Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ

Людмил Стоянов

web | Библиотека "Български писатели". Т. IV.

Мемоарната литература. - Стоян Заимов: Миналото. - Д-р Хр. Стамболски: автобиография, дневници и спомени. - Захарий Стоянов: черти от живота му. - Посвещение в революционното дело. - Старозагор. въстание в 1875. - Априлското въстание. З. Стоянов апостол. - Образ и съдба на Бенковски. - След Освобождението: литературна и обществена дейност. - "Васил Левски" и "Четите в България". - "Хр. Ботйов, опит за биография". - "Записки по българските въстания". - Литературна оценка на Записките. - З. Стоянов като публицист. Политич. и социал. идеи. - Човекът и делото му.

Мемоарната литература. - Няма съмнение, нищо не допринася тъй много за историческата наука, както личното свидетелство, мемоарната литература. Наистина, впечатленията на единичната личност не са достатъчни да осветлят всецяло и всестранно едно историческо събитие, но те са несъмнено ценен материал за очертаване духа на дадено време, за непосредно опознаване на масите, личностите и епохите. Колкото и едностранчиво предадени, като дело на слабия човешки ум, в тях се отразява нещо от самата душа на миналото, което инак би потънало в мъглата на забравата или би дошло до нас изопачено и неточно. Личният спомен дава стойност на историческото изобразяване, усилва историческата правда. Книги като "Анабазис" на Ксенофонт, "Германия" на Тацит, "Писмата" на Плиний Млади до Плиний Стари са неоценими документи, защото по тях ние се ориентираме по-сигурно за известни събития или жизнени отношения, отколкото по странични и случайни сведения и аналогии. От своя тесен ъгъл на гледане те ни разкриват широки картини от живота и историята на античния свят.

Мемоарната литература е тъй обширна, както е обширна човешката дейност. Обаче ценността на всички мемоарни книги "дневници", "записки", "спомени" и др. за случки и лица, не винаги е еднаква. Необходимо е авторът да е играл известна роля в живота и епохата, която описва; или в противен случай, да ни дава, с окото на обективен наблюдател, черти и елементи на времето, мозайка от действителността. Той трябва, с една реч, да бъде в известен смисъл художник, а не обикновен хроникьор, да отпечатва своята личност във всичко, което би създал.

Българската литература не наброява много мемоарни книги от това високо качество. Създаденото в тази област е все още случайно, но то говори, че в нашата тъй бурна история от по-ново време е имало хора, на които не е било чуждо историческото чувство и историческото мислене. А историческото мислене е знак на духовна зрялост, белег на здраво съзнание за бъдещето, каквото отличава народите с по-стара и установена култура. Освен "Записки по българските въстания" от Захарий Стоянов, които държат първенство не само като исторически документи, но и като увлекателно четиво, имаме преди тях "Житието" на Софроний Врачански, мемоарите (под разни заглавия) на Г. С. Раковски и "Автобиографията" на Григорий Пърличев, а след тях могат да се споменат само две книги с горе-долу аналогично значение: "Миналото" от Стоян Заимов и "Спомените" на д-р Хр. Стамболски. Всичко друго, което се поднася във форма на "лични спомени", само допълва отделни исторически факти, без да има значение само за себе си, без да издава нито вълненията на големия дух, нито патоса на историята.

Стоян Заимов: Миналото. - В "Миналото"1 Стоян Заимов (род. 1855, Чирпанско)2, предава общи впечатления, случки и анекдоти из живота на апостолите. Сам той пристига в Букурещ от Диарбекир, дето бил заточеник в началото на 18753. За това негово бягство пише Ботев до Драсов, като прибавя, че "диарбекирските братя са направили твърде зле дето пишат, че са побягнали". Тоест, затварят си вратите за нова, бъдеща дейност "отвъд". В друго писмо до Заимов Ботев се подписва "твой като всякога". На другата година, в дните на Априлското въстание, Ст. Заимов е главен организатор във Врачанския революционен окръг, който, както знаем, остана напълно пасивен. Дори Ботевата чета, която премина няколко километра източно от Враца, не намери никаква поддръжка и бе изоставена на своята собствена съдба. Кой бе виновен за тази бездейност? Би трябвало да се снеме веднъж завинаги от Ст. Заимов отговорността за нещастния резултат на делото във Враца. Наистина, една от причините за това лежи може би и в неговата недостатъчна активност, в сравнение, да кажем, с активността на един Бенковски. Но да не забравяме, че Бенковски трябваше да работи между свободолюбиво и близко нему по дух население, из познати от детинство места, докато Заимов попада в чужд нему край, дето нито топографията, нито демографията му бяха известни. Ако в четвърти окръг Волов не бе изместен от Бенковски, резултатът може би щеше да бъде по-друг, главно поради посочените причини. Впрочем, и това, що бе направено във Враца, потвърждава добросъвестните усилия на Заимов. Преди всичко, една значителна сума бе изпратена в Букурещ за купуване на оръжие. С това оръжие, поради трудността да се пренесе и избухналото вече въстание, бе въоръжена Ботевата чета. Така комитетът се озова в най-решителните минути без въоръжение. Несъмнено и духът на населението във Враца не можеше да се сравнява с духа на Панагюрище или Перущица, дето националното съзнание поради редица благоприятни условия би вече много високо.

