ОСМОТО ДЖУДЖЕ

Мартин Петков

web

Това е част от една необикновена история, започнала някога, много отдавна, далеч преди нашето време и чиито край сигурно лежи някъде там, в бъдещето, също толкова далеч от нас. Всъщност това не беше история. Беше приказка. Съвсем истинска и дори модерна приказка. Всички казват, че днес приказките са невъзможни, остарели, скучни, само че това не е вярно. Те също се променят и продължават да живеят с нас.

Аз участвах за кратко в приказката, а после... после всичко си дойде на мястото. За миг се бяха разместили плочките на времето, някъде беше станала грешка, нещо се беше объркало, но много скоро виновният техник беше наказан, а повредата отстранена. Само аз не бях същият. Защото бях повярвал в приказката. Приказката за осмото джудже...

...Отначало нямаше нищо приказно. Най-обикновен следобед. Няма по-скучно и тягостно време от неделния следобед. Всички знаем защо. Понеделникът може и да не започва от събота, но със сигурност идва след неделя. В такива следобеди не ми оставаше нищо друго, освен да си сложа шлифера и да изляза навън. По улиците поне не е толкова тягостно. Бензиновите автомобили биват заместени от детски колички. А родителите не бързат за работа. Те лениво разхождат наследниците си. По пейките дремят пенсионери. Хлапета бързат за мач и си подвикват възбудено. А аз се разхождам сам и зяпам витрините. Така беше и този следобед. Всъщност, не съвсем. Духаше и силен вятър, в който се усещаше миризма на зима. Краят на ноември беше изтрил и последния дъх от есента и упорито напомняше за неизбежно настъпващия мраз.Спомням си, че именно вятърът ме накара да се откажа от разходката си и да тръгна обратно към вкъщи. И съм почти сигурен, че някъде в този момент..., но нека не се отклонявам. Гушейки се в шлифера, за по-кратко, тръгнах по една глуха уличка, която обикновено оставаше встрани от моя маршрут. Уличката беше тиха и пуста. Кооперациите от двете й страни бяха притихнали, сякаш слушаха някаква недоловима за човешкото ухо програма и това ме караше да бързам още повече, но изведнъж стъпките ми се забавиха и аз почти спрях, вперил поглед в сцената, която се разкри пред мен. Едно странно същество притичваше от врата на врата между кооперациите. От това разстояние не можех да разбера какво точно прави. Виждах само незакопчаното лилаво яке и пъстроцветната шапка с дълъг, дълъг пискюл, които се вееха почти непрекъснато при тези притичвания. Приличаше на хлапе на около дванайсет-тринайсет години и това ми мнение се затвърди още повече, когато, приближавайки, имах възможност да установя в какво точно се състои “играта” на дребосъка. Той притичваше до някой вход, натискаше звънците на домофоните и побягваше да се скрие в следващия. След това натискаше неговите звънци и пак побягваше нататък, и така сигурно щеше да обиколи цялата улица, ако в този момент на пътя му не бях застанал аз.

- Значи така, а? - постарах се да звуча колкото се може по-авторитетно. - Хулиганстваме, както виждам?

То, обаче, въобще не се впечатли от тона ми, а ме загледа любопитно с огромните си, шарени като шапката си, очи.

- Нищо подобно - осведоми ме хлапакът и пискюлът му се разтърси палаво. - Аз поздравявам хората, за да не им е скучно.

- Да не им е скучно ли? - викнах. - Що за странни поздрави са тия?

- Няма нищо странно - отвърна ми шарената шапка. - Представете си колко много хора живеят в тези кооперации. И понеже няма какво друго да правят, сега са си пуснали телевизорите и радиоапаратите, но всъщност те просто скучаят и се надяват някой да ги потърси за нещо. Нима не биха се зарадвали, ако изведнъж най-неочаквано звънецът извъни, как мислите вие?

И хлапакът ме изгледа дръзко и доволно.

Представих си как у нас телефонът и звънецът обикновено мълчат със седмици и това съвсем ми развали настроението, защото ми се налагаше да призная, че малкото дяволче има известно право. Но последното вместо да ме укроти, ме разяри още повече.

- Ти дом нямаш ли си, бе? - креснах аз. - Къде гледат родителите ти, та те оставят да се шляеш така по улиците.

То, обаче хич даже не се стресна, ами също взе, че се разлюти.

- Имам си дом. И дядо си имам. И въобще, оставете ме на мира и не се заяждайте с мен. Звънци има достатъчно. Ако искате, вие ще звъните на тия по онзи тротоар, а пък аз - по този.

И заплака. Ей така, изведнъж. На ти сега на тебе, педагогическа намеса.

- Хайде - рекох помирително. - Да се прибираме. Кажи къде живееш и ще те изпратя до вас.

- Никъде - отвърна шарената шапка, тупна с крак по земята и ревна още по-силно.

- Как така никъде? Нали каза, че се имаш дом?

- Имам си - обясни то подсмърчайки. - Но сега не живея там.

- А къде?

- На много места. Снощи, например, живях под големия фонтан.

- Под големия фонтан ли?

- Аха - подсмръкна то. - Много е красив. Особено с онези пръски, които се изстрелват нагоре и правят дъгички.

Боже мили, рекох си, сираче или избягало от дома си дете. Сега се подредихме. Неделя следобяд – къде да отидеш и какво да направиш? Но първоначалният ми педагогически провал ме накара да се прокашлям и с не особено уверен глас да произнеса:

- Ами, защо тази вечер не дойдеш у нас? А и под фонтана сигурно е много студено.

- Не е студено - отвърна ми шарената шапка и вече успокоило се съвсем, попита: - А у вас интересно ли е? Кой още живее там?

- Никой - рекох. - Сам съм. Тъкмо ще ми правиш компания.

- Добре тогава - каза шапката, като си разтърси решително пискюла. - Само че след малко, защото имам още работа тук.

- Каква работа? - запитах учудено.

- Звънците - отвърна важно то. - Още шест входа. На тебе ти отстъпвам два, обаче другите четири са си за мен.

До такава степен се изумих, че кимнах глупаво с глава, а след това въобще нямах време да размишлявам, защото хлапето започна да натиска копчетата и аз чух как някъде се отваря прозорец и нечий глас боботи сърдито. Изглежда не само на мен трябваше да се обяснява, че това не е никакво хулиганство, а най-благородно спасение от скуката. Моментално отскочих настрани с намерение да се скрия в най-близкия вход, а там пред очите ми проблясваха най-съблазнителните бутони, които сякаш ми казваха: "Натисни ни, натисни ни!" И аз го направих - натисках, бягах, криех се, пак натисках и пак бягах, и пак се криех, докато накрая задъхани и доволни не се озовахме в самия край на уличката, само на около петдесет метра от моя дом.

- Хайде, влизай! - рекох, като отключих вратата на апартамента и отвътре полъхна на топло.

Малчото не чака да му се повтори. Той се втурна по тъмния коридор, забравяйки да си събуе дори ботушките, и се озова право в хола.

- Свали си якето и шапката - викнах след него. - Няма да замръзнеш без тях. Има и парно.

Хлапето обаче не ме чу, то се беше загледало в снимките, които лежаха на горния рафт на секцията.

- Каква хубава леличка! - люшна се пискюлчето. - Тя каква ти е?

Усмихнах се наум, а външно се намръщих.

- Това не е никаква леличка. Тя е само на двайсет и осем.

- А коя е? - не мирясваше пискюлът.

- Бившата ми жена - отвърнах, усещайки как нещо ме стяга за гърлото и за да сменя темата, викнах престорено. - Ти още ли не си се съблякъл?! - при което взех да му смъквам, мърморейки, якето и шапката.

Но в момента, в който шапката се смъкна от главата на детето, изотдолу се пръснаха дълги кестеняво-руси къдрици, сред които проблясваха кокетни мънички шнолки с маргаритки.

- Ай! - изпищях сащисано. - Ама ти си момиче!

Хлапето ме изгледа сърдито.

- А ти за мече ли ме мислеше?

- Сега се наредихме - изпухтях аз, но момиченцето вече се бе заровило в огромните албуми с репродукции на картини.

- Колко са хубави! - въздъхна то. - Откъде ги имаш?

- Подариха ми ги - рекох все още отчаян. - Аз не се интересувам много от картини.

- Тогава това е глупав подарък - отсече детето. - Трябва да се подаряват само любими неща, които те правят щастлив.

И след като се замисли за мъничко, ме изгледа дяволито и подхвърли.

- Ами ти като не се интересуваш, може ли тогава аз да ги взема, а?

