web

Повестта “Крадецът на праскови” се вписва в общата носталгична линия от творби на Емилиян Станев, в които миналото прекосява като залез душата. И както в последните слънчеви отблясъци се прокрадва странна светлина - загадъчна, не ярка, но събрала всичко от деня - и затова истинска, така в негата на миналото като полусенки отначало ще изплуват образи, които ще вълнуват с добитата индивидуална истина - най-изстраданата, най-съкровената. Обикновеният ден в тила на необикновената ситуация може да породи също толкова въпроси и драматизъм, колкото описателното, наситено с баталистична конкретика изграждане на войната. Нейното отекване в душите на героите построява динамичен свят, активира поведение, което търси защита и не щади аргументация за направения избор, за да го разруши в светлина. Иво и Лиза, полковникът и ординарецът са само възможните пътеки, по които може да премине една душа, да встъпи неразбрана, да прекрои и разбере себе си и околните.

Повестта е с повествователна рамка Втората световна война. Същевременно ситуацията на несигурност и крехкост на човешкото съществуване е поставена в повторителността на случването на събития. Някаква перфектна огледалност срязва времето между двете световни войни, за да покаже, че “няма нищо по-тягостно от повторение на миналото”. Разказвачът не търси, по-скоро с досада констатира как годините само оформят кръговрата на ставащото: “И сивозелените униформи, които помнех оттогава, сламенорусите и червени коси, сините очи и преуморените изпънати лица създаваха в мене впечатлението, че те са били винаги тук”. Още първото изречение на текста задава шифъра на предстоящото, ако се “разконспирират” синонимните му вериги: ”През евакуацията продадох наследството, което получих след смъртта на баща си.” Евакуацията предполага онова движение на групи хора, при което напускането на дома създава усещането за нестабилност, временност. В своеобразна евакуация е пленникът Иво - неговата физическа и духовна безтегловност да бъде никой сред чужди лишава самоидентификацията от данни за портретуване: ”Аз съм само един пленник, който сам не знае какво е”. Преселва се и семейството на коменданта на града и заживява усамотено, непосещавано от никого, монотонно: ”Тогава полковникът избяга с жена си тук, в старата колиба”. Протяжното отегчение на еднотипните дни стопява осмислените мигове, животът изплува в безнадеждността, че ще липсва физическото му продължение: ”...когато е загубила /Елисавета - б.а./ надеждата да има деца...” Евакуиран е стабилитетът във всичките му традиционни форми - АНТРОПОЛОГИЧНА /Иво/, СОЦИАЛНА /отчужденото полковнишко семейство, хората престават да се ръкуват, епидемия от коремен тиф, погребален звън/, ПРОСТРАНСТВЕНА, ПРИРОДНА /суша/.

Продажбата и продаването разтварят мрежата от значения, свързани с опустошената духовност - даването на душата или открадването на душата. Дори продажбата на имот - бездушна материя - предизвиква укора на възрастния учител и желанието у младия разказвач за сбогуване с детството. Навестяването за последно на имота е прощаване с територията, одухотворяваща миналото. Действеността на този процес на смяна на собственичеството е активно заложена и в лексикално-смисловата трансформация от заглавието, но там е сведена до персонифицирана единичност - “КРАДЕЦЪТ”.

Смъртта е властващият герой над разрушаваната сянка на живота в повестта. Нейни семантични вариации са войната, воят на сирени, епидемията, пленниците /животът им не им принадлежи/, убийството, самоубийството, глада, хаоса, сушата, колибата - развалина от дистанцията на времето. Така началната информация обгръща в подреденост чрез един напълно рутинен и логичен акт - продажба - и означава водещите действия и ситуативност.

