ЗА "БЕЛИТЕ" ПЕТНА В "БРОНЗОВИЯ" ВЕК НА РУСКАТА ПОЕЗИЯ

Магдалена Костова-Панайотова

web

Всяка култура, която не познава своето минало, е лишена от бъдеще. Тази стара истина е особено значима за руската литература от XX век, дълго време представяна орязано и изкривено от литературните "историци".

След годините на мълчание в съветско време, сега на книжния пазар излизат купища книги на забранени, слабо познати или направо неизвестни автори от последните няколко десетилетия. Въпреки книжния "бум" обаче не може да се смята, че всичко вече е напечатано. Излязло е от печат (при това не изцяло) наследството на поетите от "първата вълна" на емиграцията, печатат се (разпокъсано и засега без да се получи очертанието на обща картина) произведенията на представителите на "третата вълна", с шум се влива в литературата преди съществуващата полуофициално група "Нова поезия"; неусетно, но с достойнство заемат неоспоримото си място авторите на "Московско време" и "Алманах".

Изобилието на всевъзможни обединения и групички в съвременната руска литература сега едва ли е признак на душевно здраве. До известна степен ситуацията на литературния пазар напомня законите на "купона", на който едновременно пристигат и заявяват претенции най-различни групи. През 90-те Андрей Битов изведе една точна формулировка по този повод: "Купонът има единствен закон: съществуват само тези, които са дошли на купона. А този, който не е дошъл, просто не съществува". Следвайки законите на "купона", по-младите и енергични представители на "новата вълна" пристигат при читателя много по-рано от поетите на "Лианозовската школа" или на "Московско време". Да не говорим за другите, които вече не могат и няма да могат никога да пристигнат.

На практика това означава, че и без това изкривената в епохата на соцреализма картина на реалния литературен процес, е подложена на ново изкривяване.

В духа на удобните литературни щампи руската поезия от последните десетилетия нерядко е обозначавана като "бронзов век". В редица критически разработки се утвърждава приблизително следната картина на литературния процес от началото на века: "сребърен век", после обериути, после някои творци са разстреляни, други емигрират и следва празно място - почти до смъртта на Сталин, когато отнякъде се появяват бъдещите рушители, предшествениците на "перестройката" - шестдесетниците. Шестдесетниците обаче отново са притиснати от режима - някои емигрират и отново - "бяло" петно - чак до смъртта на Брежнев, когато изпод крилото на шестдесетниците се излюпва цяла генерация от литератори, провъзгласили се като "нова поезия", "нова вълна", "нов авангард" и пр.

Струва ми се, че теориите за упадъка и наличието на "бели" петна в руската поезия от "бронзовия век" са не просто пресилени, а направо погрешни. Ние сме съвременници на поезия, която твори и е творила шедьоври. Още през 1960 г. Ана Ахматова отделя поне десетина поети от младото поколение, които не отстъпват на високата проба поезия от сребърния век. За изминалите 40 години списъкът не само че се разширява, но и успява да се превърне в история, придобивайки определена структурна завършеност. В този смисъл ние живеем в благодатно време, когато историческият прелом не може да добави нещо ново към естетическата еволюция.

Започвайки разговор за реалната история на руската поезия през XX век, трябва веднага да направя уговорката, че при всичките съществуващи тоталитарни ужаси, при целия идеологически и цензурен натиск на 30-те - 50-те г. литературната приемственост не е секвала. Даже в най-мрачните времена на руската поезия съществуват Ахматова, Пастернак, Тарковски; почти в пълна изолация, без надежда за читател, творят в Ленинград Георгий Оболдуев и Роалд Манделщам, в Москва - Евгений Кропивницки и Ян Сатуновски. С тях, а не с поетите от хрушчовската епоха, трябва да започнем историята на руската поезия от наше време.

Дори властниците от 60-те г. разбират, че човек не бива да бъде притискан до смачкване. Сформиралото се при тяхното благосклонно разрешение "либерално" поколение на шестдесетниците изиграва в руската литература двойна роля. От него излизат няколко истински писатели и, в същото време, това конформистко като цяло поколение дълги години служи като своеобразен сурогат на свободния руски дух.

