КУЧЕТО НА ИСАК

Момчил Николов

web || Разкази

Цялата история започна съвсем обикновено. В неделя Исак ме помоли да наглеждам кучето му за няколко дена. Съгласих се, защото обичах животните, а Исак беше свестен човек и заслужаваше да му свърша услуга. Той се зарадва и набързо ми обясни какво трябва да правя - кога да извеждам Бенджи, кога да го храня. Накрая, спомням си много добре, ми каза:

- Не му се доверявай!

Тогава не обърнах внимание на думите му, но сега дълбоко съжалявам. Доверих се на Бенджи още при първата разходка. Оставих го да ме води и той ме помъкна по непознати улици. Вървяхме, докато стигнахме някаква запустяла къща. Бенджи пожела да влезем вътре, а аз въобще не се съпротивлявах. Доверих му се и влязохме. Така попаднах на това странно място, което е трудно да опиша, въпреки че съм писател, защото то постоянно се мени. Все пак опитвам се да ви представя нещата такива, каквито съм ги видял и усетил.

Понеделник

Не знам какво е това странно място, но предполагам че е замък, защото има дебели каменни стени /понякога/, а по тях висят портрети, които са ту на достолепни мъже със саби, ту на жени със заоблени брадички и смешни къдрици. По стените още има факли и те горят. Стените от време на време стават стъклени и аз виждам, че отвън сме заобиколени от вода, в която нещо плува, вероятно крокодили, защото за миг зървам един доста характерен гръб. Освен това водата е леко кървава. Бенджи е изчезнал, но след малко се връща с друго куче, което има едно синьо и едно кафяво око. Двете кучета ме гледат, а после Бенджи се качва върху другото. Седя като хипнотизиран и в един момент схващам, че това вече не са кучета, ами мъж и жена. В същия момент разбирам, че аз съм куче. Разбирам го по непреодолимото желание да помахам с опашка и да се разлая. Разлайвам се, и то силно. Мъжът се надига от жената и приближава към мен като оная му работа заплашително се клати. На мен ми се ще да побягна, но не мога, нещо ме кара да лая по-силно и да се зъбя. Мъжът ми удря няколко ритника, които за щастие не са по главата, но са достатъчни, за да разбера какво означава изразът ”бито куче”. Заскимтявам, а мъжът се връща при жената, която го чака с разтворени бедра. Замижавам и покривам главата си с лакти.

Вторник

Отново съм човек. Седя на дървен стол и стискам в коленете си чугунен леген, пълен с топла вода и пяна. Някаква бабичка ми бръсне главата.

- Графът ще дойде - казва тя с напевен глас, - трябва да те избръснем.

- Кой е графът? - питам аз.

Бабичката спира да ме стърже по главата и ме поглежда изумено.

- Как кой е? Аз съм граф Николски, но не по това време на денонощието.

След няколко часа тя наистина се превръща в граф и двамата отиваме да пием вино в трапезарията. Прислужва ни втора бабичка, досущ като тази, от която се пръкна графът. Усетил моето смущение, графът ме успокоява, че тази ще си остане такава до края.

- До края на какво? - питам аз, но не получавам отговор.

Граф Николски се оказва доста приятен събеседник, но слаб пияч /какъвто всъщност съм и аз/ и след известно време сме абсолютно пияни. Въпреки нетрезвото си състояние графът упорито продължава да мълчи, когато му досаждам с въпроси относно мястото, на което се намираме, и по нататъшнага ми съдба.Сигурно вече е минало полунощ, когато той ме хваща за ръката и ме помъква да видим нещо. По-точно да чуем. Спираме пред една желязна врата и наостряме слух. Зад вратата се чуват похотливи женски стенания.

- Какво е това ? - фъфля аз, като предварително съм се подпрял на стената, за да не падна.

- Не знам - фъфли графът, - но стене адски похотливо.

И се засмива така гръмогласно, че от дупките в каменните стени излитат прилепи. След това графът ляга пред вратата и захърква.

Сряда

Пак пием с графа и пак слушаме похотливите стенания. Тази нощ обаче аз спя пред вратата. Бенджи го няма още. Относно мястото и бъдещатата си съдба също нищо не съм разбрал, но безпокойството ми се засилва, и то смятам, съвсем основателно.

