Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

В ОГЛЕДАЛОТО НА КРАЯ
(“Чайка” на Борис Акунин)

Магдалена Костова-Панайотова

web

Сорин: - А я, брат, люблю литераторов.
Когда-то я страстно хотел двух вещей:
Хотел жениться и хотел стать литератором,
но не удалось ни то, ни другое. Да. И маленьким литератором приятно быть, в конце концов.

Антон Чехов “Чайка”

В основата на размишленията, провокирали настоящия доклад, са две произведения, писани с век разстояние помежду си - едното в края на XIX, другото в края на XX век, с едно и също име и заявени жанрови характеристики - комедиите “Чайка” на Антон Павлович Чехов и “Чайка” на Борис Акунин.

Известно е, че рязко отличаващата се от предходните пиеси на Чехов комедия (1896) има интересна съдба. След провала на сцената на Александринския театър тя е поставена отново в Московския художествен театър, където има огромен успех, превръщайки се в етапно произведение в живота на руския, пък и на световния, театър. Пиесата, чието име става символ за МХАТ, не остава без отклик и в наши дни. Литературоведът, преводачът, писателят, японистът Г. Чхартишвили, който пише под името Борис Акунин, създава своя версия на Чеховата “Чайка”, като я “продължава” по своеобразен начин. Комедията на Акунин е публикувана за първи път през 2000 година, в не кое да е списание, а в “Новый мир”, бр. 4, което само по себе си е показателен факт за първоначалната оценка на творбата, защото там например не се появяват творби на Сорокин или на Ал. Маринина.

През същата година комедията излиза в самостоятелно издание, под една обложка с пиесата на Чехов. Нещо повече - на корицата, напълно в духа на постмодернистката игра, могат да се отгатнат щриховани портретите на двамата автори. Чеховата “Чайка” тук, от една страна, е използвана като пролог за пиесата на Акунин и изпълнява своего рода служебна роля. От друга страна обаче, след прочитането на Акуниновата “Чайка” читателят е провокиран отново да препрочете каноничния текст и това е възможност да го види в “нова светлина” (Басински например пише, че въпреки резервите си към Акунин, му е благодарен най-малкото затова, че го е накарал отново да препрочете Чеховия текст - Басински 2001).

Битието на двете комедии продължава да върви ръка за ръка и на театралната сцена:в "Школа современной пьесы" и в други театри в Русия “Чайка” на Чехов и на Акунин са поставяни заедно.

Публикуването под една корица на двете пиеси - “незавършената” Чехова и “детективската” Акунинова, е дързостен жест, който предизвиква и множество критически недоволства. Но обвиненията на критиката далеч не са свързани само със смелостта на сравнението, което налага Акунин, а по-скоро произтичат от начина, по който този писател борави с класиката.

Известно е, че Акунин е фигура, която раздвоява литературоведските мнения. Докато някои критици го виждат като “първия руски белетрист” в съвременната епоха, “златната среда” между безформения текст на постмодернизма и масовата литература, “блестящият стилизатор”, човекът, който съживява руската история, то за други неговият псевдоним, който на японски означава “зъл човек”, съвсем пряко е свързан с анархистичната му роля в литературата. Същината на обвиненията по отношение на “Чайка” може да се сведе до няколко основни момента:

1) използва съкровищницата на руската литература за користни (респективно комерчески) цели;

2) паразитирането върху класиката води до нейното обезсмисляне и формализиране, защото каноничното произведение се лишава от спецификата си, раздробява се на части, превръща се в пастиш. (Някои автори говорят за дисекция (Яранцев 2001), за вампиризъм (Иванова 2000) за използването на класическия архив като примитивен (Адамович 2001);

3) в резултат се получават само “циркови трикове”, масова литература, която може да внуши на всеки ученик, че и той може да напише своя “Вишнева градина” с не особено сложен сюжет около криминалния проблем например “кой е убил Фирс” (Миненко 2001);

4) произведенията на Акунин “компилират”, “плагиатстват”, те са творби, от които класиците биха се обърнали в гроба си. Мария Ремизова в една статия за “Чайка” твърди, че този литератрен бонвиван, кумир на масовата култура, прави чучело от писателя Чехов (Ремизова 2000).

5) Акунинската “Чайка” няма нищо общо с Чехов. По-скоро това е пиеса за Владимир Сорокин, “некоем собирательном "Владимире Сорокине" - русском постмодернизме (Басински 2001).

