ПРЕПЛИТАНЕ

Момчил Николов

web | Фрагменти от стая

1.

Леа забеляза Оранжевото кълбо в края на нощта, когато звездите избледняваха, а Слънцето все още се спотайваше някъде в морето. Студът, макар и невидим, бе съвсем реален и неприятен. Той бе една от причините за нейното пробуждане. Другата, главоболието, бе не по-малко неприятна. Уиски, джин… И онази дяволска трева… Повдигна й се от представата за погълнатото. Извърна се надясно и усети парещокиселия вкус на стомашно съдържимо в хранопровода си. Очите й се насълзиха от напъна и околния свят, пречупен в бистрата солена течност - море, небе, скали - се сля в сива цапаница. И точно тогава, ненадейно, сред сивия хаос се появи Оранжевото кълбо - ярко, закръглено, голямо колкото топка за тенис. Леа светкавично избърса с ръкав насълзените си очи и нещата от света заеха обичайните си позиции - морето, там където трябваше да бъде море, небето, там където трябваше да бъде небе, скалите… Само Оранжевото кълбо остана да виси нелепо в пространството - на около метър от главата на Леа. После кълбото бавно се премести и застана над гърдите й - голи и изгорели от слънчевите бани предния ден. Към уплахата на Леа се прибави и известно неудобство. Тя опита да се прикрие, но Кълбото ускори пулсациите си. Явно искаше да гледа гърдите й. Леа примирено въздъхна и затвори очи, стискайки силно клепачи. Това беше последното й, детско спасение - обяви опасността за несъществуваща, за сън и всичко ще бъде наред. “Трябва да го зашием” - чу Леа женски глас с приятна интонация. В главата си, вътре. “Да го зашием ли - учуди се Леа, - кого да зашием?” “Слънцето - отвърна гласът, уловил учудването й, - трябва да зашием Слънцето за Небето, а Небето за Земята. Така винаги ще бъде ден и моите малки деца няма да се страхуват от мрака и капаните.” “Твоите малки деца - рече на глас Леа и отвори очи - какви са твоите малки деца?” “О, моите малки са най-красивите малки на света - почервеня от гордост Оранжевото кълбо - но мракът ще ги погуби. В мрака малките са безпомощни и затова трябва да зашием Слънцето към Небето, но не много високо, защото ще изгори всичко.”

Кълбото се издигна на няколко метра. След това полетя с много голяма скорост към хоризонта, където Слънцето, голямо и самоуверено, набираше височина над морето. “Пука му на него за нещастното Оранжево кълбо, което иска да го спре” - помисли си Леа и въпреки драматичноста на момента се обърна надясно, за да довърши повръщането си. “Господ обича анимацията” - хрумна й кой знае защо.

2.

Вълчицата разказва приказки за човеци. Вълчетата се свиват. Треперят. Козината им настръхва. Особено на врата, където сивобелите косми са най-чувствителни към страха. “Човек - пушка - бум - кръв - боли - говори старата вълчица и жълтите й очи се свиват от спомена за болката. - Капан - щрак - ауу -ауу…

Вълчетата едно по едно заспиват. Старата ги близва по главите. Мисли си, че са научили полезни нещо от историите, които им разказва. Животът е трудно нещо и без полезни знания за него не може да се оцелее. Вълчицата се уверява за последно, че нейните малки спят. После се надига и тихо напуска леговището си. Трябва да намери храна, защото те утре ще бъдат отново гладни. Не е лесно да намериш храна. Сигурно ще й се наложи да ходи чак във фермата, от другата страна на бетонното шосе, разполовяващо полето. Тя тръгва натам, водена от любовта към децата си.

3.

Фабиен се стягаше. Измъкна от стария орехов гардероб дебелата си зимна шуба. Не беше я обличал отдавна, т.к. се бе случило необичайно топло. Налагаше се обаче да я вземе - минувачите по улицата му хвърляха презрителни погледи, като го виждаха, че е без връхна дреха. Даже и черните, колкото и тъпи да бяха, носеха разни палтета, най-често бели, на карета, с два реда зеленикави копчета отпред и един джоб с цип отзад. При мисълта за цип лицето на Фабиен се сгърчи от болка. Всеки път, когато някой кажеше или пък той си помисляше: цип - лицето му се сгърчваше от болка . Като малък си беше прищипвал пишката с цип. Това бе причина сега да ходи с панталони, които се закопчаваха с копчета или с клинове, но само черни. Изтупа шубата си и с огромно удоволствие погали вълчата й яка. Беше одрал кожата за яката неотдавна от убит вълк на пътя. Облече я. Почувства разликата. Шубата стопли застаряващото му тяло и възвърна в него забравеното усещане за дивото и примитивно начало. "Аз съм един съвършен хищник” - каза си Фабиен и усети как устата му се изпълва със слюнка. Взе огнехвъргачката, вещ, която наскоро бе закупил от антикварния магазин, и излезе на улицата. Миризмата, която черните излъчваха, беше прекрасен ориентир.

4.