Аз все още гледах слисано това момиченце, за което вече не разбирах как се беше озовало у нас, но то явно реши, че се чудя за албумите и още повече ми се замоли.

- Нали, а, нали може? Моля ти се. Те на теб не ти трябват, а пък аз ще им се радвам много. А?

- Взимай ги - промърморих великодушно. - И без това само събират прах.

- Ура-а-а! - изрева момиченцето и се метна на врата ми. - Благодаря ти.

- Чакай малко - рекох и го сложих на табуретката пред мен. - Кажи ми поне как се казваш и откъде си?

Момичето ме изгледа изпод вежди, сякаш проверяваше дали си заслужавам отговора.

- Ще ти кажа, но да знаеш, че това е тайна...

- Кое, името ти ли?

- Чакай сега, не ме прекъсвай. Името ми е Вика.

- Ама, че име! - не се стърпях аз.

- Защото много приказвам - обясни сконфузено Вика. - Ама то нали не е вярно, нали не приказвам много? - погледна ме тя с надежда.

- Не много - рекох. - А откъде си?

Вика пак ме изгледа подозрително, но навярно все пак й се сторих благонадежден, защото тя се усмихна и гордо каза:

- Аз съм осмото джудже на Вълшебния дядо, който прави подаръци.

Тук вече се разсмях от сърце.

- На Дядо Коледа ли?

- И така го наричат. Също и Дядо Мраз, и по много други начини, обаче аз си го наричам само Дядо. И стига си се смял - вече сърдито продължи Вика. - Какво толкова смешно има?

- Значи осмото джудже - отвърнах. - Браво на тебе. Първо, такъв дядка, за съжаление няма. И второ - всички знаят, че джуджетата винаги и навсякъде са седем, а не осем. И накрая, ти въобще не ми приличаш на джудже – доста си голяма за джудже.

- Не е вярно, ти си дядка - викна момиченцето. - Джудже съм, само че откакто ме изгониха, започнах да раста и затова съм станала такъв лунгур.

Лунгурът, според мен, беше висок точно метър и петдесет.

- И джуджетата всъщност са осем - продължи тя, - а в приказките са седем, защото тогава мене вече ме нямаше. И няма да казваш, че Дядо го няма и да му викаш дядка, чу ли! Има го, има го. А ти нищо не знаеш!

- Ами тебе, тогава защо са те изгонили?

И тук цялото възмущение на моето гостенче изчезна. То се сви на табуретката и аха-аха да заплаче пак.

- Ами, защото - подсмръкна то - си играех с играчките, които бяха за другите деца.

- И само за това ли?

- И защото - вече съвсем тихо продължи Вика - веднъж като си играех така, преобърнах целия дядов чувал и всичко се изсипа, и играчките се изпотрошиха.

- Браво на тебе! - възкликнах.

- Аз, обаче, ги поправих - веднага добави тя. - До една. Още преди да се върне Дядо. И почти нищо не личеше.

- А тогава, защо те изгониха?

- Ами-и... - и ако до този момент Вика храбро сдържаше сълзите си, сега вече те рукнаха с все сила и то така, като че ли ги изстрелваше големият фонтан на площада, защото те хвърчаха, правеха дъгички и попиваха по табуретката, фотьойла и моя панталон.

Ако исках да се спася от наводнение, трябваше да предприема нещо.

- Хайде стига - рекох. - Каквото станало, станало. Искаш ли кърпичка?

- Искам при дядо! - ревна още по-силно Вика. - Искам си вкъщи!

- Ама ти, май че, само плачеш. А я се виж, какво голямо джудже си. Бива ли така?

- Ами... - подсмръкна джуджето. - Не бива. Аз наистина съм голяма и обикновено съм много послушна, и обещавам, че повече няма да плача... Нали?

И ме загледа с надежда, сякаш аз можех да й кажа, дали е голяма и дали ще плаче пак.

- Аз, иначе, бях най-малкото джудже - продължи Вика. - Ама като ме изгониха и започнах да раста. Това е ужасно.

- Че защо? - не се стърпях аз. - Цял живот ли искаш да си останеш дребосък?

- Не съм дребосък - отвърна ми ядно тя и тропна с краче. - Аз съм джудже. И освен това всички знаят, че колкото повече растеш, толкова повече оглупяваш.

- Хайде де! - засегнах се. - Значи излиза, че аз съм по-глупав от теб, така ли?

- Е, не се отчайвай - отговори ми съчувствено тя. - Понякога има и изключения, може пък ти да си едно от тях.

- Благодаря ти много.

Но тя като че ли вече бе забравила за това, защото погледът й жадно шареше по предметите из хола и се спираше ту на книгите, ту на картините по стените, докато накрая се задържа на огромния стенен часовник, който бях получил в наследство от дядо ми.

- Каква хубава къщичка! - рече тя. - Може ли да спя в нея?

- Едва ли ще се побереш. А ми се струва, че дори и джуджетата спят в креватчета.

- Така е - отвърна Вика. - Само че на мене ми харесва часовника.

- Не искаш ли да погледаш малко телевизия - кимнах към новия телевизор "Фунай", който се кипреше в ъгъла на кокетна дървена поставка.

- Не - отсече джуджето. - Телевизорът е глупав. Той само приказва, а не те слуша изобщо. Аз харесвам телефона. А пък най-хубаво е да си разказваме приказки. Искаш ли?

И така прекарахме цялата вечер. Аз - в мекия фотьойл, а тя - седнала по турски на табуретката. Разказвах й за трите прасенца, за принцесата и граховото зърно, за тримата братя и златната ябълка, а тя през цялото време ме прекъсваше, поправяше и доразказваше приказките, и се получаваше така, че щом Вика започнеше да разказва - всички лоши герои изчезваха или пък ставаха добри и винаги историята завършваше прекрасно. Единствената приказка, по която не можахме да постигнем съгласие, беше за Снежанка. Аз защитавах нещастното момиче, а Вика твърдеше, че Снежанка била надута фукла, която не заслужава и гъсар, та камо ли принц, а пък злата мащеха си й била най-родна майка и въобще не била зла. Според джуджето - Снежанка се била намърдала в тяхната мъничка къща, изплюскала всичко, което намерила, а накрая решила да се настани там за постоянно и прогонила джуджетата. Добре, че дошла майка й, приспала я с едно вълшебно лекарство и си я прибрала, а пък принцът, който се оженил за нея, бил вече на сто и петдесет години и бил съгласен на всякаква принцеса, дори и на такава глупачка като Снежанка. Също така, Вика твърдеше, че тогава приказката се казвала Снежанка и осемте джуджета, само че като я изгонили, преименували и приказката.

После Вика продължи да разказва, но вече за себе си. За това как, когато дядо й я прогонил, тя попаднала в света на хората и заживяла като тях. Това се случило много отдавна, но Вика не знаеше точно кога. Само че в света на джуджетата времето вървяло по друг начин – за десет човешки години, те остарявали само с ден. Но това правело още по-страшно нейното наказание, защото в света на хората минавали векове, а тя си оставала почти същата. И през цялото това време Вика се скитала и търсела пътя към дома, но винаги попадала някъде другаде. Дори, когато тръгвала по път, по който вече била минавала, той я отвеждал на друго, различно място. Отначало това било страшно, после й станало интересно, а накрая вече й било само много самотно. Един ден забелязала, че е започнала и да расте, а на външен вид все по-малко се отличавала от другите хора. Тогава решила, че след като така и така е попаднала сред нас, можела поне да се опита да ни опознае; в края на краищата нали досега само слушала за тези, за които всяка година се майсторели безброй подаръци. А и може би, както скитала, щяла да намери някой, който да й покаже обратния път и да й помогне да се върне у дома. Но повечето хора въобще не се интересували от осмото джудже и не му обръщали никакво внимание – те си имали толкова много свои проблеми, а лицата им изглеждали обезверени и в същото време озлобени. Сред тях почти не се срещали мъдреци. Или както се казвало в една човешка книга - хирурзи много, а терапевти няма. Или поне такъв бил смисълът. Повечето се вълнували единствено от това, как ще изхранят децата си, а тези, които били по-заможни, искали само да забогатяват още повече. Цели четири години се скитала Вика, преди да срещне един наистина мъдър старец. При него се стичали хора от четирите краища на света, ала кой знае защо, повечето от тях си тръгвали разочаровани. Джуджето също го търсело, тъй като се говорело, че той знаел великата тайна на прераждането, а щом знаел това, значи можел да знае и пътя към света на вълшебствата и приказките. Когато най-накрая го открила, Вика направо попитала:

- Как да си отида у дома?

