ДЕ-КОНСТРУКЦИЯ НА КАНОНА

ЗА ПЕТЕРБУРГСКИЯ ПОЕТИЧЕСКИ ЪНДЪРГРАУНД - 50-60-ТЕ Г.

Магдалена Костова-Панайотова

web

Според ред критически статии на изследователи на руския ъндърграунд за “бум” на неофициалните поетически групи в Ленинград може да се говори от средата на 50-те г. нататък. (Лосев 1997; Уфланд 1979; Кулаков 1999; Айзенберг 1997 и др.) Макар развитието на руската поезия да не секва и в най-тъмните години на сталинския терор, към средата на 50-те г. някои условия в обществения, политическия и културния живот способстват за пораждане на усещането, че ледовете се топят и големите промени са предстоящи¹.

Забележими стават измененията в литературния облик и на двете литературни столици, Москва и Ленинград: сивият таван, притискащ умовете и сърцата, като че ли се повдига, откривайки кипяща жизненост, богат спектър от идеи, творчески търсения и духовни енергии. В това синтетично и живо време житейската аскеза се съчетава по невероятен начин с размаха на едно духовно бохемство.

През 50-60-те г. художници, поети, музиканти творят заедно, неофициалното изкуство често е синкретично по своя характер. За мнозина именно бохемството се превръща в ярка духовна и питателна среда, макар че има и творци, които пишат в самота и изолация.

Oбщите настроения, предизвикани от такива събития като въстанията в Полша и Унгария, XX-ят конгрес на КПСС, постепенно отстъпват място на разочарованията от хрушчовските реформи. Започва да се оформя като културно движение ленинградският ъндърграунд: именно като движение, защото няма определени организационни форми или ръководители. Отвъд пределите на официалната култура се създава нова творческа среда с вътрешни отпратки, със свои герои и анекдоти, със свой бит. Активният живот протича в няколко литературни обединения: тук поетите се запознават и четат свои стихове, преоткриват поезията от сребърния век.

Младите поети, главно студенти от различни ленинградски институти, не са непременно политически поети, но самият факт на съществуването на поетическо движение сред студентите се превръща в политическо събитие. Така го разбират и властите, защото тези неформални литературни обединения се оказват непрекъснат обект на преследване. Стремежите да се потуши всяко свободомислие едновременно с това се съпровождат в идеологическата пропаганда с постоянни “грижи” за младите и повишено внимание към тяхното възпитание. Студентското поетическо движение се свързва с прояви на "самиздата", с ръкописни и циклостилни списания, алманаси и сборници от по няколко екземпляра.

През 1957 година в Библиотечния институт например се издава ръкописното списание "Ересь", в Института по железопътен транспорт излиза списанието "Свежие голоса", в Електротехническия институт - стенвестникът "Электрон", в Педагогическия институт - "Студенческие новости" и "Литфронт литфака", в Технологическия - "Культура". Всички тези издания имат кратък живот, защото са преследвани и заклеймявани от официалните органи: в институтите се провеждат комсомолски събрания, които громят инакомислещите, комитетите на партията вземат решения за “повдигане нивото на идеологическата работа”. В Углавния кодекс обаче още не са влезли прочутите статии № 170 и 191, по които скоро ще съдят самиздатчиците.

По свидетелствата на Вл. Уфланд през 1955 г. в Ленинград се оформят няколко поетически групи, за което способства и известното затишие след чистките на КГБ и леко отслабения надзор на комсомола. (Уфлянд 1979)

Едно от литературните обединения, което посещава самият Уфланд заедно с Михаил Ерьомин, Едуард Кондратов и Леонид Виноградов, се формира при Ленинградския държавен университет. По-късно към тях се присъединяват Сергей Куле, Вадим Нечаев, Лев Лосев и др.

Юрий Михайлов и Михаил Красилников са основните фигури в кръжеца ­ поети, наследници на традициите на руския футуризъм и обериутите, за които епатажът, провокациите и демонстрациите в стила на футуристите са характерни черти от творческия почерк. По думите на Лев Лосев оживяването на културата в рамките на ленинградския ъндърграунд в голяма степен е свързано с школуването при футуристите.

“Унизявайки и унищожавайки Маяковски, едновременно с това болшевиките го нарекоха “най-добрият, най-талантливият”. През четриридесет и седма или петдесета учениците четяха не само “Стихове за съветския паспорт”, но и “Човек”, и “Облак в гащи” и след това се отправяха в рисковано пътешестие по недопочистените библиотеки, по лавките на букинистите, където невероятните книжки на Бурлюк и Кручьоних в онези години струваха копейки”. (Лосев 1997)

Според този поет руският футуризъм заразява с войнственост и дързост, качества, крайно необходими на новото изкуство в съветска среда. Така, следвайки духа на авангарда, става възможна например поетическата демонстрация в края на 1951 г. във филологическия факултет на Ленинградския университет - акт, немислим по дързостта си в онези времена. Същината му е следната: няколко осемнадесетгодишни първокурсници, сред които Едуард Кондратов, Михаил Красилников и Юрий Михайлов, облечени с рубашки и ботуши, в междучасието в университета сядат на пода в кръг, похапвайки попара от обща паница с дървени лъжици и рецитирайки избрани стихотворения от Хлебников.

