Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТЕОРИИ ЗА РУСКИЯ ПОСТМОДЕРНИЗЪМ В МРЕЖАТА

Магдалена Костова-Панайотова

web

Светът на литературата и изкуството днес е твърде различен след създаването на виртуалната мрежа. Четенето “е обвързано с възможността да се направи избор на текст не сред книгите от личната или обществената библиотека, книжарница и пр., а сред литературен и културен масив, продукт на няколко хилядолетна цивилизация.”1 Литературата в мрежата разширява жанрово и идеологически художественото пространство и налага промени в рецептивните нагласи. Както пишат в уводен редакционен коментар авторите на руския web-сайт, Вавилон (http://www.vavilon.ru): "не е далеч денят, когато кръгът от читатели на сериозна литература ще се попълва главно за сметка на обитателите на Мрежата".

В рамките на настоящия текст обаче няма да се спираме на битието на нет-културата само по себе си, а ще се насочим основно към разглеждането на няколко теории за руския постмодернизъм и то най-вече на литературния постмодернизъм, които са тиражирани в руската литературна мрежа, като са използвани сайтове на различни списания и каталози – и т.нар. “толстые журналы”, и на издания от типа на “Митин журнал”, “Вавилон”, “Несовременные записки”, “Urbi”, “Зеркало” и други, които са виртуални.

Дори повърхностният поглед върху публикациите на част от употребяващите тази дума в критиката убеждава, че смисълът й не е съвсем ясно определен, независимо че постмодернизмът е едно от главните, ако не и основното направление в световната култура и литература през последната трета на двадесети век, което отразява важен етап от естетическото развитие на човешката мисъл.

В руската критика в интернет то се използва и като “модна дума”, която от употреба направо е загубила смисъла си, и като повод за ирония на масовата литература, и като изобличение на псевдокласиката, на “злите” постмодернисти, като “смърт на изкуството” и пр. (Рената Гальцева още през 1992 обяви кръстоносен поход срещу постмодернизма в статията си (“Семь злейших духов”).

Не са малко сериозните теоретически работи, които могат да се прочетат online – разработките на Марк Липовецки, Вл. Новиков, Вяч. Курицин, А. Генис, Михаил Епщайн, Т. Касаткина, Карен Степанян, И. Скоропанова, Наталия Иванова, Татяна Дашкова, Марина Адамович и др. Могат да се видятмонографиите на Липовецкий М. Н. Русский постмодернизм. (Очерки исторической поэтики. Екатеринбург; 1997; Скоропанова И. С. Русская Постмодернистская Литература, Минск: Институт современных знаний, 2000; Курицын В. Русский литературный постмодернизм. - М.: ОГИ, 2000.; М. Эпштейн “Постмодерн в России”, М., 2000. При това личи, че самите автори, познавайки и следейки публикациите си, изграждат своите концепции до известна степен в диалог и полемика с концепциите на колегите си. Ясно е очертано и осъзнаването на граничността на епохата между стария и новия век – епоха на постмодерното и на глобалното знание едновременно.

В тези монографии, както и в повечето публикации от началото на новия век, се преповтарят в различни варианти идеите за смъртта на постмодернизма, за неговата изчерпаност като явление. “Руският постмодернизъм умря – да живее неговото изучаване!” – така определя културната ситуация в Русия Татяна Дашкова в статията си “Три истории: забавные игры русского постмодернизма”, публикувана в НЛО, № 51, 2001. Служейки си с термини от компютърните игри, тя определя стратегиите на създаване на текста в монографиите на Липовецки, Курицин и Скоропанова като различни видове игри съответно – пъзел, кубчета и тетрис.

В книгата на Липовецки, която, една от първите, се опитва цялостно да опише постмодернизма като явление, то се анализира от гледна точка на допостмодернистичната поетика (Хьойзинха, Лихачов, Бахтин). Според автора на монографията постмодернизмът въплъщава принципния художественно-философски опит за преодоляване на фундаменталната за културата антитеза хаос и космос. Така за Липовецки централно става понятието хаосмос, терминологичен хибрид, маркиращ пребиваването на постмодерните текстове в художественооформения хаос. Диалог с хаоса – така Липовецки обозначава своята стратегия, опирайки се на теорията на “разсеяните структури” на нобеловия лауреат, химикът Иля Пригожин. Извеждайки кризисните тенденции в поетиката на целия руски постмодернизъм от 80-те и нач. на 90-те г., той отбелязва сблъсъка на всички съществуващи литературни, културни и прочие контексти по начин, по който те сами се анихилират, оставяйки в резултат единствено “ефекта на естетическо мълчание”. Основната специфика на руския вариант на явлението той вижда в това, че ако западната характеристика на постмодернизма е свързана с раздробяване на модернисткия модел на света, то в Русия постмодернизмът израства от “опитите да се потърси отговор на нещо друго, макар и в пределите на един текст, да се възстанови, реанимира културната органика по пътя на диалога на различни културни езици”. (с. 301).

