Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

САМОИДЕНТИФИКАЦИИТЕ НА ЯЗОВЕЦА ИЛИ ОПИТ ЗА ПРОНИКВАНЕ В ЯЗОВИНАТА НАЯЗОВЕЦА

Румяна Йовева

web

Кой е той, как се мисли. Творец на картини, на райската градина, на една нова Ева, баща, моряк-пътешественик, риболовец, безприютник, човек или дух... Атанас, Тасо, Язовецът - кой е истинският и истинният. Този текст е само опит за проникване в същността му.

Името му е Атанас - безсмъртен, но никой не го назовава с него. За другите той не е тъждествен с името си. Хората от крайбрежието го наричат с умалителното Тасо, израз на близост, на симпатия, но едва ли знаят какво означава то на италиански. Той е и не е като тях - обикновен, земен, но и отделен от тяхната общност. Може би за художника, който купува картините му и с тях - неговото безсмъртие за себе си, той е гений, без съзнание за собствената си изключителност. Дори за Ева, когато си представя как му урежда изложба в Париж, той не е Атанас. Самочувствието на безсмъртен не му е присъщо, впрочем този въпрос не го занимава. "Моето кръщелно име е Атанас, оттам Тасо, съкратено... А на италиански аз съм язовец. Знаете ли какво прави това животно, когато кучетата го нападат в неговата язовина? Издига стена между кучетата и себе си..." Представяйки се, героят дава само един от ключовете за разбиране, за докосване до неговата природа. "Моето кръщелно име" (не просто моето име) напомня предопределеност - чрез акта на кръщенето човек се отъждествява с Христос. При продължението - "оттам Тасо, съкратено", е също така съкратено, прескочено обяснение за естественото отдалечаване от акта на кръщенето, за естествено прекъсната връзка със значението на името. Героят не се самоназовава язовец. Но в думите му е прозирна аналогията с преследваното животно. Така той е наречен не от повествователя - Ева. Писателят в заглавието е дал име на творението си. Символиката на язовеца - лунарно животно, лукавство, хитрост, притворство и т.н. - усложнява тълкуването. Според Библейския речник е "невредително животно". Но той е и дребен хищник, обект на ловна страст...

Изолирано от разказа, заглавието обещава анималистична проза. Посвещението "На жена ми", последвано от епиграф "Ручеят" на Атанас Далчев, очертава други рецептивни хоризонти. Но ако посвещението не се нуждае от коментар, то поетическият текст е особено провокативен, без неговите послания прочитът на разказа би бил твърде стеснен.

"Ручеят" започва с проклятие, в което оценките са нееднозначни:

Да не беше никога изгрявал
онзи жарък и задушен ден!

Денят, в който топлината не е живителна, а убийствена, ден, изпълнен с негация. От що е породена - стиховете не уточняват. Но това никога подсказва желание за пълно дистанциране. В същото време стиховете "оценяват" хубостта на деня - чрез "изгрявал". Изгревът алюзира утро, "времето, когато светлината е още чиста, началото, когато нищо не е развалено... Утрото... символ на чистота и обещание; то е часът на райския живот, то е часът на доверие в себе си, в другите и в съществуването". Утрото /изгревът поетизира обикновеното ("жарък и задушен ден"), но и несъзнателното очакване на Аза за добро. "Изгрявал" оценява и деня, и лирическия герой. Чрез "изгрявал" отрицанието (ср. с "никога") добива ореол и на носталгичност. Първото двустишие е "епилог" на драмата на мисълта и на чувствата. Тази драма, както често е у Далчев, е приела конкретен образ - "изгорен от жажда", със "знойни устни". Изгорен - т.е. опустошен, разрушен... от страсти, от лъжи, заблуди, от жаркия и задушен ден? Изгорен от недостиг, от липса на благо-вода. Липса не за тялото, за душата. Защото устните /устата са символ на диханието, на висока степен на съзнание, чрез символичното значение на устата и на водата жестът ("изгорен от жажда се наведох / знойни устни за да потопя") се възприема не в конкретните му битийни измерения. Той е образ на съзнателното и подсъзнателно желание за оттласкване от разрушаващите и саморазрушаващи сили (припомням - неназовани, може би затова подсъзнателни). Той е и образ на желание за живот и за познание. Жестът поражда асоциации за поклон, за коленичене и асоциация за инициация чрез водата. Ручеят подобно на реката символизира човешкото съществуване, той е и тялото, до което духът се докосва, в което прониква, за да продължи до края на дните си. Ручеят, чиито води се стичат надолу, алюзира връщането към целостта, към неразчленимостта. Глътката вода е живот. Тя е същинското освещение. Но то не се е състояло - "ликът ми падна омагьосан". Ликът, на който се изписват мислите и чувствата, видимостта на душевното състояние, е подвластен на зла сила - отново неназована. Коя е тя - денят - т.е времето; ручеят, водата, т.е. пространство и време... Или може би тя е в самия дух, вечно неутолимо жаден. Ликът напомня маска, изобразяваща жажда. Но маската се отделя от Аза - "падна връз бързата вода". Ликът, обърнат не към небето - надолу, в своята отделеност оставя празнота, пустота, отнема всяка илюзия за реинтеграция със света.