І. НАРУШЕНИТЕ РЕГЛАМЕНТАЦИИ

Войната е извънредната ситуация в порядъка на социума. Нейните пасианси трябва да отредят място на победители и победени, задължително се пренареждат картите от спокойния мирновременен живот и затова динамиката и случването са втората й природа. В единадесета глава Елисавета онагледява неизвестността, която чака да бъде разгадана, чрез гледането на карти. Всичко, случило се до този момент, е програмирано и обгледано във възможните комбинации, които Съдбата е предоставила. Остава да се види новото продължение, което разказвачът определя като “тая съдбовна вечер”. Сгъстената информация поднася точни данни за времето - девет часа; за пространството, което свързва вилата на учителя с Елисавета и полковника - “пътечката се белееше и се виждаше надалеч, телът в лозето лъщеше”; за звуковата картина - “Каква чудна тишина лежеше над земята...”; за силуетите в мрака: ”чучелото в лозето на полковника напомняше разпятие”. Ако комбинираме надтекстово посланието на тази зловеща посвоему бяла нощ, ще видим водещия смисъл на думите съдба, пътечка, разпятие. Вглъбена в своя пасианс, Елисавета преминава в паралелната му структура, оживява в нея чрез своя път от разгадаваната истина от знаци за себе си. Изстрелът оставя пасианса недовършен, защото е невъзможно неговото подреждане докрай от ръката на Елисавета - трябва да се намеси ръката на Съдбата. Тя е оплела и тя ще скъса нишките на техния живот. Елисавета не за първи път разбулва неяснота от своя живот.

Героите стават част от повествованието и чрез ретроспективно изграждани биографии. Така времето като идейна организация на събитията се огъва в своите рамки, фиксирани от разказвачите. Данните за “запознаване” с героите отбелязват последователно нарушавани традиционни схеми.

Полковникът е полуинвалид. Нарушената телесна цялост възпроизвежда поредица от деформации - нравът става сприхав, груб, арогантен, непоносим: “Панически страх ни обземаше, когато чуехме металическия му глас да ни отправя проклятия и закани”, “Войниците се вдървяваха, щом го зърнеха...”, “За него дисциплината беше сляпо и безпрекословно подчинение, а върхът на военното изкуство - ударът с нож”. Всеки заявен жест към света идва не от човек, а от механичен негов заместител. Натрапчивото усещане за сразена виталност, гласовата характеристика и острието агресивно обездвижват, а изреченото е с ограничен съдържателен и комуникативен спектър: псувни, закани, проклятия.

Елисавета е бездетна. До момента на срещата й с пленника животът й има две фази: глупаво-суетна, вписана в социалната норма, и самотно-примирена, нарушаваща неписаните закони на щастието на родовата уреденост за биологично продължение. Безплодната жена усеща старостта по-осезателно, тъй като липсва активиран образ от нейното детство, който да съсредоточава усилията в настоящето, в изживяването му, а не да се пренася непрекъснато в неизбежното отчаяние на самотното бъдеще. Когато Елисавета заживява в своя екстатичен свят, в един от необикновените следобеди, изпълнени с очакване, шие на машина “от една своя дреха рокличка, която искаше да подари на Марьолиното дете”. Оживена и бързаща, тя се връща към времето на своето детство, като прекроява материята от настоящето. Този процес е отчетлив и последователен психичен акт - Елисавета си тананика песничка под бързия ритъм на тракането на машината; образът на майката се появява чрез усещане за печал и чрез спомена за докосване на плат от детски ръце. Личността се преразпознава. Пред колибата, на пейката, е пренесена устойчива емблема на майчинството, от която Елисавета трябва да получи кодовете на своето ново съграждане като жена. За детския свят не е присъщо съобразяване със социалните регламентации. Той е с предимството на неизвървения път. Елисавета се изживява като майка по модела на собствения родител и в цялата относителност на времето на спомена тя преминава по пътеката на своето повторно извикано иницииране. В древните обредни практики плетенето, тъкането и преденето са типично “женски дейности”, дейности - класификатори, които фиксират критичната точка на преход между два социални статуса. Чрез шиенето Елисавета възпроизвежда своето девическо време. Колкото по-дълго продължава дейността, толкова по-защитена е девойката от зли сили. Преустановяването й е вече осъществен преход. Когато влюбената жена интуитивно усеща мъжкия поглед, отправен към нея, пръстите й стават несигурни и след кратко колебание спира да шие. Следва символичен жест, който може да бъде мистифициран, ако потърсим обяснение, идващо от митове, в които човешкият живот е сравнен с нишка, предена от богините на съдбата: ” Тя скъса конеца нервно и без да иска, извади черната нишка от ушите на иглата. Трябваше да я вдене, но преди да направи това, пак погледна дюлите. Очите продължаваха да я гледат.” Ако приемем, че се извършва процес на повторно прекомпозиране на социалното положение на героинята, то важно е какво става с продукта - роклята и нишката, която трябва да я завърши. Елисавета избира нещо средно. Не продължава шиенето, в края на срещата й с пленника обещанието за роклята навестява колебаещо мислите й, но категорично е отхвърлена дейността по нея. От този момент жената ще усеща себе си като ново същество, с нова виталност: ”В нейното съзнание, бедно на преживявания, навеки се отпечата горещият следобед, в който се случи това, от което тя се боеше и същевременно желаеше.” Нарушената регламентация на бездетството загубва своя смисъл.