А старецът само свил хилавите си рамене и рекъл:

- Пътя към дома го знаеш единствено ти. Той лежи в теб и никой друг не може да ти каже как да се прибереш.

Вика, разбира се, се омърлушила. Не такъв отговор чакала тя. Но така и така, била стигнала до там, все пак попитала:

- Ами наистина ли хората, след като умрат, се раждат отново и продължават да живеят?

А старикът пак свил рамене, подсмихнал се криво и отвърнал.

- Дали се раждаме отново, след като умрем, това не знам. А и никога не съм казвал такова нещо. Аз се опитвам да обясня друго на човеците, но те, кой знае защо, не искат да ме разберат. Според мен, човек трябва да се преражда не след като умре, а преди това. Защото ние сме така устроени, че в нас непрекъснато се утаяват злоба и завист и когато те се натрупат в повече, човешкото у нас се загубва. И точно тогава е нужно да спрем, да погледнем в себе си и да се преродим – да започнем отначало, да изхвърлим цялата утайка от душата си и да възвърнем човешкия си облик. А когато злобата пак се натрупа, отново да се преродим и пак да станем добри. Тъй като, не се ли прераждаме приживе, то и всяко прераждане след смъртта, губи смисъла си.

- А нима хората не постъпват така? - учудило се джуджето.

- За съжаление, не - въздъхнал мъдрецът. - Много от тях дори не разбират в какви чудовища са се превърнали. На тях им изглежда нормално да мачкат другите около себе си, да издевателстват над тях и дори да отнемат живота им. Това им се струва естествено. Дори стигат дотам, да твърдят, че така бил устроен светът, а те просто живеели по правилата му.

Странен бил този дядка. Живеел сам, не отбягвал хората, но и не търсел компанията им. Опитвал се да ги научи как да правят добро, но кой знае защо, това все не се получавало. Вика останала да живее при него, защото й харесали думите му, а и мъничко приличал на нейния дядо, само дето бил по-възрастен.

Цяла година прекарала тя при мъдреца, и сигурно още щяла да остане с него, но се случило нещо ужасно. Един ден дошли войници, обвинили стареца, че прави магии, арестували го и го изгорили на клада. А нея прогонили, като я заплашили, че ако не се махне, и нея ще изгорят на кладата. Така казал командирът на войниците, един такъв дебел и миришещ на лошо, който непрекъснато се потял и се оглеждал уплашено.

- Ако зависеше от мене - казал той, докато Вика се опитвала да се бори с войниците, влачещи мъдреца, - още сега бих те опекъл и теб, но заповедта е само за онзи, дъртия.

- Ами него защо? - попитало през сълзи джуджето. - Той какво ви е направил?

А дебелият се потял, почесвал се и продължавал да се озърта.

- Каквото е направил, направил е. Ето – в заповедта пише – занимава се с магии, ъх, вещер значи и такова, значи - хоп, и на кладата.

- Това не е вярно! Никакви магии не е правил той, само добро се е опитвал да ви стори.

- Ъх, хм, мда, значи щом пише, правил е и толкоз. А на мен не ми се полага да разсъждавам, дали е правил или не, ето пише ли го, пише го, значи, такова, трябва да се изпълни.

И още дълго се препирали те. Вика плачела, дърпала го за униформата, а той й навирал заповедта под носа, пръхтял и бършел потта с една огромна мръсна кърпа и непрекъснато повтарял едно и също.

От тогава джуджето много внимателно се вглеждало в хората, на които попадало. Годините минавали, Вика растяла по малко, но все още не разбирала човешкия свят. Те, тоест хората, уж се променяли, изобретявали причудливи машини, създавали лекарства, пишели хубави книги, рисували красиви картини, но пак си оставали същите. Винаги се намирали и такива, които само знаят да изпълняват заповеди и не искат да разсъждават. И точно те все гледали да завлекат на кладата и добрите писатели, и художниците, и музикантите, и учените, и изобретателите. Убивали ги, а после ги обявявали за светци или гении. А джуджето се мъчело да проумее тази абсурдна логика.

Минало време. Вика се скитала по света и продължавала да търси пътя към дома. Не можела да забрави тя своя дядо. Най-мъчно й ставало по Нова година, когато всички близки и приятели се събирали заедно и дори злите и коравосърдечни хора ставали мъничко по-добри, а само тя оставала сама и си нямала никого. И дори празниците й изглеждали сиви и тъжни, защото много по-важно, от това да получаваш подаръци, е да бъдеш заедно с тези, които обичаш, тъй като тогава си сигурен, че вътре, в новогодишния ти подарък, под лъскавата опаковка задължително е сложено и късче обич и именно то прави толкова хубава Новата година.

Само веднъж за всичкото това време тя се срещнала със своя “Дядо, който прави подаръци”. Пак било Нова година, имало много, ама наистина много сняг и хората трябвало да стават рано сутрин, за да успеят да разпалят печките си, в които после се печали хрупкави погачи и дебели парчета месо. Вика живеела при семейство в покрайнините на един голям град. То я прибрало месец преди това, когато тя, премръзвайки една вечер, заспала от изтощение близо до тяхната мъничка къща. Намерил я Мартин, стопанинът на къщата, който късно вечерта се прибирал от работа. Виждайки малкото момиченце, лежащо в снега почти насред улицата, той, без да се замисля, я грабнал на ръце и я внесъл вътре, а там жена му – Мария, тъкмо сваляла от огъня най-апетитната пилешка супа на света. Или по-точно, най-апетитния пилешки бульон, тъй като от пилето не било останало много, но горещата течност си свършила работата и джуджето се съвзело. Мартин и Мария имали пет деца и не им било никак леко да ги изхранят. Това обаче, не ги спряло да приютят и Вика, защото, старите хора казват - където са пет, там са и шест.

Всяка сутрин Мартин ставал още по тъмно, изпивал чаша топло мляко и поемал към огромната сграда на Съда, която се намирала в центъра на града. Там той работел от осем часа сутринта до осем часа вечерта, по цял ден преписвал молбите на жалбоподателите, водел преписките по делата и изпълнявал всички нареждания на главния писар, който седял в едно дълбоко кресло, пуфкал дълбокомислено с лулата си и не спирал да се тъпче с шоколадови бонбони. От това тъпкане главният писар бил станал толкова дебел, че по цял ден изобщо не се помръдвал от стола си. Само давал заповеди на другите и им крещял колко са мързеливи и как още утре ще ги уволни всичките. От непрекъснатото ядене даже езикът му бил надебелял и едва се обръщал в устата му, почти нищо не му се разбирало и когато говорел, звучало горе-долу така:

- Гагва е нтази залпа, пфф? Истецът истка та му се вътановят три ступени керемити от некофия съсет, пфф, който фърлил камък по котката му, която пък се ратхошдала ис дфора на отфетника, пфф? М-та, тфа е сериосна залпа, пфф. Ас митля, че тряпфа да й се тате хот, пфф, колкото се мосе по-бърсо. Та се тате, пфф, на помостник-питаря ветнака, пфф.

И така, с много пуфтене и мрънкане под носа, главният писар издавал своите разпореждания, а Мартин хвърчал насам-натам, защото не трябвало в никакъв случай да изгубва работата си. Вкъщи го чакали жена и пет деца и всеки грош бил разпределен – толкова за храна, толкова за дрехи, толкова за наема и данъците. Излишни пари не оставали никога. По-скоро обратното – често не достигали. А Нова година наближавала, хората се приготвяли за празниците, купували подаръци, само Мартин всяка вечер се прибирал все по-тъжен, сядал тихо да жена си, въздъхвал уморено, поглеждал я виновно изпод вежди и прошепвал:

- И днес нищо. Може би утре.

А Мария също въздишала и отвръщала, с колкото се може по-бодър глас:

- Утре със сигурност!

След което Мартин се усмихвал, обръщал се и се провиквал:

- А къде е моето богатство?

И богатството, което до този момент стояло неуверено отстрани, се втурвало и го наобикаляло от всички страни, а той вече широко усмихнат казвал:

- Моите пет скъпоценни камъка. А, забравих – всъщност те вече са шест.

Защото и Вика се била превърнала в част от същото това богатство. По цял ден тя играела с двете момчета и трите момичета на Мартин и Мария, учела ги да четат, тъй като нямало пари да бъдат изпратени на училище, а вечер им разказвала приказки и ги приспивала. Никой от тях не можел да разбере, защо са толкова тъжни родителите им, но една вечер, след като била приспала другите деца, Вика се промъкнала до кухнята, където още седяли Мартин и Мария и се заслушала в разговора им.