Трябва да се съжалява, че в "Миналото" Заимов е избегнал личните преживелици. Ако той бе ни дал свои истински впечатления, факти и наблюдения на личния си живот, като съзаклятник в Хасково, заточеник в Диарбекир и апостол във Враца, то историческата и литературна ценност на писанията му би била много по-голяма. "3аписките" на Захарий Стоянов, които очевидно са го вдъхновили, трябвало е да му послужат за добър образец. При все това, в "Миналото", въпреки историческата им оспоримост, той ни дава разкази с живо и увлекателно съдържание, в свободен "романически" стил, дето фантазия и действителност се преплитат, за да нарисуват по-пълна и многообразна картина на живота. Тези разкази се въртят главно около обира на пощата при Арабаконак от Димитър Общи и последвалите репресии, залавянето и съденето на Левски и Хасковската афера, чийто герой бе Атанас Узунов. Те напомнят писаните в изгнание полуисторически, полулитературни "романи" на Юго - "Кралят се забавлява", "Историята на едно престъпление" и пр. Оригиналният и свободен маниер на Заимов като историограф няма стабилни основи, защото липсва личният опит, непосредната преживелица. Остава само "литературната" стойност на неговите разкази, която зависи от разказвателния дар на автора и от историческата "правда", на която са основани4. Тъй се открива тяхното "възпитателно" значение, чрез картинното и живо възпроизвеждане на едно минало, лишено изобщо от добри битописатели.

Д-р Хр[исто] Т[анев] Стамболски: автобиография, дневници и спомени. - Своите спомени, дадени под форма на автобиография, д-р Стамболски е писал, както изглежда, в напреднала възраст5: материалът е само фактически, подреден грижливо, с оглед на всички станали събития, гледани вече в перспективата на миналото. Д-р Стамболски е роден в Казанлък ([8.08.]1843), свършил медицинското училище в Цариград, дето става по-късно и професор. За удобство в своята "автобиография" той дори избягва да говори от първо лице, а от трето. Напр.: "Тия събития разширяваха популярността и разгласяваха вещината и името на Христа.", "На 14 май, в неделя, Христо отиде в Балкапан". За някои моменти той е имал може би запазени бележки ("дневници"), за други се е осланял на паметта си, трети е възпроизвел според чужди материали и известни вече данни. Тъй или инак, в двата тома на спомените му е дадена пълна и нагледна картина от живота на българите в Цариград през втората половина на миналия век (1858 - 1876), в най-решителния период на църковната ни борба с Фенер и учредяването на българската екзархия. Липсата досега на един справочен наръчник за тоя културен дял на нашата история се отлично запълва от тая книга, в която отсъствува непосредствения битописател и разказвач, но затуй е налице добросъвестният и безпристрастен хронолог. Тя не увлича чрез вътрешна художествена активност, а по-скоро води любознателния читател из познатите пътеки на миналото. Революционната ни борба има повече мемоаристи, защото самата й природа е действена, дава повече материал за изживяване, докато оная в Цариград, църковна и просветителна, е по естеството си консервативна и предпазлива, лишена от силни страсти и резки преходи, - повече културна, отколкото политическа. Толкова по-ценни са в такъв случай "спомените" на д-р Стамболски, от една страна, че са единствени и, от друга, че са подробни, дори често педантични. Наистина, събитията, които третират те, са в болшинството си познати и отдавна изучени, но все пак добросъвестният историк ще разтвори с благодарност тази обемиста книга, напомняща някакъв масивен гранитен паметник, макар да не издава специфичните вълнения на времето - качество, което придава напр. такъв непосреден живот на "Записките" на Захарий Стоянов.

