ЗА НЯКОИ ОСОБЕНОСТИ НА ЕСТЕТИКАТА НА Й. БРОДСКИ

Магдалена Костова-Панайотова

web

Името и поезията на Бродски, както до голяма степен името на всеки значим поет, са митологизирани. Още докато Бродски е жив, Виктор Кривулин в "Слово за Нобелитета на Йосиф Бродски" твърди, че за него може да се пише само като за умрелите автори - за класиците.¹

Даже през 60-те години, в условията на "желязната завеса" по популярността си стиховете на този поет могат да съперничат на най-тиражираните официални автори в Русия. Младите хора тогава са силно увлечени от екзистенциалния житейски неконформизъм, който излъчват всички творби на Бродски.

В края на 80-те и през 90-те г. само в Русия и САЩ излязоха купища статии и книги за този творец. Рядко емигрантски поет, дори и след "перестройката", може да се "похвали" с подобно внимание от страна на критиката. Основните разработки се съсретоточават главно върху изследване на различни моменти от поетиката на Бродски, оставяйки настрана качествено новия тип отношения между поета, езика, автора и текста, с които този творец обогатява руската поезия.

Още в ранните му романтични юношески стихове се усеща нагласата на поета за приоритет на естетическото начало - момент, който се явява основен в цялото му творчество. В едно от редките свидетелства за началото на литературната си биография самият Бродски признава като начален тласък за писане желанието си да сътвори по-добри стихове на дадена тема от прочетените по време на геоложка експедиция. По-късно в "Европейският въздух над Русия" той извежда идеята за духа на съревнованието като движеща сила на творчеството въобще.

Удивителна е увереността, с която младият през 50-те г. поет усвоява опита на предшествениците си, без да се страхува да не попадне в подражателство и без да се плаши от съпоставката на още несъвършените си творения с великите майстори на руския стих. "Там, където те са свършили, започваш ти…" - пише младият поет. Това ранно усещане на себе си като част от общия поток на културата носи не само съзнателната насоченост към извънвременността на литературния текст, но и поразителното за съветски човек усещане за вътрешна свобода. Сам Бродски в интервю за сп. "Вог" формулира това усещане с изчерпваща пълнота: "Аз никога не съм смятал езика за път към свободата. Истината е, че никога не съм се чувствал несвободен… Не съм разглеждал езика като изход от несвободата. Знаех, че съм зъл и силен. Знаех, че съм инат. Стремях се да развия в себе си нещо, вероятно много малко, но много силно, пропорционално на огромния натиск отвън".² В разговор с Томас Венцлова - "Чувство перспективы" Бродски ще заяви принципно същата гледна точка: "Мисля, че за поета политическата свобода или отсъствието й не са особено важни, в тази степен, в която липсата на свобода не заплашва физическото му съществуване."³

Чувството за значимост като част от чувството за човешко достойнство, което никога не напуска поета, е едно от най-силните основания за формирането на естетиката на Бродски. От тази идея в зрялото творчество на художника се развива една друга характерна черта - абсолютизацията на идеята за личната съдба. Избавяйки се от ранните романтични влияния на полската и испанската поезия, той се среща с традициите на английската метафизическа поезия от 17 век, която се оказва истинска школа по поетическо изкуство и естетика за Бродски.

Отличителна черта на поетите метафизици е интелектуалната основа на творчеството им. Те отправят своите послания главно към ума и въображението на читателите, а не към чувствата и емоциите им. Това, което ги обединява, е и залегналата в основата на светогледа им християнска религиозна философия. В повечето случаи не става дума обаче за възхваляване или отрицаване на християнските символи, а по-скоро за привличане на религиозните послания за анализа на собствени мисловни състояния.

