В началото на пролетта, на 8 март 2001 г., внезапно ни напусна именитият български езиковед проф. д.ф.н. Моско Добрев Москов. Животът му прекъсна в крачка, по пътя за неговия втори дом - университета, където го чакаше недописаната предния ден страница.

Моско Добрев Москов е роден в Хасково на 24 ноември 1927 г. Завършил е класическия отдел на Ямболската гимназия, а през 1952 г. - българска филология в Софийския университет. Веднага след завършването си постъпва като аспирант по общо и индоевропейско езикознание. Университетската дейност на М. Москов обхваща повече от 40 години. Започнал като хоноруван асистент през 1955 г., професор от 1982 г. в Катедрата по езикознание на Софийския университет, той е чел лекции по общо езикознание, индоевропейско езикознание, палеобалкански езици, сравнителна лексикология на балканските езици, текстолингвистика - в София, Велико Търново и Шумен, ръководил е студентски научен кръжок. Бил е лектор по български език в Букурещ (1963-1964) и Гьотинген (1975-1978), чел е лекции в различни чуждестранни университети - Упсала, Стокхолм, Осло, Берген. През 1999 г. е удостоен със званието „Почетен професор на Букурещкия университет“.

Плодотворното научно дело на М. Москов обхваща повече от 350 труда, от които 15 книги, монографии, университетски учебници, учебници по български език за средното училище. Научните му дирения са в разнообразни езиковедски области: общо езикознание, индоевропеистика, българистика и славистика, балканистика, тюркология и алтаистика. Съавтор е на учебно помагало по езикознание, претърпяло няколко издания от 1966 г. насам, автор е на книгите „Езикознание. В помощ на учителите по български език“ (1982) и „Език и езикознание“ (2000). М. Москов е показал възможностите на езикознанието за изясняване на тъмни или липсващи фрагменти от историята в книгата си „Именник на българските ханове. Ново тълкуване“ (1988), защитена като докторска дисертация. В нея се доказва автентичността на текста на Именника и се разкрива ценността му като писмен паметник и първа летопис на нашата история. М. Москов предлага нова хронология на българските ханове, управлявали през 7. и 8. в., което позволява по-точното тълкуване на историческите събития.

Като българист М. Москов изследва не само въпроси на лексикологията, морфологията и синтаксиса. Той прави значими приноси в области, които имат по-голям обществен отзвук - нормативна граматика, стилистика, правопис. Подобно на своя учител Л. Андрейчин, и той стои на „езиков пост“ и ратува за по-висока езикова култура на българското общество чрез книгите си „Български правопис“ (1968), „Български език и стил“ (1974), „За чист български език“ (1976), „Знаете ли българския правопис“ (1980). Професионализмът му на езиковед българист намира приложение и в едно друго общественополезно дело - М. Москов участва като автор, съавтор или рецензент в изработването на учебници и помагала по роден език за учениците от първи до осми клас. Неосъществено остана неговото желание да напише учебниците по роден език от първия до последния клас на българското училище. Заслугите му към българското образование са отличени през 1974 г. с ордена „Кирил и Методий“ - първа степен.

М. Москов е представял страната ни на международни научни форуми по лингвистика, славистика, балканистика, монголистика. Краткият период, през който той е бил ръководител на Катедрата по езикознание (1989-1993), ще се запомни от неговите колеги с добронамереното му отношение към всички и със стремежа да хармонизира научната и преподавателската дейност.

Моско Москов завърши дните си като активен преподавател и пълноценен учен, нестандартен филолог, който сътворяваше художествените маски и пишеше стихове, изпълнен с възхищение към живота и природата, към чудесата на човешкия език. Неговите колеги и приятели му казаха последно сбогом със стиховете на Омар Хаям:

Къде ли е довереният ми приятел, да му кажа аз сега,
какъв е бил човекът от самото си начало:
Роден във мъки, замесен от тестото на скръбта,
поскитал малко по света и спрял навеки!