Захарий Стоянов: черти от живота му. - Захарий Стоянов [Джендо Стоянов Джедев] е роден през 1851 в село Медвен, Котленско. Баща му Стоян Джедев [Далакчиев] (†1881)6 и майка му Йова (†1875) не се отличавали с особени качества, били прости селяни, като всички селяни: непросветени, груби, потънали в своите вечни грижи. Не били бедни, но от невежество живеели като последни сиромаси - такъв бил бита изобщо на българския селски народ в онова време: той преживявал под една стряха със своя добитък. До 17-годишна възраст Захарий бил овчар - зиме в село, лете в Добруджа. Животът на овчарите в Добруджа, описан по-късно от него, напомня живота на първобитните хора, тъй тъмен, жесток и безправен, без ни една искра на културно съзнание. Картините, които той ни дава, са пълни с жизнена правда - един цял свят, който благодарение на него се е запазил. Свят на груби суеверия, на затъпителни и безчовечни предразсъдъци, на неограничено и пълноправно невежество, бедност, глад, покорство - без никакъв дух на протест, на съзнание или поетически произвол. Всичко това не е могло да не вдъхне у природно събудения момък чувство на отвращение и презрение към този живот, и желание да се освободи по-скоро от един неизказан физически и морален гнет.

Воден от инстинкта за нещо по-високо, той се научава на четмо - сам, с помощта на полуграмотните овчари. С това ново оръжие в ръка той се нахвърля жадно върху всяка книжка, попаднала пред очите му - като върху никакво откровение. Той ни предава литературния багаж на добруджанските овчари, състоящ се от най-долнокачествени книжки, плод на ограниченост и суеверен мозък: "Митарствата на блажена Теодора," "Камък падна от небето", "Ревизията на Св. Богородица в ада", "Чудесата (99) на Света Богородица" и др. Все пак, по липса на друго, те са в първо време главната духовна храна за внезапно прогледналия му дух, обаче, книжовната му любознателност е жадувала безспорно по-пълно задоволяване. Тъй или инак, той решил да дири начин да се освободи от това унизително положение на безправен роб-овчар, чиято зла орисия го заплашвала до края на живота. Затова той, 19-годишен, поискал от баща си да му плати определена сума за четиригодишното му овчаруване в Добруджа, защото решил "да си търси честта по други места". "Помня само, че баща ми изрева като заклан: "и това ли бях жив да чуя!" - а всичко друго се състоеше от псувни и проклятия, които той изсипваше подире ми, като ме гонеше през селото с един дълъг прът и удряше, дето свари". Този "дървен Господ" в ръката на бащата дава право на сина да разполага със себе си. Същия ден привечер вироглавият и блуден син на бае Стоян Джедев се озовава във Варна, решен да дири каква да е работа.

Не успял да се настани във Варна нито на работа, нито на "учение", след двудневно гладуване, Захарий се отправя пешком за Русе, с наивната надежда да постъпи в "Ислахането"7 на Митхад Паша. Тези фантастични илюзии, и изобщо смътните му представи за света, го сблъскват с постоянни и неизбежни разочарования. Несполуките го следват една подир друга. Хуморът, с който той ни разказва патилата си през тези дни, подчертава силата на духа и тая жажда за знание, зарад която той пренася всички злочестини, всички лоши игри на съдбата. Най-после той се озовава абаджийски чирак, в тъмен и задушен дюген: "из моите ръце се търкаляше тънка игла и валчественият напръстник." Никой не ни е дал, нито преди, нито по-късно, такива живи картини на еснафски нрави, каквито тъй непринудено и сякаш с магична лекота ни рисува Захарий Стоянов. Този период на живота му завършва с пълен неуспех в абаджийския занаят, но затова му открива достъпа в градското читалище "Зора", дето скоро се пренася на постоянно местожителство. Тук той се нахвърля върху книгите, като поглъща жадно всичко каквото му попадне.

