Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОБРАЗИ НА РЕВОЛЮЦИЯТА В ПОЕЗИЯТА НА ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

Магдалена Костова-Панайотова

web

Христо Смирненски е от онези знакови фигури в българската литература, които съумяват чрез твoрчеството си да изградят високия ценностен статус на твореца, създавайки от своето дело своеобразна литературна легенда. Той е поет, който, подобно на Вазов и Пенчо Славейков, има ясно определена мисия, въпреки че - за разлика от тях - няма амбицията да подчертава особената уникалност на делото на Поета, изключителността и съвършенството му, житейския му подвиг. Същевременно "вещаещото слово" на твореца чертае не само мечтаните визии на един нов свят, но е и своеобразно предсказание за житейската съдба на "слънчевото дете на революцията" - предсказание, което - подобно на всички други, има важна роля за изграждане на легендата около личността на човека и твореца Смирненски.

За да очертаем обаче мисията, с която този творец идва в българската литература, преди всичко трябва да разберем защо в лириката му се изгражда такъв образ на света, който довежда до необходимостта от революция. А това означава да осмислим промените, настъпили в европейската и в българската култура след Първата световна война и промените с творческата личност в следвоенния свят, да осъзнаем последиците от ужасите на военната катастрофа и шока, който преживява Европа, довел до избухването на редица комунистически въстания.

Ако дотогава великата идея "свобода, братство и равенство" е смятана за красива утопия, времето в края на войната е периодът, когато тази утопия изведнъж започва да се реализира на практика. "Бурите" в Берлин, Москва, Петербург отекват и в България, разбунвайки социалните слоеве. Противоречията в обществото ескалират, оформят се две враждуващи помежду си култури: пролетарската и буржоазната. Христо Смирненски прегръща каузата на пролетарската поезия. В левите идеологии той открива естествения стремеж на човека към по-добър свят, в който всички хора ще получат, творецът приема и своята художествена и обществена мисия.

Културната ситуация в България е назряла за появата на подобен творец и затова излизането на стихосбирката "Да бъде ден" се приема като откровение от пролетарските кръгове. Поезията на Смирненски получава легендарна популярност именно като изразителка на набрания протест срещу света на насилието и страданията, изразителка на стаените вековни мечти и човешки пориви за един справедлив свят.

Образа на този нов свят поетът трябва да изгради чрез въздействащи - и в същото време - разбираеми и популярни за масовото съзнание символи и представи за сътворението, устройството и свършека на света. Именно такива представи той открива в сферата на митологията и библейската образност. Подобно на митологичния модел на света, художественият свят в лириката на Смирненски се организира от ясно изразени опозиции, като мрак - светлина, хаос - космос, живот - смърт, пустота - пълнота, разруха - съзидание, грях - възмездие, разблуден празник - празник на бледоликите братя. За разлика от традиционния мит обаче тук двойката хаос - космос подлежи на особена трансформация, защото поетът рисува всъщност образите на два различни космоса, които представят и два различни порядъка на живот - справедливо устроения свят и несправедливо устроения свят. Характеристиките на единия са свързани с миналото. Другият порядък се свързва с бъдещето. По средата е настоящето, което има особено парадоксално присъствие у Смирненски: от една страна, то съществува и заявява своите права във - условно казано - реалния свят на такива творби като "Децата на града", "Зимни вечери" и др., но едновременно с това то е описано като несъществуващо, защото за характеристиката му поетът използва символи, с които представя мрака, нищото, празнотата. Така индиректно неговата реалност е разколебана, отречена. Именно в образа на разделения свят възниква и идеята за революцията като онзи акт, който свързва света в едно цяло, като действие, възвръщащо смисъла на живота.