Усвоявайки и преосмисляйки идеите на метафизическата школа, Бродски формира у себе си възприемане, близко до някои идеи на протестанството - например идеята, че човек сам твори над себе си подобие на Страшния съд. "Да бъдеш поет - казва творецът в есето "За Достоевски" - неизбежно означава да бъдеш протестант или поне да използваш протестантската концепция за човека".⁴

Позицията на стоик и естет е екзистенциална по рода си позиция.. По точното наблюдение на Томас Венцлова, един от лайтмотивите в стиховете на Бродски е "битие и нищо (логическото ударение може да се мести").⁵

Доколкото битието е дискретно, абсурдно, дотолкова текстът изпълнява структурираща функция, придава някакъв смисъл на лишеното от смисъл битие. Оттук вероятно идва и толкова честото използване на анжамбмана като похват, създаващ текстовата протяжност и непрекъснатост.

Бродски безусловно е един от големите реформатори на руския стих. Той утвърждава в руската литература стихотворението - мигновен срез на съзнанието, миг, ценен сам по себе си. В поезията му са разнообразно представени арго, вестникарски и телевизионен език, деформирани остатъци от езикова архаика, политически и технически сленг, улично просторечие, екстатично ораторствуване. Това е предимно поезия на мисълта, части от стихове понякога звучат направо като сентенции. Версификационното майсторство на поета, извънредно богатата рима, фонетичният паралелизъм, контрапунктната пренаситеност на поетиката, своеобразната огледална вътрешна рима - всичко това създава необикновена стабилност на тези творби.

Приносът на Бродски по отношение на поетиката на стиха и за разкриване на запасите от лексикални богатства е несъмнен, но този поет се превръща и в създател на завършена естетическа концепция, която по дързост и вътрешна непротиворечивост е съпоставима с построенията на Колридж.

Стихът на Бродски като цяло се развива в тримерно естетическо пространство, по три координатни оси, първооснови на единното съзнание. Става дума не за три различни плоскости на авторовото "Аз", а по-скоро за три равнопосочни прави на единния "Аз".⁶ Като имаме предвид авторовата онтология - езикът като обновяващо се слово, можем да разглеждаме трите прави като три направления в развитието на езика.

1. Езикът в неговата съотнесеност към небето, олицетворяващ едновременно съотнесеността на автора - творец към самия Език, и в по-частен случай към самата традиция.

2. Езикът в неговата съотнесеност към материята, олицетворяващ съотнесеността на автора към реалния свят и запечатания на хартия литературен текст като част от тази реалност.

3. Екзистенциалната съставна част на езика, включваща съотнесеността на автора като човек и автора като творец, на безсъзнателния архитипичен праезик и структурирането му в свързана реч.

В критиката е отбелязван фактът, че светът на тази поезия е предимно свят на негативното описание. Някои критици даже обвиняват поета в подмяна на духовната субстанция на стиха за сметка на синтактична изостренност на "обвивката". За това, че "главна тема на творчеството на Бродски е злото …като отсъствие, пустота, някакъв минус, нула" - пише например полският критик Клеменс Поженский.⁷

Критиците, обвиняващи Бродски в липсата на духовност, посвоему са прави - в стиховете му патетиката е заменена с метафизика. И не е негова вината, че метафизиката на двадесети век се превръща в метафизическа пустота. Идеята за кризата, за несъстоятелността на пространството, за неговия крах се повтаря лайтмотивно в различни творби като израз на специфичното състояние на света. Пространството като че ли само си омръзва, събира всичките си линии в една точка. В тази точка "краят на перспективата" се намира най-често в лирическия субект. Свиването на пространството от пустотата, времето, небитието се възприема и описва като апокалиптично по същината си действие. Важното в случая е това, че актът на унищожение, на изземване за Бродски е по-интересен и значим, отколкото придобитата "нула". Това, че необичайният му език и своеобразната му естетика дразнят почитателите на "чистата традиция", е естествено. Но сериозният прочит на Бродски не може да не открие и традиционността на тази лирика, даже преднамерената й "класицистичност". За акцентираната вторичност на поезията на Бродски, за връзките й с предходната традиция пишат редица изследователи.⁸ Самият поет през 60-те г. казва в едно стихотворение: "Я заражен нормальным классицизмом".

