ЗМИЯТА

Момчил Николов

web | Фрагменти от стая

Истински змии не бях виждал. Не съществуваха. В никакъв случай. Змийските глави, които намерих в чашите за кафе, бяха просто шега. Изхвърлих ги на котката си, която моментално ги изяде. Всъщност и котката ми беше шега. Така мисля.

По-късно, на обед... Не, трябва да разказвам по подробно - не мога направо от закуската да прескоча на обяда - такива скокове в реалния свят не съществуват, нали?

След кафето си взех душ и с леко отегчение наблюдавах как гъвкавите змийски тела, обезглавени естествено, се точеха едно след друго през крана на ваната. Нямаше спиране - когато ваната преля, телата започнаха да падат върху светлосиния под. Групираха се на малки купчинки - четири в ъглите, три в средата. Купчинките растяха много бързо и скоро се сляха. Змийската маса започна да нараства във височина. Когато стигна до гърдите ми, от душа, точно над мен, бликна мощна струя от съвсем тънки змийчета - кажи-речи колкото конец. Не може да се отрече - изпълнението беше изпипано до съвършенство и постигна целта си - прогони ме от банята, преди да съм измил косата си.

На обед... не още е рано за обед...

След душа, освежен, седнах пред компютъра и започнах да пиша разказ. По поръчка, естествено, аз други не пиша. Само поръчкови. Изобщо не ми пукаше, че поръчителите ще използват фантазията ми за най-долни цели. Отдавна беше престанало да ми пука - важното беше да изкарвам мангизи, да ям сникърси и да чукам истински жени, които после не изчезваха, ами си миеха задниците на бидето. Трябваше да измислям всевъзможни гадости, групирани в четири раздела:

1. Любов, омраза, ревност, чувство за вина, убийство от ревност.

2. Hard sex.

3. Horor - този раздел беше твърде свободен и включваше художествени произведения, въздействащи върху емоционалната сфера на крайния потребител и предизвикващи неприятни преживявания в широк спектър - от леко раздразнение до неуписуем ужас. Повечето от съвременните автори работеха в този жанр. Съвсем обяснимо - horor разказите се заплащаха три пъти по-добре от любовните.

4. Психошоуметаморфоза - един сравнително нов жанр, в който аз, като по консервативен все още, не бях работил. Доколко съм чувал, крайните потребители издържат най-много на четири-пет минутен текст.

Може да се каже, че бях добър писател. Поръчителите винаги оставаха доволни, а крайните потребители изобщо не разбираха откъде им е дошло. Голям плюс за разказите ми беше това, че въздействаха върху широк кръг - на практика резистентните бяха под два процента - направо блестящо постижение. Друго предимство, което ме извеждаше едни гърди пред конкуренцията - бях много продуктивен. Пишех страшно бързо и в гилдията се носеше слух, че съм неизчерпаем. Слуховете донякъде бяха верни - в черепната ми кутия наистина бъкаше от идеи, за които, колкото и да е странно, изобщо не подозирах, преди да седна зад клавиатурата. Май наистина бях гениален, но това е друга тема. Нека се върнем към актуалната ситуация, която се опитвам да ви разкажа почти в реално време. Както можете да предположите, в компютъра ми също гъмжеше от змии, които без никакво колебание плъзнаха по бюрото ми. Пълна досада, която изобщо не можа да наруши творческото ми вдъхновение. Писах както обичайно - два часа и половина. После - обяд.

Така, ето че стигнахме и до обяда. Седнах аз на стъклената маса в трапезарията и зачаках оня малък кретен, който приличаше на мазен италиански сервитьор, да се дотъркаля с кльопачката. Не се и надявах да ми се размине със змиите. Нямаше да ми се размине. В никакъв случай. Не знаех само откъде ще изпълзят. Точно тук, в кухнята, според мен, щеше да проличи въображението и майсторлъка на автора, съчинил цялата тая битова зоо-horor история. Ако змиите тръгнеха от крановете на чешмата, просто щях да се изсмея - банално и скучно до болка. Не, не вярвах да излязат от крановете - едва ли някой беше толкова наивен, за да си мисли, че ще може да впечатли точно мен с нещо толкова безинтересно. Тогава откъде? От контактите, от шарките на килима, от кафеварката, от малките саксийки с истински кактуси, от телефонната слушалка?

Чаках цели три минути, но змии не се появиха. Никакви ги нямаше. Нещо не беше наред. Малкият кретен, който приличаше на мазен италиански сервитьор, също го нямаше. И това не беше нормално - прислужниците от този модел бяха много бързи. Извиках го по име, доста нервно, направо си изкрещях. Чу се шум от движение на гумени колелца по пластмасов под - идваше. Точно след две секунди цъфна на вратата. Зализаната му косица лъщеше, като че ли беше излял цяло шише брилянтин върху нея. Пък може и да беше, знам ли. Донеси ми храна, рекох много строго. Не помръдна. Донеси ми храна, повторих още по-строго. Пак не помръдна. Стоеше вцепенен и зяпаше с ококорени очи. Пълен блокаж. Длъжен си да ми се подчиняваш, скапан, малък боклук - това бяха думите, които трябваше да му изкрещя право в лицето, за да го изкарам от вцепенението. Вместо тях произнесох следното:

- С - с - с - с - с - с - с - с - с - с............

И разбрах защо змиите се бавят. Змии нямаше да има. Историята не беше битов зоо-horor. Беше психошоуметаморфоза. Змията бях аз.

© Момчил Николов, 2002
© Издателство LiterNet, 22. 08. 2002
=============================
Публикация в кн. на Момчил Николов "Фрагменти от стая", С., изд. "Леге артис", 2000.