„СГЛОБЯВАНЕТО“ НА ЕДИН РАЗКАЗ ЗА „МОДЕРНИТЕ ВРЕМЕНА“

Наташа Крумова

web

С появата на сборника разкази „Дамата с рентгеновите очи“ (1934) в българската литература Светослав Минков фиксира многопластовостта на културната и на духовната аморфност, която съществува в общественото пространство в годините на десакрализиране ценностите на българина в периода след войните. Разбирането на Св. Минков, че писателят няма само утилитарни функции, а че трябва да изпълни ролята на демиург, т.е. да създаде нов обществено-духовен ред в социума, се експлицира в неговите разкази от този период.

Творбите на Св. Минков илюстрират онова състояние на българската литература, когато глобализирането и технизирането на света все още е нова тема в „модерните времена“. Писателят прозира онези процеси, зараждащи се в обществото на 20. век, които с особена сила ще са актуални в света на човека от 21. век. Не е ли това някакво авторово предчувствие за новите културни и социални стереотипи, които ще завладеят уж познаваемия свят век по-късно? Св. Минков все пак не разчита на ирационалното, т.е. на онова, което не можем да анализираме и да проверим чрез традиционните си методи, а се опитва да покаже последиците от зараждащите се и активизиращи се процеси на дехуманизация. Чрез сатиричното си слово той направи опит да каже истината за света на роботизиращия се човек, за неговото мислене, организирано в рамките на шаблона, на духовното отчуждение, което ще ни направи слаби и зависими. Човекът в разказите на Св. Минков е „космополит“ във физичен план, но е „лилипут“ в духовен, т.е. той пътува, общува с други нации, с други етноси, но си остава еснаф по душа и сноб по поведение. Защото „модерните времена“ не са някакъв нов код, който трябва да разчетем, а са метафора на новите тенденции, които господстват във всяка епоха. Св. Минков усеща кризата на ценностите в обществото, разклатените устои на незначещото вече нищо слово в масовата псевдокултура, която ще завладее човешката цивилизация в модерните времена. Но не това е обект на настоящата интерпретация, а по-скоро онзи механизъм, с който писателят пародира всичко това.

„Когато един тип изразяване стане условен рефлекс за масовата култура, той започва да регламентира очакванията на потребителя, спекулативно да провокира и организира неговите консуматорски реакции.“¹ Или, с други думи, Св. Минков не табуизира словото, нито пък разчита само на неговата метафоричност и многозначност, а включва един нов фактор – читателя – в процеса на създаване на литературната творба. Именно този нов елемент откриваме в разказа „Дамата с рентгеновите очи“ от едноименния сборник с разкази.

За Св. Минков битието на литературната творба вече не е дело само на автора, а е до голяма степен и задача на самия читател. Традиционната корелация „автор – творба – възприемател“ или, ако се позовем на семиотичната терминология, – „адресант – текст – адресат“², се разкъсва в условността на използваните понятия, в които този процес протича линейно. За писателя тази триада посочва различните страни на един процес, в който те силно си взаимодействат или успешно се разколебават по отношение на своите статуси. В разказа „Дамата с рентгеновите очи“ читателят има различен статут: „Като отминаваме с галантно равнодушие природните недостатъци на тия пет дами, ние ще споменем само една малка подробност, като чисто декоративен елемент на нашия разказ...“³ Тоест читателят не е статичен наблюдател. Макар и все още неосъзнал новата си функция – той вече е активно участващ и действащ. Св. Минков извежда реципиента от анонимността, от периферията на онова дистанцирано четене, в което той дълго време бе поставян от институцията, наречена литература. В разказа на Св. Минков читателят не е само възприемател, консуматор на продукта, създаден от автора, т.е. от художествено условния свят, а е част от състава на действащите герои в творбата. Граматичната форма на глаголите не в единствено число, а в множествено – „отминаваме“, „ние ще споменем“ и т.н., е начин за реализиране на конкретни художествено-естетически цели. Така възприемателят, от пасивен получател, от доскоро безмълвна фигура, е въвлечен, макар и не по своя воля, в „голямата игра“ на автора-манипулатор. От пасивен наблюдател на случващата се художествена условна игра адресатът е натоварен от адресанта с функцията на активен участник. Дали това обаче не е клопка, част от стратегията на автора, който иска да приобщи читателя към процеса на създаване на текст? Не е ли това опит да се спре процесът на десакрализиране на ценностите в социума? Може би именно чрез активното участие на реципиента в художествения процес, създаващ фикционална действителност, ще се сложи край на масовото навлизане в литературата на ниската, на масовата култура, която е лишена от качествата на високото изкуство. Читателят се въвлича в критическата стратегия на изображение на ценностно разколебаната обществена действителност. Участвайки в процеса на опазване на истински стойностното, читателят ще може да опази словото от посегателствата на все повече технизиращото се и урбанизиращо се общество, в което човешкото същество се чувства все по-самотно, все по-безполезно, все по-отчуждено. Макар че главната героиня в разказа „Дамата с рентгеновите очи“ Мими Тромпеева да не осъзнава това, тя представлява образ-типаж, чрез който сатирикът Св. Минков разкрива парадоксите на дехуманизиращото се общество, където славата, парите и материалните блага са приоритет, а духовното е нежелана илюзия.

