НАЕМАТЕЛЯТ

Момчил Николов

web || Разкази

Луис с недоверие се ослуша. Чукаше ли някой на вратата? Откопча пластмасовите щипки, с които се бе защипал за кревата /причината да се защипва бе силното течение което се появяваше през нощта / и нахлузи чехлите си. С погнуса забеляза, че на пода има около педя мръсна вода, в която вече се бяха завъдили жаби.

“Поне да бяха пъстърви” - помисли си той и прецапа късото коридорче до входната врата. Намери я много трудно, тъй като бе обрасла с мъх и бурени. Сети се, че има шпионка и че е разумно, преди да отвори, да погледне кой чука. Разчисти зелинината, откри шпионката и погледна в нея. Навън стоеше хазаянит му Жерар и нервно потропваше с огромен боздуган по пода.

Жерар, освен хазяин на Луис, беше благородник от стар род. Това обаче нямаше никакво практическо значение, тъй като баща му бе проиграл всичко на зарове. Всичко освен тази порутена сграда. Както и да е, но днес Жерар се събуди, огледа се и като видя, че от любимите му канарчета са останали два малки скелета, лежащи на дъното на сребърната клетка, разбра, че е спал много дълго. Докосна с тъга един от малките скелети и той се разпадна на прах. Разбра, че е спал много дълго. Избръсна се, изми си зъбите и докато сърбаше сутрешното си кафе, се сети, че има наемател, от когото отдавна не беше прибирал наем.

“Мисля че трябва да си плати” - промърмори той и потърси някаква дреха, с която да направи деловата визита. Уви, всичко беше изядено от молците и малките сиви мишки. Успя да открие само една месингова броня, принадлежала на дядо му. Намъкна я с неудоволствие, тъй като тежеше 45 кг, а и му беше малка. След кратък размисъл взе ръждясалия боздуган, който беше подпрян на стената - човек не знае какво може да му се случи, докато си прибира наема за десетилетия. За съжаление не намери никакви обувки и му се наложи да тръгне бос към горния етаж, където живееше наемателят му. Това не беше приятно, тъй като по стълбището бяха израснали розови корали, тъй остри, че крещеше при всяка стъпка и оставяше кървава диря. Освен корали имаше и много животинки, чиято единствена цел беше да го ухапят. Развъртя боздугана и направи на сол розовите корали и хапещите животинки. По този начин, напредвайки като на война, той стигна запъхтян до вратата, на която пишеше ”Луис”, и потропа достатъчно категорично. Дълго време никой не отговаряше и Жерар предположи, че или Луис е умрял, или е глух, или се прави на луд. После се чу шляпане и той облекчено въздъхна. Тука си беше Луис.

Първото нещо, което Луис направи, когато видя Жерар, бе да бръкне в джоба на панталоните си. Откри две дребни монети. Пребърка и другите си джобове и откри още три дребни монети. Повече нямаше. Имаше обаче хубав златен часовник, който за нищо на света не би дал на хазяина си. Смъкна го бързо от ръката си и понеже не можа да измисли нищо, го хвърли на пода, забравил, че там има прекалено много вода. Една жаба, привлечена от лъскавината му, го глътна моментално.

“По-добре там, отколкото у алчния хазяин” - въздъхна Луис. След това отвори рязко вратата и изкрещя истерично право в лицето на алчния си хазяин:

- Нямам пари!

Жерар, който в интерес на истината не беше чак толкова алчен, се дръпна назад и зае отбранителна позиция.

- Но наемателите трябва да си плащат - каза той с надеждата, че Луис ще се вразуми.

- Не всички - заинати се Луис, - някои наематели не трябва да плащат. Наемателите на такива гнусни, студени и опасни за здравето жилища не би трябвало да плащат нищо!

- Да, ама няма такъв закон - направи крачка напред Жерар и стисна по-здраво боздугана си, - освен това ти не си плащал много време и ако не си платиш, ще се наложи да те изхвърля!

- Опитай се само - изръмжа Луис и затръшна вратата.