Значението на думата революция (от латински завъртам, преобръщам) се свързва с идеята за преобръщането. Така светът е мислен като съставен от две статични състояния - старото и новото. Революцията е действието, което преобръща света от старо към ново. Революционните действия се мислят като съдбовни, кратки и експлозивни. При тях, прекосявайки една особена граница, светът преминава от небитие към битие, или обратното. Тази особена граничност на революционното дейстие предполага осъзнаването Ј в категориите на митологичното мислене и образи. В лириката на поета новият свят не просто сменя стария, а ценностно го отрича, защото той е натежал от грях и заслужава възмездие.

Идеята за разплатата в лириката на Смирненски често се свързва с библейския символ на Страшния съд ("но иде ден на съд"), залегнал в "Откровение Йоаново". Необходимо е разрушаване на стария космос, за да може от мрака, от нищото и бездната да бъде сътворен новият космос на справедливо устроения свят. Мотивът за сътворението отново се реализира с добре познатата митологична образност. В същото време този модел, който изгражда Смирненски, до известна степен се характеризира с парадоксално съчетание: от една страна, поетът борави със символи, с мащабни и легендарни образи, използва изразните средства на една школа, чиито идеолози проповядват откъсване от злободневното, от друга страна, още Вл. Василев отбелязва нагласата на поета да бъде "хроникьор" на събитията, пресъздавайки конкретните описания на подвизи и битки. Образът на революцията има нужда от потвърждение в реалната действителност. За подобно потвърждение в лириката на Смирненски служат многобройните хроники от местата, където революцията вече се осъществява. Именно сплавта от митологично и документално създава и пределната експресивност и убедителност на тази лирика.

В поезията на Смирненски светът по митологичному е разделен на две симетрични половини - светла и тъмна, старо и ново, справедливо и несправедливо. Поради своите морални грехове старият свят е обречен на Страшния съд на историята и трябва да загине, пометен от апокалипсиса на революцията, а на негово място ще бъде изграден нов и справедлив свят. В същото време този процес е илюстриран и с помощта на "документални" описания от местата, където реално се сблъскват старият и новият свят, за да се постигне максимална убедителност на поетическото внушение.

Разглеждайки многообразните образи на революцията в тази поезия, трябва да ги систематизираме и подредим по определени признаци. Преди всичко революцията е видяна като апокалипсис и очистване на стария свят от неговите грехове. Смирненски не просто борави с митологични символи и образи, а изгражда един своеобразен митологичен сюжет, по думите на Ал. Панов, в който водещо е усещането, че настоящият свят е изграден несправедливо. В него царуват мракът и страданието. Старият свят притежава всички характеристики на антисвета, на адовото, той прилича на преизподня, където са затворени и страдат божиите създания, жадуващи да излязат на светлина:

Надоле! Надоле! Надоле!
В студените бездни слезни,
където тела полуголи
се гърчат край черни стени...

("Въглекопач")

...жадувайки лъчи, угасваме в тъма...

("Ний")

...пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат.

("Юноша")

Сред мрака, непрогледно гъст
стърчи злокобен силует
на някакъв грамаден кръст
и хиляди тълпи отвред
вървят, подгонени натам
от яростта на златний бог.

("Да бъде ден")

Светът, който рисува Смирненски, има подчертано вертикална организация, отразяваща една древна културна представа за борбата между мрака и светлината, нощта и деня, сътворението и свършека на света ("Да бъде ден"). При това понятията "горе" и "долу" са натоварени с морален смисъл, свързани са с християнската норма за дорбо и грях. "Долу" е светът на робството, вековните пластове мъка, "горе" - на висината, простора, ширините ("Въглекопач"). Мракът "долу" не е изначалният мрак на хаоса преди сътворението на света, а преизподня, създадена от хора. Едновременно с това "долу" не е просто името на страданието, но и място, където крепне протестът, място, където се събира гневът - метафорично определено от поета като гръдта на Везувий (стихотворението "Бунтът на Везувий"). Този гняв е подобен на лава, на огън, буря и земетресение. Само такива титанични явления могат да срутят основите на стария свят, защото според поета за премахването му са необходими свръхчовешки сили.

...вред земята тресе се, дими...

("Гневът на робите")

А ний сме океан от огнени вълни...

