ПЪТЯТ НА ЪНКЪС

Момчил Николов

web || Разкази

Ънкъс тръгваше на път и това го караше да се чувства отговорен. Знаеше, че ще мине през земи, населени с враждебни хора, невъздържани диви животни и полудиви домашни животни. Обиколи познатите си магьосници, които не бяха кой знае колко добри, но пък помагаха безкористно според силите си. На тръгване баща му, старият Хънкъс, каза:

- Внимавай с храбите. Пази се от тях, защото са много коварни.

После баща му се смали до размерите на малък амулет за късмет и Ънкъс внимателно го положи в гънките на дрехите си. Така беше прието по тези места. Тръгна, без да се обръща, защото знаеше, че ако се обърне, може да види хубавата Кама, която толкова го обичаше, че бе изучила магията за вкаменяване и със сигурност щеше да я използва, ако й се удадеше такава възможност.

Причината Ънкъс да тръгне на път беше основателна. Една сутрин върху гърдите и отчасти върху гърба му се появи географска карта, под която на древен език пишеше: “Тръгни по Пътя.” По Пътя от незапомнени времена никой не беше минавал. Хората от племето на Ънкъс по принцип бяха домошари - земеделски работници, дребни магьосници, и пътуването не беше в кръвта им. Затова Ънкъс първоначално си мислеше, че е станала някаква грешка, и изтърка картата от кожата си, но след няколко часа тя отново се появи и той разбра, че грешка няма. Пътят, по който отдавна никой не беше минавал, го очакваше.

Първите няколко дни вървя между кошерите на работливите северни пчели, които се отнасяха доста любезно с него и дори му даваха по малко мед, ако им разрешеше да го жилнат от време на време по хубавите бузи. Жилванията бяха съвсем приятелски и Ънкъс не се подуваше много. Когато отмина и последния кошер, нещата станаха по-сериозни. Намираше се в земята, където никой от векове не беше свършил нищо както трябва. Слънцето изгряваше и залязваше, когато му падне, земята се тресеше. Елените бяха месоядни, а мечките си лакирваха ноктите. Гъбите растяха, преди да завали, дъждът валеше, когато облаците изчезнеха зад хоризонта. Хоризонт въобще нямаше и Ънкъс се обърка, тъй като това беше най-важният му ориентир, без който картата на гърдите му ставаше безполезна. Той се лута няколко месеца и когато накрая, съвсем отчаян, беше решил да се превърне в крокодил и да рони едри сълзи от мъка, до него безшумно се приближиха храбите. Ънкъс не се уплаши, но ги помоли да се обърнат с гръб, докато се облече, тъй като беше съвсем гол заради магията за превръщане в крокодил.

Храбите се зачудиха, защото нямаха гърбове, а две предници, но за да не смутят Ънкъс, се обърнаха странично. Като се облече, Ънкъс ги покани до огъня си, който беше единственият му приятел напоследък и гореше благодарение на горещите му молби. Храбите насядаха и тогава Ънкъс видя колко много са те. Видя, че цялата поляна е пълна с храби, които вероятно искаха да се сгреят на неговия огън, защото протягаха нетърпеливо ръце към пламъците. Ънкъс се опита да ги заговори, но те му отвърнаха с жестове и диалог не се получи. Тогава един от храбите му даде азбучна карта на жестовете и Ънкъс успя за няколко часа да я изучи достатъчно добре, за да разбере, че храбите искат да го изядат. Това беше неприемливо за него. Помъчи се да им обясни за Пътя, който трябваше да извърви. За доказателство им показа картата на гърдите си, но тя се беше зацапала толкова, че храбите я взеха за нескопосана татуировка. Тогава Ънкъс използва цялата сръчност на ръцете си, за да им обясни колко ценен продукт на еволюцията е, каква изключителна и неповторима личност е той, но, уви, храбите не го разбраха.

Изядоха го и си отидоха доволни там, откъдето бяха дошли, а никой не знаеше откъде точно идват храбите и къде си отиват после. На лобното място остана само амулетът за късмет на Ънкъс, който никой не беше забелязал поради нищожните му размери.

- Казах ли ти да се пазиш от храбите, сине - измърмори старият Хънкъс и се зачуди как ще живее занапред толкова малък и самичък.

© Момчил Николов, 2002
© Издателство LiterNet, 09. 07. 2002
=============================
Публикация в кн. на Момчил Николов "Разкази", Плевен, изд. "ЕА", 1998.