Реалната история на руската поезия се развива като че паралелно на триумфалното шествие на шестдесетниците на площад Маяковски. Поетите, които я започват, са връстници на шестдесетниците, но принадлежат към съвършено различно поколение. По времето, когато за шестдесетниците е актуална революционната романтика, "комисарите в прашни шлемове" и всичко онова, което впоследствие променя своя знак и от "съветско" става "антисъветско", това поколение се стреми да придобие своята вътрешна, тайна свобода, без която е немислима истинската поезия.

На смяна на идеологическите щампи и агресивната постмаяковска поетика идва интересът към естетическите и екзистенциалните въпроси. Съзнателно култивираната национална провинциалност е заменена с осъзнаването на принадлежността си към цялата световна култура. На смяна на социалната ангажираност идва забележителната формула на Йосиф Бродски "изкуството е, изкуството е изкуство" ("искусство есть искусство есть искусство").

Да се спрем на поетите от това поколение, за което Бродски, най-знаменитият му представител, твърди по-късно, че никой не познава литературата и историята по-добре от тях и едновременно с това никой не презира онова време повече от тях.

Строго погледнато това поколение се разпада на две съперничещи си и взаимно допълващи се разклонения, на две традиции: московска и петербургска. И двете заявяват за себе си в края на 50-те години, и двете се опират на авторитета на руската поезия от началото на века, и двете са живи и плодотворни и досега.

"Ленинградската школа" се свързва като правило с имената на четирима поети, получили благослов от ръцете на самата Ахматова: Евгений Рейн, Йосиф Бродски, Анатолий Найман и Дмитрий Бобишев. "Ленинградската школа" обаче не включва само тези поети. Мощният поетичен "бум" в Ленинград в края на 50-те г. не се свързва с някаква единна стилистика, с всевластието на поетиката на акмеизма, със строга традиционност. Извън тези четирима автори и доближаващия се до тях по естетически особености на поезията Александър Кушнер, трябва да споменем Владимир Уфланд и Глеб Горбовски, които са едни от първите, обърнали се към "ниската реч", към жаргона на партийната бюрокрация, към сленга и създали своите образци на висока ирония дълго преди днешните ироници. Така например една от известните "блатни песни" "Когато се полюшват нощните фенери" ("Когда качаются фонарики ночные") е написана от Глеб Горбовски. Към тази поетична плеяда принадлежи и поетът Сергей Куле, несъмнените новатори по отношение на стиха в руската поезия Михаил Ерьомин и Виктор Соснора. Свободата и мощността на техните стихове изпреварват много от опитите на съвременния авангард.

Към тази група принадлежи и Лев Лосев, който се изявява като блестящ поет вече в емиграция. Завършвайки разговора за "Ленинградската школа", не може поне да не споменем такива нейни видни представители като Леонид Аронзон, Сергей Стратановски, Анри Волхонски, Виктор Кривулин, Елена Шварц.

В Москва месторождението на "неофициалната" поезия е знаменитата "Лианозовска група". Така впоследствие започват да наричат кръга от поети и художници, обединили се около Евгений Леонидович Кропивницки (1893-1979). Значението на "Лианозовската група" като уникално явление в руската култура все още предстои да бъде осъзнато напълно. Всъщност тя става първият остров, след разгрома на обериутите, остров на творческа свобода. Свободата за избор и на малък участък, по думите на Вс. Некрасов, вече е свобода, както живата клетка вече е организъм.¹ Първоклетка на тази свобода се явява бараката на станция Лианозово, където се срещат не само поети, но и такива представители на руския художествен авангард като Оскар Рабин, Владимир Немухин, Лидия Мастеркова и други. Съприкосновението на литературния и художествения експеримент, чиято люлка става кръжокът на Кропивницки и досега е актуално за голяма част от стихотворците на "Московската школа". Лириката на самия Кропивницки носи върху себе си явния отпечатък на ОБЕРИУ и на Николай Олейников. Тя е своеобразна примитивистка, гротескна поетика. "Новото" в поезията на Кропивницки парадоксално произтича от подчертаната традиционност на лириката му. Този поет обича класическите форми на стиха: сонет, триолет, трилистник (в духа на Аненски). Включването към класическата традиция се превръща в лианозовска универсалия.

Друг момент, който обеднява различните индивидуалности на поетите-лианозовци е стремежът към тотална естетизация на действителността. Сред най-близките ученици на Кропивницки е Игор Холин, създателят на тъй наречената "поезия на бараката"², и неизтощимият експериментатор Хенрих Сапгир.