В Нобеловата си лекция сред учителите си поетът споменава Манделщам, Ахматова, Цветаева. Органично свързани с Бродски по отношение на игровата стихия на езика са такива руски творци като Платонов и Набоков. Признавайки Манделщам за свой учител, Платонов за забележителен руски писател, междувременно в есетата и интервютата си Бродски рядко и сухо се отзовава за Набоков. Връзката между двамата писатели обаче е очевидна.

Симптоматично е, че едни и същи кръгове критици предявяват и към Набоков сходни упреци: доминирането на естетическото над етическото начало; публикациите на романите на Набоков са съпроводени с не по-малко агресивно неприемане от стиховете на Бродски. Може би причината е свързана с някакъв изначален агностицизъм и у двамата автори, които са съвсем непонятни за ортодоксите, бидейки в различно измерение. Както сам пише Бродски в "Бележка за Соловьов" - "човекът, създал и носещ в себе си свят, рано или късно става чуждо тяло в средата, която обитава. И започват да му действат всички физически закони: свиване, изтласкване, унищожение".⁹

Естетическата концепция на Бродски израства бавно, но сигурно от самата практика. Още в младостта си, в кръжока на "авакумовците", както ги нарича Ахматова, той формулира теза, която следва през целия си живот - да пише не с фрази, а с думи. В онези времена този лозунг, възхождащ към опита на Хлебников и Манделщам, изглежда достатъчно неосъществим. Днес обаче можем да кажем, че той е характерен белег за цяло направление в съвременната руска поезия.

Бродски разглежда думата като явление. Това е своеобразна реакция на девалвацията на поетическото слово, набелязана още при футуристите и намерила блестяща изява в поезията на соцреализма, своеобразна алтернатива на оруеловската "лингвистична революция".

Думата у Бродски е "дума в себе си", самостоятелна и самодостатъчна метафора, "парченце мит". В този смисъл поетът живее в свят, където думите и предметите са съвършено равноправни, "мисълта за вещите" е равнопоставена на "самите вещи". В думата е заключен микрокосмос, който всеки четящ изпълва със свое съдържание. Този творец като че ли се стреми да създаде поетична структура, в която частта може да бъде по-голяма от цялото. Така писането на стихове се осмисля не просто като писане на руски, китайски, английски език, а като писане на езика на собственото човешко "аз", което е частица от предходния човешки опит. В този смисъл самият процес на писане на стихове се явява превод от личния език на общ и разбираем за останалите.

Поетът, стремящ се да направи превода с максимална точност, работи не само на нивото на думата, но и на нивото на морфемите, фонемите, буквите.

Ето няколко примера:

Сад густ, как тесно набранное "Ж"
Как ты жил эти годы? - как буква "г" в "ого"
Ниоткуда в с любовью, надцатого мартобря
Тихотворение мое немое

и др.

За разлика от Колридж например, който извежда своята антиномия "слово - мълчание" от етическата напълненост на думата, Бродски, живеещ в екзистенциалния хаос на XX век, констатира, че "пътят към философските прозрения лежи не толкова през тезата и антитезата, колкото през самия език, от който е отстранено всичко излишно".¹⁰ В Нобеловата си лекция той изтъква неспособността на езика за етически избор, продължавайки мисълта, че "не езикът е негов (на поета) инструмент, а той е средство на езика за продължаване на съществуването му."

Това, разбира се, не означава изначално отричане на етиката въобще. Принципната разлика на естетиката на Бродски от предшестващи системи е в превръщане на думата не в синоним на творческия акт, а в синоним на самия творец, преосмисляйки християнската философия на словото. В цитирания предговор към стиховете на Едуард Лимонов Бродски отбелязва, че стилистичният похват, колкото и да е смел, никога не е самоцелен, а е допълнителна илюстрация на емоционално неблагополучие. В едно свое стихотворение "Колыбельлной Трескового Мыса" поетът заявява: "Самотата учи на същината на нещата, защото същината им е самота". Този път - от "мъката въобще" към стоическото разбиране за "същината на нещата" е свързан с екзистенциалистките идеи.