Тази футуристична приумица, разбира се, не им се разминава, те са разпитвани, изключени от комсомола и от университета, но все пак според мерките на епохата се отървават леко, защото не следват други наказания и след смъртта на Сталин са възстановени в Университета.

Наследявайки авангардния дух на своите предшественици, поетите неофутуристи наследяват и вкуса към скандала, към живота на показ. За краткото си съществуване те успяват да се разделят на “непримирими” фракции, едната от които издава алманаха “Сирене”, а другата - ”Да изядем сиренето”. Играта с традицията, жонглирането със стихотворните размери и римите, иронията в изказа, гротеската откриват хоризонтите на една невероятна свобода на духа в епоха, стегнала душите в желязната си хватка. За тези поети е характерно внимателното взиране в семантическите нюанси, поливалентността на смисъла, търсенето на необичайното слово.

Играта с имената от съветската история, акробатиката на речта говори на техните съвременници много повече от съчиненията на официалните поети. Особена известност придобиват двустишията-епиграми на Леонид Виноградов, които се разпространяват почти като фолклор:

Мы фанатики, мы фонетики,
Не боимся мы кибернетики.

Философията на различието е водеща в поведението и творчеството на поетите от така наречената “филологическа” школа (по термина на К. Кузмински). В спомените си за онези години Л. Лосев, Вл. Уфланд, Глеб Горбовски, Вл. Британишски и др. зафиксират един живот ­ непрекъсната верига от скандални изяви и хепънинги, литературен бит, който се превръща в своего рода митология. Къпането в още ледената Нева, лежането насред площада, надпиването с кисел в университетския стол, кръщението на автопортрети в реката, писането с огромни букви върху гранита “Да живее Пастернак!” - всички тези естетически демонстрации откриват нуждата от една артистична среда, истината, че литературата трябва да бъде не само талантлива, но и свободна, нескована от догми и шаблони.

Освен обединението на “филолозите”, в Ленинград придобиват известност литературните кръжоци на Минния и Технологическия институт. В Минния институт се събира литературният кръжок на Глеб Симеонов, поет, изключен от института заради дейността си сред младежите, всяваща “дух на безидейност”. В Технологическия институт се събира групата на тъй наречените “ахматовски сирачета” - Евгений Рейн, Анатолий Найман, Дмитрий Бобишев, към които се присъединява и Й. Бродски. Отделно място в литературния живот на неофициален Ленинград заема кръжокът на Леонид Аронзон, в който влизат поетите Анри Волхонски и Владимир Казаков.

В онези години деленията на кръжоци и школи са доста условни, организират се съвместни четения, “филолозите” дружат с “технолозите”, с московските поети от кръга на Чертков. И все пак определени разлики между тези групи има и те не са свързани само с това, че едните посещават едно литературно обединение, а другите - друго. Ако за “филолозите” като цяло естетическият епатаж в духа на футуристите, ресторантските боеве и скандалният дух са важни черти от поведението и духа на тяхната поезия, то за творците от кръга на “ахматовските сирачета” акцентите в търсенето на поетическа свобода са свързани с духа на акмеистичната поезия, друг е и стилът им на живот. Ето как накратко описва позицията на “филолозите” по отношение на “ахматовските сирачета” Уфланд: “Те остроумничаха с каламбури (което при нас се смяташе за лош вкус), приемаха ги в добрите домове... По-малко пиеха. Не ругаеха. Не участваха в ресторантски боеве... Не чуваха шума на времето... Освен Рейн. Когато порасна и се оформи Бродски, той се отцепи и от нас, и от тях, и от минните (поетите от Минния институт - Б.а.) и тръгна по свой път.” (Уфланд 1979).

В лириката на същия поет, Владимир Уфланд, както и на мнозина от ленинградските поети, се усеща силното влияние на Хармс и обериутите. Като поет в творчеството си Уфланд залага на преднамерената прозаизация на речта, на сарказма и гротеската, произтичащи като че ли от неутралното, протоколно регистраторско начало. Заедно с това стиховете му съумяват да извлекат лиризъм от най-произаичните неща.

Поезията както на Уфланд, така и на Глеб Горбовски от 60-те години в известен смисъл представлява вариант на лианозовската “поезия на бараките” - агресивна, конкретна, иронична, “лирика без лирика”.

Меня хватают за рукав:
“Пошли в кабак! Пожарим душу!”
А я в ответ на это: “Гав!”
И зубы страшные наружу.

(Глеб Горбовски, 60-те г.)

Отликите с московските конкретисти обаче са видими и тези отлики са свързани както с различните похвати, речник, естетическа позиция, така и с принципно различните герои на тази поезия: героят на Горбовски например е по-скоро бохем, стилизиращ речта си в духа на “барачните“ люде, отколкото принадлежащ към света на малките, потиснати хора.