- Все ще измислим нещо, не се притеснявай - казвала точно тогава Мария.

Мартин само въздъхнал и не отвърнал нищо.

- Има още една седмица до празниците - продължила тя.

- А от заплатата ми вече не е останало почти нищо - казал той. - Не мога да накарам Главния писар нито да ми даде заем, нито да ми изплати част от заплатата за следващия месец, както миналата година. Този път няма да можем да купим подаръци за децата.

Ръцете на Мария увиснали като отсечени. Тя приседнала до него и облегнала глава на рамото му.

- Не сме ли щастливи? - попитала тя.

- Не знам - отвърнал той. - Вече не знам. Какво е щастието? Нищичко не разбирам. Толкова лоши хора ли сме ние? Или аз съм толкова глупав, че не мога да спечеля достатъчно за нас?

Вика не слушала повече. Тя се върнала в стаята при другите деца, легнала си, но не заспала. Мислела за това как може да помогне на Мартин и Мария. Тя била свикнала с тях и с децата им, а може би, хрумнало й, именно заради нея парите не достигали и ако я нямало нея, всичко щяло да бъде различно. Нещо трябвало да се направи. В края на краищата, тя не била обикновено хлапе, тя била джудже и то осмото джудже на Вълшебния дядо. В главата й се появила идеята тя сама да измайстори подаръци за цялото семейство. Имала цяла седмица на разположение. Това било достатъчно време, за да събере повечко непотребни вещи и материали и да ги превърне в красиви подаръци. Знаела, че може да го направи, не знаела как, но знаела, че може, защото ръцете й били запазили това магическо свойство, което притежават само джуджетата-помощници на Вълшебния дядо. Когато се докосвали до нещо, колкото и грозно и непотребно да било, то веднага се превръщало в красив и хубав подарък, носещ радост и щастие на хората. Наистина, човеците отдавна не вярвали в приказки и във вълшебници, но Вика знаела, че винаги сред подаръците, купени с пари, се гуши и поне по един, който е направен от джуджетата и донесен от нейния дядо. Той винаги се смесвал с другите и никой не разбирал откъде се е появил и дори не забелязвал появата му, само че сега било по-различно. Под елхата на Мартин и Мария нямало да има никакви подаръци, а значи и подаръкът на дядо й нямало да може да се скрие между другите. Освен ако ...

И Вика се хванала за работа. Събирала всякакви непотребни предмети и ги трупала в една малка торбичка, която сама си била измайсторила – парчета дърво, счупени дръжки от тенджери, изкривени подкови, скъсани шапки и дрехи, малки кремъчни камъчета, въобще всичко, което й попадало пред очите. Взимала го и го прибирала в своя чувал, докато той не се напълнил догоре.

Накрая големият празник дошъл. Децата радостно крещяли и цяла сутрин гадаели какви подаръци ще получат. В ъгъла протягала клони една малка и скромно украсена елхичка, която обаче им изглеждала като огромен планински бор. Само Мария не изглеждала весела. Тя се опитвала да се усмихва, но не успявала да сдържи сълзите си и те покапали и в питката, и в празничната баница, и в гозбата, къкреща на печката. Мартин още бил на работа, по изрично нареждане на главния писар. А Вика седяла в едно ъгълче и едва се сдържала да не раздаде веднага подаръците си. Но другите деца все пак скоро забелязали тъгата на Мария и я наобиколили.

- Какво има? - питали те. - Какво се е случило?

- Деца - разплакала се Мария и приседнала с тях. - Трябва да ви кажа, че тази година...

- Изненада! - изкрещяла в този миг Вика. - Тази година подаръците пристигнаха по-рано и вече са под елхата!

Всички се втурнали към елхата, а под нея... Под нея било пълно с подаръци. Великолепен шал и пръстен със скъпоценен камък за Мария, малки локомотиви със съвсем истински свирки за момчетата и огромни кукли за момичетата. Било просто невероятно.

- Откъде е всичко това? - попитала учудена Мария.

- Аз го направих - отвърнала скромно Вика.

- Под елхата има още един подарък! - изкрещяло едно от децата.

- Той е за Мартин - казала Вика. - А с подаръците искам да ви благодаря, че ме приютихте при вас.

- А къде е татко? - попитало друго от децата.

- Работи! - казала Мария. - Скоро ще си дойде и той.

Но Мартин не си идвал. Вече се било стъмнило. По прозорците на другите къщи светели празнични свещички и хората се готвели да сядат около трапезите си, а него го нямало. Децата стояли до прозореца и се взирали в тъмното, Мария от време на време излизала на вън и отивала до ъгъла на улицата, ала Мартин не се появявал.

- Хайде - казала накрая Мария. - Време е да сядаме на масата. Вечерята сигурно съвсем е изстинала.

Децата омърлушени се събрали в кухнята. И точно тогава вратата се отворила широко и Мартин влетял вътре.

- Къде е моето богатство? - провикнал се той още от прага. - Защо не виждам запалени свещи?

От отдавна никой не го бил виждал толкова весел. Влизайки вътре той прегърнал всяко едно от децата си, а приближавайки се до Мария й прошепнал:

- Получих. Главният писар ми даде заем. Каза ми така: “Матин, сарати прасника сте ти там етин малък саем. Ти си топър слусител и ко саслусаваш”.

И се разсмял на висок глас.

- Не е имало нужда - отвърнала Мария. - Виж, имаме подаръци. От Вика. Твоят още е под елхата.

Това било най-хубавата Нова година както за Мартин и Мария, така и за Вика. Навън валяло сняг, а те седяли на трапезата и ядяли най-вкусната гозба и питка, които Мария била правила някога, кой знае, може би защото те били подправени и с най-тъжните сълзи на света. А след това до късно стояли край елхата, смеели се и си разказвали стари истории. Мартин се разхождал из къщата с новата си шапка и с лулата си, които получил от Вика, и току се провиквал:

- Това се казва Нова година. Какво богатство имам само. Мария, чуваш ли, каква хубава вечер е, Мария! Не е ли прекрасно!

Отдавна било минало полунощ, когато всички си легнали и заспали. Само Вика още била будна. Тя се усмихвала в тъмното и се радвала на хубавия празник, и на това, че и тя е успяла да помогне за щастието на другите. И тогава й се чуло, че навън дрънчат звънчета. Но не обикновени звънчета, а звънчетата на... Тя се втурнала към улицата, а там бил той, нейния дядо, Дядо Мраз, Дядо Коледа, Санта Клаус и изобщо наричан с още безброй имена. Той седял на ръба на шейната си с ръце, скръстени на гърдите, и гледал право към Вика, усмихвал се леко и даже си подсвирквал някаква весела песничка.

А Вика полудяла от радост, защото решила, че той е дошъл да я вземе със себе си и да я отведе в къщи.

- Здравей - казал той. - Променила си се.

- Знам - отвърнала нетърпеливо Вика. - Малко пораснах и...

- Нямам това предвид - прекъснал я дядо й. - Тази вечер ти направи щастливо цяло едно семейство и разбра смисъла на подаръците.

- Разбрах, че подаръците показват, че някой мисли за теб - засмяла се щастливо Вика. - Но те бяха нужни и за да можеш ти да скриеш своя подарък сред другите.

- Вече го направих - кимнал дядото. - Донесох им мъничко щастие. Това е най-скъпият подарък и аз вече се отказах да нося други подаръци, защото тогава в шейната ми не остава място за щастието. Ето защо, играчки от мен получават само децата, а на всички останали се опитвам да донеса по малко добрина и щастие. Видях, че и ти успя да подариш късче щастие на Мартин и на Мария.

- Те са прекрасни и заслужават много повече - рекло джуджето. - А пък Мартин днес е получил пари от своя началник, чух го като каза на жена си, и утре сам щеше да купи подаръци за всички.

Дядото, обаче поклатил глава.

- По-добре да не ги харчи, защото, минат ли празниците, главният писар ще се разкае за мекушавостта си и ще си поиска парите обратно.

- Ами аз? - не издържало накрая джуджето. - Какво ще стане с мен? Няма ли да ме вземеш със себе си?

- Още е рано - отвърнал дядото. - Един ден ти и сама ще намериш обратния път, но сега е рано. Помниш ли какво ти каза онзи мъдрец, когото изгориха на кладата – че пътят лежи вътре в теб? Недей да се страхуваш от нищо. Когато му дойде времето, ти ще знаеш как да се прибереш вкъщи.

- Тогава защо дойде тук? - проплакало джуджето.