Полемизирайки с книгата на Липовецки и по-точно с идеята за “хаоса на битието” и диалога с него, Карен Степанян в статията си “Постмодернизм – боль и забота наша” // Вопр. лит., № 5, 1998 изказва съмнение във възможността за пренасяне на теория от естествените науки директно в литературознанието и категорично отрича четенето на литературата през хаоса, поддържайки убеждението на Достоевски за това, че светът въобще не е хаос и частните изкривявания на световната хармония още не са основание да се гледа на мирозданието като безпорядък.

Книгата на Вячеслав Курицин, един млад критик, който се изявява във виртуалното пространството с интересни и донякъде скандални сайтове, е доста различна и като нагласа, и като литературна стратегия на анализ. Това е работа не толкова на литературен историк, колкото на литературен критик, която няма амбициите за последно слово и в известен смисъл по начин на създаване, организация, подход е много близка до стила на постмодернистичното писане. Монографията е изключително саморефлексивна. Т. Дашкова я нарича “самонаблюдаващият се проект на книгата за постмодернизма”. С усещането за шегата, която винаги може да изиграе на изследователя дискурсът, претендиращ за обективност, Курицин избира за своя стратегия ироничната тоналност, стремейки се не толкова да каже принципно нови неща за това явление, колкото да предложи един провокативен подход и да създаде удоволствие от четенето на текста. Изхожда се от идеята, че е невъзможно да се възсъздаде картината на руския постмодернизъм, без да се улови духа на националното, нюансите на интимния живот. Бидейки отвътре на системата, Курицин същевременно съумява да заеме метапозиция по отношение на явлението, създавайки модел от наличния материал за анализ. Особено ценна и интересна е главата за постмодернистичната критика. Като цяло В. Курицин съумява да създаде отворена, вариативна структура, която представя една от възможните гледни точка за същината на руския постмодернизъм, при това с жив и убедителен език.

В противовес на подхода “отвътре”, монографията на Скоропанова предлага реконструкция на постмодернистичното светоусещане според художествените текстове, които са подбрани, акцентирайки главно върху философските концепции на постмодернизма, като използва категориите на традиционното литературознание. Доминират ценностните критерии при анализа на руския литературен постмодернизъм, като авторката се опитва да намери мястото му в каноничната традиция. Скоропанова разгличава три вълни на руския постмодернизъм (от Абрам Терц, Битов, Венедикт Ерофеев и концептуализма до деконструкциите на Кибиров, бриколажа на Перушевска и пр.). Интересно е представена демаркационната линия между масовата култура и творенията на постмодернистите, като по негативен път, очертавайки липсите в масовата култура, се утвърждава идеята за ценностен център и субективната авторова позиция в текстовете на постмодернистите.

В диалог с текста на Скоропанова, Наталия Иванова ("Жизнь и смерть симулякра в России", ДН, 2000, бр. 8) отделя две вълни на постмодернизма – първата вълна – в съветската епоха от 60–те г. нататък, втората – като нов етап, проявен в последните няколко години, характеризиращ се с деконструкция на руската класика – етап, който Иванова определя като рус-арт, по аналогия със соцарта. Характерна руска особеност на постмодернизма в значимите му литературни прояви тя вижда в дискредитирането на родния хиперморализъм, който имитирайки езиците на съветската цивилизация, си поставя за цел да предизвика отвращение към нея – в творбите на Виктор Ерофеев, на Сорокин и др.

Идеите на Михаил Епщайн за постмодернизма са широко отразени в различни електронни публикации, както и в книгата му “Постмодерн в России”, М. 2000, където той очертава един бурен и кратък път за това направление. Самият той определя за граници на историята на постмодернизма две свои статии - едната от 1991 “После будущего. О новом сознании в литературе” и втората “Прото-, или конец постмодернизма” от 1996 г. като отбелязва разликата между историята на литературния постмодернизъм в тесен смисъл от незавършената история и практика на постмодерна в Русия. В друга своя статия “De but de siecle”, Знамя, 2001, бр. 5, на края на века (fin de siecle) с неговото усещане за завършеност и изчерпаност на културните форми, с естетиката на цитатността и симулакъра, той противопоставя началото на новия век като символ на виртуалната ера, на новото начало в литературата, която, според него, не е литература на постмодернизма. В света, където изглежда, че не може да се появи нещо ново, според Епщайн, нахлува новината, патоса на незаселените нови територии. Това, което се е възприемало като пост, се оказва прото. Така Епщайн определя литературата на новото столетие като протеизъм – настроения, свързани с експеримента, с глобализма на културата.

За разлика от този изследовател, както и от много други, поддържащи тезата за смъртта на постмодернизма, Н. Иванова в цитираната статия смята, че постмодернизмътне се е изчерпил, защото състоянието на обществото не свидетелства за изживяността на авторитаризма. Според нея има криза по отношение на изчерпаността на възможностите на авторите, но не и на метода. Н. Иванова даже набелязва задачите на обновяващия се постмодернизъм така: “обретения... нелинейного художественного мышления в масштабах целых культурно-исторических эпох, овладения всеми типами письма, совмещение в одном авторе художника и философа, поисков средств для воссоздания множественности истины, моделирования вероятных миров, качественного обновления литературы”, което само по себе си е програма за цяла културна епоха напред.