Различен е пътят на Виктор Сосонора, поет, който в началото на 60-те г. се свързва с “естрадната” поезия, но чийто път продължава встрани. Наследник на поетическите традиции на Хлебников, той щурмува космоса на словото, стремейки се към обновление на поетическия език. “Препускането в неизвестното” е онова, което според твореца определя духа на истинската поезия. Верлибрите на Соснора отразяват един като че по детски наивен поглед към света наоколо.

Виянието на обериутите се чувства опосредствано и в поезията на Леонид Аронзон, поет и художник, който създава основните си творби през 60-те години. Той е творец на вътрешното уединение, в стиховете му се чувства някаква сомнамбуличност, светът е осмислен като пейзаж, но пейзаж на една огледална действителност. Темата за подобието и отражението е една от централните в неговата лирика.

Формулите на съществуването сред молекули, йероглифи, химически реакции и старинни азбуки търсят стиховете на Михаил Ерьомин, творби, импресионистични по същество, които като че ли са херметични и преднамерено отблъскват читателя, който търси линейния смисъл на текста.

Плавают неживые окуни и караси
В аквариумных постройках икон.
Красивый отрок, словно лампу керосиновую,
В ладонях вносит в дом окно.

Ерьомин 1960

Общото между всички поети от ленинградския ъндърграунд в онези години, на фона на голямото разнообразие от методи, може да се търси по отношение на вътрешната свобода и презрение към щампите и догмите. Ако предшествениците на по-късните метаметафористи, като Михаил Ерьомин, издигат метафората в абсолютен принцип, то поети като Сергей Куле се насочват към използване на най-простите форми на текста, ориентирайки се към иронията и абсурда, сътворявайки модел на един утопичен и алогичен свят. В тази поезия многообразието от модели варира от аналитичната поезия на нивото на елементарните структури на езика в поезията на Александър Кондратов до фразеологическите експерименти в поезията на Бобишев. В рамките на творчеството на един и същи поет понякога се обиграват поетически похвати от различни епохи и стилове, затова е изключително трудно да бъде класифицирана лириката на ленинградци. Може би затова, по шеговития израз на Михаил Айзенберг, към средата на 70-те години, стиховете от неофициалната поезия могат да се разделят на добри, лоши и “ленинградски”, тоест съвсем особени, за които е трудно да се каже дали са добри или лоши. (Айзенберг 1997).

Много от неофициалните поети в онези години са принудени да изкарват прехраната си с черен труд (Бродски, Уфланд. Гандлевски казва за себе си: “Аз съм от поколението на нощните пазачи”), други се ориентират към преводаческите сфери, трети се насочват към детската литература (като М. Ерьомин, А. Найман, Ев. Рейн). Не са малко и тези, които замлъкват или емигрират (Лев Лосев, Дм. Бобишев, К. Кузмински, В. Крейд). Така или иначе към ленинградския поетичен ъндърграунд могат да се причислят десетки известни и по-малко известни поети като Аркадий Драгомощенко, Олег Охапкин, Елена Игнатова, Виктор Ширали, Виктор Кривулин и Елена Шварц, творци от второто литературно поколение.

Интересен обаче е фактът, на който обръщат внимание съвременници на онази поезия, като Британишски и Лосев, че поколението, което става основа на ленинградската неофициална поезия от 50-60 те г., с нейното свободолюбие, разнопосочни творчески търсения и млада енергия, е родено около 1937 г. - една от трагичните години за руската култура. И това би могло да се приеме като своеобразен знак на съдбата, която никога не смазва искрата надежда, защото копнежът по вътрешната свобода е една от най-важните характеристики на всяко истинско творчество.

БЕЛЕЖКИ:

1. “Трябва ли да казвам, че за нас, младите, онези години, след смъртта на Сталин, ни изглеждаха не топене на ледовете, както на скептичния старик Еренбург, а истинска пролет, оттук, междувпрочем, огромното количество стихотворения за пролетта у младите ленинградски стихотворци през 1954-56.” (Британишски 1996) [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Айзенберг 1997: Айзенберг, М. Взгляд на свободного художника, М., 1997.

Британишски 1996: Британишский, Вл. Студенческое поэтическое движение в Ленинграде в начале оттепели. // НЛО, N 14, 1996.

Кулаков 1999: Кулаков, В. Поэзия как факт. М.: НЛО, 1999.

Лосев 1997: Лосев, Л. Тулупы мы. // Петрополь, N 7, Санкт Петербург, 1997.

Уфланд 1979: Уфлянд, В. Один из витков истории питерской культуры, Ан Арбор, Мичиган, 1979.

© Магдалена Костова-Панайотова, 2003
© Издателство LiterNet, 26. 05. 2003
=============================
Публикация в: Магдалена Костова-Панайотова "Де-конструкция на канона. Руска неофициална лирика", С., 2003.