първа, но и нейно продължение. Противопоставителността спрямо началото е на много равнища - по проблеми: гняв - обич; възход - падение; по творческа инвенция: алюзията за гнева и за разрушителните сили - алюзия за вярата и надеждата в човешкото битие; по ескалация на чувствата: възходящи при представяне на размаха на тълпите - низходящи, когато настъпва сривът на илюзиите; по ритъм; по поетическа интонация; по поетическа образност; по естетика. Опозицията нощ - ден; тъмнина - светлина (І и ІІ песен) придава универсален смисъл на промяната и на нейната ценност. В границите на ІІ песен промяната е низходяща. Представена е отново на принципа на противопоставителността: „С л ъ н ч о г л е д и т е // п о г л е д н а х а  с л ъ н ц е т о!“ - „С л ъ н ч о г л е д и т е  п а д н а х а  в  п р а х!“ Разредката и препинателните знаци я открояват, остойностяват. ІІ песен е еднозначна в извисяването на човешкото, еднозначна и в констатацията на падението.

Свободният народ чрез пролятата кръв вярва: „ще възкресим ний човека // свободен в света“. Акцентираната ценностна оценка (свободен) се усилва чрез израз обобщение на универсална светогледна позиция: „Глас народен: // Глас божи.“ Гласът народен е воля за свобода: „- и писа със своите кърви: // СВОБОДЕН!“ Семантиката на глагола „писа“ определя двоеточието като знак за цитиране. Цитатът - „СВОБОДЕН“ - конкретизира гласа на народа еднозначно. Волята на народа се фиксира като Слово - като нещо, което не може да бъде пренебрегвано, отминавано, заличено. Още повече, че словото е написано с кръв - очевидна е асоциативната провокация, която отвежда към кървавото писмо прокламация на Бенковски. Свободата е и съзната резултативна действеност (срвн. „Глава първа: /Септември“).

С молитвата „О боже! // подкрепяй // свещеното дело // на грубите черни ръце: // влей смелост // в нашто гърмящо сърце: ... С нами бог!“ поетът въвежда гласа на народа, без да използва кавички. Директната речева изява на множеството е смислово нюансирана. Контекстът генерира допълнителни смисли и значения. Народът, който „въстана // из мрака тревожен // на своя живот“ (образ аналог на нощта, раждаща гняв), се е преобразил (срвн. „Слънчогледите // погледнаха слънцето“) чрез идеала „ще възкресим ний човека // свободен в света“. Свободата от обременителните връзки с битийното поражда грижата и обичта към другите, поражда желанието за покровителство, непознатото дотогава благородство, непознатото дотогава призвание да се жертваш за другите.

Чрез молитвата на пробуденото множество „свободен“ се разчита и като вярващ, дързостен чрез вярата, готов да приеме смъртта - за идеята. Странна е тази молитва. Тя е обърната колкото към божеството, толкова към отправителя. В нея е признанието на делото (срвн. „свещеното“), самооценката на собствената социална ощетеност и сила. „Грубите черни ръце“ я алюзират, при което цветовата символика (срвн. черните) има антонимичен на фолклорния, на общоприетия смисъл. В нея са пробуденото самочувствие и достойнството (срвн. „гърмящо сърце“). Сърцето като прастар символ на живототворящата енергия, на мъдростта, на разума, на живота, в случая в единствено число, при множествеността на субекта акцентира чувството за неразчленимо цяло, за монолитна общност, а епитетът усилва значението му. Молитва мечта - за възкресение на „човека свободен в света“. Странна е тази молитва не само с повишената си комуникативност, а и със съзнанието за самообреченост, което я пронизва. Стойността на свободата е смъртта - „кълнеме се в нашия гроб“, „Пред нас е смъртта - о нека! // но отвъд: // там цъфти Ханаан // от Правдата обетован // нам - вечна пролет на живия блян...“ Заклеването в гроба - не в живота - изключва възможността за оцеляване.