Близки до поетите-лианозовци са покойните Ян Сатуновски и Михаил Соковнин, бащата на концептуализма Всеволод Некрасов, осъществил безкръвна революция в руската поезия, откривайки втори дъх у нея, даже Едуард Лимонов, известен днес със своята проза, а в онези времена просто пишещ добри стихове.

Освен поетите-лианозовци трябва да споменем двама стихотворци, стоящи отделно: Генадий Айги и Станислав Красовицки. Поезията на Айги е преведена на много езици и е удостоена с няколко престижни литературни награди. Лианозовската група е най-значимата, но не първата неофициална поетична московска група. Още преди нея съществува групата на Леонид Чертков "Мансарда" (1953-56), която се разпада след неговия арест, но успява да заяви за себе си чрез такъв уникален поет като Красовицки, който в онова време е общопризнат лидер на поколението. През 1962 обаче той престава да пише стихове и сам слага забрана за публикуването им по-късно.

В началото на 60-те години възниква "Най-младото общество на гениите" (Самое Молодое Общество Гениев" - легендарната сега група СМОГ). Неин лидер е рано загиналият поет Леонид Губанов - талантлив и в много отношения зависещ от трагическите струни в творчеството на Есенин и Цветаева. Сега за СМОГ знаят благодарение на успеха на такива негови участници като Владимир Алейников, Юрий Кублановски, Саша Соколов. Стихотворенията на Губанов практически не са напечатани цялостно.

70-те години са ознаменувани с ожесточен натиск на държавната машина и трета вълна на емиграция сред руските писатели. В определен момент даже изглежда, че цялата руска поезия емигрира - толкова много са талантливите стихотворци, оказвали се "отвъд". За тези, които остават, невъзможността за печатане (публикациите са изключително в емигрантската периодика или в "самиздат") става норма на литературен живот. Тази поезия не образува свое поколение.

Само по себе си понятието "поколение", бидейки по природа "хоризонтално", винаги звучи малко изкуствено, механично. В дадения случай можем да говорим за няколко "вертикални" поколения, свързани с приемствеността на нравствените закони и езикова органика. Тоест към една и съща група могат да принадлежат поети, значително различаващи се по възраст.

Забележително явление от 70-те години става "Московският концептуализъм", свързан преди всичко с имената на Всеволод Некрасов, Д. А. Пригов и Лев Рубинщейн. Приносът на концептуализма в руската литература днес, на фона на съвременната руска поезия, е очевиден. Анализ на стореното от всеки от неговите основатели изисква отделно изследване.

И у тримата автори злободневната реч има определяща роля в стиховете (тя включва голяма част официален жаргон от различен вид и литературни цитати). Тримата обаче не представляват хомогенна група. Джералд Янечек в статията си "Теория и практика на концептуализма у Вс. Некрасов" даже твърди, че единственият повече или по-малко постоянен елемент на формата у тримата - това е четвърт лист хартия, на която пишат стиховете си.³

Концептуализмът не съществува като някаква определена школа, група с постоянно ядро от автори, манифести, декларации и т.н. Разбира се има съвместни представяния, четения, публикации, но най-важното е, че концептуализмът става един универсално нов метод, етап от взаимоотношението между автор и език, който вече не е възможно да бъде игнориран и който оказва влияние даже на отдалечените от него поети. Така например критиците причисляват към концептуалистите от младото поколение поетът Тимур Кибиров, поет, който е подчертано традиционен, макар и да използва в своите творби редица концептуални находки.

Друго значително явление от средата на 70-те години става възникването на групата "Московско време", обединила Алексей Цветков, Бахит Кенжеев, Сергей Гандлевски и Александър Сопровски. Стихотворенията на поетите от "Московско време", както и стиховете на приближените до групата Александър Величански и Юрий Кублановски, са извънредно традиционни, лирични в изначалния смисъл на тази дума. Гандлевски формулира своя метод като "критически сантиментализъм" и тази автохарактеристика предизвиква донякъде учудване - нима днес могат да се пишат още такива стихове? Излиза, че може.

След емиграцията на Цветков, Кенжеев и Кублановски, след смъртта на Величански и трагичната гибел на Александър Сопровски, традициите на "Московско време" не прекъсват - напротив, те стават все по-актуални за следващото поколение творци.

Извън изброените "школи" и групи от средата на 70-те трябва да споменем такива и днес още пишещи добри поети като Михаил Айзенберг, Евгений Сабуров, Олга Седакова.