Ординарецът е вдовец. Нестабилността при него е в тесния родов кръг на семействеността. Действията му дублират функциите на чучелото, което е направено да плаши свраките и косовете. Външният му вид допълва този на импровизираното плашило - с гротесково увисналите кафяви мустаци като царевични бради. Сляпото изпълняване на заповедите на полковника лишава съществуването му от колебанията на чисто човешко съчувствие, милосърдие и разбиране. Оприличен на лунатик, с мижави, т.е. свити, полузатворени очи, той съзнава, ходи и говори като на сън, защото животът му протича извън територията на социалната нормалност - мълчаливо непрекъснато охраняване на крайградски имот. На утринта след убийството на пленника учителят е вторият обхождащ поглед след всевиждащия разказвач на случилото се. Неговото внимание е привлечено от ординареца, лежащ на пейката. Покоят, който търси, и неестественото състояние на охраняващ показват, че неговите задължения вече са изчерпани, никой и нищо нямат нужда от сплашване, защото малкият свят на комендантското семейство е безвъзвратно физически самоунищожен. Деятелността на безименната сянка на полковника и лозето е приключила с убийството на младия красив мъж и с това пътят на всякакво отстраняване от нормата е завършен.

Иво е пленник. Но за разлика от ординареца, който е свободен, но не научаваме неговото име, сърбинът присъства с име. Когато някой фигурира назован, т.е. не е никой, а някой в кръг от взаимоотношения, той е предпазен от социалното си погубване, изплува от нищото, има лице, с което да се защитава. В миналото се е считало, че ако знаеш нечие име, то ти притежаваш известна власт над човека и оттам възможността да оказваш влияние над него. Запознанството, еднозначно насочено към пленника, е опосредствано от учителя. При първата среща Елисавета не може все още да поеме цялата отговорност, произтичаща от нахлулото узнаване на частица автентичност за другия. Нарушената норма при Иво не е в неговата неуточнена самоличност. Става ясна и мирновременната му професия - учител по музика. Неин метонимичен знак е имитацията на птичата песен, която трябва да събере двамата влюбени. Всъщност тя ще се превърне в имитация на възможния щастлив край, който също би демонстрирал нарушена регламентация. Накърненото човешко съществуване в случая е в статуквото, което има героят и което го лишава от действия свободни, а не под прикритие. Военнопленникът е по неволя крадец, който жестово сам снема от себе си подобна квалификация: ”Прасковите и гроздето бяха изсипани на таблата, мазното окъсано кепе бе смачкано в ръката му. Беше върнал откраднатото.”

Когато героите получават своя повествователен “режим на действие”, всеки е представен с определена липса - социална или биологична. При промяна на техните взаимоотношения и прегрупиране на интересите полковникът и ординарецът задълбочават своята изолация, механизмите за преработване на компенсации са блокирани. Елисавета и Иво разрушават рамките на наложената ограниченост. Те стопяват нарушените регламентации да степен на възродена автентичност, за да изживеят красивите мигове на себеоткриването.

