ПЪТЕВОДНА ЗВЕЗДА.
(За неоромантизма)

Людмил Стоянов

web | Култура и критика. Ч. I

Всяко време страда от известно късогледство. Който е изучавал историята на културата, без друго се е убедил в това. Всеки век смята себе си призван да разреши всички задачи, да осъществи идеалите на човечеството. Тази напълно естествена самоизмама, в която впадат всички общества, е все пак един от елементите на прогреса. Тя ни дава възможност да узнаем всички минали заблуждения в общия хаос на живота, да открием онзи път, който би ни извел в един момент на прелом и крушение на епохата до първоизвора на творчеството.

Този момент на крушение, на най-дълбока духовна трансформация, по много признаци изглежда, че е настъпил. Нашата епоха е несъмнено една от най-бурните в историята. По своята грандиозност тя напомня края на античната цивилизация. Тя чертае предела на два свята. Тя е най-високият гребен на вълната, що разделя спокойния браг на миналото от бурното и неизвество бъдеще. Назад е жестокото царство на рационализма, на живота, царството на машините и лагера на оръжията, а напред - кой би могъл да каже какво вижда замъгленият му поглед?

Назад останаха като мъчителен спомен всички ненужни и безцелни “богатства”, създадени от кръвта и страданията на човечеството - богатства на техниката, на науката и изкуството, достояния на един железен и лишен от духовно съдържание век, който роди чудовищната катастрофа на войната. Войната бе един вулканичен трус, чиито вълни ще се чувстват задълго. Тя се впи дълбоко, като вампир, в изпустялото сърце на Европа и тъкмо тъй наречената “позитивна наука” бе която й даде най-изтънчените оръжия за избиване на милиони хора - и така покруси човешкия дух, като го хвърли в бездната на разрушението.

Културата се разпада. Тя се движи по линията на залязването. Нейният дух е опустошен и червеят на разложението е вътре в нея. Много явления, които преди войната изглеждаха странни, сега добиват своето истинско осветление.

Културата се разрушава от своите собствени противоречия. Бергсон във философията, Айнщайн в науката, Шпенглер в обществената мисъл - всички тия деца на културата убиват своята майка. Че тя въздигна в култ съкровищата на абстрактната мъдрост, прогони душата от своите великолепни храмове от камък и я окръжи с леда на рационалното, дето замръзнаха всичките й благоуханни цветя.

И душата дигна бунт. Тя разруши клетката на културата, разби всички форми и подири път за едно истинско и пълно освобождение. Чрез “интуицията” на Бергсона тя придоби своята първоначална свежест и сила. Чрез принципа на релативността на Айнщайн тя се почувствува спасена от веригите на ортодоксалната наука; а Шпенглер й показа безбройните възможности на нови превъплъщения.

В своята най-съкровена област - в изкуството, културата е уязвена също твърде чувствително. Додето по-рано приемствеността на литературните школи идеше с една закономерна наследственост, сега тя е прекъсната брутално и внезапно. Не че развитието е спряно - сложено е начало на едно ново развитие, пълно с най-богати възможности и подхранвано от сока на цялото ново миросъзерцание, както то се очертава в перспективата на новата култура. И тук всички форми са разбити; видимостта се трансформира според нашия вътрешен поглед, първичен и свободен от очилата на чужди внушения, идеи и образи. Изкуството снема пищната си риза и волно вдига ръце към небето, неговата изначална родина!

Как странно и чуждо звучат днес всички спорове за силата и слабостта на разните школи в изкуството... Символизъм, реализъм, импресионизъм, експресионизъм - тези нелепи класификации на духа, тези фабрикати на един еклектичен и механизиран век! В тях има нещо от безсилието на епохата, която ги създаде, от нейния трупен дъх, който някога бе минавал за есенна прелест и за аромат на хиацинти! Не бе ли реализмът израз на една преходна видимост, апотеоз на един свят, който явно бе осъден на гибел? И не бяха ли символизмът, импресионизмът и експресионизмът реакция на този култ на реалното и едновременно бягство в хрусталните кули на духа?

Но човешкият дух не може да живее уединен. Човешкият дух е невидимият спътник на Земята; и както за нейния видим спътник, Луната, ние знаем само едната половина, може би той ще ни покаже и другата си тъмна страна и ще ни разкрие нови, невидени съкровища. Студените абстракции на символизма не могат да нахранят гладния дух и ето той дири път да се слее отново с хаоса, да потъне в първоначалното си съществуване, за да може отново да расте и да крепне. Той иска като семето да бъде хвърлен в земята; защото смъртта на семето е условие за неговото оживяване. Така и той, оживял, ще види света нов, преобразен и страшен, стихиен и цялостен, такъв, какъвто е излязъл той от ръцете на Твореца. Тогава радостта му би била ясна и пълна с ехо и песента му би звучала с проста и чиста свежест като у децата и овчарите. Първичното би му нашепнало своите тайни и би вляло в жилите му струите на нов живот.

“Умря, умря великият Пан!” - бяха се провикнали някога. В този ликуващ вик бе отразена схематичната душа на старата материалистическа цивилизация, влюбена в своята безчувствена конструкция, чужда на всеки духовен бунт и лишена от въображение.

Днес, напротив, първичното влиза отново в своите права - “Жив е великият Пан!” - и отново, като в първия ден на творението, светът се разкрива цял и груб пред очите на съвременния човек. Той иска да се види свободен от натрупаните и натрапени съкровища на една хилядолетна култура, да диша чистия въздух на земята и да пие студената вода на изворите. Този нов човек и това ново миросъзерцание ни идат от Русия; тук, сред пожарите и ужаса на революцията, човекът е почувствувал най-силно връзката си с първоначалните стихии на битието, почувствувал се е приятел и другар на нещата, негови братя в нещастието, и така се доближил до сърцето на живота, до причината на причините.

Как се отразява крушението на културата върху развитието на изкуството? Труден въпрос, интимен и затова двойно по-мъчителен! Във всеки случай, освободено от веригите на формалното, изкуството дири пълнота и свежест. То се изразява във форми, които бихме могли да наречем неоромантизъм, с цвета на всичко мощно и сочно, що ни е завещало миналото. То се ражда все още от символичното начало, но тук символът не е вече цел, а само средство. То страни от индивидуализма, но страни също и от колективизма. Не “аз” и не “ние” - а нещо извън това, нещо космическо, вселенско. Човекът и светът - ето обекта на новото изкуство: човекът сам по себе си, свободен от всяка догма и прислонен към първичните съсци на земята, и светът, неговото изначално отечество.

В този бунт на духа е залогът на бъдещето; от него ще дойде истинското освобождение... Може би в това чувство на единност на нещата в Бога лежи тайната на живота, може би то е тъй дългоочакваната и вече мъждееща на хоризонта пътеводна звезда!

© Людмил Стоянов, 1923
© Издателство LiterNet, 15. 04. 2002
=============================
Публикация в сп. "Хиперион", 1923, №1.
Публикация в "Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.