Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МАТРИЦАТА НА ШАХА В "ЗАЩИТА ЛУЖИН" НА ВЛ. НАБОКОВ И "ПАРТИЯ ШАХ С ЖИВИ ФИГУРИ" НА М. ПАВИЧ

Магдалена Костова-Панайотова

web

Сигурно е невъзможно да се прочете темата на настоящата конференция без асоциации с филма, който толкова остро оголи проблема за лъжебитието и лъжесъзнанието, макар темата за матрицата и за подобието в различните й прочити да е кълбо от културологични, литературни, естетически и житейски проблеми, осъзнавани от митологични времена до епохата на интернет. Всъщност, както отбеляза проф. Стефанов при откриването на конференцията, човешкото съзнание е така устроено, че натрупването на каквото и да било знание е невъзможно без създаването на подобия. Човек винаги сравнява един въображаем образ с друг; сравнява спомена за действителността с особеностите на въображаемия свят. Самото изкуство е своего рода виртуална реалност, игра, в която всеки играе по свои или по чужди правила и вижда онова, което иска или което му е внушено. Оттам и различните поведенчески матрици на твореца-играч. Без излишни теоретизации обаче ми се иска да се насоча към начина, по който присъства една конкретна матрица (играта шах) със своите правила - в текстовете на двама от най-видните представители на руската и сръбската литератури - единият от началото на XX век, другият от края му - Владимир Набоков и Милорад Павич. Както е известно, Павич превежда руски майстори на словото, познава текстовете на Набоков (което е документирано в интервюта и в радиопредаване за радио “Свобода” от 7 март 1999, където Павич участва заедно с Андрей Шарий и Ал. Генис) и строи своя разказ, отблъсквайки се от матрицата на Набоковия текст.

Тук, разбира се, резонно може да се постави въпросът защо анализът се ограничава в рамките на тези две произведения, пропускайки ред други творби, в които се появява смисловата матрица на шаха - “Майстора и Маргарита” на Булгаков, “Шахматната новела” на Ст. Цвайг, “Мирисът на шаха” на Антон Фридланд, “Марабу” на Куприн, “Фламандската дъска” на Артуро Перес Реверте или “Партия шах с мексикански фигури” на самия Павич. Тази редица може да бъде продължена. Едно от обясненията е свързано с ограничените рамки на доклада. По-същественото обяснение обаче визира наличието на един сходен модел, по който функционира матрицата на играта в двете произведения. Някои от чертите на този модел тук сме извели чрез три структурни характеристики: слепотата, мълчанието, смъртта.

Слепотата

Безусловно, шахматът - е игра в чист вид, почти без хазартен примес. Завладяването на пространството, използването на открити линии, вертикали и хоризонтали, позиционната игра, множеството комбинационни възможности и вариативността - дават представа, че на пръв план в шаха стои интелектуалното напрежение. Той е лишен от зрелищността на други игри, но в него индивидуалността и въображението са изключително важни. Като игра шахът съчетава две на пръв поглед парадоксални понятия: ред и слепота. Играта има ясно определени правила. От друга страна, непрозрачността на играчите е необходим елемент, доколкото истинската игра е възможна само при условие, че взаимните намерения са неясни за съперниците.

Съчетанието на слепота и ред е структуроопределящо и в романа на Набоков - шахматът, който владее целия живот на героя, има свои правила, но най-често в романа става дума за ситуации, когато няколко драматически колизии се разиграват в едно пространство, без да се смесват, поддържайки се една друга, преплитайки се причинно, при това игнорирайки реалността на съседните. Художественото действие при Набоков е основано върху обсебващото знание на повествователя за обекта, което води до появата на “слепи” персонажи, движещи се по предварително зададена траектория. Лужин, главният герой в “Защита Лужин” полудява, защото не може да се справи с откритието, че той не е независима фигура, а е част от една чужда игра. При това той е до такава степен обхванат от страстта към играта, че прилича на сомнамбул. Неговата зависимост от шаха действа както на макро, така и на микро ниво - той не може да контролира своето съществуване както в битов план, така и в дългосрочен житейски.

Подобна слепота на персонажите, които са част от една игра с предварително известен край, наблюдаваме и в “Партия шах с живи фигури” на Павич. Предзададеният финал прозира още в първите страници на новелата, в която Петър Коич се чуди защо обувките му оставят инициали ММ в снега, а в размислите му става ясно, че живите фигури ще проиграят една партия, решена още преди три века.