Мотивът за жаждата, тъждествен на мотива за живата вода, във второто четиристишие е изтласкан от мотива за водата, която е на забравата, на небитието. Бързата вода, развълнуваната вода съизразява зло, безредие. Човешкият живот се е оттекъл "надолу - кой го знай къде". Абсурдът ("ликът ми падна омагьосан") - не на разполовяването, а на отделянето на същността от тялото; на трансформацията на бързо течащата жива вода в мъртва вода на забравата, е мотивирал това "да не беше никога изгрявал"... Ручеят не потиска същинското начало - изгрева. Денят е разполовил битието на Аза... Денят е бил стимулът... Ручеят е желаното - възможното и невъзможно живеене... Той е и пътят надолу. Път на спомена за един изгрял ден, за един несъстоял се опит на човека да се положи в този ден, в този свят. През 1925 г. е прозрението на Ат. Далчев за абсурда на битието. Петдесет години по-късно Емилиян Станев проблематизира същия въпрос. Неговите прозрения може да имат и имат основания в епохата, но са също тъй универсални.

Разказът е за неистовата самота на твореца, за неотвратимата му обреченст, за обричащата го другост. Тя, другостта, не е поза, не е маска - тя е неговата същност, неговата уязвимост, неговата защита - стената, която подобно язовеца издига пред преследвачите... Но преследвачи в буквалния смисъл в текста няма (семейството дори не го търси, но столичният художник сам е предложил картините си, и г-жа Моран не натрапва своето присъствие). Това, от което се огражда, брани Тасо, е посегателството към неговата идентичност, към неговото бленуване на света, на човека. Липсата на персонифицирани "преследвачи" откроява необозримостта на отстоянието между света на твореца и външния свят; необхватната, неуловимата, неназовимата враждебност на битието, неговата абсурдност.

Отделеността на Язовеца от другите в текста е видяна през очите на Ева Моран. Повествователната позиция привидно измества центъра към жената, лишавайки Тасо от монологична самоизява, нещо, което би било несъответстващо на същността му; в нея се обективира непроницаемостта на твореца дори за собственото му творение. Защото в един момент тя е негово творение. Но творението се отдалечава от твореца - пореден абсурд. А той не прави опит да го задържи, приема за естествено бягството, без да моли, без да обвинява. Така както не укорява сина си, не му вменява в дълг срещи, самообричайки се на самота. Самотата на твореца напомня за самотата на най-самотния между самотните - за Бога. Героят не е обожествен, но той носи изначалната самотност на Отеца. Отговорен за сътворението - като Него (в опитите да отгледа своя малък Херкулес), строг и жесток - като Него (прокудил е жена си, детето, отпратил е и Ева), всемилостив и всеопрощаващ - като Него (не взема детето си, не обвинява никого и т.н.) ...

