ФРАГМЕНТИ ОТ СТАЯ

Момчил Николов

web | Фрагменти от стая

В стаята се появиха хора. Отначало не правеха нищо. Просто стояха и ме гледаха. Аз лежах на леглото. Те бяха прави - три жени и трима мъже. Може да се каже трима жени и три мъже - уверявам ви това няма никакво значение, не би променило каквото и да е. Един от жените държеше портокалка. Обели портокалката, рече тя и ми я хвърли. Портокалката падна на леглото, до главата ми. Длъжен ли съм, попитах, да обеля портокалката? Длъжен си, изръмжа една от мъжете, длъжен си да правите всичко, което ти наредим. Що, попитах. Щото вече си пътник, ухили се вторият от жените. Как така пътник, не го разбрах, накъде? Все тая, изръмжа и друг от жените, няма значение - просто обели портокалката. Обелих я. Предполагах, че това ще ги развесели, но не. Не ги развесели. Колко според тебе малки сочни парченца съдържа таз портокалка, попитаха в хор трите мъже. Шест, предположих. Грешка, изреваха трите - осем! Е, и, ухилих се ехидно, сега кво, ще ме трепите ли? Не веднага, ухилиха ми се ехидно те - първо ще ти отрежем пръстчетата на ръчичките, за да не можеш вече да белиш портокалки! Хайде де, не повярвах. Хайде, отвърнаха те и докато се усетя, бяха измъкнали по една голяма ножица от вътрешните джобове на шлиферовите си. Тук му е мястото да спомена, че всички, и мъжете, и жените, носеха дълги бели шлиферови, тъмнозелени бомбета с перце отляво и тъмни очила, рейбъни. А-а-а, изревах и скочих от леглото. Идеята ми беше да стигна до вратата, да я отворя, да изтичам по стълбите до първия етаж, да изляза на двора, а после на улицата и да започна да крещя колкото сили имам. Нищо не се получи. Вратата я нямаше. Ония шестимата приближаваха в редица, тракайки с ножиците. А-а-а писнах отново. Стига си пищял, посъветва ме кротко втората от мъжете в дясно - що не пробваш през прозореца? Огледах се диво. Вярно, точно до мен, на съседната стена се беше появил прозорец. Белите завеси ефирно се развяваха. Скочих без никакво колебание. Отдолу трябваше да бъде лехата с розите. Нищо подобно - попаднах в дълга, тясна стая, обзаведена с дълга тясна маса. Около масата седяха… а познайте кой седеше! Ония шестимата, много ясно. Бяха сменили дрехите си - носеха бели ризи с унгарски шевици. И най-важното - никакви ножици! Сядай, сядай - подканиха ме нетърпеливо - прасето ще изстине.

Седнах.

Моментално ми сервираха топло прасе. Яж, подканиха ме. Протегнах ръце да си взема от прасето и тогава забелязах, че пръстчетата ми ги няма. И десетте. Шестимата избухнаха в бурен смях. Ха-ха-ха - смееха се - а да те видим как ще ядеш прасе без пръстчета!

Как - никак.

Върнете ми пръстчетата - помолих. А, не става, отвърнаха ми - ние нищо не връщаме. Но за какво са ви моите пръстчета, недоумявах? Как за какво, учудиха се на свой ред те - за супичка! Каква супичка, бе - проплаках. Такава - отвърнаха - от пръстчета и ушички. Какви ушички бе - проплаках. А те - твоите! Опипах си главата. Нямах ушички. Бегай, докато имаш крачета, посъветва ме някой от шестимата.

Побегнах.

А те след мен. Със сопи в ръцете. У-у-у - викаха. А аз бегах. Първо в дългата стая. После в някакъв коридор със зеленикави крушки по таваните… Не са крушки, не са - изкрещя някой от преследвачите - смарагди са, смарагди! Хубаво, но какво ме интересуваше това? Важното беше да тичам по-бързо от тях. Коридорът свърши, появиха се стълбища. Зигзагообразни - първо пълзиш нагоре, после се спускаш надолу. Шантава работа. Шантава, ама нямаше начин - преодолявах стълбищата. Някъде в далечината, точно под изгряващото слънце и отиващата си завинаги луна, се появи врата.

Вратата.

Напрегнах силите си, боже господи, аз не ходех! Летях! Летях като Батман, като анимационен герой, като Киану Рийвс, като Синята птица.

Летях.

Но не си мислете, че и вратата бездействаше. Не бездействаше - и тя се движеше. Да речем в съотношение три към две - аз прелитах три метра, а тя се преместваше на два. Но и това, мама му дееба, беше шанс - все някога щях да я стигна. Ако ония с тоягите не ме стигнеха. Ако не се спънех, ако… Спънах се. Изобщо не трябваше да си помислям за спъване. Така е, когато си помисля за спъване, винаги се спъвам. А ония с тоягите… Ме налагаха здраво. По гърбината, по гъзището, по кълките, по петичките. Само главицата ми не удряха. Да не я повредим, обясниха - после ще играем боулинг с нея.

Призля ми.

Изобщо не исках някой да играе боулинг с главицата ми.

Напънах се. Пръднах. Но и пролазих малко напред. Няколко сантиметра. С периферното си зрение забелязах, че и вратата се предвижва към мен. С няколко метра. Напънах се пак. Пръднах. Но и пролазих напред. Няколко сантиметра. С периферното си зрение забелязах, че и вратата се приближва към мен. Няколко метра…

Горните изречения се повториха десет пъти. В края на десетия път едната ми ръка бутна вратата. Тя се отвори. Блесна светлина и душата ми отлетя. Тялото ми остана долу - изпълзяло наполовина през вратата. На нищо не приличаше. Всъщност приличаше на кървав поплесък. Лоша работа. Душата ми се повъртя малко и кацна на едно дръвче. Под дръвчето имаше локва. Душата ми се огледа в локвата. Видя едно бяло врабче. Душата ми огледа дръвчето. Бели врабчета не се виждаха. Значи, аз съм врабчето, заключи съвсем логично тя. А моето чувство за идентичност съвсем се обърка.

Кой бях?

Аз - кървавия поплесък?

Тя - душата?

Или то - врабчето?

© Момчил Николов, 2002
© Издателство LiterNet, 22. 08. 2002
=============================
Публикация в кн. на Момчил Николов "Фрагменти от стая", С., изд. "Леге артис", 2000.