ЕЛИЗАВЕТА МНАЦАКАНОВА - ПАРТИТУРНОТО ПИСМО

Магдалена Костова-Панайотова

web

Сребърният век е белязан с необикновен интерес към музиката, към опитите да се съедини музика и поезия, към експериментите със звучащото слово. Показателни примери много, особено ясно това се вижда в "симфониите" на А. Бели и експериментите му с музикалния запис на стиха, във "фонограмите" на Чичерин, в четенията на Маяковски, Каменски, Кручоних. Търсенията в областта на интонацията и артикулацията на думата през 30-те години се прекратяват или остават неизвестни за широката публика. През 50-те години, успоредно с възраждането на авангардните тенденции в литературата, с възникването и развитието на авторската песен, се възраждат и индивидуалните експерименти с четенето.

В началото на 50-те години на миналия век своя път към литературата търси музикантката (завършила е Московската консерватория като пианист), художничка и поетеса Елизавета Мнацаканова, която се опитва да обедини стих и музика. В продължение на 30 години тя създава постепенно цяла музикална система на стиха, но дълго време не успява да публикува нищо, свързано с нея. Нито ред от онова, което тя нарича "делото на моя живот", не е публикувано в СССР. Мнацаканова работи в атмосфера на почти пълна изолация: "Не разчитах на интерес към творчеството ми и не го желаех" (Мнацаканова 1994: 112).

Разбира се, радикалните опити в онези години остават извън кръга на широката публика. Самата Мнацаканова няма политически амбиции и когато през 1975 година заминава за Виена, публикува свои творби не в разпространените емигрантски списания, а в издания като "Ковчег", "Аполлон-77", "Черновик" и др., които нямат политическите устреми на литературната емиграция.

Особеност на подхода на Мнацаканова е "пропускането" на една и съща дума като че ли през музикален мотив, което я прави неузнаваема. Поетесата използва различни форми на развитие на материала. Хоровото многогласие в една от частите на цикъла "На гости на смъртта" създава напрежение, сходно с народните оплаквания. Благодарение на силно остранения материал, емоционалността на творбата се повишава:

Любовное

А я думала мы
С тобою вдвоем с тобою
Мы с тобою вдвоемывдв
О я такятакду
Маламы
Вдв
О, я так ятак дума

(Мнацаканова 1994)

Любовно

А аз си мислех ние
С теб двамата с теб
Ние с теб дваматанидва
О аз такаазтакмис
Малкони
Два
О аз така азта мис

В друг пример лайтмотивите сякаш прорастват един в друг, "като че ли две части на хора си отговарят една на друга" (Бирюков 2006: 168). Така е и в стихотворението "Весело колело", където наслоително и вариативно се повтарят думите "венчали", "в началото", "печал", "свърши", "посрещали".

Весело коло

Венчали Вначале Печали Кончали Встречали Печали Кончали Венчали Печал -‘-‘- -‘-‘-

меня меня меня меня меня меня меня -‘-‘-‘ -‘-

венчали венчали венчали вначале печали кончали встречали

(Мнацаканова 1994)

Причудливо разхвърлени думи и букви, ту сливащи се, ту разлетяващи се, веригата от секвенции напомня партитурно писмо. Графиката също влияе върху звуковото изпълнение. От напластяване на звуковите образи се получава ефектът на нещо заклинателно. Думите като че ли сами се съединяват и разединяват, без участието на автора, който отсъства. Повечето разговори в стиховете на Мнацаканова са стихове за смъртта или по-точно, както пише Ал. Секацки, те са "грандиозен опит да надхитри смъртта". Играта със словото като че е игра със смъртта, заклинание и завет към нея. Не случайно в "Книга на завета", думата "завет" в латинизиран вид обиграва името "Ели-завета".

В предговора на книгата Мнацаканова пише: "Това е книга за скръбта. Съдържанието й е историята на срещата и раздялата на двама непознати хора, които никога не са се виждали... Думата... не е друго, а движение на сърцето към момента на раздялата, този бързопреходен момент, който не успял да мине покрай нас, вече е завършен" (Мнацаканова 1994: 12).

Смъртта в нейните стихове е ритъм на живота, управлява неговото движение. Приемайки смъртта в себе си, човек не я заклина, а я одомашнява. Биографичен факт от живота на поетесата е изпадането й в клинична смърт през 1971 г. Може би измененото съзнание изостря не просто усещането за смъртта, но и усещанията на поетесата за протичащото време, за любовта и нейната липса, за житейска аскеза.

Но и извън биографичните моменти тези стихове са продължение на принципите на авангардното писане. Разделението на думите, сливането им по нов начин, анаграматизма, самата организация на материала по законите на музикалната протяжност. По форма стиховете на Мнацаканова напомнят литургийните или оплакваческите фолклорни творби. Ето подобен пример:

Март словно мать
Март светло мать
Вот светло мать март словно март нагрянет
НАС СТАНЕТ, НО СВЕТЛОЙ ТЕНЬЮ ВСТАНЕТ
Глянет март мать словно март нас нагрянет на глянет на
На нас на
Глянет
ТЕНЬ МАТЕРИ КАК ТЕНЬ КАК ТЕМЕНЬ
....

(Мнацаканова 1994)¹

Мнацаканова мисли, по думите на Бирюков, циклично, в големи форми (Бирюков 2006: 171). Стремежът да улови невидимото, да зафиксира "небесните времена" в музикална, протяжна и изпълнена с вътрешен трагизъм външна форма отличава стиховете й². Мнацаканова се отказва от традиционната стихова и граматическа структура в полза на музикалната структура. Подчертаният пренос на технологическите принципи от едно изкуство в друго открива авангардния устрем на тези творби.

БЕЛЕЖКИ

1. “Март като майка/март светло майка/ето светло майка март като март ще връхлети/ще бъдем, но светла сянка ще се надигне/ще погледне март майка като март ще ни връхлети ще погледне на/на нас на/ще погледне/сянка на майка като сянка като тъма...". [обратно]

2. Една от книгите й се нарича "Времената на небето". [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Мнацаканова 1994: Мнацаканова Е., VITA BREVE. Из трех книг: избранная лирика (1965-1994). Перм, 1994.

Бирюков 2006: Бирюков, С. Авангард - модули и векторы. Москва, 2006.

© Магдалена Костова-Панайотова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.05.2010, № 5 (126)