("Ний")

ще блеснат реки огнеструйни...

земята ще ври, ще гори
в огньове, огньове, огньове
и дъжд от искри!

("Въглекопач")

- Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!
Загърмете, железни слова!

Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души...

("Юноша")

Подобни образи насочват към семантиката на огнената символика в лириката на Смирненски. Това е свят на огнеструйност, многобагреност, на пламъци и промени. Тази поезия зафиксира раждането на нова естетическа представа за света в движение. Образът на урагана, на бурята е широко използван в поетическата традиция от Ботев насетне (напр. "Там… там буря кърши клонове". В подкрепа на връзката с ботевската поетическа линия можем да разгледаме експликацията на двете полярни чувства - любовта и омразата, сплетени в образа на бурята). Бунтът се осмисля като "свещен гнев" срещу потисниците на светлината - аналог на божествения гняв срещу неверниците в Библията (стихотворението "Ний"), като възстановяващ нарушеното равновесие и хармонизиращ света. В "Ний" тръненият венец на Спасителя е увенчал главата на човечеството (мотив, който се появява и в стихотворението "Юноша" - "и човешкия дух - обруган, обкован/ аз го зърнах под трънен венец").

Целта на разрушението е да очисти земята от натрупаната несправедливост, а на мястото на стария свят да бъде изграден нов свят на хармония и правда. Сътворението се извършва чрез акта на разрушението, опожаряването и бурята, които по особен начин започват да означават точно противоположното на това, което е заложено в първичния им смислов заряд. Тази идея определя и възприемането на революцията едновременно като очистваща и сътворяваща сила - образ, който в известна степен е парадоксален, защото трябва да извърши две съвсем различни по характера си действия - да разруши стария и грешен свят - действие, което отговаря на библейската представа за апокалипсис и възмездие за нетърпимите грехове на човечеството, и едновременно с това - да изгради началата на един справедлив свят. Изграждането на този нов свят се твори от само себе си, извършва се с еднократен, волеви акт, подобен на библейското "Да бъде светлина!". Оттам преобръщането на свещеното заклинание в "Да бъде ден!" - фраза, с произнасянето на която светът се обновява и се ражда за по-справедлив живот. При това, за разлика от класическия мит, това действие не принадлежи на някаква свръхествествена сила, а е дело на човека, на неговата субективна воля. Тази субективна воля обаче е видяна от поета като обективно действие и закономерност.

Но иде ден на съд!

("Ний")

Веч бий дванайсетият кобен час...

("Йохан")

Новото сътворение се извършва преди всичко от колективната воля на тълпите или от герой, подобен на митологичния културен герой, действащ от името на масата. В това отношение показателно е преобръщането на гледната точка. В тази - поначало изповедна - поезия лирическият герой отказва да бъде повече Аз и избира формата Ние - важна метаморфоза, подсказваща начина, по който се възприема един традиционен символистичен образ като този на тълпите. У Смирненски те са символ на новата сила на човека, на титаничните му качества. Ако у символистите тълпата се възприема като образ на нещо хаотично и неорганизирано, криещо в себе си непознати стихии, тук този образ се превръща във величествена лавина, символ на колективната стихия, носител на новото начало. ("В тълпите е скрита душата велика / душата на новия свет" - "Тълпите"). Поезията на Смирненски борави и с други трансформирани символистични образи, като розите и улицата например. От традиционен символ на идеалната красота, на поезията и изкуството в стихотворението "Пролетно писмо" розите се превръщат в "на бунта огнедишащите рози". Така трансформацията се извършва в рамките на самия образ.

Угнетените роби на черния труд са главен двигател на историческите промени ("Работникът"). В поезията на Смирненски се извършва и друга важна трансформация - на понятието роб. Ако в традицията на възрожденската поезия и у Ботев например роб и робско носят негативни характеристики, свързани с представата за потиснатост, зависимост, несамостоятелност, то тук робите са тези, които са съзидателите на новото, страдалците, които ще извършат възмездието ("Пролетарий", "Северният Спартак" и др.). Нещо повече - робското минало е важно условие за осъзнаването на своята мисия ("И велик съм, защото бях роб"). В стихотворението "Ний" визията за човешкото "ний" е свързана с извисяването му в плана на прекрасното.