Средата на 80-те години е ознаменувана с появата на сцената на нова генерация, обединила се около клуб "Поезия". Теоретиците на това поколение Константин Кедров и Михаил Епщейн в своите разработки доста произволно наричат тези поети "метаметафористи". Използват се също и термините "нов авангард", "нова вълна" и пр. Поетите от този кръг доста енергично си пробиват път в печата и като цяло публикуват книгите си много по-рано от представителите на по-старото поколение. Литературният им етикет напомня по нещо позицията на шестдесетниците, у мнозина даже се наблюдават общи моменти с тях и някаква носталгия по щастливото време на първото "затопляне". Неслучайно първите публикации на много от представителите на "новата вълна" се появяват с благословията на Вознесенски.

Можем да отделим две направления в това поколение. Самото име на едното от тях - "метаметафористи" - подразбира определена усложненост на структурата на метафората, (която е предимно визуална). Тези поети в много отношения се опират на откритията на Михаил Ерьомин и Виктор Соснора, може би дори без да го съзнават.

Към тази група можем да отнесем Алексей Парщиков, Иван Жданов, Юрий Арабов и Аркадий Драгомощенко. Често споменавания от критиката към това направление Александър Ерьоменко стои по-скоро встрани, работейки едновременно на границата на няколко направления.

Друга група съставят "ирониците" Игор Иртенев, Владимир Друк и Нина Искренко, които отново преоткриват някои от похватите на концептуалистите. До този кръг се доближават и лириците Виктор Коркия и Евгений Бунимович.

Предложената по-горе картина е доста пъстра и нееднородна. Завършвайки разговора за съвременното състояние на руската поезия, трябва да отбележим два важни фактора, които могат да служат за залог на по-нататъшното й развитие. Очевидна е своеобразната интеграция на представителите на различните естетически школи, най-ярък пример за което е група "Алманах", обединяваща такива различни поети като Михаил Айзенберг, Сергей Гандлевски, Тимур Кибиров, Лев Рубинщейн и други (сборниците "Задушевна беседа" и "Лично дело номер…", Москва, 1991). Блестящи дебюти през последните десет години направиха поети като Юлий Гуголев, Денис Новиков, Виталий Пуханов, Вадим Степанцов с неговия "Орден на куртоазните маниеристи" ("Вълшебната отрова на любовта", 1989, аламанаха "Латински квартал", 1991, Москва и др.) Освен тях и много други, неизвестни на широкия кръг читатели поети като Дмитрий Бушуев, Юлия Кисина, Андрей Поляков…

Разбира се, времето ще има последната дума. За радост, макар и със закъснение, в последните години излязоха на книжния пазар и първите книги на Евгений Кропивницки, Игор Холин, Хенрих Сапгир, Всеволод Некрасов, Сергей Гандлевски, Лев Рубинщейн, Александър Сопровски. Много от споменатите поети започнаха да се появяват доста често на страниците на руската периодика. Изглежда, че всичко си идва на мястото.

Но след безжалостното естетическо и нравствено изкривяване на литературата в недалечното минало, само внимателното, точно и честно възсъздаване на общата картина на литературния процес от втората половина на XX век, без разделянето му на емигрантска и съветска литература, на официална и неофициална може да стане залог за по-нататъшното нормално съществуване на руската поезия.

А за тази цел трябва най-напред да се издадат книгите на тези живи или вече мъртви поети, които бидейки отдавна известни на тесен кръг ценители, и сега съществуват в разпокъсани и често даже изкривени и непълни публикации, взети от емигрантската периодика или от самиздатски копия на ръкописи, които не горят, от това обаче на никой не му става по-леко.

Литературата на ъндърграунда не само може, но и трябва да бъде демитологизирана. На литературния мит трябва да му бъде придаден статуса на литературен факт - в това, струва ми се, е голямата задача на руската критика по отношение на поезията от "бронзовия" век.

БЕЛЕЖКИ:

1. Некрасов, Всеволод "Необхдимостта да се знае", В: Новое литературное обозрение, 1993, кн. 5, стр 214. [обратно]

2. Вж. Холин, Игор "Стихотворения", М., 1999 : "Зверове са моите съседи / и живеем ние във барака". Преводът е мой. [обратно]

3. НЛО, 1993, кн. 5. [обратно]

© Магдалена Костова-Панайотова, 2002
© Издателство LiterNet, 08. 04. 2002
=============================
Първо издание, електронно.