ЗА СТЕРЕОТИПИТЕ, ИДЕНТИЧНОСТТА И БАЛКАНИТЕ

Магдалена Костова-Панайотова

web

Термините стереотип, образ, представа се използват изключително често в теорията на литературата като заемки от други области на хуманитарното познание. Конкретният термин стереотип налага най-вече Уолтър Липман с книгата си “Общественото мнение” (1922), в която той твърди, че възприемаме действителността посредством образите, които вече съществуват в главите ни; вторични образи, които опосредстват връзката ни с действителността. Според същия автор възприемането на света и личният ни опит се направляват от клишета, които сме наследили от собствената си култура. Именно тези стереотипни образи се възпроизвеждат чрез специални съобщителни кодове, чрез политиката, изкуството и др. Социалните, расовите, културните стереотипи са важен елемент от опосредстващия механизъм за общуване със заобикалящия ни свят. Те играят ролята на познание и спомагат да се ориентираме в усложнени условия.

Митотворчеството с цел създаване на полезно минало е традиционен похват при изграждане на различните образи, които съставят набора от утвърдени стереотипи в колективното съзнание. Всеки народ създава привидно истинни национални образи, които в същото време представляват набор от стереотипи.

В повечето случаи историческият опит показва, че създаването на собствената идентичност става за сметка на мнението на Другия, като се натоварва с отрицателни образи чуждото. Стереотипът създава определен навик за възприемане на хора, ситуации, народи, религии, култури; навик, който трудно се преодолява. А по наблюденията на Никола Георгиев литературата много по-често подкрепя стереотипните представи и по-рядко ги разколебава. (Георгиев 2001)

Крайно сложната картина на Балканите, получена в наследство от вековете на миграционни процеси, завоевания, от създалите се религиозни отношения и прочие се оказва благоприятна предпоставка за фунционирането на редица стереотипи като важен фактор в отношенията между балканските народи. Получил главен тласък в епохата на формиране на балканските нации при прехода към Новото време, процесът на изграждане на национални стереотипи на Балканите се стимулира периодически от различни икономически, политически, социални сътресения. Без самите те да пораждат конфликти между отделните народи, стереотипите създават трайно мнение и настроение в конкретния колектив, сред етническата и религиозната общност, благоприятстващо понякога осъществяването на определени намерения.

Срещу тези негативни тенденции балканските народи се противопоставят със съвместни борби тогава, когато с общи усилия трябва да се борят срещу нашественици и потисници.

В различни изследвания на В. Трайков, на Надя Данова, в разработките на Николай Аретов се показва как у дома българинът рамо до рамо със сънародника си може да нападне “лукавия гърк”, “дивия албанец” и т.н. Вкъщи гъркът пък може да се подиграва над дебелоглавите българи и варварите албанци и турци. Всички тези българи, гърци, албанци, сърби, оказали се в чужбина обаче, например в САЩ, отведнъж се сблъскват с една наистина чужда среда и често старият образ на Другия избледнява, изместен от студения образ на наистина далечния Друг.

По наблюденията на В. Трайков дошлите от Балканите гърци и българи в САЩ в началото на миналия век живеят почти винаги в близост, в едни и същи квартали, по време на Балканската война заедно манифестират на улицата, заедно се записват за доброволци, за да се включат в борбата срещу вековния потисник. Но, когато избухва Междусъюзническата война, всичко, което се е създало като общност отвъд океана, изчезва, изникват старите предразсъдъци. Отново бългaринът е враг за гърка и обратно, стига се и до истински ръкопашни боеве и най-различни сблъсъци. (Tрайков 1993)

В литературата техниките за справяне с напластените образи и представи е различна за различните автори.

Една от стратегиите на преодоляване на клеймото избира отказа от приемане на балканска самоличност: Ако Балканите са буре с барут, то Балканите започват отвъд нашите собствени граници и всичко лошо, варварско, некултурно, жестоко може да се припише на балканската природа. Подобен тип справяне с клеймото можем да намерим в литературата на всяка една от балканските държави. Ако вземем само Румъния например, отказът от приемане на балканското като свое демонстрират текстове на такива творци като Е. Чоран (Чоран 1987), Й. Йонеско (Йонеско 1968), М. Елиаде и др.