Под черните крила на дебнещата смърт
привеждаме чела със трънени венци -
ний, вечните творци, ний, морните борци.

"Борци" и "творци" са смислово сближени в контекста на творбата - така поетът индиректно внушава идеята, че творческият човек неизменно е борец, творчеството, както и бунтът, са пресътворяващи света, съграждащи нови, хуманни начала на живота. Затова стихията на бунта не е нещо самоцелно, а е осмислена като мъченичество и себежертва през етичните норми на християнството.

Лирическият герой е подобен на митологичния творец на света, той разрушава и съзидава едновременно. Смирненски си служи с библейската и митологичната образност и когато изгражда фигури като тези на Пролетария, Работника, Въглекопача.

Ролята на водача в художествения свят на Смирненски се играе главно от два типа герои. Едните са обобщени, митологизирани образи, носители на титанични сили, като Спартак или Прометей, които трябва да се преборят с враждебни сили, да извършат своего рода подвиг (като Прометей, който дава огъня на хората), да изградят с ръцете си, с волята и живота си благото на колектива. Тези герои се появяват редом със също така символичните образи на Ковача, Каменарчето, Въглекопача, които са в някакъв смисъл превъплъщение на Работника с чук в ръка. Знаем, че тази алегорична фигура даже се изрисува върху плакатите на пролетарската власт.

Другият тип герои са "документални" - тоест художественото изграждане на техните образи се опира върху реални исторически личности (Роза Люксембург, Карл Либкнехт, Делеклюз) и формирования (Червените ескадрони). Именно те са тези, които водят тълпите към жадувания свят на светлина, правда и любов. Героят на промяната в лириката на поета понякога съчетава качествата и на Месия - изкупителя на човешките грехове. ("с тържеството на властен Месия / ще руша и създавам живот - "Пролетарий"). Разликата при изграждането на неговия образ е осъзнатата воля за саможертва в името на един по-справедлив свят. От идеята за жертвата тръгва и богатата християнска символика, свързана с мъченичеството - тръненият венец, кръстът, робите, хвърляни на зверовете. Промяната, която носи фигурата на новия герой, е свързана с хуманизирането на света. Затова за героите на промяната в лириката на Смирненски често се говори със символите на човешкото сърце:

и виждаш: цялата земя не стига
едно сърце да погребеш.

("Роза Люксембург")

Москва, Москва, ти ярко пак пламтиш,
ти пак туптиш!
ти пак си огнено сърце...

("Москва")

и високо, високо ще блесне
светлината на нежно сърце.

("Пролетарий")

Образът на сърцето доминира в творби, изграждаща образа на бунта. И това е така, защото връзката между бунта и сърцето е вътрешна и спонтанна; естетическото тук лежи в сферата на духовните измерения. Лирическият герой на Смирненски е сложен и комплексен образ. Вдъхновен от стремежа за красота, хармония и човечност, той е новият съзидател на всемира, който придобива множество различни характеристики, а митологичното и космичното се сплитат, за да се разкрие една нова представа за човека, за хуманизирането на обществения идеал. Представата за бунта като метежност, багреност и огнеструйност е доминанта в много стихотворения, като "През бурята", "Въглекопач", "Юноша".

Но революцията не е само красива мечта, тя е непосредствена реалност, протичаща в различни страни на Европа. "Хрониката" на историческата конкретност се съюзява с митологичното обобщение, за да внуши още по-достоверно истинността на колективната мечта. В стихотворението "Северният Спартак" е пресъздадена хрониката на непосредствено случващото се чудо, а образът на лирическия герой е извисен в плана на прекрасното и митологичното:

И с вихрите на тия снежни степи
ще ви разпръсна, властен и сърдит,
ще ви разпръсна, немощни и слепи,
защото мечът ми е мълнии свирепи.
защото слънцето е моя щит!