- За да ти кажа, че от днес ти направи първата стъпка към дома. Наистина, остават ти още много, но някой ден...

И така Вика останала сред хората. Още известно време живяла заедно с Мартин и Мария, но после решила отново да поскита по света. Въпреки че аз не й вярвах, тя се кълнеше, че по едно време станала пощальон и разнасяла новогодишни картички по цялата земя, а после пък се забъркала в историята с котарака в чизми. Само дето нямало никакъв котарак. Тя вършела цялата работа. Виж, чизми имало, носела ги за авторитет, а пък това, че била котарак, го разпространил онзи лъже-великан, когото тя надвила в най-честен двубой, а не, както се твърдяло, че го била изяла под формата на мишка, пфу, ами че тя мишки никога не е яла...

И още дълго си разказвахме най-различни истории и аз изцяло бях забравил странните обстоятелства, при които това непознато момиче се бе озовало у нас, докато накрая не дочух как дядовият часовник бие два часа и почти подскочих във фотьойла.

- Време е за лягане - викнах. - Бегом по леглата.

- Ама на мен още не ми се спи - нацупи се Вика. - А и още не си ми разказал всички приказки.

- Трябва да останат и за утре вечер - отвърнах. - А и другите джуджета сигурно отдавна са си легнали.

Последното, изглежда я натъжи, защото видях как тя се омърлуши, затова побързах да я вдигна от табуретката и я изпратих в банята да се измие преди лягане. В това време й приготвих дивана в хола и когато тя се върна, оставаше само да си пожелаем лека нощ и да се гмурнем в леглата, тъй като утре, освен всичко друго беше понеделник и трябваше да ходя на работа.

На сутринта надникнах в хола и видях, че Вика спи дълбоко и ръмженето на моторите и воят на клаксоните, прииждащи от вън, ни най-малко не й пречат. Притворих леко вратата и й оставих бележка в кухнята - "Яденето е в хладилника. Ще се върна към пет. Не си отивай. Още не сме си разказали всички приказки." След което с огромно нежелание навлякох шлифера си и тръгнах към службата, където търпеливо ме чакаха огромните колони от цифри, безкрайните пасиви и активи, приходи и разходи, баланси и дефицити. И този ден, за първи път от шест години насам, обърках сметките. Чисто и просто, умът ми не можеше да се съсредоточи върху числата, когато знаех, че у нас в момента седи едно мъничко момиченце, пребродило безброй пътища и видяло какво ли не, сблъскало се със злобата, страха, мъката и още много други болки, съпътстващи човешкия живот, но надделявайки над тях, сега то ме чака, за да си разказваме още приказки. Странна комбинация се получаваше от нас двамата. На какво ли приличахме, погледнати отстрани? На малкия принц и летеца? Хм, на пръв поглед, да. Имаше някаква прилика. Само че сега принцът се оказа принцеса, а летецът – счетоводител. Какво да се прави – иронии на времето. А и ако някой разбереше, че приютявам бездомни малолетни момиченца в апартамента си, без съмнение щеше да ме докладва на полицията. Тук вече трепнах нервно. Ще трябва да измисля нещо. Ще кажа, че е моя племенница, например. Какво пък, нека да е племенница, само да не си тръгва още.

По едно време в стаята се изтърси Грознуха – мой колега и известен досадник, само че този път не му обърнах никакво внимание и без да му дам възможност да си отвори устата, го изпратих да досажда на Домоядов. Трябваха ми часове, докато успея да се съсредоточа и коригирам обърканите сметки, а накрая просто зарязах всичко и си тръгнах час и половина по-рано от работа. Истината е, че не ме сдържаше и аз бързах да се върна при "моето джудже", както вече я наричах на ум, а и мъничко се страхувах да не би тя да си е тръгнала и тогава мен отново щеше да ме очаква поредната самотна вечер. В този момент изцяло бях забравил първоначалната си мисъл, че това може да е дете, което се е загубило или избягало от вкъщи, а в такъв случай незабавно би трябвало да отида и да съобщя за него в полицията. Но аз напълно бях повярвал на приказката за осмото джудже. Така че вместо в полицията, отидох в супермаркета и накупих толкова храна, все едно се запасявах за двумесечно гладуване.

Жената на касата ме изгледа на криво, защото заради мен започваше да се образува опашка.

- Какво е това? Вие да не би да изхранвате цял полк?

Кимнах неопределено с глава, докато бърках по джобовете си и търсех къде ми е портфейла.

- Какви ли не се мъкнат - продължаваше да мърмори тя, поглеждайки ме подозрително. - Все нямат пари, пък като започнат да купуват, не знаят спиране. А на мене пръстите ми вече се вкочаниха от тракане по апарата.

Аз, обаче не слушах, защото вече се носех право към вкъщи, шепнейки полугласно: “Дано да не си е тръгнала, дано не е, дано не е...”

Тя, обаче, не си беше отишла. Всъщност, когато отключих вратата и се вмъкнах на пръсти вътре, веднага дочух нейния глас и това едновременно ме успокои и разтревожи. Значи тя беше останала, но с кого ли си говореше?

- А пък аз обичам пуканки - дочух я да казва. - С масло, само че без сол. Също и царевица, а ти?

Последва кратка тишина, след което тя отново проговори:

- Това не е честно. Трябва да има за всички. И за него, и за тебе, и то - безплатно.

Аз вече си бях събул обувките и свалил шлифера и се промъквах на пръсти към хола, но когато отворих вратата, видях, че тя е съвсем сама. Беше се свила в моето кресло, а телефонът лежеше в скута й. Вика притискаше слушалката с все сила към ухото си и от това на бузата й се бе образувал червен отпечатък. Щом ме видя, тя подскочи стреснато.

- Ой, - извика. - Трябва да затварям.

Последното разбира се, се отнасяше за неизвестния й събеседник.

- Какво става тук? - запитах аз авторитетно.

- Нищо - отвърна ми най-невинно тя и се изчерви.

- Как така нищо? - повиших тон аз.

- Ами поговорих си малко по телефона. Защото, такова, ми беше скучно и за това... реших, че няма да се сърдиш, а и съвсем малко, не повече от три часа...

- Какво-о... - проточих аз. - С кого си говорила толкова време?

- Ами-и... с Тони, със Стела, с Ани, с Томи, с Мария...

- Божичко, - прошепнах. - Дано Телефонната компания се взриви, защото със сигурност няма да мога да си платя сметката.

- Има и още - уведоми ме Вика. - Елена, Мартин, Виктория, още една Елена и още една Мария.

- Кога успя да се обадиш на толкова много хора? - избухнах аз. - А и надявам се, че поне разговорите са били градски.

- Нищо подобно - уби тя и последната ми надежда. - Разговорът не беше градски, а планетен и всъщност беше само един.

- Как така един?

- Ами така. Всичките си говорехме едновременно.

- Това е невъзможно - рекох.

- Възможно е - запъна се тя. - Аз знам как да го правя.

- Как?

- Няма да ти кажа - отсече Вика. - Не заслужаваш. Ти беше казал, че ще се прибереш в пет, а сега е четири. Значи си избягал от работа.

- Хич не ми се измъквай - креснах аз. - Тръгнах си по-рано заради теб. И всичкото това - повдигнах торбите, които все още държах в ръце - съм го купил заради тебе. А ти сега ме баламосваш с тоя проклет телефон.

- Не те баламосвам - викна и тя и очите й се насълзиха. - И стига си ми крещял.

При вида на сълзите аз моментално омекнах.

- Добре де, - рекох. - Да оставим това. Какво искаш за вечеря? Взел съм пиле и риба. Има и салати, и майонеза, и маслини, и топено сирене.

- Пиле! - извика тя и сълзите веднага пресъхнаха. - Печено. И сирене. Много обичам сирене.

- Хубаво - кимнах. - Отивам да го приготвя.

- Аз пък ще поспя - каза, прозявайки се, Вика. - Изморих се днес с тези разговори.

- А за какво толкова си говорихте? - провикнах се вече от кухнята.

- За усмивките - оттговори ми сънено тя от хола.

За усмивките, мислех си, докато приготвях пилето, интересен разговор ще да е било. А пък аз вече съвсем съм забравил да се усмихвам, камо ли да говоря за това. И тези около мен – също. Лицата им са едни такива проточени и озъбени, като на ловджийски кучета. Само търсят къде и какво да захапят и разкъсат. А най-страшно е, когато опитат да се засмеят – тръпки да те побият. Получава се едно такова изкуствено и фалшиво, но в същото време и страшно, защото, смеят ли се, значи ти е спукана работата, паднал си им в капана и няма измъкване, ще ти смъкнат кожата и ще я опънат да се суши, защото от всичко трябва да се извлече полза, а после ще започнат да дебнат някой друг. Но Вика не е такава, снощи, докато разказваше своите истории, тя се смееше искрено и сърдечно. И също толкова искрено плачеше. Сигурно затова ми беше допаднала, защото каквото и да правеше, в него нямаше преструвка.