Всъщност произведенията на Акунин могат да служат като илюстрация към знаменитата постмодернистка теория на Лесли Фидлер, който призовава за изтриване на границите между елитарната и масовата литература, като едновременно с това заклеймява шаблонните булевардни произведения, надявайки се, че постмодернизмът ще осъществи изтриването на границите и в резултат на това едно и също произведение ще стане интересно за всички. Разбира се, аз не се наемам да давам оценки дали Акунин е “малък литератор” или не, ако се върнем към епиграфа от Чехов, най-малкото защото все още говорим за едно незавършено литературно дело. Но Акуниновият литературен проект заслужава сериозно внимание и анализ поне по две причини: първо поради факта, че явява някои важни процеси, свързани със съвременната литературна ситуация в Русия, и второ, този проект е насочен към интелигентния и взискателен читател, както твърди самият Акунин в едно интервю (Акунин 1999).

Но нека да видим с какво и как провокира Акуниновата “Чайка”. Действащите лица в комедията на Акунин са почти същите, като тези в Чеховата пиеса освен някои второстепенни персонажи (Яков, работника, готвача и прислужницата, които липсват в Акуниновата пиеса), Акунин обаче указва педантично възрастта на героите, от което става ясно, че за разлика от пиесата на Чехов, тук са изминали две години. Последното действие в комедията на Чехов се превръща в първо действие на Акуниновата пиеса, която по този начин става комедия в две действия. В основата на сюжета на новата “Чайка” е смъртта на Трепльов. Писателят Акунин се е опитал да разбере защо в четвъртия акт на Чеховата пиеса Константин Трепльов се самоубива, като предлага своя версия, или по-точно свои версии: Трепльов е убит. Цялото второ действие на пиесата представлява осем вариации на тема кой е убиецът. Тук е уместно да припомним, че интересът на писателя Акунин към проблематиката на самоубийството не е случаен - Григорий Чхартишвили е автор на монографията “Писател и самоубийство”, вкоятообмисля причините и психическите нагласи, които карат един творец да посегне на живота си, заявявайки, че изборът на смъртта е“естествен и свободен избор на човека, като доказателство на неговата свобода, еталон за честна игра на хомо луденса.” В този смисъл пиесата “Чайка” може да се разглежда като творба, която отразява вариации на тази тема в различен емоционален и семантичен регистър и в различна жанрова форма. В подкрепа на подобна хипотеза можем да приведем думите на Марина Адамович, която твърди, че всички персонажи на Акуниновата “Чайка” са потенциални самоубийци (Адамович 2001).

Като майстор на криминалния жанр, Акунин и в “Чайка” залага някои от основните принципи на криминалето: излъгването на читателските очаквания например. В началото на второто действие убийството на Трепльов като че ли веднага намира своето разгадаване - в признанията на Нина Заречная. Неслучайно в първо действие се появява изпуснатият шал: шалът ще се превърне в улика срещу героинята. Но пиесата веднага се насочва към вече проиграната ситуация, за да предложи няколко различни решения. В разследването на Дорн всички един след друг се явяват потенциални убийци. Читателят, познаващ Акунинските криминални романи, може веднага да направи аналогия: Дорн е руски немец, очевидно напомнящ за героя Ераст Фандорин, чиновник за специални поръчения при московския генерал-губернатор, способен да разкрие всяко престъпление. В последния епизод Тригорин, поемайки ролята на следовател, доказва, че убиецът може да е самият Дорн. Авторът внедрява в пиесата “стоп-кадри”, нарочно забавя действието, давайки възможност на всеки да признае престъплението си. И всички признават, но кой е убиецът - остава неизвестно.

Оказва се, че всеки от героите има мотив - Нина го убива заради това, че се страхува за живота на Тригорин, Маша - заради нещастната си любов, нейният съпруг - от ревност, родителите на Маша - заради погубения живот на своята дъщеря, Сорин - от жалост към своя племенник, който в пиесата е представен като почти луд, Тригорин - заради експеримента, поради това, че работи над криминален роман и иска да почувства психологията на убиеца, Дорн също се оказва причастен към убийството - отмъстявайки за убитите от Трепльов птици и животни. Дори Аркадина има своя мотив - от ревност към Тригорин, който в Акуниновата интерпретация е влюбен в Трепльов.