Четвъртък

Тази сутрин, в един от редките моменти, когато стените на замъка са стъклени, виждам нещо, което ме озадачава. Три момчета, които изглеждат съвсем нормално /искам да кажа, че приличат на всички други момчета, живеещи в света, от който идвах/, монтират някаква конструкция върху покрива на отсрещното крило на замъка. Махам им с ръка, но те не ме забелязват. Да викам е безсмислено, едва ли ще ме чуят. Стените се превръщат в каменни. По обед стените отново стават стъклени. Момчетата все още са на покрива. Нещо повече, скачат с еластично въже право надолу към езерото с крокодилите. Гледам захласнат как някой от тях се засилва и полита с вик. Плясва водата и се издига нагоре, теглен от еластичното въже. После пак надолу и пак нагоре, докато спре. Тогава другите момчета го изтеглят обратно на покрива. Красива гледка, но не мога да разбера защо го правят. Крокодилите в езерото също не разбират защо го правят, но това не им пречи да протягат зъбатите си муцуни и да се опитват да докопат хлапетата при всеки безрасъден скок. Стените скоро отново стават каменни и нищо не се вижда. Чакам до вечерта, но безрезултатно - остават си все такива - непрозрачни. Граф Николски се появява и обявява, че тази вечер няма да пием /било ден за защита на черния дроб/, а ще играем шах. Отиваме в залата за шах, която е с размерите на футболно игрище. Това не бива да ви учудва, тъй като самите фигури са с човешки размери и се местят доста трудно от нетрениран човек. Издържам до тринадесетия ход и се предавам, защото повече нямам сили. Графът е много щастлив - за пръв път му се случва да победи някого така лесно. Не знам, но ако играем на нормална дъска, сигурно ще го разнищя.

Бенджи все още го няма.

Петък

Стените са прозрачни. На покрива има само две момчета. Скоковете, които изпълняват, са по сложни и по рисковани - потапят във водата главата и горната половина на гърдите си. При тези изпълнения не е трудно да разбера къде е третото момче. Усещам ръка върху рамото си. Обръщам се. Граф Николски, кой друг.

- Гледаш ли?

- Гледам - отвръщам аз, - но не мога да разбера защо го правят.

Графът свива рамене.

- Опитват се да се измъкнат оттук. Оня, дето го изядоха крокодилите, ми каза, че долу, под водата, се виждал площадът пред Айфеловата кула.

- Как е възможно?

- Не знам. Каза още, че това било идеалното място за каране на скейборд. Какво е това скейборд?

Не му отговарям, защото в това време един крокодил успява да захапе едно от момчетата. На въжето остават да се клатят нагоре-надолу краката му. Не издържам и повръщам нещо жълтеникавозелено върху стъклената стена.

Събота

Бенджи все още го няма, но откривам малко кучешко лайно и за това предполагам, че е някъде наблизо и скоро ще се появи. Разстроен съм от вчерашната случка и затова предпочитам да не гледам опитите на останалото живо момче да стигне до Париж. Всъщност то май няма намерение да прави опити, защото е на покрива без въже. Стои на ръба и гледа надолу. После изведнъж скача и потъва във водата. Повече не се показва, но и водата не става кървава, така че може би е имал късмет и е стигнал до Париж. Това пооправя малко настроението ми. Тръгвам да търся граф Николски, за да му предложа партия шах на нормална дъска. Той обаче в момента е бабичка и ми предлага да ми обръсне главата. Съгласявам се. Привечер бабичката се превръща в граф Николски и играем шах на нормална дъска. Разнищвам го. Забравих да спомена, че се бяхме обзаложили: ако той спечелеше, нещо, което не стана, аз трябваше да вляза при Стенещата. Ако аз спечелих, както стана, той трябваше да ми каже как да се измъкна оттук.

- Скачай - каза ми той и аз бях сигурен, че друг начин няма.

Неделя

Бенджи най-после се върна. Пораснал е с около 30 см и като че ли е станал по умен, защото възпитано ме пита как се чувствам.

- Зле - отвръщам му - и то заради теб.

- Извинявай - вика Бенджи и виновно навежда глава.

Погалвам го зад ушите. Какво ли друго мога да направя?

Понеделник

На покрива съм. Долу е езерото. Вижда се и един характерен гръб, но доста далеч от мястото, където възнамерявам да скоча. Колко ли още има които не виждам? Чудя се какво да направя. Да хвърля първо Бенджи, като евентуална примамка, която да отвлече вниманието от мен, или да скочим едновременно. Бенджи ме гледа тъжно.

За миг зървам лицето на граф Николски, който ни наблюдава от мястото, където аз наблюдавах момчетата в предните дни.

Скачаме…

© Момчил Николов, 2002
© Издателство LiterNet, 09. 07. 2002
=============================
Публикация в кн. на Момчил Николов "Разкази", Плевен, изд. "ЕА", 1998.