Жерар поседя малко. После си тръгна, размахвайки енергично боздугана си, превръщайки останалите здрави розови корали и хапещи животинки в сол. Трябваше да измисли нещо. Не беше достойно да се даде на един наемател. Обади се в полицията, но там му казаха, че си имат достатъчно работа и че, ако иска, да напише оплакване и да си го завре, нали знае къде. И Жерар се отказа да пише оплакване и да чака помощ от полицията. Трябваше да се справя сам. За щастие се сети, че баща му заедно със сградата му беше завещал и няколко съвета как да се оправя с нагли наематели. Беше ги написал на гърба на един свой портрет и на Жерар не му оставаше нищо друго освен да обърне картината и да прочете:

“Спри му тока” - беше първият съвет, който за жалост се обезсмисляше, тъй като на Луис отдавна му бяха спрели тока.

“Спри му водата” - гласеще вторият съвет, но и той не беше добър, тъй като, ако я спреше, по-скоро щеше да направи услуга на на Луис. По-добре да си стои наводнен.

“Извикай шантавия Мартин и го пусни да натроши кокалите на негодника” - беше последният от съветите. Е, това вече беше нещо умно. Извика няколко пъти и шантавият Мартин накрая изпълзя изпод леглото.

- Слушам ви, господарю - рече той, докато се протягаше и изтърсваше прахта от черния си кожен костюм, който обвиваше плътно якото му тяло.

- Имам проблем с един наемател.

- Неще да плати, а - ухили се шантавият Мартин, но това не се забеляза, тъй като главата му беше покрита с черна кожена качулка с две дупки за очите. На мястото, където трябваше да бъде устата, имаше метален цип. Жерар дръпна ципа и видя хубавата му усмивка.

- Точно така - потвърди той - не ще да плати.

- На мене всеки плаща - изрева шантавият Мартин и се втурна към жилището на Луис.

Жерар не го последва, но остави вратата отворена, за да чува как се развиват събитията.

- Отваряй, мръсна гадино - крещеше шантавият Мартин, - плащай си, дърта дрипо! Давай мангизите, птиче лайно миризливо…

Жерар си запуши ушите, защото все пак беше благородник и не можеше да слуша подобни вулгарни изрази. Когато ги отпуши след няколко минути, вече се чуваха пронизителни писъци. Явно пищеше Луис. Сложи отново ръце върху ушите си, твърдо решен да не ги маха оттам, докато не свърши всичко. Доста време измина, докато всичко свърши и шантавият Мартин се завърна.

- Това имаше животното - рече той и изсипа пет дребни монети върху масичката, покрита с лилава мушама.

Жерар взе една монета и я огледа внимателно отблизо. Беше стара и ръждясала, с дупка по средата.

- Е, и сега - запита той, - какво да го правим?

- Ми кво - изсумтя Мартин и се почеса по задника, - аз вече го изхвърлих. Така де, като няма повече от пет.

Жерар се приближи до прозореца и погледна надолу към тротоара. Нищо не видя, защото стъклото беше зацапано с милиони черни и милиони бели точици. Белите точки бяха повърнатото от мухите, а черните - нааканото. Усетил затруднението му, шантавият Мартин се приближи и услужливо строши стъклото с лакът. Сега вече тротоарът се виждаше. Върху него, проснат по очи, лежеше Луис.

- Не мърда - констатира след няколкоминутно наблюдение Жерар.

- Че защо ви е да мърда - зачуди се Мартин и се изплю през строшения прозорец. Прозя се и затвори ципа на устата си. После тромаво се напъха под леглото, откъдето беше изпълзял.

Жерар се повъртя малко. Закова накриво един шперплат върху строшения прозорец и също се прозя. Спеше му се. Седна на дивана и само след пет минути заспа.

Жабата, която беше глътнала златния часовник на Луис, умря твърде бързо, тъй като храносмилателната й система беше несъвършена.

© Момчил Николов, 2002
© Издателство LiterNet, 09. 07. 2002
=============================
Публикация в кн. на Момчил Николов "Разкази", Плевен, изд. "ЕА", 1998.