КОМУНИКАЦИЯТА КАТО "ТАНЦ НА РАЗЛИЧИЯТА"

Магдалена Костова-Панайотова

web

Началото на двадесет и първи век ни поставя пред различни дилеми и парадокси и един от парадоксите е свързан с очевидния “бум” на комуникационните технологии, от една страна, и с възникването на нови и нови пречки пред пряката комуникация между хората, от друга. Технически можем да прекосим за няколко часа земното кълбо, но на практика много по-често посягаме към копчетата и клавишите на телефона, телевизора, компютъра и пр., отколкото излизаме на реална среща.

В стремежа си да формира някакъв общ надреден език, обществено-политическото, медийното пространство често борави с думи и изрази, като толерантност, консолидиране, включване, диалог, заредени като че ли с “магически” смисъл. Струва ми се обаче, че XXI век идва изключително уморен от подобни съдружия и в него комуникация все по-малко означава именно диалог и все повече “разпръскване”, ако използвам делението на Джон Дърам Питърс от неговата книга “Да говориш на вятъра”, която отскоро е на българския пазар.

Книгата на Джон Питърс веднага прави впечатление на изкушения да я вземе в ръце читател с провокативното си заглавие, отпращащо към едно от посланията на Петър до Коринтяните, и с амбициозното си подзаглавие - “История на идеята за комуникация”. Противно на очакванията обаче, не бих нарекла този труд четиво за ерудити. Едно от най-големите достойнства на книгата е, че тя е изключително четивна, а авторът й съумява да предложи на читателите една хронология на етапите в развоя на идеята за комуникация, при това без досадни периодизации и схеми, използвайки стил, едновременно забавен и информативен.

В отделните части на книгата проблемът за комуникацията е намерил различни ракурси. Авторът проследява смислите, влагани в това понятие през вековете, тръгвайки от Древна Елада, през теоретичните дебати на XVII, XVIII и XIX век, дискурсите на разгръщане на комуникативността след Втората световна война. Питърс търси връзките между теорията за комуникацията, спиритуализма, техническите нововъведения, херменевтиката и психоанализата. Авторът използва провокативния подход в цялата книга. Една от основните задачи за него днес е понятието комуникация да бъде освободено от прекалената сериозност, от изискванията за точност и съгласие, вменявани му през вековете.

Във връзка с теория на комуникацията Питърс разглежда две понятия, които според него имат и различни източници и традиции в история на културата: диалогът и “разпръскването”. Първото той свързва със Сократ, второто с Исус - двете главни фигури в моралния живот на Западния свят. За автора на тази книга диалогът може да бъде тираничен, разпръскването е нещо съвсем различно. Комуникацията, внушава Питърс, следвайки Левинас, носи знака на неуспеха и неавтентичността тогава, когато е търсена като един вид сливане на душите. Според него в най-добрия случай тя е танц на различията, а не съчетаване на душите. В този смисъл еднопосочната комуникация има определени предимства. Голяма част от културата не е непременно двоична и реципрочна, твърди Питърс. Човек има нужда да общува, споделяйки мисли, идеи, усещания, аромати, без непременно да очаква отговор на тези преживявания. Има някаква мъдра утеха в това да разбереш, че другият не може да усеща света като теб, а и не е необходимо.

Когато говорим за “бума” на комуникационните технологии, сме длъжни да отдадем дължимото на двата големи стимуланта пред всяко желание - смъртта и разстоянието. Възможността на съвременните медии да преодоляват разстоянията, създавайки допълнителни пречки пред прекия контакт, и едновременно с това разпръсквайки огромно количество информация - подгрява желанието, доколкото прави все по-невъзможно сближението между хората. Идеите на Питърс, приложени по отношение на медиите, и по-конкретно на вестника, разкриват безпочвеността на обвиненията в изопачаване на диалога, доколкото изначално медиите основават своя тип комуникативна стратегия върху идеята за “разпръскването”, а диалогът за тях е вторично понятие. “Настройвайки се на определена честота” журналистът не преследва споделеност на света. Той споделя своите усещания за него.

Предизвикателствата на комуникацията днес според автора не са да бъдем верни на вътрешния си свят, а да имаме милост към другите затова, че никога няма да могат да ни видят така, както се виждаме ние.

“Да говориш на вятъра” е не просто полезна книга, това е една мъдра и едновременно с това - изключително приятна за четене книга, резултат от дългогодишните изследвания на преподавател по теория на масовите комуникации, който разглежда различни аспекти на европейската култура изобщо. Затова мисля, че това четиво ще бъде полезно не само на журналисти, литературоведи, преподаватели и студенти по масови комуникации и реторика, но и за всеки, който иска да погледне историята на човешкото общуване с други очи.

© Магдалена Костова-Панайотова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2005, № 3
© Електронно списание LiterNet, 27.06.2005, № 6 (67)

Други публикации:
Български език и литература, 2005, № 3.
Литературен вестник, № 15, 20-26.04.2005.