На предстоящата смърт, приета с предизвикателство (срвн. „о нека!“), се противопоставя вечният живот (срвн. противопоставителния съюз „но“ в съчетание с предлога „отвъд“). Той е Ханаан, той е „вечна пролет на живия блян“. Ханаан, желан и посветен тям от Правдата. Идеята за висшата справедливост (Правдата) не е равнозначна на Бог. Като значение тя се отдалечава от християнския мит. Тя разширява параметрите на духовното, тя опровергава наличието на традиционното религиозно чувство. Тя отново насочва към различните смислови нюанси на текста. Ханаан е за тези, които са се обрекли. За тях смъртта ще е покой, награда, вечен живот. И в същото време смъртта е тяхното послание, тяхната надежда. Техният край и тяхното начало - една вечност, опоетизирана с природен сезон, символ на обновата, на незамиращия живот. Тази песен завършва с убедеността, че Бог закриля множеството: „С нами бог.“ Едва ли е непреднамерена употребата на архаичната местоименна форма „нами“. Чрез нея изречението се свързва асоциативно с традиционния благослов „С вами бог“ - творителният падеж от старобългарски език се е съхранил и досега в църковнобългарския език, а фразата се произнася на богослужение като пожелание (Бог да е с вас) и като внушение (Бог наистина е с вас). Замяната (нами вм. Вами) травестира жанра благословия. Поетическата фраза бележи духовната извисеност на „ние“ - съпричастието с Бога е връх в оценката на преобразения народ. Тя синтезира пожеланието, мечтата, бляна (Бог да е с нас) и вярата (той наистина е с нас). По линията на една по-волна асоциативност тя намеква покровителството на Бога тогава, когато човекът или народът се обърне с лице към него. „С нами бог“ е поанта на ІІІ песен, в която народът не се идентифицира с Бога, а търси, приема, стреми се към неговия благослов. И като формула „С нами бог!“ напомня заклинание, чието сбъдване предопределя сполуката на начинанието. Гласът народен, глас - истинен: „С нами бог!“ прави изключително въздействащо доброто пожелание.

По-конкретно е представено действеното начало в V песен. Първият стих назовава събитие: „Народът въстана.“ Въстава с вяра, с воля, с огън. Символите в песента са разчитани преди всичко като носители на социали-стическата идея. По мое мнение те се отдалечават или по-точно не носят подобен смисъл. Така сърпът и чукът не са знак за единството на работническата и на селската маса, а на всеобхватността на идеята - подсказва го контекстът на песента: „Народът въстана // с чук // в ръката, // обсипан със сажди, искри и сгурия, // - със сърп сред полята, // просмукан от влага и студ: // хора на черния труд с безглаголно търпение.“ Народът - хора на черния труд с безглаголно търпение - еднакво ощетен в града („обсипан със сажди, искри и сгурия“) и в селата, сред полята („просмукан от влага и студ“). Чукът и сърпът - знаци както на града и селото, така и на хората от града и селата, на техния труд, на тяхната принадлежност към определена категория. В песента те са знаци и на техния гняв. В гнева емблемата на трудова категория се превръща в емблема на борческото. В гнева символът се пресемантизира и се натоварва с антиномични фукции - от оръдие за съзиждане в средство за разрушаване, за разплата.

Когато започва трагедията, това цяло се разколебава, разпада се: „Знамената изтръпнаха пронизани“, „Паника // - високо // над изподраните // червени знамена - // бич от пурпурни пламъци вей.“ Човешкото присъствие изчезва. Разгърнатата метафора назовава и оценява пронизаната идея, загубената вяра, потъпканата надежда. Разгърнатата метафора обозначава стъписване, страх, ужас. Алюзира тържеството на насилието.

Краят настъпва с „луди куршуми“, с ревящи топове, с „трепет и страх“. „Луди куршуми“, топове „като зинали слонове“ носят не само смърт - „Трепет и страх“. Синонимите на стъписването, на ужаса изобилстват във втората част на „Септември“. Винаги след тях се появява смъртта насилие. Най-напред в осма песен - чрез метафора на идейна, на светогледна преломеност - „Знамената изтръпнаха // пронизани“. Пространството, същото, от което идва бунтовният народ, същото, което познава устрема, излъчва ужас: „Затрепераха // градове // и села.“ Хората - „бягащи в ужас на всички страни“ - да припомним началото - „полетяха напред // без ред“. Посоката е загубена. „Ужас без слава // замръзна на всяко лице - // очи без страдание.“ В персонифицираното емоционално състояние, означаващо масова психоза, няма спомен за хиляди вери, за хиляди воли, за огъня на хиляди диви сърца: „Всеки // да си спасява // живота!“ - гледна точка на наплашено до смърт човешко същество. В натуралистичните поетически картини на смъртта, по-точно на масовото избиване, доминират черният и червеният цвят - в случая цветове на смъртта - физическата и на идеята. Потвърждава се изначалното значение на „нощ“ като образ на злото, на разрушението, на мистичния страх, на смъртта. Потвърждава се и се конкретизира смисълът на гнева като негативна сила, предопределяща края.