Но все пак как „сглобява“ разказа си Св. Минков? Отговорът е привидно лесен – от фрагменти. Разбира се, можем да се позовем на един друг модернист в българската литература – Гео Милев, който твърди: „Днес цялото изкуство е фрагментарно. Стилът довежда до фрагмент.“⁴ Фрагментите са част от цялото и носят в себе си синтеза на времето, в което са създадени. В тях авторът влага различни жанрови особености, пародирайки традиционния тип повествуване, но и цитирайки масови клишета от булевардната, т.е. от ниската култура. Разказът „Дамата с рентгеновите очи“ жанрово е определян като типичен сатиричен разказ, но това не обяснява защо и читателят е въвлечен в изграждането на текста: „нашият разказ“, „ние ще се занимаем“, „нашата история“. Всъщност на кого разказва Св. Минков? Отговор можем да потърсим в композиционното разгръщане на текста, което до известна степен ще внесе яснота. За Св. Минков литературата е място, където могат да се срещнат едновременно читател, герой и автор и да създадат своеобразен комуникативен акт, който в социума би бил невъзможен. Разбира се, ролята на автора, като творец на тази ситуация, е водеща в това общуване, но той разчита на индивидуалната среща с конкретния читател, а не с читателската аудитория, взета в нейната анонимна цялост. Протестът на Св. Минков е срещу масовото общуване, онова, което е унифицирано от стереотипите в публичното пространство. Авторът се опитва да избяга от онзи тип „колективна терапия“, която ще помогне на всеки човек в обществото, но едва ли ще съдейства на отделния индивид да открие пътя към себепознанието, към разбирането на собствената същност. Св. Минков пародира онези здраво вградили се в съзнанието на читателите представи, които могат да бъдат разколебани единствено ако се окарикатурят. Той фиксира вниманието си върху съвсем всекидневни проблеми, показвайки, от една страна, тяхната значимост в очите на героите, а от друга – тяхната нищожност, елементарност и баналност пред читателя. „Сглобявайки“ отделните части в своя разказ показно пред очите на читателя, авторът цели да се видят всички „фрагменти“ от цялото. Ако приемем фрагмента като условно понятие, с което ще означаваме частите, съставляващи целия текст на „Дамата с рентгеновите очи“, то броят на фрагментите е четири.

Първият фрагмент на разказа започва в духа на традиционния тип повествование. Авторът като един вездесъщ наблюдател ни въвежда в света на „Козметикум Амулет – салон за дамска хирургия“ на маестро Галфоне, но новаторството в неговия наратив е, че тук присъства и читателят: „ние ще споменем“, „отминаваме“ и т.н. Това своеобразно съавторство на реципиента го поставя в ролята на участник в създаването на „особената вторично-условна природа на Минковото творчество, неговата откровено заявена фикционалност“⁵, на една художествено условна образна система, в която всеки заема своето място. Възниква въпросът защо се прави това – нов метод за художествено въздействие, нов похват в художествената литература ли е това? А не е ли това опит на автора, осъзнаващ се като институция, да спре тотално разрастващата се псевдокултура, в която се тиражира бездуховността на обществото? За Св. Минков читателят не може само да консумира изкуството, а трябва сам да участва в процеса на неговото създаване. От обект, върху който се въздейства естетически, адресатът трябва да се превърне в субект на един нов персонифициращ се автор. Активното участие на читателя в създаването на този продукт гарантира демократичния подход за възприемане на творбата, защото той вече няма да разчита на очакваното, а ще търси провокацията на едно съпреживяване и моделиране на художествената условност, в която се отразяват неговото собствено битие, неговото настояще. Така още в първия фрагмент ние вече сме част от започващия да се „сглобява“ пред собствените ни очи разказ за дехуманизиращото се общество, в което търсим реалните проекции на „модерните времена“.

