Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
БАЛКАНИТЕ: РАЗСЪБЛИЧАНЕТО НА МЕТАФОРИТЕ

Магдалена Костова-Панайотова

web

Сред множеството дискурси, които явяват една или друга визия за Балканите днес, със завидна упоритост в различните исторически, литературни, социологически, политически, културологични и прочие четива се повтарят метафорите мост, врата, кръстопът, ъгъл. Те носят усещането за преходност и неопределеност с всички произтичащи от това внушения: нещата, които са преходни и неясни, обикновено възприемаме като свързани с нестабилност (моста), непрозрачност (ъгъла), опасност (вратата).

На протежение на целия двадесети век, благодарение на многобройните конфликти - двете балкански войни от 1912-1913, войните в Босна и пр., трайно се налага стереотипът за Балканите като „буре с барут“. Родният ни континент започва да ни възприема в ролята на Другия, и то не толкова на изначално различния Друг, а на онзи вътрешен Друг в периферията на Европа, част от незавършения й проект, „омърсената нейна същност“, ако използвам израза на Мария Тодорова, която визира изследванията на Мери Дъглас върху понятието омърсяване (Тодорова 1999).

„Измислянето на Балканите“ в различни текстове показва промяна на дискурсивните стратегии, но устойчиво продължават да се измислят пак „ъгълът“ (Бояджиев 1992), „гетото“, „складът за негативни характеристики“ (Тодорова 1999). Тази „черна“ метафорика оказва обратно влияние върху възприемането на самите балканци, възприемане, което трайно се наслоява и се отразява в литературите на балканските народи от последните няколко десетилетия.

Една от стратегиите за преодоляване на клеймото избира отказа от приемане на балканска самоличност: Балканите са това, което започва отвъд нашите собствени граници, и всичко лошо, варварско, некултурно, жестоко може да се припише на балканската природа. Подобен тип справяне с клеймото може да намерим в литературата на всяка една от балканските държави. Ако вземем само Румъния например, отказът от приемане на балканското като свое демонстрират текстове на такива творци като Е. Чоран (Чоран 1987), Й. Йонеско (Йонеско 1968), М. Елиаде и др.

Друг вид преодоляване на клеймото представят творби, които преобръщат „черната“ метафорика за Балканите, полагайки идеята за „светлите“ Балкани и „тъмната“ Европа. Маркирайки този тип дискурсивна стратегия, ще спомена само, че Казандзакис пише например за Крит като „първата просветена земя в цялата тъмна Европа“. Подобно желание за преобръщане на черно-бялата метафорика се чувства и в творби на Венко Андоновски, Фазил Хюсню Даларджа, Слободан Снайдер, Георгиос Сеферис, Стеван Тонтич, Реа Галанаки, Теофано Калояни, Виктор Пасков, Златомир Златанов… Този списък, разбира се, няма за цел да бъде завършен, той бележи само един от моделите на „разсъбличането“.

Самовъзприемането като кръстопът на цивилизационни контакти - нито изток, нито запад, води в една от рефлексиите си до напластяване на клеймото, до разколебаване на представата за национална идентичност. От друга страна обаче, кризата на национализма е факт, който далеч не е свързан само с модела на развитие на Балканите.

Ако в модерното общество по принцип идентичността се конструира чрез отказ от следване на определени модели, в постмодерното общество се поставят под съмнение самите модели. Както твърди Драган Великич в романа си „Ю-тлантида“: „Митът и чарът на произхода са едно, но човекът на двадесети век не може да ходи по света и да размахва биберона, който е смукал някога, и да оформя света според този биберон“ (Великич 1993).

Кризата на идентичността - социокултурна, регионална или религиозна, е трагичният знак, белязал в последните години на Балканите най-вече югославското публично пространство. Драматичната историческа съдба на концепцията за югославизма, както и полюсните възприемания на термина „югославски“ в ценностен план са симптоматични за напрегнатото търсене на модели на идентичност и принадлежност.