ІІ. КРАДЦИТЕ НА ДУШИ

Разпадът на традиционния мирновременен свят предизвиква нееднозначни реакции у героите. Войната не е единствената причина собствената стабилност да е подронена и негарантирана. Оказва се, че всеки от героите е или се превръща в неволен извършител на кражба. Кражба на душа.

Незначителното, на пръв поглед, присъствие на ординареца се оказва коректив на поведението на Елисавета спрямо социалната норма. Липсва укор, дума или предателство от негова страна, но героинята превръща своята подозрителност от неестественото душевно вълнение в “криеница” и неприязън към вдовеца: ”Войникът я гледаше подозрително и както й се стори, малко презрително... не й се искаше да гледа тоя мълчалив и мрачен човек, който знаеше една нейна тайна... Тя забеляза, че ординарецът стои на пейката и подслушва. Дали тоя омразен човек не бе загатнал на мъжа й за ботушите. ”Лишен от смисъла на собственото си съществуване, ординарецът краде от миговете щастие на Елисавета в съвместния им живот. Годините на неудовлетвореност в брака не могат да бъдат компенсирани с няколкото хубави дни, за които си спомня. Героинята е станала пленник на знаци от нормата, която трябва да й осигури място в социалната йерархия: ”Може би това я накара да стане жена на застарелия капитан, петнадесет години по-възрастен от нея, а може би е била привлечена от екселбантите, белия кител и от глупава суетност, която не й е позволявала да се омъжи за друг човек.” Откраднатата младост кара жената да се утешава с нещастията на другите. Същевременно самотата, която я обзема от съзнаваното изгубено щастие, станала особено осезателна след връхлитането на чуждия мъж в живота й, разбива душевния й мир. За да възвърне образа на щастлива и желана жена, тя също прави своята “кражба”. При първата среща с пленника интуитивно набавя за себе си думи, жестове и фрагменти от физиката на сърбина, които ще заживеят с другата Елисавета: ”Тогава забелязах, че полковнишата го разглежда крадешком”. Оцеляването от човешката самота може да се случи, ако интересът неконтролируемо или пък целеустремено се насочи към друго човешко същество. Войната, персонифицирана чрез образа на пленника, навлиза в света на Елисавета първо с метонимичната си проекция в образа на войнишката молитва. Медният ек на войнишката тръба зове за божествена пощада обречените на самота новобранци и жената несъзнавано усеща: ”Нещо липсваше, за да бъде всичко естествено и спокойно - липсваха мъжете, младежите, липсваше самата младост.” Молитвата е мистичният посредник, изречената душа, разтворила своя оголен свят пред бога. Тя е желанието за споделеност, въпросът в черния купол, “надвиснал над горещата земя”, и отговорът в бездънната августовска нощ. Върху мелодичния речитатив на молитвата Елисавета сътворява от “откраднатото” спомена за пленника.