Наред с необичайното присъствие на читателя като участник в експозицията на разказа се наблюдава и смесването на цитати и готови клишета от булевардната литература, езикови шаблони от рекламата, които са пародирани и издържани в гротесков стил. Ироничното отношение на Св. Минков е изразено още в заглавието на разказа – „Дамата с рентгеновите очи“, за което авторът твърди, че е заимствал от сензационно заглавие в жълтия печат. Така още от заглавието разказът включва в себе си и комбинира различни символи и езикови единици, разчитайки на една подчертана междутекстовост, в която реципиентът ще трябва сам да декодира жанровата и стиловата разнородност на отделните конструктивни елементи на текста. Имената на героите допълват символната многопластовост на изображението. Например „гениалният маестро Чезарио Галфоне“ в буквален превод от италиански език означава „владетел на глупаците“, а „звучното име Мими Тромпеева“ насочва към господстващите модни тенденции в хайлайфното общество и е израз на преднамерено търсената оригиналност на автора. Светът на героите е пародиран в духа на масовата социална представа за един стандартизиран, без индивидуални черти човек. По този начин Св. Минков насочва своята ирония към трайно установените в общественото съзнание представи, които са придобили размерите на щампа, унифицираща човешкото същество. Иронично гледа Св. Минков и на техническия напредък, който трябва да е в услуга на човека, а не да спъва неговото развитие и да го превръща в марионетка. Защото какъв е смисълът от едно техническо съвършенство или научно откритие, до което достига индивидът, ако то не съдейства и не подпомага неговото духовно усъвършенстване?! В първия фрагмент авторът успешно развенчава „откритията“ на маестро Галфоне (един нов Мефистофел в „модерните времена“), които са цитати препратки, заимствани от жълтия печат: „еликсирът на импрегниране на кожата против белези от страстни целувки“, „серум от патешки мозък за опресняване умствените способности на ония жени“. Писателят пародира, базирайки се на познатото, общодостъпното, разбирано и осмисляно без особено умствено напрежение, защото е банално познато за читателя.

Първият фрагмент на текста въвежда в модерния свят на стандартизирания човек, но във втория фрагмент читателят участва в избора на този типизиран образ – „героиня в разказаната по-долу история“. Интересното в този текстов фрагмент е излагането на показ градежа на разказа. Св. Минков не се страхува да заговори открито за героинята, за читателя, за себе си като автор на предстоящата история, а сам предзадава кода, в който трябва да бъде четен този разказ – в подчертано мозаечната структура на една фикционалност, на един художествен модел. По този начин авторът поема функцията на „разказвач“, но си оставя вратичка, през която може да се „измъкне“ от този разказ. А това той прави в третия фрагмент на разказа в „съвсем неочаквана развръзка“, казвайки „нека престанем вече да говорим от името на автора“. Навярно това е своеобразен бунт на твореца срещу фалшивата реалност, в която живеем, срещу човека марионетка, готов да продаде собствената си душа, за да задоволи егоистичната си същност само с материални блага. Защото за главната героиня Мими Тромпеева парите са цел, а не средство. Те са ценност, към която тя се стреми, за да се настани на най-високото стъпало в социалната йерархия – хайлайфa, т.е. елитa на аристократите. Св. Минков осмива културата, претендираща за елитарност, където обаче цари идеологията на обезличения човек, загубил нравствените си устои. Писателят открито определя избора на героинята с „провидението е отсъдило“, което всъщност е белег на неговото силно сатирично отношение към нея. Още в този фрагмент повествователят, който открито се назовава „автор“, се дистанцира напълно от героинята, наричана по-нататък в разказа Мими Тромпеева, като в тази своя позиция той поставя и читателя, тъй като той също участва в „нашия избор“. По този начин адресант и адресат стоят на едно стъпало, а героинята още в този втори фрагмент е противопоставена и е умишлено пародирана.