Затова ще се спра по-подробно на начина, по който трима съвременни автори, свързани с бивша Югославия, се справят с клеймото, „разсъбличайки се“ от автостереотипите - Дубравка Угрешич, Видослав Стеванович и Иван Сламниг, в творби от последните десетина години на 20. век.

Разпадането на общото пространство и на общата идентичност на множество несводими едно към друго пространства и идентичности в редица текстове поражда усещането за криза, провокира търсенето на „общите места на паметта“, на по-широката рамка на идентификация. Дискурсът на носталгично любуване на миналото обаче у тези трима автори не се явява в чист вид, а е преплетен с гротескност и иронично осмисляне на драматичните промени.

В „Загреб - Амстердам - Ню Йорк“ на Дубравка Угрешич се предава чувството за изгубеност, празнота, за липсата на идентичност, за болезнено противоречие и съизмерване с външния свят (Угрешич 1992). Внушенията на текста се движат в широката амплитуда от усещането за мъка и отчаяние от невъзможното себенамиране до иронично обговаряне на миналите свои самоличности, осмислени като натрапени и чужди маски.

Повестователката разказва как в амстердамското кафене набързо нахвърля на един лист в две колони двойки опозиции: толерантност - нетолерантност; рационално - митично, цивилизованост - примитивност, предсказуемост - непредсказуемост, гражданство - националност. Първата колона тя нарича Западна Европа, втората - Източна Европа. Възпроизвеждайки един стереотипен образ на „ъгъла“, в същото есе Угрешич възпроизвежда и друг образ на Балканите - „рекламен“, който съответства на европейските ценности: достатъчно различен, но и достатъчно подобен на европейските - това, което европеецът може да си представи като интересно и привлекателно. Така успоредно с появата на образа на Източна Европа - „изкривени стари обувки, неподдържана кожа, евтин грим, израз на сервилност и безочливост“, се появява и „красотата на Дубровник, разнообразието на култури в една малка балканска страна, красотата на нашия морски бряг, предимствата на самоуправлението ни“ - образ, който несъмнено възпроизвежда рекламни реторични стратегии за привличане. Трети вид разказване рисува образи метафори, представящи родното като страдащата, разкъсана „земя на гробовете“, пространствено разделяйки света на „горе“ и „там долу“, мястото на плашилата. Дискурсивните стартегии в есето подхващат ту един, ту друг образ на родното, за да го запратят в кошчето за боклук като неудобна и чужда дреха.

Лишен от опорите на привичното, човекът е принуден наново да преоткрива основанията на своето съществуване, да сътвори наново представата за това кой е той и кои са неговите основни ценности извън патосните притежания на общността. С горчива ирония писателката, която в графата „националност“ отбелязва „ненационална“, отразява в есетата си напластения стереотип за „ъгъла“, осъзнавайки се като част от него в етикетите на другостта и едновременно с това отказвайки да приеме за своя „тъмната“ му същност.

По отношение на изковаването на подобни стереотипи и автостереотипи иронична гротеска представлява романът на Видослав Стеванович „Завещание“ (1986) замислен като хроника на един фантастичен народ - каляните. Въпреки че рисува универсална картина на „всекидневното зло, което има безброй имена“, алегоричният разказ за жителите на селището Кал визира сръбската история. В посоката на подобно разчитане работят редица събития, лични имена и топоними в романа.

