КАРТИНАТА

Момчил Николов

web || Разкази

Рафаело мислеше за себе си в трето лице като за стойностен и талантлив художник. Седеше, небрежно отпуснат в коженото си канапе, и суетно скубеше с пинсета белите косми по гърдите си. Нямаше основание да бъде недоволен. Преди няколко минути беше отпратил най-младата си любов - четиринадесетгодишната Ани, която не чукаше, защото му беше приятно да общува с девствени момичета. Имаше и още много любовници, които чукаше, защото и това му беше приятно. Продаваше скъпо картините си, живееше охолно.

И точно на този етап от живота му на вратата се позвъни. Рафаело остави пинсетата и с един скок отвори. Навън нямаше никой, който да го похвали за бързината му. Само една средно голяма картина беше подпряна на стената, боядисана с розов латекс. Рафаело я взе, като недоумяваше кой ли може да я изпраща и защо, и откъде накъде. На гърба й пишеше “Портрет на Мугли”. Рафаело се отдалечи на два-три метра, присви очи и започна да изучава подробностите в портрета. Тъмните кръгове под очите на Мугли бяха едва забележими. Бръчките по челото му - едва загатнати. Косата - с естествен златист цвят. Очите - зелени. Носът - интелигентен. Устните - мъжествени. Прекрасен портрет, който нямаше да му даде покой в следващите седмици и щеше да мачка самочувствието му на добър художник. Взе картината и я отнесе в един опасен ъгъл, като се надяваше, че плъхът Леонардо ще мине и ще я изгризе до такава степен, че да я направи абсолютно неконкурентноспособна. Това беше пълна утопия. Плъхът Леонардо въобще не съществуваше в реалността, а дори и да съществуваше, Рафаело би го застрелял моментално, за да не гризе неговите собствени платна. Съвсем реален беше обаче плъхът Винченцо, но пък, уви, Рафаело не подозираше за неговото съществуване. Затова не можеше да проумее кой гризе платната му.

Реалният Винченцо мина покрай картината, на която пишеше “Портрет на Мугли”, но дори не я докосна. От три дена не ядеше картини, защото имаше достъп до обширната библиотека на Рафаело, където кротко си лежаха вкусни томчета от прекрасна хартия, много по-безвредни за здравето му от маслените бои, с които платната на Рафаело бяха пропити. От тях получаваше киселини и от време на време епилептични гърчове, които му напомняха за дните, когато беше опитен плъх в един институт за космически изследвания. Поради тази причина той подмина картината и продължи към банята, където се надяваше да намери ароматичен сапун за десерт. Вървеше по пътечката от сребристи косми, които Рафаело небрежно бе разпилял. В банята го чакаше неземна гледка. Голият Рафаело, тлъст и бял, лежеше в едно пластмасово корито и с мухобойка в ръката напразно се мъчеше да отпъди надвисналата зад малкия прозорец луна. Розов и апетитен, сапунът лежеше върху мозайката, толкова примамлив, че дори и силно развитият инстинкт за самосъхранение не можа да удържи Винченцо на място. Той се втурна напред. За малко не се преби, тъй като беше забравил, че се намира в баня и подът е хлъзгав. Докопа сапуна и го изяде на три хапки. Отвеяният художник не забеляза нищо, тъй като бе ангажиран с надвисналата през прозореца луна. Всъщност това не беше истинска луна, а специален светлинен ефект, който съседът му беше измислил, за да го дразни, докато се къпе. Вероятно защото Рафаело тайно закопаваше мъртвите си четки в зеленчуковата му градина и по този начин стресираше морковите и картофите.

На сутринта обаче, когато слънцето изгря, светлинният ефект престана да действа и Рафаело се съвзе. Излезе от пластмасовото корито, като набързо откри закона на Архимед и мръсните си гащи, с които беше запушил една пробойна на своето подсъзнание. След кратък размисъл реши да ги остави там, защото не се знаеше какво може да потече, ако отпуши пробойната. Избръсна се пред сребърното огледало и с удивление установи, че лицето му се е променило точно така, както щеше да изглежда след двадесет и пет години на един негов автопортрет, нарисуван със спрей в тоалетната на цирка.

“Това е абсурдно - помисли си Рафаело, - та аз никога не съм ходил на цирк.”

И заплю огледалото, тъй като беше твърде объркан, за да стори каквото и да е друго. Напусна враждебно настроената към него баня и внезапно попадна в едно абсолютно непознато измерение на Света, в който живеем. Там нямаше кой знае колко неща. Два-три изпочупени стола и един магазин за рибарски принадлежности, от който излизаха учудени знаци за ъгъл (<) и трескаво обменяха валута и мисли.

“И доколко това е реално” - зачуди се Рафаело.

- Въобще не е реално - изхили се някой с дълга опашка и малки очички.

Това беше плъхът Леонардо, който се чувстваше съвсем естествено в това измерение.

- Аха, това си ти, Леонардо - изпищя истерично Рафаело, - Леонардо, дето ми яде платната!

- Нищо подобно - обиди се Леонардо, - това въобще не е реално и аз въобще не съществувам.

След което за доказателство върна Рафаело в реалния свят, където прекрасният портрет на Мугли стоеше съвсем непокътнат. Достатъчен повод Рафаело да се хвърли в размисъл относно стойността на своето собствено изкуство.

А всъщност просто трябваше да си купи котка.

© Момчил Николов, 2002
© Издателство LiterNet, 09. 07. 2002
=============================
Публикация в кн. на Момчил Николов "Разкази", Плевен, изд. "ЕА", 1998.