Основното във всеки дубъл не са терзанията на героите, а признанията им, които разкриват и мотива за убийството. Почти водевилно във всеки вариант уликите попадат под краката на Дорн, давайки му насока за ново заключение. В този смисъл Акунин разиграва истинска комедия на ситуациите. Писателят открито използва чеховския похват на самодраматизация, който възхожда към водевила, принципа на пушката, която непременно ще стреля, и като абсолютизира Чеховите похвати, ги довежда до абсурд, преобръщайки ги наопаки.

“Чайка” на Акунин не просто започва с края на Чеховата пиеса, а преди всичко прави на пръв поглед “дребни” промени, без които не би могло да се развива по-нататъшното действие. Преди смъртта си например Трепльов постоянно си играе с револвера, а разговаряйки с Нина Заречная, той кой знае защо непрекъснато нервничи, размахвайки оръжието. Чрез промени в ремарките се засилва усещането, че Трепльов не е просто декадентстващ мечтател, а маниак, който е обзавел кабинета си с препарираните тела на всевъзможни животни и птици, начело на които стои с разперени криле чучелото на голяма чайка. У Чехов - Трепльов се кани да пише и преглежда онова, което е вече написано; у Акунин - върху бюрото му “лежи голям револвер, и Трепльов го глади разсеяно, като котенце”, след това “пробягва с очи ръкописа”. Тоест една от основните промени е свързана с факта, че елементът на жалост, който присъства в Чеховата пиеса по отношение на Трепльов, тук е силно туширан. В цялата комедия Чеховската сдържаност в обрисовката на персонажите у Акунин се заменя с афектация дори при най-малките прояви на чувства. У Чехов чучелото на чайката се появява едва на последните страници като символ на подмяната на живото с умъртвеното изкуство, в един от възможните прочити. У Акунин чучелото обрамчва началото и края на пиесата като едно заплашително предупреждение, а във финала стъклените очи на чайката страховито светват и тя оживява. Липсата на край прави всичко случващо се на сцената още по-абсурдно.

В Чеховата “Чайка” се разказва история, която е пълна с герои, чиито съдби са различни, характерите са зрими и се чувства авторовата жал към тях. У Акунин в центъра на пиесата е произшествието, персонажите са превърнати в своего рода функционални модели с една доминантна черта на характера, а усещане за състрадание липсва - доколкото самите персонажи са ретуширани портретни скици.

Героите на Чехов живеят в сферата на потенциалното, те са незавършени, те са “сбор от вероятности” (Вайл, Генис 1991), търсенето на собственото им Аз не е приключило. В тях е събран като чe ли абсурдът на битовото съществуване, а човекът е зазидан в хралупата на своята самота. Тревожното усещане за това, че никой не разбира никого, че самият им живот е на “граничната линия с безграничното” е водещо. Конфликтите не се разрешават, действието, доколкото го има, заплита още повече съществуващите възли.

Какво се случва при Акунин? Писателят тръгва от усещането за разпадналата се близост между хората, довеждайки до абсурд тази идея. Аркадина в Чеховата пиеса например е талантлива, но разглезена и себелюбива актриса, която даже към сина си изпитва странни чувства - и любов, и омраза, и пренебрежение едновременно. Не може да го обича безрезервно, защото: “на нея й се иска да живее..., да облича светли блузки, а... той (Трепльов)... е вече на 25, и... постоянно й напомня, че тя не е млада.” В пиесата на Акунин към нейния образ са прибавени допълнителни щрихи, които я правят гротесково абсурдна. Когато разбира, че синът й лежи в локва кръв върху зеления килим, тя казва: “...червено върху зелено... Защо трябваше да се застреля върху зелен килим? Цял живот - претенциозност и безвкусие”. Във всеки дубъл има повтаряща се лайтмотивно реплика и тази реплика е именно на Аркадина: “Мое бедно, бедно момче. Аз ти бях лоша майка, бях прекалено увлечена от изкуството и от себе си. Мое мило, бездарно, нелюбимо момче... Ти ме викаше, дълго ме викаше, а аз все не идвах, и ето зовът ти утихна...”. Този монолог, който би трябвало да разкрива трагедията на една майка, повтарян многократно в гротескови ситуации, разкрива само безсмислицата на душевните излияния, неуместността и кухостта на чувствата в абсурдния свят на марионетъчните герои. Чеховският психологизъм и нееднозначност са изчезнали, обликът на персонажите е станал по-емблематичен и лапидарен.