Друг вид преодоляване на клеймото представят творби, които преобръщат “черната” метафорика за Балканите, полагайки идеята за “светлите” Балкани и “тъмната” Европа. Маркирайки този тип дискурсивна стратегия, ще спомена само, че Казандзакис пише например за Крит като “първата просветена земя в цялата тъмна Европа”. Подобно желание за преобръщане на черно-бялата метафорика се чувства и в творби на Венко Андоновски, Фазил Хюсню Даларджа, Слободан Снайдер, Георгиос Сеферис, Стеван Тонтич, Реа Галанаки, Теофано Калояни, Виктор Пасков, Златомир Златанов... Този списък, разбира се, няма за цел да бъде завършен, той бележи само един от моделите на “разсъбличането”.

Самовъзприемането като кръстопът на цивилизационни контакти - нито изток, нито запад - води в една от рефлексиите си до напластяване на клеймото, до разколебаване на представата за национална идентичност. От друга страна обаче, кризата на национализма е факт, който далеч не е свързан само с модела на развитие на Балканите.

Ако в модерното общество по принцип идентичността се конструира чрез отказ от следване на определени модели, в постмодерното общество се поставят под съмнение самите модели. Както твърди Драган Великич в романа си “Ю-тлантида”: ”Митът и чарът на произхода са едно, но човекът на двадесети век не може да ходи по света и да размахва биберона, който е смукал някога, и да оформя света според този биберон”. (Великич 1993)

Кризата на идентичността - социокултурна, регионална или религиозна, е трагичният знак, белязал в последните години на Балканите най-вече югославското публично пространство. Драматичната историческа съдба на концепцията за югославизма, както и полюсните възприемания на термина "югославски" в ценностен план са симптоматични за напрегнатото търсене на модели на идентичност и принадлежност.

Затова ще се спра по-подробно на начина, по който трима съвременни автори, свързани с бивша Югославия, се справят с клеймото, “разсъбличайки се” от автостереотипите - Дубравка Угрешич, Видослав Стеванович и Иван Сламниг, в творби от последните десетина години на XX век.

Разпадането на общото пространство и на общата идентичност на множество несводими едно към друго пространства и идентичности в редица текстове поражда усещането за криза, провокира търсенето на “общите места на паметта”, на по-широката рамка на идентификация. Дискурсът на носталгично любуване на миналото обаче у тези трима автори не се явява в чист вид, а преплетен с гротескност и иронично осмисляне на драматичните промени.

В “Загреб - Амстердам - Ню Йорк” на Дубравка Угрешич се предава чувството за изгубеност, празнота, за липсата на идентичност, за болезнено противоречие и съизмерване с външния свят. (Угрешич 1992) Внушенията на текста се движат в широката амплитуда от усещането за мъка и отчаяние от невъзможното себенамиране до иронично обговаряне на миналите свои самоличности, осмислени като натрапени и чужди маски.

Повестователката разказва как в амстердамското кафене набързо нахвърля на един лист в две колони двойки опозиции: толерантност - нетолерантност; рационално - митично, цивилизованост - примитивност, предсказуемост - непредсказуемост, гражданство - националност. Първата колона тя нарича Западна Европа, втората Източна Европа. Възпроизвеждайки един стереотипен образ на “ъгъла”, в същото есе Угрешич възпроизвежда и друг образ на Балканите - “рекламен”, който съответства на европейските ценности: достатъчно различен, но и достатъчно подобен на европейските - това, което европеецът може да си представи като интересно и привлекателно. Така успоредно с появата на образа на Източна Европа - “изкривени стари обувки, неподдържана кожа, евтин грим, израз на сервилност и безочливост”, се появява и “красотата на Дубровник, разнообразието на култури в една малка балканска страна, красотата на нашия морски бряг, предимствата на самоуправлението ни” - образ, който несъмнено възпроизвежда рекламни реторически стратегии за привличане. Трети вид разказване рисува образи метафори, представящи родното като страдащата, разкъсана “земя на гробовете”, пространствено разделяйки света на “горе” и “там долу”, мястото на плашилата. Дискурсивните стартегии в есето подхващат ту един, ту друг образ на родното, за да го запратят в кошчето за боклук като неудобна и чужда дреха.

Лишен от опорите на привичното, човекът е принуден наново да преоткрива основанията на своето съществуване, да сътвори наново представата за това кой е той и кои са неговите основни ценности извън патосните притежания на общността. С горчива ирония писателката, която в графата “националност” отбелязва “ненационална”, отразява в есетата си напластения стереотип за “ъгъла”, осъзнавайки се като част от него в етикетите на другостта, и едновременно с това, отказвайки да приеме за своя “тъмната” му същност.