Час по-късно пилето вече благополучно се печеше във фурната, а аз седях в кухнята и преглеждах вчерашния вестник. Имам и такъв навик - да чета вестниците с един ден назад. Тогава актуалните новини вече не изглеждат чак толкова актуални и аз се зачитах само в онова, което макар и остаряло с един ден, все още изглеждаше интересно. Тъкмо бях стигнал до спортната страница, когато моето джудже безшумно изникна до мен и с все сила изкрещя в ухото ми: "Бау". Изгледах я ядосано и на бърза ръка усмивката й се стопи.

- Ще ми спукаш тъпанчето - рекох.

- Ама ти не се ли уплаши? - попита тя разочаровано.

Поклатих отрицателно глава.

- Съвсем?! Дори съвсем мъничко?

- Не - казах. - Знаех, че си ти.

- М-м-м - прекъсна ме тя. - Хубаво мирише.

И моментално се залепи за фурната, където за малко не си изгори пръстите.

- Леко - викнах. - Внимавай!

- Ох - въздъхна тя. - И дядо все това ми повтаряше, ама какво да правя, като съм си такава.

- Явно нищо не може да се направи - потвърдих и аз. - А ти ми обясни по-добре за оня номер с телефона.

- Какво има да се обяснява - отвърна Вика, без да се отлепя от фурната. - То е същото като със звънците. Има толкова много хора, които си стоят самички вкъщи и няма какво да правят, и им е скучно, и тогава телефонът иззвънява и някой започва да си говори с тях, и въпреки че са били тъжни, те започват да се усмихват и им става мъничко по-добре. А пък най-хубаво е така, когато всички си говорим заедно, все едно не е по телефона, а е на истински, като че ли сме седнали в някоя сладкарница, пием чай, ядем торти и си говорим.

- М-да - произнесох неопределено. - Как ли пък все на мен ми се случват такива работи?

- Какви?

- Ами такива. Невъзможни.

- Това не е случайно - каза Вика. - Вълшебствата се случват винаги на хора, които са сами, като теб и то винаги така, че никой друг да не разбере за магията, защото вие имате най-голяма нужда от вълшебство, а ако другите разберат, ще ви го вземат. А пък и тяхната магия са хората, с които живеят заедно, докато ти си загубил твоята магия и за това ти трябва друга.

- Аха - измърморих. - Е, благодаря ти. Няма що, трогнат съм.

И тъй като не знаех, какво друго да кажа, станах да нагледам пилето. Но след това разговорът потръгна и аз с удоволствие отговарях на въпросите на моето джудже. Колко програми хваща радиото? А телевизорът? А тези програми, колко от далече се излъчват? А на теб кой ти е разказвал приказки? А защо часовникът звъни само на кръгъл час? А защо всеки ден трябва да си купуваш нов вестник? И още, и още, до безкрай. За малко ни прекъсна само съседът от горния етаж, който дойде да провери дали ми е в ред телефонът, защото цял следобед бил давал заето и той вече смятал да отиде лично да се оплаче за тази безотговорност, но аз го отпратих на бърза ръка, след което за втори път се потопих в приказките на джуджето. И отново из хола ми се заразхождаха крале, принцеси, вещици и магьосници, змейове и дракони, докато този път Вика не заспа от изтощение на канапето и аз само й метнах едно одеяло отгоре и се изнизах от хола.

Върнах се в кухнята и се заех да измия чиниите от пиршеството, което си бяхме устроили. Пуснах водата да се източва и седнах на един стол. Лампата жужеше странно над главата ми и като че ли леко премигваше. Хладилникът избръмча доволно, като сито животно, което се готви за сън, и после всичко утихна. Само чешмата кънтеше глухо в нощната тишина. Надигнах се и започнах да сипвам веро върху чиниите и да ги търкам с малката гъбичка. Изведнъж се почувствах самотен. За първи път от доста време насам. През последната година някак си бях свикнал да живея сам, не чувствах нужда от нечия компания, нямах желание да разказвам каквото и да било, на когото и да е. Просто сутрин ставах, отивах на работа и се вглъбявах в цифрите. Вечер се прибирах, вечерях, изглеждах по някой глупав филм и си лягах. Не се чувствах ощетен, защото повечето ми познати живееха по абсолютно същия начин, включително и семейните. Почти бях започнал да приемам същестуването си за нормално. И тогава се появи Вика, и изведнъж всичко рухна. Аз вече не бях сам, тук беше тя и именно този факт ме накара да осъзная, колко самотен съм всъщност. Защото утре тя можеше да си тръгне, или ако не утре, то със сигурност в някой от близките дни. Беше неизбежно, та тя на всяка цена щеше да продължи да търси пътя към дома си. И тогава аз щях да остана отново сам, но това вече нямаше да ми се струва нормално. Стана ми страшно. Рязко завъртях крановете и заизбърсвах нервно ръцете си в шарената кърпа. Огледах за последен път кухнята и след като установих, че всичко си е на мястото, угасих светлината. Но докато вървях към стаята си и се готвех да си лягам, се улових, как полугласно си повтарям: “Само не утре, само не утре”.

Събудих се след около два часа, защото ми се стори, че долавям гласове. Беше нощ, от прозорците не влизаше почти никаква светлина, отвън пролайваха само най-злобните улични кучета, които определено си бяха поставили за задача да развалят съня на колкото се може повече хора. Най-напред реших, че джуджето пак е отворило "телефонната сладкарница". Само че гласът й звучеше различно. Някак си, напрегнато и мъничко по-високо от обикновено. А, когато се заслушах още малко, долових и друг глас, дебел и строг, басов, на възрастен човек. И изведнъж усетих как се обливам в гореща пот. Щом чувах втори глас, значи това не беше по телефона, а той се намираше у нас. Крадец? Промъкнал се е в апартамента и сега е в стаята на Вика и може би дори се готви да я убие! Скочих от кревата и както си бях по пижама, се втурнах към хола. Но гласът на Вика ме закова на място точно, когато ръката ми вече се протягаше към бравата на холната врата.

- Моля ти се! - долетя оттам. - Моля ти се, Никола! Вземи ме обратно при теб.

- Не знам, не знам - отвърна басовият глас. - Все още е рано. Може би трябва да мине още време.

- Дядо! - проплака моето джудже. - Не мога повече. Омръзна ми да се скитам. Толкова време търся обратния път, но всички пътеки са криви и пак се връщам в човешкия свят!

- Не знам, не знам - пак рече басът. - Така, като гледам, доста си пораснала, не знам как ще се побереш в къщичката на джуджетата.

- Ще се побера - замоли се тя. - Аз още съм мъничка. Ще се свия на кравайче и ще се побера.

- М-да-а - проточи гласът, наречен Никола. - А защо не останеш при него?

- Нали ти казах. Той е много добър, само че аз не мога да бъда неговото вълшебство. Той има нужда от друго, свое си, което да го прави щастлив, а пък аз само го ядосвам.

- Ти и мен ме ядосваш, ако е за въпрос...

- Няма повече! - викна момиченцето. - Обещавам.

В този момент обаче, и аз не можах да се сдържа повече. Изглежда се беше появил въпросният дядка, заради когото за малко не се скарахме вчера, и не исках да пропусна случая, да видя как изглежда той. Отворих вратата и влязох в хола. Вика седеше сама все на същата табуретка, този път, обаче, преместена пред телевизора в ъгъла. Телевизорът работеше и на екрана не съвсем ясно се виждаше лицето на около четиридесетгодишен мъж с вече сивееща къса брада и мустаци. Замръзнах посред стаята и вперих поглед в образа, който точно тогава проговори.

- Ще си помисля и ще ти кажа.

И телевизорът угасна. Вика постоя още малко така, след което, без да се обръща към мен, изплака.

- Още не ме иска.

Аз продължавах да зяпам все тъй глуповато екрана.

- Коя е тази програма? - попитах.

- Това не е никаква програма - отвърна ми тя. - Това е дядо.

- Че защо го даваха по телевизията? Сега не е Коледа.