Част от младото литературно поколение в Русия, което публикува в нета, застъпва доста по-крайно позицията на Епщайн. В. Сердюченко в статията си "Isroel: русский литературный дискурс" (http://club/critics/diskurs-serd.htm) твърди, че всички тези Пелевиновци, Ерофеевци, Сорокиновци, не струват и пукнат грош. В статията си “Агония постмодернизма”, НМ, 2001, бр.12. Сергей Шаргунов изказва мнението, че постмодернизмът е архаичен и за литературата като цяло потмодернисткият експеримент е фатален. Според него това явление е несъвместимо със самото съществуване на литературата. “Постмодернистите – казва той, - са часовник, зареден със смях. Смеейки се, те се разделят с миналото. Смеейки се, те се мръщят и на раждащото се ново”. Бъдещето на литературата според Шаргунов, е новият реализъм, който е неизчерпаем и се обновява заедно със самата реалност. “Реализм - «постмодернизм постмодернизма» - заявява младият критик.

За М. Адамович, която живее и работи в САЩ, постмодернистичното светоусещане е погълнало света и руския творчески човек. Постмодернизмът, спред нея, е всъщност псевдокласика. (“Юдифь с головой Олоферна. Псевдоклассика в русской литературе 90-х” // НМ, 2001, бр.7). На сайта http://www.guelmam.ru/slava/salo (сайт на В. Курицин) тя показва, че всеки може да открие “продължение” на творбите на Достоевски, Толстой, Тургенев, дори има петтомно продължение на “Властелинът на пръстените”, написано от руски автор. Заемането на готовата конструкция, според нея, е свързано със силното желание на постмодерниста да се определи в историята на културата и цивилизацията. “Классический “архив” – казва тя - используется как примитивный архив, досье из которого может помочь “позаботиться о себе”. М. Адамович акцентира върху опасностите за литературата, които носят със себе си псевдокласиците-постмодернисти, опитващи се да формализират класиката, преодолявайки разпада на постмодернисткия текст с помощта на формообразуващите елементи на класическото произведение и по този начин се стремят да влязат в метаисторията.

Дали постмодернизмът е явление, погълнало истинската литература, дали е време, в което избуяват “цветята на злото”, по думите на Виктор Ерофеев, дали е отминал етап, достоен единствено за изучаване от литературните историци, или в някакъв смисъл, то се трансформира и продължава да се развива в рамките на новия тип литература в глобалната мрежа? Отговорите са толкова, колкото и самите изследователи. Начинът обаче, по който функционират дори различните текстове за постмодернизма в мрежата показва, че те са изневерили на познатата ни линейност и материалност, те се хипертекстови – поле на непрекъсващата игра на репрезентациите.

Мотивировката за изследователския интерес по отношение на поставената тема тук е свързана с догадката, че по своеобразен начин функционирането на литературата в мрежата става по един постмодерен в същината си принцип. Така например в интервю за Алексей Паршчиков известният руски критик Борис Гройс твърди: "Смятам, че в бъдеще ще бъдем не литератори, а куратори на текстове. Ще настъпи такова пренасищане с текстове, че подобно на художниците след Дюшан литераторът на бъдещето в условията на компютризацията вече няма да е принуден да тъче като нас, а ще работи с налични текстове, като ги курира и рекомбинира. И в този смисъл това ще бъде хипертекст или нещо подобно."2 Интернет-литературата стимулира кратките форми, колажните структури, хипертекстовите жанрове, авторската неустановимост... Така, че един от възможните отговори е, че постмодернизмът се трансформира и с помощта на глобалната литературна мрежа. Подобно схващане е отразено и в статията на Дм. Харитонов "Виртуальная словесность как факт новейшей литературы", публикувана в сборника "Трети курицински четения" (http://www.guelman.ru/slava/kursb2). Без да застъпва гледището, че постмодернизмът се трансформира, Морис Фадел в “Пол де Ман и постмодерността” твърди, че “светът на Интернет ... това е сякаш реализацията на постмодерността.“3 А какво точно ще се получи, е трудно да се каже - тепърва трябва да бъдат обхванати и осмислени явленията от текущата руска литература.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. Георги Чобанов "Четенето встрани от Апокалипсиса", доклад, четен на конференция в НБУ, публикуван на страниците на издателство LiterNet. [обратно]

2. Сп. "Коментарии", Москва - Санкт Петербург, 1997/12, цит. по Добринка Корчева, "Емил или може би за капитализма", Литературен вестник, 1999/1. [обратно]

3. Морис Фадел "Пол де Ман и постмодерността", доклад на Международната конференция "От модернизъм към постмодернизъм", София, 2002, публикуван във в. Литературен форум, бр. 22, 2002. [обратно]

 

 

© Магдалена Костова-Панайотова, 2002
© Издателство LiterNet, 12. 06. 2002
=============================
Първо издание, електронно.
Текстът е четен на международната конференция на МАПРЯЛ, София, 2002.