Нейната “кражба” се оказва възвръщане, божествен дар на любовта. Полковнишата престава да бъде присвоената жертва: ”Внезапно я обхвана ненавист към мъжа й...”, “И друг път беше изпитвала подобни припадъци на ненавист към мъжа си, но никога не беше се осмелявала да се остави напълно на тия чувства”. Потисканите нервни сривове са променили чувствителната жена. Тя заучава поведението си на примирена със съдбата съпруга. “Лечението” е пренаучаване и поправяне на стереотипите на самотните часове с “неизказано чувство на отчаяние и на малоценност”. Ще бъде успешно, ако героинята съумее да добие куража да се раздели с това, от което се страхува - самотата, и “това неизказано чувство на отчаяние и на малоценност”. В психологията има разбиране, че окуражаване се постига, когато страховата реакция се съчетава по време с друг раздраз, който носи удоволствие, и по този начин се получава потискане на страха. Първоначално Елисавета се дистанцира от пропукването на обичайното безчувствие, като укрива смута си пред учителя и пред подозренията на ординареца с желанието за абстрактен хуманен жест: “Той мрази сърбите и ще ми се разсърди, ако узнае, че съм помогнала на този човек... Иди утре в града и вземи старите ботуши на мъжа ми. Ще ги донесеш тук, но никой не бива да знае за това. Ще ги дам на един бос човек.” Но постепенно започва да пренарежда случилото се, като старателно се движи пак в нормата на разбираща съпруга. “Защо да не бъдем по-човечни?” - горещо възразява Елисавета и в този безсмислен за полковника въпрос тя струпва обвинение и за собствения си неощастливен брак. Питащата краткост синтезира идеята за изгубения и намерен ДРУГ - мъж, човек, същество, което има нейната споделеност за света. Затова и смяната на собствеността на ботушите /семантичен вариант на продажбата/ - един типичен материален знак за мъжко господство и мъжественост - се извършва като най-закономерна реакция за помощ. Всъщност това е шансът за оцеляване на Елисавета. В нестабилния си емоционален живот тя схваща своите вътрешни оправдания като рационално обяснение. Но то е само привидно. Бившата учителка, която трябва да осигури функционирането и на семейната норма, се опитва да защити от погрешни действия виталната жена, проглеждаща за харесвания мъж, който също е учител. Ортодоксалната Елисавета срещу езическата Елисавета. Думите й получават особена квалификация - “даскалски приказки”. Пренебрежителната нищо-знаковост на определението пренарежда емоционалните принадлежности. Изявено е отношение не само към професионалното занимание, но е извършена оценъчна характеристика, действаща в няколко посоки. Светоотношението на полковника - семантиката на небивалица в значението на думата “приказка” е основната в “посланието”, според което всяка нетрадиционна проява на човечност е сведена до нейното категорично отхвърляне. Механичният модел на изживяване на живота е представен в крайността на неговото прекъсване: ”По-добре да паднеш убит на бойното поле, отколкото да те вземат роб.” Светът на идеите и идеалността приобщава тези, които изтриват негативността от определението “даскалски” с възможността да видят във врага /пленника или завоевателя/ човека и любовта. Лексемната диалогичност учител - даскал /Иво, Елисавета, единият от разказвачите - неразбирането на техния свят/ предопределя избора, който героите предприемат.

ІІІ ПОДРЕЖДАНЕТО НА СВЕТОВЕТЕ. ИЗБОРЪТ

По страниците на повестта любовтга оживява като стихия, раждаща сътворение. В текста присъства своеобразна космогония. Порядъкът, който трябва да се възцари след драматичното хармонизиране на природните стихии, е роден от хаоса на накърненото човешко съществуване. Неорганизирани са социалната и духовната енергия, физическата непълноценност е заложена както в един от героите, така и в действеността на войната. В един от митологичните редове първоосновите на света са четири - хаос, земя, любов, подземен свят. Те присъстват и в смисловата организация на повестта. Ако хаосът на войната е нейната безформеност и неподреденост на социални и индивидуални елементи, а любовта между Иво и Елисавета са заявени с по-категорична яснота, то земята и преизподнята¹ имплицитно завършват модела на сътворяване.