Ако Чехов, по думите на Набоков бяга от тъмницата на детерминизма, от категорията причинност, това което прави Акунин, е свързано точно с обратното: задава въпроси, търси причината. Следователят Акунин не се отнася към “Чайка” на Чехов като история, разкриваща тайните на руската душа. Той задава на персонажите съвсем конкретни въпроси с днешна дата: имате причина за ревност, а имате ли алиби? Може ли нормалните хора да убиват чайки? Обичате, а защо по-рано не сте си признали? Жал ви е за Трепльов, а защо не и за другите, и то не само за хората на изкуството? Всички могат да се оплачат от своя живот.

В известен смисъл Акуниновата “Чайка” е емблематично произведение, което открива драстичната промяна на читателските нагласи - в началото на XXI век душевните излияния не са по вкуса на съвременния човек, който е станал много по-практичен и рационален и който, по думите на Борис Минаев, започва отново да се интересува от конкретната стойност на вишневата градина (Минаев 2001). Акунин обаче, според Марина Давидова, излъгва не само читателските очаквания, но и своите собствени, защото неговата “Чайка” е не толкова пародия на Чехов, колкото пародия на детективските романи, в това число и на написаните от самия Акунин (Давидова 2001). Без да споря с авторката, бих добавила, че според мен самопародията е част от нагласата, която имат текстовете на Борис Акунин. Неслучайно той твърди, че когато пише под името Чхартишвили, даже сменя очилата си. Смяната на гледните точки, обиграването на собственото и на чуждото слово, самоиронията, смесването на високото и низкото е част от начина, по който функционира постмодерният дискурс.

А дали пиесата изобщо има за цел да пародира Чехов? Лесно и примамливо е да се каже, че “Чайка” на Акунин е поредното извращение на класиката или ако се върнем към заглавието на доклада, че отражението на Чеховата “Чайка” е едно криво постмодернистко огледало. Но пиесата на Акунин прави нещо друго. Деканонизацията на класическия текст е налице, но играейки с авторитетния дискурс, комедията не просто руши класиката или я формализира. Поетиката на негацията има друга функция. Тя е насочена срещу догматизацията на познатото, срещу стереотипите на възприемането на класиката в масовото съзнание. Чехов ненапразно се оказва близък до постмодернистките възприятия на съвременните автори. Неговият художествен хронотоп за пръв път загатва настъпващия свят на хаоса, абсурдността на всекидневното съществуване. Поетиката му открива близости с лишения от йерархии постмодерен свят, в който играта, вариантността, виртуалните светове се оказват в центъра на литературата. Явявайки неокончателността на всеки от Чеховите персонажи, Акуниновата пиеса “Чайка” всъщност твърди, че без класиката не може. И тук чрез пародията и играта се усеща рефлексията на един талантлив съвременен възприемател на Чехов, който преобръща чучелото на щампите и стереотипите, с които е обрасла “Чайка”, пък и вероятно самият образ на Чехов (вж. Вербицкая б.г.). Затова предмет на пародията тук не е творчеството на писателя класик, а клишираното възприемане на неговите произведения. Акунин отчуждава познатото, заставяйки ни да го погледнем поновому.

И в този смисъл, в отговор на страховете, че подобни творения ще изместят четенето на класиците, страхове, които се чувстват и в много рецензии, бих искала да приведа данни от обнародвания отчет на Министерството на печата на Русия за 2002 година, където се споменава, че преиздаването на класическата литература е станало “печелившо и перспективно дело”, а за Пушкин, Гогол, Достоевски, Чехов е казано, че са се превърнали в продаваеми автори (Родик 2002).

Разбира се, не продаваемостта е мерило за ценността на една книга, но ми се струва, че излишното демонизиране на постмодернизма и на писатели като Акунин създава около тях ореол, който пречи да се отсее истински значимото от плявата. От друга страна, в създаването на развлекателна литература за интелигентния, за взискателния читател, както определя своята задача самият Акунин - няма нищо лошо. Отражението на Чехов в тази пиеса е отражение в калейдоскоп. А доколкото битието на съвременната литература все по-ярко се свързва с битието на нет-културата, на Мрежата, която е най-големият калейдоскоп, по думите на Ренета Божанкова, то Акунин просто чертае един от моделите на съвременната рецепция на класиката (Божанкова 2001). В този смисъл “Чайка” на Акунин е показателна творба и Марина Давидова има основания да я нарече “манифест на цялата нова литература” (Давидова 2001).

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

Адамович 2001: Адамович, Марина. Юдифь с головой Олоферена. // Новый мир, 2001, № 7.