Посвещение в революционното дело. Старозагорското въстание в 1875 г. - Неочакваното самоубийство на А. Кънчев на русенската скеля (1872), неволен свидетел на което става и Захарий, напътва мислите на младия идеалист към тайнствените действия и срещи на приятелите му в читалището, Н. Обретенов, Ради Иванов и др. Дълбокото впечатление, оставено в душата му от смъртта на мъченика-революционер, го хвърля в мъчителна тревога. "Убийството на А. Кънчев ми произведе потресающо впечатление; дълго време аз не можех да забравя неговите огнени очи, думите му "да живее България", разбития му череп..." Тези съмнения и вълнения се разрешават, когато Н. Обретенов му открива съществуването на комитета: "искрата на патриотизма, която досега беше непонятна за мене, пламна вече с всичката яркост". Обаче случката с А. Кънчев насочва едновременно вниманието на турските власти към действията на по-будните българи, открива им опасността от "тайния комитет", от тъй наречените "комити". Това принуждава и Захарий Стоянова да бяга от Русе: "Турското правителство - пише той - или по-добре чорбаджиите, бяха захванали да подозират нашето скривалище - читалището Зора". След неколкомесечно скитане съдбата го изхвърля на малката железопътна станция "Сеймен" - работник по движението. Хиршовата железница по онова време, като автономна, има на служба мнозина българи, между които голяма част хора на комитета. Между тях на първо место е Захарий Стоянов. В Русе той бе минал най-сигурната революционна школа - къщата на баба Тонка. Тя бе главният и най-важен революционен канал от Румъния за България: оттук минават почти всички по-главни апостоли, пренася се нелегална литература (вестниците и книгите на Любен Каравелов), оръжие, прокламации, пари и пр. (По-късно, след Освобождението, Захарий Стоянов се оженил за дъщерята на баба Тонка, Анастасия Обретенова).

От Сеймен, преди средата на октомври, Захарий отива в Стара Загора, дето губи два дни, докато намери Стамболов, дошъл да дигне въстанието в този град, според решението на Ц[ентралния] Р[еволюционен] Комитет в Букурещ. "Той се криеше не от турците и тяхната полиция, а от ония калпави българи, които ги има във всеки град и които се наричат чорбаджии". Старозагорското въстание не успява по много причини: слаба организация, издайничество на българи, най-сетне зле избраното време и близостта на централната турска власт. Вечерта на 16 септември, на определения пункт Чадър-могила, на изток от града, се събират всичко около 20 души въстаници, вместо очакваните няколко хиляди. Тая малка група, виждайки се изолирана, решава да поеме пътя за Балкана към с. Хаинето [Хаинито - дн. гр. Гурково], дето имало събрани "неколко-стотин въоружени юнаци". Перипетиите на тоя "поход" Захарий Стоянов описва в своите "Записки"; той не пропуща нито една подробност, трагична или комична, без да щади и себе си, влага в описанието на тази неблагоразумна авантюра безпощаден реализъм. Той не пропуща случай, при все това, да подчертае идеализма на главните участници (Бр. Жекови, Стамболов, Апостолов и др.), както и значението на това "въстание", като прелюдия на събитията, които трябваше да настъпят на другата историческа 1876 година.

Априлското въстание. Захарий Стоянов апостол. - След събитията в Стара Загора, Захарий Стоянов се крие няколко месеца при началника на станция Харманли, Ради Иванов, човек на комитета. В началото на февруари 1876, когато агитацията на апостолите Волов и Бенковски, минали вече в IV окръг, е в разгара си, Захарий, може би по препоръка на Стамболов, е извикан от Волов за важна ръководна роля: да подготви за въстание селата във вътрешността на Родопите и тия по посока на Станимака [Асеновград]. Поради гръкоманското влияние в тия села, той се връща без особени резултати, като се отправя за Панагюрище, за да докладва на Волов. Тук той се присъединява към щаба на Бенковски, при когото остава до самата му смърт, имайки по този начин щастливия случай да преживее всички перипетии на Априлското въстание, с тържеството му и погрома. Инак много подробности на тези исторически събития без неговото перо биха убягнали от нашето зрение или биха останали само голи факти, безгласни, като надгробни камъни. Нямаше да имаме този разказ, трогателен и наивен, дето се разкрива волята за свобода у един народ, тънал с векове в най-унизително робство; нямаше освен това да се запазят, тъй вещо снети, моралните ликове на толкова мъченици и светци, на толкова скромни герои, оставили кости или увиснали на въжето за свободата на своя народ.