В “Защита Лужин” героят е непрозрачен за самия себе си, чувства се захвърлен в света, който не зависи от него и който той не може да пресъздаде, това поражда крушение на чувството за реалност. Илюзията, в която се губи неговото Аз, се реализира като състояние на сън. В слепотата на този сън събитията от живота му се явяват повторително не два, а цели четири пъти (вж. Хасин 2001: 69). Повторителността на нивото на сюжета създава впечатление за лутане, за движение в кръг. У Павич тази слепота е свързана с травестията. Петър Коич знае финала на партията, но като Магда Михайлович той е забравил това знание. Играта с реалността у Павич е многопластова. Тук събитията също се явяват повторително. Най-напред Коич изиграва партия шах със самия себе си, после следва партията шах с живи фигури, предсказваща живота на персонажите - д-р Читински отстранява бялата царица, а белият цар отстранява - д-р Читински от играта. Същото се случва по-късно в живота.

Играта на шах в романа на Набоков е своего рода търсене на укритие, търсене на лична зона на неприкосновеност. Започвайки от началните редове на книгата, с отрицанието на фамилията си, до самоубийството в края на романа, историята на главния герой може да бъде прочетена като опит за защита на интимното - единствена гаранция, че Лужин играе, в противовес на ситуациите, когато с него играят. Особено интересна проекция на героя марионетка в този аспект е появата на куклите марионетки от счупения автомат още в първите страници на книгата.

За Набоков шахът, постоянно привличащ неговото внимание, е своеобразен модел на човешки взаимоотношения. Объркаността и разслоението в образа на главния герой обхваща реалността около него, тя самата става негово живо отражение. Космическата игра, в която Лужин е въвлечен, е нещо повече от халюцинация. Самата вселена напомня гигантска шахматна матрица и по отношение на нея Лужин е видян като част, свързана с невидими щепсели, фигура от една безкрайна партия. Стратегията, която предлага Набоков в този роман, е особена. Вместо на автономията той залага на приватността, вместо на волята за власт - на воля за игра, вместо на свободата - на доброволното подчинение на правилата (вж. Хасин 2001: 138).

Подобна стратегия реализира в своята новела и Павич. Самите персонажи са като изрязани изображения, марионетки, които изчезват и се появяват в други дрехи, под чуждо име и в друг пол. Оставените от Павич структурни недоизговорености и неразшифровани кодове са като пропасти, които отвеждат съвсем не към игрови пространства.

Мълчанието

Понятието за реалност, както у Павич, така и у самия Набоков - е нестабилно. Неслучайно Набоков често го слага в кавички. Същата идея без особени усилия можем да открием и у Павич. И двамата писатели в измислената си реалност се стремят да включат и читателя. И ако Набоков стилистически украсява този стремеж, то Павич предпочита играта в чист вид, довеждайки я понякога до абсурд, като постоянно сменя правилата. В тази игра с читателя мълчанието, хиатусите са обединяващият код. Като структуропределящ момент мълчанието има ключово присъствие и в другите текстове на Павич и на Набоков. Тук няма да се разпростирам надълго, ще припомня само - хиатусите в “Покана за екзекуция” и празната страница в началото на “Хазарски речник” - мястото, където спи вечен сън читателят.

В “Защита Лужин” главният герой се изразява трудно, езикът и мисълта му са мудни. Понякога в речта му трепва интонация, “намекваща за някакви други думи, живи, наситени с тънък смисъл, които той не можеше да изговори” (Набоков 1991: 107). Лужин предпочита да общува с другите с неезикови знаци - мълчи, сочи на Митка телефона например. Затова и жена му на едно място в романа избухва: “Изобщо срещали ли сте се някога с хора, разговаряли ли сте с тях?” (Набоков 1989: 69). Постоянните сривове в речта бележат срива в общуването, невъзможността за битово осъществяване на субекта. Мълчанието маркира нищото, несбъдването, безгласието на битието.

Както у Набоков, така и у Павич мълчанието е дискурс на недоизказаното. В “Партия шах с живи фигури” целият текст може да се разглежда като модел на невидима матрица, която проектира един разпаднал се свят, раздробен на частици и хиатуси, свят, който, изглеждайки абсурден, всъщност е свързан със здрави нишки с предзададения образец. Показателни в това отношение са мислите на Коич, който привидно без връзка със сюжетната ситуация, разсъждава така: “Мълчанието обединява... Думите изразяват интелекта в състояние на разпокъсаност, изреченията са счупени огледала, образът е изскочил от пукнатините; щом се проговори, светът се разпада и раздробява в много неща... Думата е точката на разклоненията на стъблото...” (Павич 2000: 12).

В присъщия си стил Павич почти афористично извежда мълчанието като избор на автентичното съществуване, което предполага откъсване от ежедневното и тотална взряност в смъртта, защото самото мълчание е метафора на смъртта и на изчезването.

