НАБЛЮДАТЕЛЯТ

Момчил Николов

web || Разкази

Антоан влезе в шумното кафене и се огледа за свободна маса. Свободна маса нямаше, но имаше маса с едно свободно място. Антоан се приближи и срамежливо запита дали може да седне. Около масата седяха трима души - двама мъже, Борис и Филип, и една дама - прелестната Жаклин.

- Ама, разбира се - рече Борис и се примъкна още по-близо до Жаклин, - седнете.

Филип също придърпа стола си до Жаклин и каза:

- Да, седнете, нямаме нищо против.

- Да, разбира се - намигна му хубавата Жаклин, която се оказа плътно притисната отляво от Борис и отдясно от Филип.

Антоан седна и мигом до него долетя пъргав сервитьор.

- Какво ще обича господинът? Както обикновено?

- Но аз никога не съм идвал тук - измърмори Антоан объркан.

- Ясно - грейна келнерът, - значи едно биволско мляко и един коняк.

И изчезна със светкавична скорост.

- Минаха ви - отбеляза прелестната Жаклин, - тук млякото е с твърде съмнителен произход, а и е безбожно скъпо.

- Колко? - притесни се Антоан, който нямаше много пари в джоба си.

- Осем.

- Ооо - възнегодува срещу тази несправедливост Антоан, но твърде късно - сервитьорът вече поставяше пред него метална купичка с мляко.

- Мога ли да се откажа? - запита все пак той.

- Не става - отсече келнерът и така го погледна, че уби желанието му за спор.

- Но конякът е хубав - опита се да го утеши Филип. Всъщност той опипваше прелестната Жаклин и го каза, за да отвлече вниманието.

- Не чак толкова - възрази Борис, който също опипваше прелестната Жаклин, - в “Куцата жаба” е по-ароматичен.

- Да, но пък там няма климатик и чашите са винаги мръсни - каза келнерът, който неволно подслушваше разговора им на около метър от масата. Ръцете му бяха свити в юмруци. Явно гореше от желание да се сбие с някого.

- Ама вие защо си пъхате носа, където не ви е работа. Я марш оттук - сгълча го Жаклин.

Келнерът си тръгна обиден, като изпсува достатъчно високо, та да бъде чут, но Филип и Борис се направиха на глухи. Предпочитаха да опипват прелестната Жаклин пред това да се бият с циничния келнер.

- А вие с какво се занимавате, ако не е тайна? - попита прелестната Жаклин, като в същото време се мъчеше да разбере коя от ръцете е на Филип и коя - на Борис.

Антоан се смути, защото не беше лесно да обясни с какво се занимава.

- Аз - започна той, - ами аз съм наблюдател.

- Оо, колко вълнуващо - простена Жаклин и по лицето й изби червенина. - И какво точно наблюдавате?

- Ами, много неща - света, в който живеем, хората, дърветата, колите... всичко - разпали се Антоан, който не бе предполагал, че може да развълнува някого само със споменаването на професията си. - Разбирате ли, сутрин си правя кафе и сядам пред прозореца. Гледам какво става навън, фотографирам, водя си записки, отбелязвам различните събития, които се случват. След това анализирам и правя математически модели на Света, в който живеем. По този начин го разбирам, без да влизам в пряк контакт с него.

- Значи наблюдавате живота, без да се намесвате в него? - учуди се Борис. - Това не е ли малко... как да кажа...

- Ексцентрично? - подсети го Антоан. - Може би, но ми харесва да виждам всичко, да знам всичко за хората и техните навици, без те да подозират моето присъствие... Госпожице, какво ви става, за Бога!?

Прелестната Жаклин стискаше с всичка сила дръжките на стола. Лицето й беше червено. Беше прехапала хубавите си устни и се мъчеше да не изкрещи от огромното удоволствие, което изпитваше в този момент.

- О, нищо й няма - измъкна ръката си на масата Борис.

- Наистина нищо й няма - измъкна и своята ръка на масата Филип, - от време на време получава такива емоционални кризи, но те не са болезнени за нея, повярвайте ми. След минутка ще се оправи.

- Дайте ми дванадесет - изръмжа келнерът, който отново беше някъде наблизо, - осем за млякото и четири за коняка.

Антоан извади портмонето си, отвори го и отброи тринадесет. След което стана и си тръгна, защото мразеше шумните места. Жаклин отиде до тоалетната да се измие, защото бедрата й лепнеха.

Борис и Филип си намигнаха съучастнически, защото се бяха справили добре.

Келнерът се зарадва на бакшиша, но не много, защото очакваше повече.

Никой от тях обаче не знаеше за Морис - дребничкия брюнет, който седеше на бара и внимателно ги наблюдаваше.

Морис пък не знаеше за Курт - палавия син на собственика на заведението, който беше инсталирал миниатюрна камера между две бутилки вермут, право срещу лицето на Морис, и сега се забавляваше, като го гледаше как се поти.

© Момчил Николов, 2002
© Издателство LiterNet, 09. 07. 2002
=============================
Публикация в кн. на Момчил Николов "Разкази", Плевен, изд. "ЕА", 1998.