На асоциативната аналогия в отделни сюжетни моменти се противопоставя чувството, усещането на Ева Моран - "мистичен страх", не защото живее "във вараварска колиба", не дори и за "безмилостната шега с оня художник". Не дори и "че не отдава никаква стойност на изкуството ". С женската си интуиция тя долавя разрушителните и саморазрушителни страсти, на които е подвластен. Като че не човек, Демон. "Що за личност - дете, което се радва на жестоката си шега, човек без честолюбие, който играе с висшите изяви на своя дух, присмехулник, обърнал гръб на самия себе си, или нещо друго... Човек, изтерзан и унищожил себе си". Тасо не само че не я разубеждава (той чете мислите й), той я провокира, така както Емилиян Станев оставя читателите да търсят другата му, демонската същност. Дали защото двете същности съжителстват като близнаци и нито една не е доминирана... Едва ли. Художникът дарява на Ева перспективата да бъде обожествена, да проникне във времето на голямата тишина, да застане пред вратите на "едно друго битие". Той не отговаря пряко на въпроса и дали вярва в "някакъв друг, метафизичен свят". Той е в този свят - с духа си. И сложността, двойствеността на Тасо, Атанас, Язовеца не е във вечната борба между Божественото и Сатанинското в душата му, тя е в невъзможността да изразходва, да унищожи духовното ("аз не рисувам за хляб, нито от корист"), да се раздава и дарява (не в християнския смисъл). Сложността е в духовния му максимализъм. Неразбран, този духовен максимализъм приема ролята, маската, която другите тълкуват като разрушителна, оказвайки му "висшата си милост" да оценяват и неговата светла половина - неговата гениалност. Духовният максимализъм на Тасо не възмездява... В него е самонаказанието на неунищожимата божествена енергия, която този свят отхвърля.

В текстовото пространство на "Язовецът" е последният експеримент на героя - не за реинтеграция с обществото - за "още една илюзия, надежда за изцеление"... "Направих жесток опит, въпреки че твърде не вярвах резултатът да бъде друг".

Разказът е структуриран в седем дяла. Седем дни са били необходими на Бог да сътвори и земята, и небето, всички живи твари, да отдели и време за почивка - т.е. за увековечаване. Седем алюзира "промяна след осъществен цикъл и положително възобновление". Седемте дяла създават впечатление за завършен цикъл и пораждат въпроса какъв ще е следващият, ако изобщо го има. Символиката на седем откроява съвършенството на текста, универсалността на посланията, асоциира съвършения, осъществения човек, но и сатанинското у него.

Началото акцентува повторителност чрез словото на повествователя: "Трябваше да кажа "пак го няма" вместо "пак същото", но със същото изразявах и това, че пак се събудих сама, и че тоя ден не мога да се надявам на нищо особено". Фразата очертава темпоритъма на живота, на мислите и чувствата на героинята. Липсата, празнотата не се мисли като недостиг, вграждайки се в по-смислообемното - "пак същото". Същото - битийната инерция - "животът ми продължаваше все тъй отегчаващ". В края на разказа "...аз пак се озовах там, където съм била". Като че нищо не се е случило. И това не е изненадващо. Този край е предопределен от цитираното начало, от примиреността на жената със съдбата, от липсата на какъвто и да е драматизъм.

Първият ден от сюжетното действие е паметен за г-жа Моран. В спомена за него (VII дял) отзвучава носталгичното "да не беше никога изгрявал / онзи жарък и задушен ден": "А защо помня и най-малките подробности от тоя ден". В този ден Ева се вижда с други очи - очите на твореца. Образът й "излязъл от бялата дълбочина, сякаш се къпеше в ефирна вода ...и аз се видях легнала сред нацъфтели овошки в нежен априлски ден". Ева сред райската градина, във вечна пролет, Ева, излъчваща безметежност, блаженство. Рисунката - носталгията на Тасо за Рай, за божествена радост. Неговата утопия или добра магия, или молба живата Ева да стане непостижимата. Неизвестният художник (за нея) - Бог и Адам в едно, монада, която търси своята цялост. Защото какво е бог без творението си, Адам - без Ева.