Акунин 1999: Акунин, Борис. "Так веселее мне и интереснее взыскательному читателю...". Грандиозный проект новой русской беллетристики. Интервю: Анна Вербиева. // Независимая газета, 23.12.1999 <http://exlibris.ng.ru/person/1999-12-23/1_akunin.html> (24.07.2004).

Басински 2000: Басинский, Павел. Чучело Чайки. // Литературная газета, 26 апреля - 2 мая 2000, № 17.

Божанкова 2001: Божанкова, Ренета. Виктор Пелевин: сценарий за калейдоскоп. // Култура, № 31, 14 септ. 2001 <http://www.online.bg/kultura/my_html/2192/x-pelevin.htm> (24.07.2004).

Вайл, Генис 1991: Вайль, П., Генис, А. Все - в саду. // Независимая газета (Москва), 1991 <http://aptechka.agava.ru/statyi/knigi/vg/vg23.html> (24.07.2004).

Вербицкая б.г.: Вербицкая, Г. Традиции поэтики А. П. Чехова в драматургии Н. Коляды. // Emerging Trends in Russian Culture: The Icon and the Fax <http://www.websher.net/yale/rl/trends/opera-new/lit-koliada-poetika-chekhova.html> (24.07.2004).

Давидова 2001: Давыдова, Марина. Обманутый обманщик. // Время новостей, 11 мая 2001.

Захаров 2002: Захаров, Андрей. Борис Акунин. Опыт культорологического анализа. // Студенческое научное общество. Доклад. 07.10.2002 <http://www.historia-site.narod.ru/sno/culture/akunin.htm> (24.07.2004).

Иванова 2000: Наталья, Иванова. Жизнь и смерть симулякра в России. // Дружба Народов, 2000, № 8.

Ленская 2002: Ленская, Елена. В "Чайке" Акунина виновны все. // Золотой рог, № 51, 4 июля 2002 <http://www.zrpress.ru/2002/051/p009.htm> (24.07.2004).

Минаев 2001: Борис, Минаев. Убить чайку. // Огонек, Ноябрь 2001, № 45 (4720).

Минаев 2001а: Борис, Минаев. Призрак оперетты. // Огонек, март 2004, № 10.

Миненко 2001: Миненко, Елена. Cui prodest?... // Петербургский театральный журнал, 2001, № 26.

Олшански 2000: Ольшанский, Дмитрий. Испортили мне пьеску, Борис Григорьевич! // Сегодня, 4 юли 2000.

Писклова 2001: Писклова, Ирина. Казнить нельзя, помиловать. // Столичные новости, № 28 (176), 24 июля-13 августа 2001.

Ремизова 2000: Ремизова, Мария. Чучело Чехова. Пьеса Бориса Акунина "Чайка" в журнале "Новый мир". // Независимая газета, № 78 (2140), 28 апреля 2000.

Рибакина 2001: Рыбакина, Татьяна. Кто убил Треплева? Борис Акунин в "Школе современной пьесы". // Независимая газета, № 51 (2361) 23 марта 2001 г.

Родик 2002: Родык, Константин. Невозможнось Б. Акунина. // Книжник-Ревю, № 37 (412), 28 Сентября - 4 Октября 2002.

Романцова 2001: Романцова, Ольга. Виновен каждый. // Время МН, 28 апреля 2001.

Рубинщайн 2000: Рубинштейн, Лев. А. Чехов / Б. Акунин. Чайка. Пьеса и ее продолжение. // Итоги, 13 юни 2000 <http://www.itogi.ru/books2000.nsf/Article/books_2000_06_12_184745.html> (24.07.2004).

Сабо 2003: Сабо, Бояна. Кто убил Треплева или новое прочтение чеховской Чайки. // Балканская русистика, 29.06.2003 <http://www.russian.slavica.org/article17.html> (24.07.2004).

Ситковский 2001: Ситковский, Глеб. "Чайка" Б. Акунина. Почему они не любят Костю Треплева. // Вечерний клуб, 18 мая 2001.

Филипов 2001: Филиппов, Алексей. Доктор Дорн идет по следу. // Известия, 28 апреля 2001.

Яранцев 2001: Яранцев, Владимир. Гомо космикус провинциалус, или опасности. // Сибирские огни, сентябрь 2001, № 5 <http://www.sibogni.ru/archive/11/275> (24.07.2004).

 

 

© Магдалена Костова-Панайотова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.07.2004, № 7 (56)

Докладът е четен на конференцията "Диалози с Чехов. Сто години по-късно", 26-27 май, СУ “Св. Кл. Охридски”.