И тук, както в есето на Угрешич, се появява представата за „своята“ земя като „долната“ земя, „прокълнатата метафизична дупка“, лишена от божествена благословия. Сюжетът сътворява един митологичен разказ за хора, които не са просто примитивни, а като че ли живеят в отвъдното: лицата им имат „пръстен цвят“, живеят в землянки или сламени къщи без прозорци, хвърлят мъртвите си в кладенците, говорят на много езици - като при вавилонското стълпотворение. Като трансформира библейския мотив, през очите на падналия ангел повествователят рисува онези въображаеми или реални недостатъци, които смята за заложени в стереотипното отхвърляне на неговите сънародници. Каляните са описани като „мързеливи“, „усърдни само когато трябва да направят нещо погрешно, глупаво, съсипващо или ненормално“. В този гротесков образ се чувстват и болка, и горчива ирония, но и сарказъм по отношение на манталитета и предразсъдъците, общи за много балкански народи.

Целият роман звучи като опит за отърсване от пещерните представи, но и като мрачно и предупреждаващо „завещание“ към съвременника.

Да се разделяме с миналото не с болка, а със смях - този здравословен принцип пронизва постмодерната лирика на хърватския поет Иван Сламниг, в която играта, гротеската, цитатното многогласие, калейдоскопичният принцип на предствяне на света имат водещи функции.

Открита ирония към идентичността, която се определя чрез националната принадлежност, демонстрират стихотворенията на поета „Гласовитата Ясна“, „Швед ли съм или италианец“, „Хърватските поети“ и др. от стихосбирките „Релативно наопаки“ (1987 ) и „Sed scholae“ (1987).

И в трите стихотворения Сламниг размишлява върху проблема за националността, релативизирайки представата си за национална принадлежност. „Хърватскостта“ е осмислена като празно, лишено от смисъл понятие, което не може да се почувства в плана на своето. Идентичността на човека от края на 20. век е нещо лично и много по-сложно от патриотичните себеопределения - внушава поетът („Хърватите са от Югосеверна Фризия // Хърватите, скъпа, са твои“). Общото югославско минало се отхвърля като една натрапена шарена дреха, изковаването на новия национализъм - също.

Швед ли съм или италианец,
от мен да го чуеш поиска.
Затвори си устата за малко,
Остави ме да си помисля.

Може би съм роден французин,
Турчин, естонец, маджарин?
Норвежец или пък словенец?
Или кораб с барут натоварен?1

Това, което изгражда идентичността на модерния балкански човек според Сламниг, са свободата и необходимостта да сътворява себе си извън удобната и позната метафорика на напластените предразсъдъци и представи. И това, струва ми се, е един от общите моменти в текстовете на тримата автори, толкова различни иначе като избор на акценти, жанрове, проблематика.

Днес на посткомунистическите Балкани успоредно с възникването на проблема за отделните исторически идентичности ясно се очертава и проблемът за балканската идентичност, една по-всеобхватна същност, която би могла да посрещне със сериозни аргументи пренебрежителното название „балканизъм“, но също така би могла да се превърне в основа за изковаване на нови стереотипи и предразсъдъци. Да си мост, врата, кръстопът и ъгъл едновременно не е завидно - преходното положение носи винаги и слабост, и сила. Но това едва ли е толкова страшно: човекът сам по себе си е преходно същество, мост, а не цел, ако перифразираме Ницше.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Превод от хърватски Жела Георгиева. [обратно]

 

ЛИТЕРАТУРА:

Бояджиев 1992: Бояджиев, Л. Балканите - врата и/или ъгъл. // Catalogue, 3rd International Istanbul Biennial, Istanbul - Turkey, с. 49.

Великич 1993: Великич, Д. Ю-тлантида.

Йонеско 1968: Ionesco, En. Present passe. Paris.

Тодорова 1999: Тодорова, М. Балкани. Балканизъм. София.

Угрешич, 1992: Ugresic, D. Zagreb - Amsterdam - New York.

Чоран 1987: Чоран, Е. История и утопия, с. 34.

 

 

© Магдалена Костова-Панайотова, 2003
© сп. Български език и литература, 2003
© Издателство LiterNet, 07. 02. 2004
=============================
Публикация в сп. Български език и литература, 2003, бр. 4.
Вариант на текста е публикуван в е-сп. LiterNet, № 9, 2003.