Този народ - такъв, какъвто е, с гнева и мъченичеството си, загива - „кървав на боговете курбан“. Напомнянето за боговете - в множествено число, още един път приобщава въстанието към другите такива, които винаги са били ни повече, ни по-малко курбан. Този народ загива в братоубийство - във и от насилие. То отеква в поведението на поп Андрей, то е в гледната точка на лирическия говорител: „на бога свирепо Осанна“. В това тотално насилие се ражда не молитва - богохулното... защо допускаш, Господи,... „свирепо Осанна“... В последната песен няма ни страх, ни ужас. Има безверие: „...Ний // не вярваме вече в герои // ни чужди, ни свои.“ Има ожесточение. То се вписва във вечно повтарящата се история на човешкия род, чиято матрица е митологията. Г. Милев е разчел по свой начин знаците на миналото. Ахил „беше грубата сила“. Фрагментът за Омировия герой приключва със стиховете: „Пиедестал // на реда и тишината // в страната...“ Последователността и смисълът на двете поетически фрази посочват цената на реда и тишината. Грубата сила - постамент на властта, нейна емблема. Ахил - тъждествен не на родовата представа за герой, а на насилието. Увенчан не от своите за героизма си, а от „величието“, на което служи. В непреходността на мита, в неговата застинала непроменимост поетът е открил променчиви човешки съдби, жертви на свои и чужди страсти. Гневът на Ахил - „бич божий изпратен от бога“, загива „под гняв и проклятие“.

Убиват Агамемнон, Клитемнестра, Електра с Орест, но те също загиват... Различни герои, различни подбуди... Изброяването им като че има смисъл на евангелско предупреждение - насилието ражда насилие, смъртта ражда смърт. Мотивът от началното четиристишие в интерпретацията на последната песен създава впечатление за повторителност, за цикличност в народното, в човешкото битие, въпреки „постъпателността“, „линейността“ на историята на гнева.

Темата за въстанието, за народа, за мъченическата му смърт е изчерпана. Изчерпан е и мотивът за възмездието - смъртта е гняв срещу вечната „смърт, убийства и кръв“, срещу съдбата, по чиято воля еднодневките са „безсменна прищявка, игра и забава на боговете... божествената стръв“. Това възмездие търси истината. Иска я за живите и заради „вика на убитите, // рева // на мъченици безброй // върху клади горящи дърва“. Иска я от тяхно име. „- К о й? // и з л ъ г а  н а ш а т а  в я р а? -“ Въпросът, отворен чрез препинателните знаци (тиретата) към предходните и към следващите стихове, а чрез повторителността в битието на народа/човечеството - към миналото, настоящето и към бъдещето, откроява връзката между поемата и извънтекстовата реалност. Поетът поставя проблема за вината, отминаван обикновено... Може би заради оптимистичния край!... Но патосът на финала има връзка с реторичния въпрос, кой/кои са виновните. Те не са назовани и въпреки това, а може би именно поради това, асоциациите са и към, по думите на А. Страшимиров, тия, които го клаха, „както и турчин не го е клал“, и към другите, които го подведоха, а после избягаха зад границата и го изоставиха. Във въпроса е концентрирана трагедията на хора излъгани, попаднали във вакуума на безверието. Във въпроса е разплатата за това, че „днес ние не вярваме вече в герои“. В него отзвучава реализацията на НАРОД! СВОБОДЕН! - чрез правото му да знае, да настоява за истината. „Кой излъга нашата вяра“ отвежда и към националния нихилизъм, напластяван от Първото българско царство до днес - поради липсата на достойни духовни водачи или поради грешките им. В този смисъл въпросът е и отговор обяснение, и оправдание - от гледна точка на поета - на разрушителните сили в историческото ни битие. Чрез него Бог от трикратно изказания въз-глас „ДОЛУ БОГ!“ престава да се мисли само като божество. Той е авторитетът, инстанцията, която обещава покровителство, водачество. Бог се идентифицира със силата (личност, идея, институция), която е разочаровала множеството и която го е смазала, унищожила в своята самодостатъчност, със своята безцеремонна и безогледна прагматичност по отношение на масата. „Долу бог!“ е в логиката на поставения въпрос, в тясна смислова връзка с този въпрос, негов „отговор“. Но в текста Бог не се отказва и от изначалните си значения, с които се среща в повседневната употреба. От този зрителен ъгъл гневът и отмъщението се разразяват и срещу еманацията на духовното. Социалните аспекти на централния за поемата проблем - гнева - са потиснати или по-точно обогатени с политически, идеологически, философски значения. Започнала е новата-стара богоборческа тема. Стара, защото присъства в І и ІІ част. Нова, защото създава и друго усещане за време, отдалечено от събитията.