Като митологичен знак за женското начало земята трябва да дава живот. В текста тя натрапчиво е лишена от тази си функция: ”В един такъв следобед, когато сянката на ореха лежеше върху сухата напукана земя като траурно знаме...”, ”...напечената земя излъчваше топлина...”, "...горещата земя пари... под краката й”. Августовските дни и нощи са душни и бездъхни като умореното тяло на Елисавета. Любовта задвижва живота по различен, първичен и сетивен начин, нахлува с първоелементите въздух /вятъра/ и вода /дъжда/. Сътворителният ред действа в повестта до шеста глава. Следват още толкова, в които заживява новата Елисавета. Текстът е композиционно разполовен /І-VІ и VІІ-ХІІ глава/. В неговата условно окрупнена първа смислова част образът на пленника се пренарежда неколкократно в опита за оформянето му като физическа цялост в съзнанието на героинята²: ”И върху фона на тия мисли тя виждаше образа на пленника, който днес беше се влачил по земята да се нахрани.” /ІІІ гл./ - “Тя го чуваше да казва...” /ІІІ гл./ - “Образът му изплува в нейното съзнание необикновено ясно. Тя пак видя черните, бляскави и красиви очи, устремени в нея, голото коляно, полегатите му плещи и сякаш отново чу теноровия тембър на гласа му.” /ІІІ гл./ - “...зад отворената врата се мярна сянка и миг след това се показа пленникът” /V гл./ - “Мина й през ума, че е видяла призрак...” /Vгл./ - “...тя бе поразена от неговия лек ритмичен вървеж, от благородната и мъжествена осанка на фигурата му.” /VІ гл./ Метонимичното съграждане оживява тялото, естетизира го, дарява му одухотвореност чрез натрапливото вглеждане в тъмните, но светнали и жадуващи очи. Фрагментите от човешката физика така са подбрани, че в протичащата подреждаща последователност да добиват и символичния смисъл на о-живяването. Първоначално смътността на присъствието е само чрез звук, нетипичност и безформеност, следват епитетите към графично скицирания портрет, огледалният друг живот на душата, появяващ се чрез сянката, и приказното лишаване на индивидуализирания сред многото от недостатъците на “парцаливата тълпа, от която идваше тежка миризма”. Завалелият дъжд /митологически посредник между земята и небето/ и нахлуващите непрекъснати мисли за пленника са знаците на новото начало. Вятърът е промъкналият се жених, който кара Елисавета болезнено да усети разрушаващата се самота: ”Към края на седмицата задуха топъл и сух вятър... Лазурът на небето потъмня и в сухата обилна светлина се промъкна нещо болезнено и неспокойно”, “Елисавета се почувства като болна. Измъчваше я главоболие, необикновена нервност изпълваше цялото й същество.” Топлият вятър прегръща женското тяло, блъска и двете тела и кара кръвта й да закипи, преобръща равновесието й, за да оправдае сполетялата я “лудост”. Елисавета се превръща в доброволна пленница на първичните стихии, нейната мраморна антична красота /в спомена на продаващия имота разказвач/ оживява, всичко в нея става толкова свръхсензитивно, че тя започва да възприема света с нова красота. Единствените знаци от строгото й минало и пропиляната младост остават колибата и нейният обитател - застарелият й съпруг. Но колебанията й за нередност, която прикрива, я спохождат по-рядко и тя трансформира дори в очите на околните представата за себе си: ”Вие изглеждате като момиче, толкова се подмладихте. ”Констатацията на старата слугиня е явният, видимият инвариант на прекрояващата своята съдба Елисавета, когато шие /VІ тл./ и реди пасианс /ХІ гл./