Във втория дял - втори ден от сюжетното действие, се появява Тасо. Идентифицира се със силния мъж - риболовец, моряк, неизкушен от суетата на крайбрежните сезонни ухажори гларуси. Неговото пространство е и морето, и моторницата, и плажът, и кръчмата, където го приветстват радостно. Ева цял ден се е разкъсвала между желанието да вярва на нарисуваната си същност и страха, че тя не е истинска, че е разкрасена. Привечер "прекрасната Ева Моран изглеждаше като мъртва" - предчувствие за края. Добрият близнак го няма, както у Далчев - "ликът ми падна омагьосан".

През третия ден (III дял) Ева открива удивена: "сякаш я е чакал в това градче и съм го носила в душата си". В диалога нежду двамата е невъзможна истинска диалогичност въпреки привличането - например художникът, който рисува същността, за Ева е по-щастлив от другите с дарбата си да ги вижда. "Понякога по-нещастен... Зависи" - й отвръща той. Недоизказаността сдържано и примирено приема разминаването.

В четвъртия дял (залезът на третия ден и четвъртия ден на сюжета) Ева се събужда пречистена, като че в съня си е изживяла катарзис. През нейните очи в четвъртия ден Тасо многократно се променя - всъщност менливостта е резултат от психическото състояние на героинята, от амбицията й да разгадае енигмата, от невъзможността да надскочи женското си самолюбие. Но не нейните оценки са най-съществените за героя. Сложността на Тасо се създава чрез пространството - колиба, която напомня и номадска шатра - аскетизъм, отшелничество, но и неуседливост. Колибата на брега на устието на реката, на границата между течащата, сладката и солената вода. Пред колибата - куче - бяло на черни петна - цветове, които алюзират функционирането на символа и с положителен, и с отрицателен знак, алюзират връзката му със земния и с отвъдния свят. В шатрата - ред, чистота, подобаваща на дом, но и огнище, което е загаснало. Пепелта асоциира представата за не-дом, за угаснал пламък на живота, за нищожност.

В четвъртия дял, който дели текста, са двете платна - и двете - с ключово значение за разбиране на героя. Словесната картина "разчита" на символните значения на образите. В центъра на първото платно е лодкар, приличен на син призрак, на самотен дух. Не бих казала, че напомня свети Петър - рибарят на човешките души. Рибарят на Язовеца синтезира реалното и иреалното, земното и отвъдното, телесното и безтелесното, съзнателното и несъзнателното - в действие. Лицето не се споменава. Има ръце, хванали връвта на въдиците. Ръцете символизират сила, власт, способност да моделират, да управляват. Връвта е тяхното продължение. Чрез нея рибар и риби са обвързани - по волята на рибаря. Ръцете, връвта, рибите, лодката намекват преход, ново състояние. Чрез лодката преходът се мисли като преминаване към невнятното, трансценденталното. Тя, лодката, е като люлка и ковчег - ново раждане и път към инобитието. Каквото и да е тя, пасажът, рибите, вълните, лунните отблясъци притеглят рибаря. В напрежението, в борбата с рибите той всъщност се изкачва нагоре (връвта е тъждествена на стълба, на дърво). Изкачването като синоним на действо, на предизвикателство. Има нещо свръхестествено в изображението. Чрез сравнението "като син призрак" рибарят се свързва с онези неспокойни духове на мъртъвци, които се материализират, за да вършат добро или зло, свързва се с отвъдното. Синият цвят прави тази материалност твърде прозрачна и несигурна - т.е. дематериализира я. Синьото е "отдалечаване от човека и движение, насочено единствено към собствения му център", но "то тегли човека към безкрая и събужда у него желание за чистота и жажда за свръхестествено" (Кандински). Рибарят - концентрат от целенасочена енергия, съизразява цитираните значения на символа. Но този самотен дух като че е белязан да броди без надежда за озарение Свише. Очарован от влачещите го риби, от морската стихия (те са неин символ), той като че се освобождава спонтанно от натрупаните в себе си сили. Като че заедно с улова ще излязат на повърхността всичките скрити богатства на човека. Сиянието на пасажа, лунните отблясъци, лунните води, лунната светлина са красотата на светлината в безкрайния мрак, те дават дълбочина на изобразеното, дематериализират го, успокояват динамиката, придават му тържествена, неземна сериозност, която извиква представа за смърт.