Лирическият говорител се е персонифицирал в ние. Кои са НИЕ? Не мъртвите, не оцелелите от погрома. НИЕ - които познават историята, които предупреждават, че насилието е катастрофа. НИЕ - които настояват за отговор - „Докога, докога...“ НИЕ - които имат сили да скочат в небето... НИЕ - творците, съвестта, мозъкът на всички времена. Но също така НИЕ, които живеят в близост със състоялия се погром... И също така във време на „в кърви облян земен шар“. И времето, и пространството се разширяват. Разширява се, става обемна и гледната точка на лирическия говорител. В края на песента той въвежда позицията на философи, поети - „Всичко писано от философи, поети - // ще се сбъдне!“ Тирето пред следващите стихове създава асоциация за цитат, за техен (на философите и поетите) текст. И отговорността за прозренията или утопията, че „септември ще бъде май“, че „човешкият живот ще бъде един безконечен възход“, че „земята ще бъде рай“, пада върху тях... Лирическият говорител се е дистанцирал чрез сменената изказова форма от оптимистичния финал...

Защото голямото прозрение на „Септември“ се съдържа в структурата на поемата. Няма смислово-философска приемственост между отделните й части, няма причинно-следствена връзка. Логиката: че тълпата става народ в страданията и гибелта, че мъченическата смърт става национално достояние и ценност, че следващите поколения ще помъдреят от подвига и саможертвата, че ще тръгнат по пътя на възхода - не работи. Въстанието се е състояло..., няма знак, че жертвите са святи, че ще бъдат пример. Парадоксалното, антагонистичното разполовяване на родното, братоубийството, провидяната тъждественост между терора в националното и ненационалното пространство (срвн. асоциациите, които поражда „Ку // Клъкс // Клян“) очертават безпределите на катастрофичността. Насилието е толкова ужасяващо и огромно, че парализира човека за много дълго време... А другите - философи, поети, - те са за това - да пишат, да се надяват, да обнадеждават... Умозрителността и отделеността на тази човешка категория от прагматичността на битието, духовната й извисеност слагат ореол на романтичност и на илюзорност върху вярата в безконечния възход, в земята рай.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Милев 1915: Г. Милев. Модерната поезия. - Звено, 4-5.

Сугарев 1989: Е. Сугарев. Някои основни моменти в естетическата биография на Гео Милев. В: Нови изследвания и материали. София.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Настоящият текст е създаден върху основата на "Несбъднатият рай" (Размисли за "Ад", "Ден на гнева" и "Септември" на Гео Милев). В: Човек и време. София, 1997, с. 42-53. [обратно]

2. Тук и в цялата разработка алюзия, асоциация и фрагмент се употребяват в смисъла, в който Г. Милев ги употребява. Ср. "Фрагментът" на Г. Милев. "Съвременната Психея възприема всичко в света на субективната алюзия - асоциация; синтез; фрагмент." Цитираната фраза е показателна както за творческия акт, така и за възприемането на текста. В нея са откроени моментите на сътворяването - от алюзията към асоциацията, към синтеза, превърнат във фрагмент; от вътрешното развитие на мисълта алюзия, асоциация, синтез към външното, към резултата - т.е. фрагмента. По обратния път възприемателят достига до идеята. [обратно]

 

 

© Румяна Йовева, 2002
© сп. Български език и литература, 2002
© Издателство LiterNet, 30. 04. 2003

=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 4-5, 2002.