Завръщането към себе си е сложен психологически процес. Той поставя фундаменталния въпрос за избора. Светът на Елисавета като полковнишка съпруга е положен в стабилността и сигурността на дните, той е прозрачен с изчистената или по-скоро липсваща емоционалност. Но той е разсипан точно заради това и така се превръща в свят на аскетично усамотяване. Всякакъв отзвук от войната е филтриран през полковника, за да достигне до нея. Тя не се докосва до ставащия, пулсиращия живот. Когато Иво се появява, той се превръща в нейния шанс за оцеляване. Тогава тя излиза на пътя /включително и за да раздаде грозде на пленниците/, за да опознае и разбере другия. Разгражда своя социален кръг, в който е окована като в обръч, за да възпроизведе своята идентичност. Остойностява времето, като разрушава безличната му монотонност: ”Можеше да се каже, че се отдаваше за пръв път на мъж с цялото си тяло и с цялата си душа, алчна към всеки отлитащ миг от тия два часа, които двамата прекарваха под липата... Задържаше го до последната минута, когато ординарецът вече си идваше, забравила своя дом, страха си, своя мъж, готова на всичко.” Героинята “преболедува” преминаването си от един свят на социално съществуване в друг. Ако приемем, че обществото е наложило нормата, моралната рефлексия в името на своето безболезнено възпроизвеждане, то влюбената жена скандализира неговия заговор за установяване на неавтентично съществуване чрез самоубийството си. Елисавета усеща себе си като свободен човек, с насмешливо описание на бъдещето, видяно от Иво за двамата. Необремененото й съзнание позволява напускане на уюта на дома не само в мислите, а и физически - дръзко и предизвикателно. В пета глава тя разсеяно чете “Пътуването на Гъливер”. Тогава се появява като видение и пленникът. Окрупняването и смаляването на себе си в паралелни светове е възможност за оглеждане и разбиране на собствения свят и живот. Рутинните практики, които съпътстват съществуването, омилостивяват и предотвратяват негативите от непознатото, чуждото, различното. Ролята при тяхното ритуално реализиране се играе съзнателно, преднамерено, заучено - всяко успешно вживяване е предпазване от разочарование. До VІ глава Елисавета е приела и се е примирила с ролята на самотна и преждевременно остаряла жена на военен офицер от тила. Подобна ситуация, която не изглежда принудителна, може да създаде впечатление за автентичност на поведението. Непознатият мъж обаче разконспирира и провокира драматургията на това поведение и го превръща в режисирана роля, която се играе напълно съзнателно. Двуликата Елисавета само така може да съхрани човешкото си достойнство. Само потъването в собствените размисли и тъмнината на нощта могат да не прикриват и отчетливо да дистанцират неистинската от истинската Елисавета: ”Тя не се обади и той отново я повика...”, “Двамата се търсеха като слепци в тъмнината. Стана й страшно от това блуждаене из мрака.” Следва разговорът за интуитивно усещаната промяна. Но мракът се е спуснал безвъзвратно на семейната сцена и героите нямат път един към друг, а само път към самите себе си. Там е най-свободното пространство, най-необятната светлина. Екстатичното й плисване, което сгромолясва социалните регламентации, е представено в единадесета глава от блестяща постъпателност - все едно всяко движение е звук, открай време знаещ своето място при струпването на странен реквизит, който неподготвено ще бъде осветен неподреден. Изникване на силует, майсторско подсвиркване на мелодия, изстрел, ужасен вик, крясъци на полковник, трескав говор, плач, кучешки водопад от лай, боричкане на Жена и съпруг изпълват пространството. Няма роли - всеки е себе си. Затова на дневната светлина няма да има място за саморазкрилата се Елисавета, а и тя не ще се нуждае вече от него. Сама. Този път не самотна, а сама, единствена, с осиротяло сърце. Самоубийството й е доброволен отказ от собствената роля, съзнателно напускане на социалния мизансцен.

На утринта след съдбоносната вечер картите са на масата така, както Елисавета ги е нареждала преди убийството. Тяхната подреденост в енигматични комбинации е дала на героинята частици от ставалото, а може би и знак за бъдното. Със сигурност обаче те са задали модел, според който всеки е трябвало да играе роля в конкретна ситуация. Въпросът е как - с дистанция между усещането за себе си и ролевото изпълнение или напълно автентично на своето съзнание. За Елисавета знаем категорично отговора.

БЕЛЕЖКИ:

1. Прикритието след хлътнатината, където е грамадната липа с черни, траурно разкошни листа, организираща света на влюбените като свещено място на случващото се между тях. Пространството неколкократно е описано в текста като одухотворения предчувстващ съучастник: ”После седна на същото място, където бяха стояли днес, и погали омачканата трева. Ръката й усети сухата лъскава твърдост и това усещане я накара да изтръпне. Цялото й същество приемаше смътните очертания на предметите край липата, стръкчетата трева, околните черничеви дървета, всяка педя земя от мястото, дето винаги беше щастлива.” [обратно]

2. Така, както в текста се сътворява свят с катаклизмите на войната - хаос, стихиите на любовта и смъртта в прегръдката на земята. [обратно]

© Мария Дъбравова, 2002
© Издателство LiterNet, 21. 07. 2002
=============================
Първо издание, електронно.