В центъра на другото платно - човешко лице, вторачено в луната. Пълната луна бележи края на цикъл - и в космически, и в земен, и в човешки план, бележи предстояща обнова. Небесното светило, което символизира и студеното познание посредством отражение, се смее. Над що... Над опита за спасение? Светът, огрян от слънцето, е лишил човека от своята милост. Гаврата на този слънчев ден се отразява в гримасата на луната. Гримасата изключва надежда за обновление, за ново начало. Подобно е и внушението на очите, на полуотворената уста, на цвета на лицето (жълто, но не топло, а като българската митопоетика - цвят на смъртта). Луната и лицето имат еднакъв овал - дали не са двете страни на едно цяло, разпнато от страдание и себеирония, между собственото безумие и гаврата с това безумие ...

Първото платно бленува действо, второто фиксира пълна физическа обездвиженост, която акцентува психическа свръхнапрегнатост. Драматичното състояние на духа е в "човешкото лице, мъченически вторачено", в "умоляващо повдигнатата глава към небесното светило", в коментара "безумец, отправил въпрос без отговор, сякаш искаше да измоли спасение". Ръцете, функция на мозъка, ръцете, чрез които човек би могъл да измоли Божията милост, липсват, губят се в мрака. И подчертаните детайли, и чезнещите в тъмата ръце и тяло пораждат размисъл за разполовеност или по-точно за отделеността на духа от неговата физическа обител (поредна трансформация на близначния мит - светлата половина отсъства). Ликът напомня приживе направена посмъртна маска на човек, на когото е отнета последната милост - умиротворение след смъртта. Цикълът е завършен, но надежда за ново начало, каквато символиката на луната подсказва, няма. Защото нейният образ е пародиен - "напомня палячо". Палячото се смеееше на измъчения, напрегнат в някакъв мисловен процес човек. На първото си платно луната присъства като божествено сияние, поетизирайки прехода, граничната ситуация. Във второто е нейният антиподен двойник (картините са една; срещу друга, на принципа на огледалното отражение), чрез синонимията клоун-палячо. Клоунът по традиция изобразява "пълната промяна на убития владетел", "пълната промяна на царските свойства". Палячо (клоун) шут - "въплътена пародия", чрез статуса си - да развлича, като говори несериозно за сериозното, да десакрализира сакралното, с всевластието да навлиза във всички табуирани теми, за изобразения човек е иронията на битието, обезсмисляща прехода. Но луната - палячо и страдащият човек са полюсите на една същност, обречена на регрес.

Платната - истинският и истинен Язовец, одарен да проникне в трансценденталното, да превърне в образ подсъзнателните сили на човека.

"В бъдещето светът ще заживее в някакъв друг, метафизичен свят ... Не след много години ще настъпи такъв час, когато над света ще се възцари голяма тишина. Тогава човечеството ще види зиналата врата на едно друго битие". Отворената врата - представа за трансценденталност, тя е границата, тя е възможната перспектива. Зиналата врата асоциира паст - символ на прехода между деня и нощта, между живота и смъртта и "разчита" перспективата. "Голямата тишина" (прелюдия към откровението) придава тържествена сериозност, величественост на акта на прекрачване в други измерения. За героя реализацията на тези истини не предстои. Те са неговата сбъднатост. Но чрез тях той не се идентифицира с прорицател - никога не заема подобна поза, начинът на изричането на тези думи го лишава от ореола на романтична патетичност, атрибут на пророка. Те - истините, не го спасяват от чудовищата - "неподвластните на човека сили", външната и вътрешната му застрашеност. Чудовищата са в съня му, който той разказва на Ева. Те бягат, когато Ева се появява. Сънят (подсъзнателното) продължава да бленува спасение и наяве...