Оттегчен от равните блатисти полета, съвсем статични и лишени от мистичното очарование на живота, Ото дръпна избелялото зеленикаво перденце. Нерадостният външен свят изчезна и остана само нерадостният вътрешен свят на автобуса, който също беше достатъчно противен. Повече перденца обаче нямаше и затова след кратко колебание той затвори очите си. Не му се щеше да заспива, тъй като поради неудобната поза със сигурност щеше да захърка. Устата му щеше да се разтвори и неизбежната нишка от лиги щеше да се проточи към новото му сако. Неприятно протегна ръката си, достатъчно дълга, за да достигне поставката, за гледка, която не желаеше никой от останалите пътници да вижда. Смяташе, че лигите са нещо съвсем интимно, което не трябва да бъде излагано на показ. За да устои на изкушението на съня, той протегна ръката си, достатъчно дълга, за да достигне поставката за багаж над главата му. От опит знаеше, че шофьорите оставят твърде често на поставките за багаж различни излишни им неща. Той не се интересуваше защо го правят, но му беше интересно да установява какви са те само с пръстите си. Този път се беше подготвил да докосне нещо много студено /обикновено предметите биваха метални и студени/, но нещото, което посрещна пръстите му, беше със съвсем малко по-хладно от температурата на кожата му. Гладко. Бързо определи големината му. Черинадесет, петнадесет сантиметра дълго и три-четири широко. Подложи го на натиск и то се огъна. Вероятно предметът беше от гума или някаква мека пластмаса. Дотук добре. След това пръстите, концентрирали в своите върхове целия му опит и интуиция, започнаха да изучават формата - извивките, изпъкналите части, хлътналите части, взаимоотношенията между тях и логиката на тези взаимоотношения. Предметът му беше съвсем непознат. Не можеше да свърже информацията, която получаваше от сетивата с никакъв конкретен образ в паметта си. Какво ли можеше да е оставил проклетият шофьор там? Някаква част, съединение, уплътнение или бог знае какво от сложното и съвсем далечно от него устройство на автомобила? Повдигна го - беше доста тежичко, следователно плътно, а не кухо. Ами ако е нещо ценно и скъпо, което е приятно да притежаваш? Ръката му инстинктивно се сви около предмета. Предметът не реагира по никакъв начин - просто прилепна към дланта така, като че ли бе създаден за нея. Тогава той ловко и много бързо го прибра в джоба си, без да гледа. Неподозирано облекчение. Като че ли бе свършил нещо изключително важно, нещо, което не е знаел, че трябва да направи, но което е било нужно да направи. “Колко ли много такива неща трябва да свърша, за да се почувствам щастлив, господи? - помисли си Ото - и как ли да разбера за тях?”

Зададе си този въпрос около двадесет пъти и като не успя да си отговори, заспа с мъгливото заключение, че щастието е мит. Захърка, а лигите му потекоха към новото сако през полуотворените му устни.

5.

Глупаво беше да го занесе вкъщи и да обяснява на малката си чевръста жена за какво му е притрябвал. А пък да го държи в себе си беше опасно и смущаващо - някой въпреки странната му форма можеше да го помисли за истински и тогава - лошо. Затова, преди да тръгне на път, го сложи на поставката за багаж, вляво, съвсем близо до вратата. Като се сетеше за него, усмивка плъзваше върху брадясалото му, неинтелигентно лице. Този уикенд беше решил да отскочи до морето. Сам, без малоумната жена и вресливите деца. А там… ехе… Видението отново избухна с ярки цветове в главата му. Малко плажче. Отпред море - синьо, топло, без медузи. Отдолу - ситен бял пясък. Топъл, но не много горещ. Чист, без фасове. Отгоре - небе и слънце. Вляво - каса бира. Вдясно - каса бира. По средата той - едър, черен, лъскав - лежи върху шезлонга. Над него… две цици, ама цици, цици… Да ги изядеш! Обаче преди яденето трябва да бъдат застреляни. Бръква в плувките си, жълти, вади воден пищов, пълен с ледена бира. Прицелва се, натиска спусъка и струята улучва дясната цица. Поразена от точността му, тя се приближава към него. Той отваря уста и я захапва. Дъвче тъмната плът с вкус на светло пиво и забравя за всичко на света. Включително и за многото години на тъпия си живот. Опаа… Тряс - чу се силен удар и видението мигновено изчезна.” Пак някое куче съм ударил” - помисли си той и леко се разстрои, защото все пак това си беше убийство. Усети как гумите на автобуса преминават през тялото, но какво можеше да направи - това му било писано на животното, да загине под гумите на неговия автобус.

Животното действително загина, но не беше куче, а вълк, вълчица, която бе тръгнала да търси храна за своите малки - сивобели, вечно гладни, глупави вълчета. В момента, в който тя издъхна, се случиха две неща. Първо, душата й, която не беше много голяма - кажи-речи с размерите на топка за тенис, оранжева и пулсираща - се издигна на около метър от тялото, съвсем безпомощна и объркана. Второ, видението на шофьора вследствие на силния сблъсък преодоля гравитацията на неговия мозък и попадна в свободното пространство. И тъй като те двете, душата и видението, бяха единствените нематериални неща в полето, съвсем естествено бе да се приближат едно към друго. Приближиха се, харесаха се и се сляха. Така видението намери място за обитание, а вълчата душа разбра доста неща за морето, слънцето и женските гърди. Оранжевото кълбо с размери на топка за тенис се издигна високо, високо над пътя, ориентира се съвсем лесно за посоката на света по звездите и полетя с максимална скорост към океана.

Шофьорът загуби завинаги видението си. Дори забрави за водния пистолет с много особен, извънземен дизайн, който беше сложил на поставката за багаж.

Стотици коли минаха покрай вълчото тяло, докато то се размекваше, но никой не разбра, че това е труп на вълк. Мислеха си, че е бездомно куче. Накрая един мъж, когото всички смятаха за куку, спря до тялото, огледа го и го одра.

© Момчил Николов, 2002
© Издателство LiterNet, 22. 08. 2002
=============================
Публикация в кн. на Момчил Николов "Фрагменти от стая", С., изд. "Леге артис", 2000.