Заедно с Бенковски Захарий Стоянов е между представителите на Великото народно събрание в Оборище, а четири дни по-късно - при обявяване на въстанието, в Панагюрище. С неотслабващ интерес се четат тези глави от неговите "Записки", дето са описани надеждите, възторга и първите успехи на въстанието. Той взима участие след това в четата на Бенковски, с право наречена "хвърковата", която обикаля околните села, за да подържа духа на населението. Навсякъде посрещната с хоругви и биене на църковните камбани, тя допринася твърде много за общото въодушевление. На станция Бельово тя е била причакана от цялото село, заедно с чужденците, служещи на станцията, някои от които (един хърватин с жена си и двама далматинци, както и един немец), се присъединяват към четата, за да дадат своята "братска" помощ на въстаналия народ. Следва по-нататък кървавата развръзка, потъпкването на въстанието, потресающата картина на разрухата до отстъпването на четата в Балкана. Нищо по-покъртително от тези страници на народен възторг и бързо настъпилите пепелища, страници, които Захарий Стоянов завършва тъй патетично:

"Сбогом, окървавена Тракия! Прощавайте, средногорски долини и върхове! Сбогом, многострадални Батак, Брацигово, свещена Перущица, със своя божествен храм "Св. Архангел" и други още поругани светилища! Поклон отдалеч на вашето пепелище. Лека пръст и вам, смели герои и другари: Кочо Честеменски, Спас Гинев, Рад Клисарът, Стоян Пъков, Щърбанов и стотина още мъченици, паднали за българската свобода! Преди неделя-две, когато ние се целувахме и стягахме пушки и ножове, съвсем друго мислехме, но не забравяхме да турим на пръв план и смъртта. Поклон! Сбогом и ти, окървавена Марица, сбогом всичко, легнало за право и свобода".

[Том ІІ, глава VІ, По Стара планина, І]

Следва безцелното и безсмислено скитане на четата из негостоприемната Стара планина, без път и посока, в мъгли и дъждове, до фаталния момент - смъртта на Бенковски. Предателството на овчаря дядо Вълю изправя четиримата другари, Бенковски, отец Кирил, Стефо Далматинецът и Захарий Стоянов пред пушките на турската пусия, върху мостчето на р. Свинарска в Троянския балкан. Бенковски пада убит на място, другите двама ранени, а Захарий Стоянов, понесен от придошлата и буйна река, успява да се спаси. След безплодно скитане, обаче, из балканската пустош той бива хванат и отведен в Троян. Одисеята му след това из затворите в Ловеч, Севлиево, Търново, Елена, Сливен, Нова Загора, Пловдив, разкрива пред нас невиждани картини на турско варварство и жестокост. В последния град го заварва Руско-турската война.

Десет години след Освобождението, заедно с няколко официални лица от Троян, Захарий Стоянов отива да се поклони пред лобното место на героя на Априлското въстание; тук е доведен и дядо Вълю, сега горски пазач при троянската община, под благовидния предлог да налови риба за гостите. Следва сцената на разобличаването на предателя, разкаянието му, сълзите, поклоните пред импровизирания кръст. "Георги, прости ма, чедо! Съгреших! Моли са Богу за моята черна душа - говореше той и следваше да целува кръста и да прави поклони". [Том ІІ, гл. VІІ, Убийството на войводата Бенковски, VІ] Образът на дядо Вълю е даден с неподражаема простота и драматизъм. Изобщо, покрай централната фигура на Бенковски, Захарий Стоянов ни е оставил живите образи на редица второстепенни лица, с които го среща случаят: Кондю Делидимоолу, дядо Никола от Хаинето, бай Иван Тутев от Панагюрище, поп Грую Бански, Райна Княгиня, редом с незабравими битови сцени от турските затвори.