По отношение на изковаването на подобни стеретотипи и автостереотипи иронична гротеска представлява романът на Видослав Стеванович “Завещание” (1986), замислен като хроника на един фантастичен народ - каляните. Въпреки че рисува универсална картина на “всекидневното зло, което има безброй имена”, алегоричният разказ за жителите на селището Кал визира сръбската история. В посоката на подобно разчитане работят редица събития, лични имена и топоними в романа.

И тук, както в есето на Угрешич, се появява представата за “своята” земя като “долната” земя, “прокълнатата метафизична дупка”, лишена от божествена благословия. Сюжетът сътворява един митологически разказ за хора, които не са просто примитивни, а като че ли живеят в отвъдното: лицата им имат “пръстен цвят”, живеят в землянки или сламени къщи без прозорци, хвърлят мъртвите си в кладенците, говорят на много езици - като при вавилонското стълпотворение. Като трансформира библейския мотив, през очите на падналия ангел повествователят рисува онези въображаеми или реални недостатъци, които смята за заложени в стереотипното отхвърляне на неговите сънародници. Каляните са описани като “мързеливи”, “усърдни само когато трябва да направят нещо погрешно, глупаво, съсипващо или ненормално". В този гротесков образ се чувства и болка, и горчива ирония, но и сарказъм по отношение на манталитета и предразсъдъците, общи за много балкански народи.

Целият роман звучи като опит за отърсване от пещерните представи, но и като мрачно и предупреждаващо “завещание” към съвременника.

Да се разделяме с миналото не с болка, а със смях - този здравословен принцип пронизва постмодерната лирика на хърватския поет Иван Сламниг, в която играта, гротеската, цитатното многогласие, калейдоскопичният принцип на представяне на света имат водещи функции.

Открита ирония към идентичността, която се определя чрез националната принадлежност, демонстрират стихотворенията на поета “Гласовитата Ясна”, “Швед ли съм или италианец”, “Хърватските поети” и др. от стихосбирките “Релативно наопаки” (1987) и “Sed scholae” (1987).

И в трите стихотворения Сламниг размишлява върху проблема за националността, релативизирайки представата си за национална принадлежност. “Хърватскостта” е осмислена като празно, лишено от смисъл понятие, което не може да се почувства в плана на своето. Идентичността на човека от края на XX век е нещо лично и много по-сложно от патриотичните себеопределения - внушава поетът (“Хърватите са от Югосеверна Фризия. // Хърватите, скъпа, са твои”). Общото югославско минало се отхвърля като една натрапена шарена дреха, изковаването на новия национализъм - също.

Това, което изгражда идентичността на модерния балкански човек, според Сламниг, е свободата и необходимостта да сътворява себе си извън удобната и позната метафорика на напластените предразсъдъци и представи. И това, струва ми се, е един от общите моменти в текстовете на тримата автори, толкова различни иначе като избор на акценти, жанрове, проблематика.

Днес, на посткомунистическите Балкани, успоредно с възникването на проблема за отделните исторически идентичности, ясно се очертава и проблемът за балканската идентичност, една по-всеобхватна същност, която би могла да посрещне със сериозни аргументи пренебрежителното название "балканизъм", но също така би могла да се превърне в основа за изковаване на нови стереотипи и предразсъдъци. Да си мост, врата, кръстопът и ъгъл едновременно, не е завидно - преходното положение носи винаги и слабост, и сила. Но това едва ли е толкова страшно: човекът сам по себе си е преходно същество, мост, а не цел, ако перифразираме Ницше.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Великич 1993: Великич, Драган. Ю-тлантида. 1993.

Георгиев 2001: Георгиев, Никола. Ориентът, Турция и тревогите на някои български литературоведи. // Критика, № 3, 2001.

Йонеско 1968: Ionesco, Eugene. Present passe. Paris, 1968

Стеванович 1986: Стеванович, Видослав. Завещание, 1986.

Трайков 1993: Трайков В. Българската емиграция в Северна Америка и Балканските войни. // Военно-исторически сборник, № 3, 1993.

Трайков 1995: Трайков В. За някои балкански особености на проблема. // Представата за другия. София, 1995.

Тодорова 1999: Тодорова, Мария. Балкани. Балканизъм. София, 1999.

Угрешич 1992: Ugresic, Dubravka. Zagreb - Amsterdam - New York. 1992.

Чоран 1987: Чоран, Емил. История и утопия. 1987.

© Магдалена Костова-Панайотова, 2003
© Издателство LiterNet, 10. 09. 2003
=============================
Първо издание, електронно.
Вариант на текста е публикуван в сп. Български език и литература, 2003, бр. 4.