В петия дял самотата на мъжа, на художника, се мисли и като самота на бащата; в шестия той се помирява с нежеланието на Ева да се идентифицира с изобразената. Тогава и се представя с кръщелното си име (цитирано и коментирано) и думите му са обещание за затваряне в себе си. На шестия ден Ева и Тасо завинаги се отдалечават. Цялата белязана с болезненост откритост на Тасо се свива от досега с гордостта, суетата, кастовите предразсъдъци на Ева, когато вместо очакваното вълнение от духовното родство тя произнася обикновени, банални фрази. Странна е тази ряздяла. Тя е мотивирана не само от жената - тя е в онзи непрекъсван диалог на героя с миналото (племена, народи, рицар на Фридрих Барбароса) въпреки "нормално, човешко отношение към делничното". В изповедта за духовете, които витаят, и за призрака на рицаря, самотен сред тях, като че Тасо е преминал в царството на сенките. Не хората, не жената - призракът го мисли за свой - "той често ме вика при себе си".

Някога, в първия ден, Ева получава рисунката - на бял картон, като че излязла от бялата дълбочина, с керемиденочервено. Рисунката - едничък опит за сбъдване на съня... Символиката на цветовете хармонизира желанието, но и разколебава надеждата (белотата, цвят на началото и на края, не-цвят, символ на света, но и на абсолютната тишина, на нещо преди раждането. Червеното - цвят на кръвта, на страстта.) Чрез белотата неземното е доминирано като изначалие. Въпреки интензивността на червеното чрез белотата, както и чрез описаните контури изображението се дематериализира.

В края, в последния ден, на статива има друга рисунка - "гола жена бягаше от задния фон... където изгряваше огромно слънце, пръснало ослепителна светлина като заряща бездна. Жената бягаше, обърнала гръб на преследващата я светлина". Жената - идентификацията на Ева - от позициите на художника. Рисунката - стена между двамата.

Тасо остава с жестокото проникновение, че "естетическото вече е престанало да бъде същност на нещата и света", че са размити границите между добро и зло, че времето за него е само минало. "Всичко, що е осъзнато, е отминало с времето и принадлежи на миналото". Неосъзнатото е в бъдещето, а за него ние имаме само смътни предчувствия и представи на умиращи. Платната, скиците, рисунките са осъзнатото за другите, за света, за себе си. В тях са и представите на умиращ, отнели сетната възможност за полагане в бъдещето. Той е на границата, той е и отвъд... И това е последната самоидентификация на героя в текстовото пространство. Тя има значение не само за осмисляне на другостта на героя, на неговата двойственост, на едновременното му пребиваване в битието и небитието. Чрез нея субстанцията живот се мисли като огледалност на две нива - битие и небитие, огледалност на двете същности на човека (срв. двете рисунки на Ева, двете платна в колибата на Язовеца).

Атанс - Тасо - Язовецът, Творецът, Бог и Демон или просто Емилиян Станев, който цял живот вдига стени, за да запази язовината си, и който все пак е бил всемилостив към нас, оставяйки пролука, за да можем според силите си да надникнем в неговата язовина... но не само с "проклетия разсъдък".

 

 

БЕЛЕЖКИ:

Цитираните символни значения са по:

Библейски речник, 1995 г.

Български библейски речник - фототипно издание от 1884 г.

Пълна православна библейска енциклопедия, 1993 г.

Речник на символите - I и II том на Жан Шевалие и Ален Геербрант, 1995 г.

 

 

© Румяна Йовева, 1997
© Издателство LiterNet, 17. 06. 2002

=============================
Публикация в сб. "Емилиян Станев - личност и творческа съдба", С., 1997.