Смъртта

“Шахматът мирише на смърт” - така звучи заглавието на една рецензия по повод романа на Антон Фридланд, “Мирисът на шахмата” - един съвременен роман, който определено стъпва върху набоковската трактовка на темата за шаха (Фогелфрай 2001). И в двата разглеждани текста - на Набоков и на Павич - не просто има много смърт, а играещите тази “призрачна игра” герои, изчезват, умират, внезапно напускат романа или респективно новелата. Авторите се съсредоточават върху темата за смъртта, но тя присъства не на нивото на идеите, а на нивото на усещанията. Смъртта на персонажите може да се разглежда като опит за измъкване от властта на матрицата, бягство на свобода, бягство, което в края на краищата се оказва неуспешно, както ни е загатнато във финала на романа “Защита Лужин”. Използвайки прозореца на банята, за да изскочи от сюжета и от живота, самият Лужин вижда как “цялата бездна се разпадаше на бледи и тъмни квадрати” (Набоков 1989: 164).

В “Партия шах с живи фигури” финалното изречение на новелата: “На ход е червената пешка.” говори за това, че продължава една незавършена партия, която се води според правилата и се направлява от невидим кукловод, въпреки че от време на време, както във всяка партия, изчезва по някоя фигура.

Връщайки се към това последно изречение в новелата, трябва да посочим една важна трансформация на традиционните шахматни цветове, която прави впечатление най-вече у Павич. Фигурите са червени и бели, а не черни и бели, победата на червените е предначертана - трансформация, която в смисловата структура кореспондира с появата на двете армии - червените и белите. Неслучайно самата партия се разиграва през 1922 - една година, която може да се посочи като ключова за първата емигрантска вълна в Русия.

Ето как обяснява значението на цветовете Коич: “черният цвят е най-старият и съдържа всички други цветове, той е в знака на Сатурн... белият е в знака на Юпитер, дяволът може да се преобразява само в бели неща. Докато червеният значи власт, защото е в знака на Слънцето, символизира портокала и носи огъня като знак.” (Павич 2000: 12). Тук няма да се спирам на своеобразната Павичева цветова митология, която заслужава отделно изследване, ще отбележа само връзката червено - власт.

В “Защита Лужин” историческите събития в Русия, които са фонът на действието, бележат приблизително същия времеви отрязък. В романа се появява червеният цвят, свързан с шаха - малкият сгъваем шах от марокен, с червено-бяла дъска, който Лужин държи скрит в хастара на сакото, е първият предмет, който грабва неговото внимание, очарова и завладява юношата. Тук аналогията хастар - подгъв насочва към друга връзка с Павич - според правилата на партията шах с живи фигури, всеки трябва да носи в подгъва си една книга. Показателно е, че бялата царица носи книга на Църнянски, а червеният офицер - Комунистическия манифест.

Ще се опитам накратко да обобщя: новелата на Павич крие в “подгъва си” трансформирани идеи от романа на Набоков. Връзките са търсени не в смисъла на преките съответствия, макар че и такива аналогии са възможни, а на нивото на матрицата игра и някои от нейните компоненти.

И в двете произведения, макар и по различен начин, шахматът се явява организационен принцип. Многовариантността на творбите е свързана с непрекъснатото започване и разпадане на сюжета, който тръгва всеки път в различна посока. У Павич това се вижда особено ясно - подхванатата чужда мисъл се изпълва с ново чувство, насочва се в друга посока и се връща по различен път към идеята. Тук се таи и своеобразният демонизъм на играта творчество. Духът на играча-творец се превръща в законодател, а играта се осмисля като онтологическа дейност. В заключение оставяйки отворен финала на темата, ще цитирам едно двустишие на Борхес в свободен превод:

Всевишният направлява ръката на играча,
А кой движи ръката на Всевишния?

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Набоков 1989: Набоков, Владимир. Покана за екзекуция. София, 1989.

Павич 2000: Павич, Милорад. Партия шах с живи фигури. // Факел, 2000, № 2.

Фогелфрай 2001: Фогельфрай. Шахматы пахнут смертью (Антон Фридлянд, Запах шахмат), 2001 <http://www.proza.ru:8004/texts/2001/01/05-18.html> (09.12.2005).

Хасин 2001: Хасин, Григорий. Театр личной тайны. Санкт Петербург, 2001.

 

 

© Магдалена Костова-Панайотова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.12.2005, № 12 (73)

Текстът е четен на Факултетната конференция на ФСФ - “Матрицата - властта на подобието”, май 2005 г.