- Не разбираш ли? - обърна се най-после тя към мен и аз видях как по бузите й се стичат огромни прозрачни сълзи. - Същото е като с телефона. Само че сега се обадих на дядо по телевизора.

- Аха - рекох. - За това ли бяха онези въпроси за радиото и телевизията?

Тя обаче не ми отговори, а само подсмръкна.

- Хайде, лягай - рекох. - Стига си ревала, че ще стане наводнение и съседът ще идва да пита дали чешмите са ми в ред. А пък утре, ако искаш, ще те взема с мен на работата ми.

- Искам! - извика тя и се засмя. - Ама наистина ли? Може ли така? А ще те пуснат ли с мен? Уха-а. Ще ходя на работа, ще ходя на работа, Вика ще ходи на работа.

Докато отговарях на пороя от въпроси и слушах припяването на гласчето й, лекичко я побутвах обратно към леглото, така че, когато тя се успокои, вече я бях завил и угасил лампата. Пожелахме си "Лека нощ" и аз се върнах обратно в стаята си с надеждата, че ще успея да заспя достатъчно бързо, за да бъда в прилична форма утре.

На другия ден отидохме в моята служба и до обяд всичко вървеше нормално. Вика не споменаваше нищо за случилото се през нощта, а и аз не задавах въпроси. От време на време поглеждах крадешком към нея, но тя сякаш изцяло беше погълната от непознатите за нея предмети из стаята. Личеше си как с мъка се сдържа да не ме обсипе с въпроси и така да попречи на сериозните ми занимания. Аз отново се борех с активите и пасивите, а тя се ровеше из ъглите, разлистваше старите прахолясали папки, кихаше от праха, бърчеше нос, но упорито продължаваше да разглежда ту едно, ту друго, като понякога от нея се откъсваха глухи възклицания. Не мога да кажа, че ми бе неприятно. Напротив, изпитвах истинско удоволствие да съм с нея. Сигурно и за това реших да я взема със себе си - защото мъничко се страхувах, да не би тя да си тръгне, докато ме няма. А така ми се искаше още много време да можем да си говорим и да бъдем заедно. На колегите пуснах предварително уточнената с Вика версия, че това е моя племенничка, която ми е дошла на гости. На Грознуха, който отчаяно се опитваше да се намъкне в стаята ми, връчих три дебели папки с документи за счетоводен анализ и му забраних да се връща, преди да ги е обработил. Той обаче цъфна точно след един час и тръшвайки папките на бюрото ми, изпръхтя.

- Готово. Силвупле, моля!

Аз само повдигнах вежди, но преди да си отворя устата, той изстреля:

- А какво е това дете тук? Киндергартен, а?

Последното беше илюстрация на Грознуховите напъни винаги и пред всички да се изявява като полиглот. Злите езици в службата обаче, отдавна бяха разпространили мълвата за неспособността на Грознуха да овладее собствения си майчин език, камо ли какъвто и да било чужд.

- Не съм дете - отзова се веднага Вика и изсумтя. - Ще видиш ти един киндергартен.

Мъченически притворих очи. Джуджето беше допуснало най-голямата грешка, която може да се направи спрямо досадник като Грознуха – да отговори на негов въпрос. В този момент още не осъзнавах, че и той допусна една от най-големите си грешки, като нарече Вика дете.

- Как така не си? - разлетяха се слюнки от устата на възмутения колега. - На колко години си? Зибен, ахт?

- На четири хиляди - отвърна заядливо джужето. - Това да ти звучи като детска възраст?

- Ъх! - изпръхтя Грознуха. - Що за небивалици? Слушай, детенце, ти не знаеш ли, колко е лошо да се лъже?

- А вие никога ли не лъжете? - още по-заядливо се запъна Вика, присвивайки сърдито очи.

- На възрастните е разрешено. Компренде, а? - отвърна надуто Грознуха и се усмихна, опитвайки се същевременно да потупа покровителствено Вика по рамото.

Тя, обаче, се дръпна встрани и почти изфуча насреща му:

- Дрън, дрън. Ти си глупак. На мене ли ще ми разправяш, че може да се лъже!

- Ама...! К-какво е т-това? Р-революласион? - ужасено заекна Грознуха, обръщайки се обидено към мен, като че ли аз му бях скроил някоя изключително неуместна шега. - Що за възпитание? Или се е метнала на тебе, а? Като едното нищо - продължи да си разсъждава сам той. - Племенница ли каза, м-м-да, значи племенница. Ще видим какво ще каже Домоядов по въпроса.

И обръщайки се пак към Вика, Грознуха изрече заканително:

- А ти, недей да знаеш много и си налягай парцалите. Панимаеш? Щото, който знае много, не свършва добре. Ето например, ако не вярваш, питай Клара от правния отдел.

Подскочих нервно на мястото си. Клара беше една от най-добрите ни счетоводителки, която поне от двайсет години работеше във фирмата и си беше спечелила заслужената слава на факир в професията.

- Какво е станало с нея? - намесих се аз.

- Уволних я. Аут - отсече Грознуха. - А? И тя все знаеше много, докато на Домоядов не му писна от нея и ми каза да я уволня. А заповедта, знаеш, си е заповед.

- И ти, разбира се, си побързал да го направиш - вметнах злъчно аз.

- Ами че как - отвърна той. - Не е моя работа да разсъждавам. Биг бос нареди и аз изпълних. От такива тук нямаме нужда.

И обръщайки се отново към Вика, продължи:

- Разбра ли сега, момиченце, защо трябва да си налягаш парцалите?

- Аз нямам парцали - рече обидено Вика. - И освен това, искам да знам много и не желая въобще да те слушам.

След което, юначно сдържайки сълзите си, тя дойде и се сгуши в мен.

- А, биен. - Грознуха се изсмя заканително. - Ще видим, какво ще каже Домоядов за всичко това.

И устремно се изнесе от стаята, хлопвайки вратата зад себе си.

- Кое е всичко това? - тъжно попита Вика.

- Глупости. Не му обръщай внимание. Той си е такъв. Глупак по рождение - опитах се да я успокоя аз.

Но си личеше, че тя продължава да мисли за Грознуха. Известно време седя, облегната на рамото ми, взирайки се в прозореца, след което, без да отмества поглед, попита:

- Нима хората не се променят, изобщо?

- Как така? - не разбрах аз.

- Ами как - избухна джуджето. - Колко време съм вече сред вас, а вие сте си все същите. Толкова рядко се среща добрина сред вас, че направо можеш да се разболееш от мъка. И училищата ви са едни такива - глупави. Учите си децата на какво ли не, а предмети по добрина нямате. Понякога направо ми идва да ви хвърля всичките в някоя голяма бъчва и да я закова и никога повече да не погледна човеци.

Погалих я успокоително по главата и въздъхнах.

- Аз лично нямам нищо против.

- Да - изправи се Вика и отивайки към прозореца, подхвърли през рамо. - Нямаш, защото не знаеш какво те чака там.

- Какво?

- Ами пак някой Грознуха, който ще се е заел да си подрежда живота и в бъчвата. Да не мислиш, че там ще те оставят на мира?

- Хм.

- Няма какво хм. Друго може и да не знам, но това отдавна го научих. Такива като него могат да развалят всичко хубаво, защото за тях най-важното е те да са добре. Още повече, че въобще не могат да различават красивото от грозното и, без да разберат – унищожават красивото и се радват на грозното. Та така ще бъде и в бъчвата. Няма да се учудя, ако този Грознуха се почувства превъзходно там. И, разбира се, първата му работа ще бъде да се нареди, колкото се може по-добре.

И Вика наведе глава и се замисли.

На обяд обаче в стаята нахълта моят пряк началник - Домоядов, величаещ се с титлата главен счетоводител. Мислено благослових Грознуха, който вероятно оттук беше отърчал директно при шефа. Представих му моята "племенничка", а той, разбира се, не пропусна да се изфука, като се представи:

- Приятно ми е - Домоядов, главен счетоводител.

- А какво значи главен счетоводител? - запита съвсем сериозно Вика.

- Ами-и - запъна се Домоядов. - Главен счетоводител, ъ-ъ, значи най-добрият от всички счетоводители.

И се усмихна доволно.

- Чудесно - зарадва се и Вика.

- Нали? - наду се още повече Домоядов.

- Тогава ти ще ми изчислиш колко щастие има в момента по земята и колко още е необходимо, за да бъдат всички хора щастливи.

- Що за глупост! - възмути се началството ми. - Аз не се занимавам с такива детинщини. Моята работа е сериозна и изисква много усилия. Работя ден и нощ, почти не мога да си почивам.