В третия фрагмент на разказа е налице демистифициращата роля на разказвача, посочващ другия ценностен регистър, в който ще видим истинското лице на Мими Тромпеева. Тук Св. Минков умело проиграва модела „свое-чуждо“, посочвайки докъде се разпростират неговото пространство, неговата нравственост и откъде започва тази на другите, на чуждото, което не можеш да приемеш, защото не отговаря на твоята ценностна система. Както твърди Розалия Ликова: „Авторът е в основата на художествената игра в творбата. Той определя игровия статут на художествените компоненти, спецификата на човешкия образ и своето собствено скрито или явно присъствие.“⁶ Отказвайки се да продължи своето повествование пряко, писателят дава свобода на героинята да се изрази пълно и цялостно, а това запазва неговото право да я пародира и да я развенчае от дистанцията на пряко заявения си отказ от нея. Така текстът става още по-многозначен и ако се позовем на Р. Барт, „Текстът е множествен. Това не означава само, че той има много смисли, а че осъществява истинската множественост на смисъла: една неотменима (а не само приемлива) множественост.“⁷ Дневникът на Мими Тромпеева, в който повествователят привидно отсъства, е поредният „фрагмент“ от художественото цяло, което се „сглобява“ от адресанта. Чрез дневника на Мими Тромпеева, четвъртият фрагмент на разказа, авторът пародира дневниковата форма, наложила се като масов продукт за духовно потребление. Тази „сатирична стилизация“⁸ е търсен художествен похват от Св. Минков, за да реализира докрай изобличителния тон на своето послание. Дневникът като жанр носи белезите на нежеланата публичност, на словото, предназначено за личен, а не за масов прочит. Но авторът заиграва с този жанр, тъй като булевардната литература и жълтият печат масово тиражират именно неговия тип изказ, претендиращ за висока художественост и ценностна универсалност. Дневникът на Мими Тромпеева представя частния й живот, нейните интимни мисли и макар че това е фрагмент от нейното всекидневно битие, то много точно отразява истинската й същност.

С четвъртия фрагмент на разказа – дневникът на главната героиня – Св. Минков изобличава обекта на своето сатирично вглеждане – човешката глупост, суетата, липсата на духовен живот, „духовната оргия“ у лишеното от мозък и сърце човешко същество. Дневникът е форма на тъсене на собствената идентичност, но има ли такава самата героиня? Тя олицетворява човека в едно болно общество, където царят духовно хамелеонство и лицемерно подражателство. Дневникът изпълнява функцията на „цитат“ от името на героинята, която коригира своята ценностна система след придобиването на „рентгенови очи“. Метафората „рентгенови очи“ е остроумно попадение на автора: с тях Мими Тромпеева трябва да прогледне за реалния свят, който обитава, да види истинските стойности в живота и да потърси своето място в него. Тъй като авторът е демиург в художествено условния свят на „сглобяващия се“ пред очите на читателя разказ, чрез дневника той ситуира героинята в нейния собствен вътрешен свят, иронично „намигвайки“ на читателя, че всичко  това е „клюкарска словоохотливост“. Тоталната бездна, която зейва между автора и героя, е дистациране от ниското, от масовото, от липсата на духовност у човека.

Св. Минков оставя читателя сам да реши къде ще застане в тази вертикална скала на ценностите и затова след дневника на героинята не се намесва директно, за да направи своя коментар. За Св. Минков е по-важно това, че човекът трябва да прекрачи прага на собственото си невежество и да намери пътя към себе си, защото, когато не се самоопознаваш в духовен план, ти се луташ в материалните измерения на един свят, изпълнен от хаоса на масовите клишета, шаблоните и псевдокултурата. В този свят всеки се при-познава в тиражирания и предлагания му образ, но никой не е самият себе си. Тогава ти не си „автор“ на собствения си живот, а „прочитът“, който правиш, е лишен от дълбочина. Той е поредната манипулация да си нещо, подобно на всички други, а не човек с уникална същност. За Св. Минков робството на духа е най-страшното човешко падение, защото тогава ти си инструмент в ръцете на другите, тогава нямаш индивидуалност, ти си никой. Срещу това обезличаване на човека се бори Св. Минков, показвайки истинското – загубилото своята индивидуалност – лице на Мими Тромпеева в разказа „Дамата с рентгеновите очи“.

БЕЛЕЖКИ:

1. Стефанов, В. Разказвачът на „модерните времена“. С., 1990, с. 47. [обратно]

2. Добрев, Д., Е. Добрева. Справочник на семиотичните термини. С., 1994. [обратно]

3. Минков, Св. Съчинения в два тома. Том. I. С., 1982, с. 126. [обратно]

4. Милев, Г. Фрагментът. – Везни, 1, 1919, № 4. [обратно]

5. Стефанов, В. Цит. съч. [обратно]

6. Ликова, Р. Литературен живот между двете войни. Т. I. С., 1995, с. 349. [обратно]

7. Барт, Р. Въображението на знака. С., 1991, с. 463. [обратно]

8. Стефанов, В. Цит. съч. [обратно]

© Наташа Крумова, 2001
© сп. Български език и литература, 2001
© Издателство LiterNet, 15. 05. 2002
=============================
Публикация в сп. Български език и литература, 2001, бр. 2-3.