В стихотворението "Йохан", от една страна, съвсем сетивна е представата, която читателят получава - раздялата, градинката, плачещата жена, малкото дете, потъналият "в ситен скреж" Берлин. Почти натуралистично са предадени и подробностите за смъртта на героя. От друга страна, независимо от своята "документалност", образът на Йохан отново е митологично обобщен ("величав кат някой исполин") и чрез невероятната му воля и способността за саможертва - изведен в плана на прекрасното. Човек надмогва несъвършенството и достига пълнота и завършеност в мига на саможертвата - внушават тези стихове.

Поезията на Смирненски чертае духовните параметри на новия свят като свят на човечност, милосърдие и братство в творби като "Червените ескадрони", "Северният Спартак", "Пролетта на робите", "Каменарче" и др. Присъствието на бунта се осмисля като красота, хуманност и безкрайност на идеала. Като "огнена пролет с ореол от рубин и звезди" е видяно бъдещето в "Пролетта на робите".

Смисълът на революцията е в нейната хуманност: тя създава нови, по-справедливи правила на живот, чертае параметрите на "светла ера", в която животът е преживяван като смисленост, пълнота и справедливост. В този аспект особено показателен за начина, по който поетът възприема новия идеал, е финалът на стихотворението "Червените ескадрони", където идеалът е формулиран по следния начин:

вий слезнете от конете и земята целунете -
възцарете вечна обич, вечна правда над света.

Именно така е видяна постигнатата цел на революцията - установяването на свят, в който властват правдата, справедливостта и любовта, а бъдещето е изграден и очакван "земен рай" (стихотворението "Първи май") - един идеал, който поразително много напомня за християнския. Тук обаче няма застиналост на образа, защото хармонията в цялата лирика на Смирненски е разбирана като динамика и огнеструйност, като свят в движение и промяна, свят, в който играта на багрите и сблъсъкът на протовоположностите рисуват динамиката на променените перспективи.

Визията на поета чертае новия свят като човечен и красив, свят, в който личността може да открие своето пълноценно съществуване, да осмисли своя живот (стихотворението "Юноша"). Пълноценността и себеосъществеността на човека са свързани с екстазното, с търсенето на човешките граници, със сублимацията на героичното. Така в тази лирика се постига романтично извисяване на образите, разширяване на вътрешните граници на личността. В своята мечта Смирненски вижда човека като законодател на ново летоброене, като личност, която изгражда своя свят по чувствителните закони на човешкото сърце.

С изграждане на различни образи на революцията поезията на Христо Смирненски успява да изрази колективната мечта на потиснатите маси за щастие и справедлив живот, умело комбинирайки историческа конкретност и вяра в сбъдването на мечтата с митологичното обобщение, чиято образност намира най-прекия път към завладяващото художествено въздействие сред масите.

В този смисъл цялата поезия на твореца може да се възприеме като израз на един хуманитарен възглед за света, надраснал историческата конкретност. С тези свои идеи, превъплътени във въздействаща форма, поезията на Смирненски е основополагаща за създаването на една силна традиция - традицията на пролетарската поезия. Въпреки своята идеологическа ангажираност с политиката на комунистическата партия и работническите движения, тази поезия носи със себе си един неподправен хуманистичен заряд, опрян върху хилядолетни културни модели и човешки мечти, които в никакъв случай не се изчерпават само с лозунгите на една политическа сила. Този безспорен хуманистичен заряд в поезията на Смирненски осигурява и нейното органично присъствие и в днешния ни живот, въпреки че рецептите за промяна, които тя предлага, днес ни изглеждат утопични. Но проблемите, поставени в тази поезия, съвсем не са утопични.

 

 

© Магдалена Костова-Панайотова
=============================

© Български език и литература (електронна версия), 2009, № 4
© Електронно списание LiterNet, 04.11.2009, № 11 (120)

Други публикации:
Български език и литература, 2009, № 4.