От гледна точка на екзистенциализма, отчуждението е част от човешкото съществуване. В метафизическата си самота и захвърленост в битието човекът е вечен изгнаник, според разбирането на поета. "Аз съм никой" - казва Одисей на Бродски. Творецът, живеещ в общество, постоянно стремящо се да го обезличи, се старае да се изплъзне от диктата на ролята, която му е наложена. Социалното отчуждение неизбежно прераства в самоотчуждение.

Утвърждавайки приоритета на изкуството над философските и идеологическите спекулации, в Нобеловата си лекция Бродски защитава своята не само естетическа, но и етическа алтернатива: "Всяка нова естетическа реалност уточнява за човека неговата етическа реалност. Защото естетиката е майка на етиката; понятията добро и лошо са понятия преди всичко естетически, изпреварващи категориите добро и зло".

Според Бродски всяка нова естетическа реалност прави преживяващия човек още по-частно лице, лице "с необщ израз" и ако изкуството учи хората на нещо, то е на усещането за индивидуалност и уникалност.

Световъзприемането на поета изначално е трагично. Чувството за неотвратимост на съдбата в лириката му е свързано с множеството отпратки към античността, Рим, империята. Стоицизмът, според Бродски, е единственият възможен начин за съществуване на твореца. Констатирайки, че в "истинската трагедия загива не героя, а хора" ("Нобеловата лекция"), Бродски не само се усеща хорист, който неизбежно трябва да загине, но и разпростира понятието "герой" върху всеки от статистите в хора.

Постмодерното усещане за деструктивния свят е отразено в цялата поетика на този творец. В едно интервю Бродски твърди, че цял живот се е усещал като адско изчадие.¹¹ Стремейки се към самоусъвършенстване, всеки творец, според него рано или късно разбира, че перото му достига по-големи резултати от душата и се стреми да съкрати тази дистанция между перото и душата. Всеядната ненаситност на езика обаче е силата, която го тласка да се нахвърля върху самия човек, върху действителността, върху смъртта и вселената и накрая върху самия себе си, превръщайки се в недовършена фраза, дума, частица или както нагледно звучи този принцип в стихотворението "Часть речи".

От всего человека остается часть
речи. Часть речи вообще. Часть речи.

БЕЛЕЖКИ:

1. Литературное приложение № 7 към "Русская мысль", № 3750 р, 1988 г. [обратно]

2. Й. Бродский "Я всегда ощущал себе свободным…" // "Студенческий меридиан", № 10, 1989, с. 49-51. [обратно]

3. "Страна и мир", брой 3, 1988. [обратно]

4. "О Достоевском", алманах "Russika- 81", New York, 1982. [обратно]

5. "Новый американец", 23-29 май 1980, с. 9. [обратно]

6. Виж Кулле, В."Структура авторского "я" в стихотворениии Й. Бродского "Ниоткуда с любовью" // "Новый журнал" 180, 1990. [обратно]

7. Литературное приложение № 5 към "Русская мысль", №3750. [обратно]

8. Вж. Михаил Крепс "О поэзии Иосифа Бродского", Ан Арбор, 1984; Ал. Ранчин "Подражание Кантемиру и Державину в поэзии Иосифа Бродского"// сб. "Изгнаничеството - драма и мотивация", София, 1996; и др. [обратно]

9. Й. Бродский "Предисловие" к "Котлован", А. Платонова, Ан Арбор, 1973. [обратно]

10. Й. Бродский "Предисловие" к стихам Эдуарда Лимонова, "Континент", № 15, 1978. [обратно]

11. "О Достоевском", алманах "Russika- 81", New York, 1982. [обратно]

© Магдалена Костова-Панайотова, 2002
© Издателство LiterNet, 10. 10. 2002
=============================
Първо издание, електронно.
Публикация в: Магдалена Костова-Панайотова "Де-конструкция на канона. Руска неофициална лирика", С., 2003.

Текстът е четен на Шестите славистични четения в СУ "Св. Кл. Охридски". Заглавие на сборника от четенията, който е под печат, е "Славистиката в началото на 21 век".