НЕ КАЗВАЙ НИЩО, НЕКА ПРОДЪЛЖА ДА ТИ ГОВОРЯ

Момчил Николов

web | Фрагменти от стая

Тя днес се дойде вкъщи. . . Не, не беше така, срещнахме се случайно. . . Не, не беше и така. Срещнахме се, защото тя ме бе търсила цял ден, а аз търсех нея. Всъщност търсех теб, надявах се, че си с нея. И вчера те търсих. . . Знаеш ли, за този разговор има два варианта - кратък и дълъг. Кратък - това означава да ти кажа направо какво ще се случи. Дългият - да вървим стъпка по стъпка. Ти кой предпочиташ? Дългият? Разбира се, че дългият - и аз бих го избрал.

Добре тогава, когато днес аз я срещнах, тя говореше с един непознат от другата страна на улицата. Видя ме и помаха. Аз тръгнах към нея, и когато стигнах, видях, че лицето й е объркано. А оня изглеждаше настойчив. И приказваше, приказваше... Превъзбуден беше. Тя ме погледна и в очите й имаше страх, видях го. Каза: Имам да ти казвам нещо. Личеше й, че има да ми казва нещо. А аз знаех, че ще ми каже за теб. Но не знаех какво. Оня продължаваше да говори, а аз усещах как всичко наоколо избледнява и се забавя. Ясно ти е какво имам впредвид - усещането, че светът няма значение, че всичко, което има смисъл, са няколко думи, казани набързо, без препинателни знаци и паузи. Но тези думи все още ги нямаше между нас, те бяха в нея, напираха да излязат, но не можеха, нали разбираш, онзи говореше, говореше, и нейните думи нямаше как да пресекат словесната му река. Тогава аз я хванах за ръката, а на него му рекох, извинявай, или пък му казах да върви на майната си, не помня всъщност какво казах. Тръгнахме по улицата - нагоре, но може и надолу да е било - как да си спомня, когато бях попаднал в един от онези мигове безвремие, където всичко е абсолютно еднакво и е все едно дали ще тръгнеш надолу, нагоре, или ще се устремиш към центъра на земята. Докато ходехме, тя започна да говори и да плаче, но май повече плачеше и се опитваше да удави онези четири думи, които трябваше да бъдат изречени. Не можа да ги удави - глупаво е да давиш думи със сълзи - глупаво, глупаво. Невъзможно. Знаеш ли какво ми каза? Знаеш, разбира се. Говорихме, че те е срещнала, че е отишла нарочно при теб с цвете, просто да те види как си след всичко, което се случи. А ти си била неузнаваема. Студена. Безразлична. И когато сте си говорили, уж съвсем нормално, съвсем обикновенни неща, тя е усещала твоите бодли, които са й пречели да те докосне. Да, ти си искала да й причиниш болка, да бъдеш по-силна, да я накараш да страда. Тогава тя е стиснала цветето, което е носила за теб, разбира се, че е било роза, какво друго, и бодлите на розата се забили в дланта й. Тя стискала, стискала... Отначало я боляло - представяла си как острите триъгълничета разрязват бялата й кожа и се впиват в плътта й, като змийски зъби. Мислила си, че тези зъби са много отровни и след миг нещо в нея ще избухне и тялото й ще се свлече безжизнено. Така си представяла тя смъртта - като взрив. Само че времето минавало, а тя не умирала. Напротив - болката отслабнала и на нейно място се появило удоволствие. Което я накарало да се чувства още по-зле. Тя стискала, а ти нищо не си забелязвала. Нито болката, нито удоволствието.

Знаеш ли, в този миг ми се ще да протегна ръка и да погаля лицето ти, което е толкова близо. Страх ме е, защото това ще бъде прекалено силно и за двама ни. Не, не казвай нищо, нека продължа да ти говоря…

Тя стискала розата и усещала как всички празни пространства в юмрука й, цепнатини и вдлъбнатини се пълнят с кръв. Топла. Ти си продължавала да говориш. Тогава тя избягала. Казала, че има работа, не знам каква, и се разделила с теб. Усещала, че нещо лошо се е случило. Че те е загубила завинаги. Усещала, че и ти си загубила много неща, даже повече от нея, че и двете сте нещастни, но всяка по свой начин, което още повече задълбочавало пропаста или бездната между вас, не помня точната дума, която употреби, за да измери разстоянието. Освободила се от розата, просто я пуснала и тя паднала на тротоара. Прекрасна, червена, окървавена. Искала да ме намери, търсила ме къде ли не. Напразно. Било трудно - да ходи сама по улиците, притисната от тълпата като малък остров в океана, да влиза в кафенетата и да се взира в полумрака, търсейки моето лице сред стотиците други. Тогава разбрала колко много хора има на света. Не, тук не става въпрос за някакви цифри - милиони, милиарди. Тя усетила, нали знаеш, че тя възприема нещата единственно с чувствата си, тя усетила присъствието на безброй светове около себе си. И си помислила, понякога все пак й се налагало да мисли, че няма начин тези безброй светове да не се преплитат по някакъв начин. И се запитала - колко ли от непознатите, чиито погледи срещнала, е заразила със своето настроение.

Защо се усмихваш така? Ние с теб просто сме различни - мислим, но ни е страх да чувстваме. Нашите чувства са като малки деца - уж са невинни, но могат да сторят големи пакости. За това ме е страх да те погаля. И теб за това те е страх. Знаеш ли - тя ни обича. И ти, разбира се, че и ти я обичаш, но тази любов не е същата. Твоето е страст, която едва контролираш. Впрочем, както моята страст, с която те желая, когато те видя. Ти искаш нея, аз искам теб. Сложна ситуация, не ще и дума, но нашите великолепни, коварни, мислещи мозъчета се справиха. Аз използвах нея, за да стигна до теб, това беше единственият начин, кълна се. Ти направи същото - прие ме, но получи и нея. Казваш, че не искаш да говориш за това? И аз не искам. Добре, тогава да си ходим. Това е другият начин, по който можеше да протече нашият разговор - да те попитам дали искаш да си говорим за нещата, които се случиха, а ти да ми отговориш, че не искаш. И да си тръгнеш. А най-краткият и най-разумният е този, който неминуемо ще избера, защото предпочитам планираните опустушения пред необмислените постъпки - да заровя всичко в себе си и този разговор никога да не се случи по време на следващите ни неизбежни срещи.

© Момчил Николов, 2002
© Издателство LiterNet, 22. 08. 2002
=============================
Публикация в кн. на Момчил Николов "Фрагменти от стая", С., изд. "Леге артис", 2000.