Усмихнах се на ум, като се сетих за това как не може да си почива Домоядов, който всяко лято изчезваше за месец и половина по морските курорти.

- А не можеш ли да ми изчислиш за щастието? - не мирясваше моето джудже.

- Абе, нали ти казах, че това не е в моя ресор - ядоса се Домоядов и гневно се насочи обратно към вратата, но преди това се обърна към мен. - А ти повече не води деца тук. Това да не ти е детска градина. Пък и тези въпроси сигурно от теб ги е научила, какъвто си вятърничав, въобще не ме учудва. Великолепно възпитание й даваш, няма що.

- Значи не можеш - въздъхна тъжно Вика, но вратата вече се беше затръшнала зад Домоядов.

- Така-а - рекох. - Сега ще си имам ядове и с шефа.

- Защо? - погледна ме учудено момиченцето.

- Ами, не знам точно защо - отвърнах. - Но така е прието. Щом нещо не е по кефа на този, който седи по-високо от тебе, значи ще си имаш ядове. Няма значение дали си виновен или не, просто винаги е било така.

- Ай, че интересно - възкликна тя. - Ами не можете ли да се сдобрите и да станете приятели?

- Как да ти кажа - промърморих. - Когато някой стане шеф, той избягва да се сприятелява с подчинените си. Някак си, под нивото му е. А пък и така му е по-лесно, когато трябва да уволни някого от тях.

- Аха - рече разбиращо джуджето. - Също като дядо, когато ме изгони мен.

- Нещо такова - отвърнах.

- Обаче мен дядо още си ме обича, нали? - разтревожи се Вика.

- Разбира се, че те обича - казах. - Та нали ти си осмото джудже. А пък счетоводители като мен с лопата да ги ринеш.

- Къде ще ги ринеш? - не ме разбра тя.

- Абе, много сме - рекох. - Където и да плюнеш, счетоводител ще уцелиш.

- Да се плюе е некултурно - намуси се Вика. - А този Домоядов не е никакъв главен счетоводител, щом не може да пресметне щастието.

- Е, - усмихнах се. - Твърде много искаш от него. Той е най-обикновен парашутист. Не разбира нищо от баланси.

- Ами, като е парашутист, защо казва, че е счетоводител? - сбърчи нос Вика. - Нека ходи да си скача с парашута и да не лъже хората. А пък да си парашутист е хубаво. И аз също искам да скачам с парашут.

- А не те ли е страх?

- Никак.

Да, това момиче наистина беше преживяло много. То не се плашеше от такива като Домоядов и Грознуха, не се страхуваше почти от нищо и най-важното – винаги беше готова да помогне и на другите. Всъщност, аз бях този, който трябваше да се учи от нея, а не тя от мен. Интересно, дали...

- А такива като мен, могат ли да дойдат в света на приказките? - изтърсих смутено аз.

Вика, обаче остана съвсем сериозна.

- Не знам. Може би... ако откриеш пътя... не знам. Та аз самата не мога да се върна. Дядо, разбира се, би могъл да те вземе със себе си и да те отведе. Той може всичко. Но аз... А защо питаш? Нима не искаш да останеш тук?

- А какво да правя тук? - още по-смутено промърморих аз. - А при вас може и да съм полезен, знам ли.

Джуджето се приближи до мен, хвана ръцете ми и без да ме поглежда, заговори.

- Ти трябва да останеш тук. Тук е твоята приказка. И тук ще се случат твоите чудеса. Начинът, по който живееш, не зависи от мястото, където се намираш. Заблуждават се онези, които си мислят, че като сменят дома си, правят живота си по-хубав. Повярвай ми, аз го знам най-добре. Твоята приказка още е далеч от края си, но тя трябва да завърши тук. Дори и да дойдеш с мен, това няма да те направи по-щастлив.

И Вика вдигна поглед към мен и ме загледа продължително, а в очите й, като мънички кристалчета, блестяха сълзи.

На връщане заваля сняг. Студеният вятър, който се беше появил завчера, най-накрая доведе и снежинките, което пък се превърна в истински празник за Вика. Тя подскачаше около мен и с изплезен език ловеше белите капчици, викаше щастливо и ме дърпаше ту за ръкава, ту за чантата.

- Хайде де, раздвижи се малко - изпухтя накрая недоволно, след като всичките й опити да ме развесели пропаднаха. - Какво си се умърлушил? Стига си мислил за Домоядов, виж колко е красиво и как всичко побелява.

- Ъхъ - рекох. - Хубаво е.

- Хайде да танцуваме! - предложи още по-възторжено тя.

- Моля! - едва промълвих.

- Валс. Хайде.

И без да чака повече, тя ме сграбчи и повлече по тротоара. Бързащите пешеходци ни гледаха възмутено, но тя не ги забелязваше, а само се смееше.

- Колко е хубаво - извика. - Искам снегът да затрупа всичко.

- Пепел ти на езика - отвърнах.

- Ау - намръщи се тя. - Защо?

- Защото, като затрупа всичко, тогава няма да мога да отида на работа и Домоядов веднага ще се възползва от това да ме уволни.

- Ами нали и той няма да може да отиде на работа? - недоумяваше тя.

- Той ще успее. Такива като него винаги успяват. А дори и да не отиде, никой не би го уволнил, докато аз съм друго нещо, за мен няма кой да се застъпи.

Но след това забравих за Домоядов, защото все пак танцувахме валс по побеляващия тротоар, а после минахме на танго, а накрая просто се пързаляхме по хлъзгавите плочки.

Когато се прибрахме, бяхме толкова изморени, че едва хапнахме на две, на три и веднага потънахме в леглата. Минута по-късно вече се бях унесъл непробудно. И тогава ми се присъни нещо много странно. Сънувах Вика, която отново седеше на своята любима табуретка в хола, а пред нея беше застанало едно мъничко човеченце, много подобно на нея, облечено с червено якенце и нахлупило смешна шапка с пискюл на главата си. То говореше, а Вика го слушаше.

- Дядо заръча да те взема - каза то. - Послушко си счупи ръката, докато поправяше дядовата шейна и сега без него ще закъснеем с подаръците. А те, както добре знаеш, могат да бъдат правени само от джуджета.

- Аз съм готова - отвърна Вика.

- Николай каза, че е съгласен да се върнеш - продължи мъничкото човече. - Но ако пак си пъхаш носа, където не ти е работа, ще те изгони отново.

- Аз съм готова - повтори Вика.

А след това тя и другото джудже изведнъж се озоваха на улицата, на същата онази улица, на която аз срещнах Вика, когато натискаше звънците. Само че сега всичко тук беше бяло. И те започнаха да се отдалечават, а след тях не оставаха никакви следи и това, кой знае защо ме изплаши. Опитах се да извикам, но не успях, защото видях, че, докато се отдалечават, Вика започва да се смалява все повече и повече, и накрая тя вече беше точно колкото другото джудже. И тогава сънят изчезна, а аз потънах в непрогледен мрак, от който ме извади будилникът чак в седем часа сутринта. Няколко минути се излежавах в леглото, прозявах се, търках очи и се стараех да се разбудя. Но тогава сънят отново изскочи на повърхността и аз се втурнах към хола, където спеше Вика. Или поне трябваше да спи. Ала там нямаше никой и разбрах, че това не е било никакъв сън. Всичко се е случвало наистина, само на няколко метра от мен, а аз говедото, съм къртил като някой стар мечок. Повлякох крак към кухнята и там на масата ме чакаше нова изненада. Върху мъничък лист от тетрадка, беше надраскано набързо: "Още не сме си разказали всички приказки!" А под думите ми се усмихваха едно слънце, огромна снежинка и джудже с лилаво яке и барета на главата.

Ето това беше всичко. Вълшебството бе свършило и аз отново се бях върнал в делника. В делника, при колоните от цифри и мрежите от уравнения. Но сега те се размазваха пред очите ми и аз виждах само активите и пасивите в моя собствен живот, неговите приходи и разходи и най-вече - съвсем нетрайните баланси, които бях постигал. Едва в тези два дни активите бяха успели да надскочат пасивите за първи път от години насам, ала сега, като че ли, балансът отново щеше да бъде разрушен. Оставаше ми само онази бележка. Щом има още приказки за разказване, значи има надежда, значи някой ден Вика може да се върне и значи ще се случат още чудеса. Има още приказки за разказване... Още приказки за разказване...

КРАЙ ?

07. ХII. 1999 г. / 31. ІІІ. 2001 г.

© Мартин Петков, 2001
© Издателство LiterNet, 16. 05. 2002
=============================
Първо издание, електронно.