Образ и съдба на Бенковски. - Още в "Първа среща с Бенковски" Захарий Стоянов ни дава образа му, като че рисуван със замаха и силата на майстор-живописец. Пред нас оживява една извънредна личност, волева и честолюбива, явява се като метеор, за да освети пътя на един народен подвиг и след това да изчезне. Бенковски, портретиран от 3. Стоянов, това е душата и делото на Априлското въстание, живият символ на средногорската епопея. Човешките му слабости и недостатъци прибавят, а не отнемат от величието на образа. Той покорява при първа среща, подчинява и изведнъж се налага. Може би защото е син на масата, непосредствен неин изразител, неизвратен от "идеи", от "проблеми" и "философия", човек на прякото действие; на това се дължи отрицателното му отношение към "учените". "Тия хора не искат да видят, че с граматика не се освобождава отечеството - каза той разсърден и след като сви в ръката си моето пълномощно, което аз пазех като очите си, хвърли го в огъня". Тук ни се натрапва, през хъшовска призма, Ботевата революционна теория, отзвук на Любен Каравеловата максима: "Свободата не ще екзарх - иска Караджата". "И ние сме били апостоли - продължава Захарий Стоянов - ако захванеха да бесят тия последните, нашата скромност ще отиде на вересия - казах аз на ума си, като гледах с колко души пътува той, как е силен и самонадежден". Отделни моменти, изрази, черти, случки, ни рисуват Бенковски като пламенен агитатор и незаменим организатор. Наистина, времето е узряло, почвата - готова: нужен е бил само водач. "Неговите движения, пъргавината му, строгата му реч, обръщенията му с хората, които не оставяше да се почесват и да излагат своите мнения пространно и да го учат на ум" - всичко това прибавя към физическия му облик. Личността му се налага безусловно; по тая причина много по-будният и образован Волов, "главен двигател на западна Тракия", е оставен на заден план - напред излиза Бенковски, който хвърчи ден и нощ из Средногорието, говори, заклина, организира. "На всяка минута казваше, че го болят гърдите от много говорене, уверяваше, че в разстояние на десет дена надали ще се наберат да е спал десет часа". Волов е повече склонен към отстъпки, към примирение.

"Волов, при всичките свои знания, беше слаб между народа, не бе го надарила природата с тоя божествен огън, който се изискваше тогава от проповедниците на свободата. Той не беше в състояние да заплашва, да заповядва. По тая причина Бенковски узурпира неговите права; възползуван от тихия му характер, той искаше да го смаже окончателно, за да може да блесне по-тържествено; защото, колкото и да беше силен, в много случаи Волов го обуздаваше". На въпроса на Захарий Стоянов, защо мълчи и оставя всичко на Бенковски, когато нему е поръчано да организира четвърти окръг, Волов отвръща: "Аз му отстъпих доброволно, защото е по-достоен от мене".

[Том І, Великото народно събрание в Оборище, ХІ]

Нелишен, очевидно, от диктаторски тенденции, Бенковски притежава дара да обайва и води масите, повярвали в него като в избавител. Във Великото народно събрание на Оборище неговият упорит характер се проявява по въпроса за "пълномощното": "че само апостолите от IV окръг имат право да разполагат с въстанието (т.е. искане на извънредни пълномощия по обявяване, ръководене на въстанието и пр.). Това искане на Бенковски създава опозиция между депутатите, особено по-интелигентните, наричани от него "философи", предизвиква опасно настроение, готово да избухне в междуособица. "Той трепереше цял целеничък, гърдите му се подигаха и слагаха, а лицето му прие необикновено изражение". В своята реч, която Захарий Стоянов привежда по памет, Бенковски издава необикновен психологически усет, ловкост в преценката на момента и вдъхновение.

"Тогава Бенковски се възкачи на едно възвишено място, изтегли сабята си, което той правеше винаги, когато имаше да се решават някои трудни въпроси, и извика, колкото му е силата".

"Той приличаше в това време на свръхестествена сила".

[Том І, Великото народно събрание в Оборище, ХІІІ]

Ето края на речта му:

"Братия! Около три месеца са изминават вече, откогато аз ви дойдох на гости, откогато се запознахме един други. Тежки времена бяха тогава, братя! Когато чухте най-напред да излезе от моята уста страшното слово: "да въстанем против душманина", вие имахте пълно право да ме предадете на тоя последния още тогава, защото не ма познавахте що съм за човек!... Хиляди пъти щях да бъда по-благодарен, братя. ако бяхте ма предали тогава на турците, отколкото да слушам сега, да бъда свидетел, да гледам, че нямате на мене и на моите другари апостоли за пара доверие. Сега именно, кога дойде време да са отплатим и ние, да познаете дали от сърце и душа сме били ваши братя и доброжелатели, да ви помогнем в тая критическа минута, когато имате най-много нужда от помощ, аз съм принуден, за кефа на няколко присъствуващи тук философи, да ви напусна против волята си, заедно със своите другари! Сбогом, мили братия! Благодаря ви за гостоприемството, което показахте към мене! Простете ма, ако съм оскърбил някого, което е твърде възможно. Аз отивам в Батак да дигам въстание, а вие правете щото знаете. Нека Господ ви помогне! Сбогом!..."

[Том І, Великото народно събрание в Оборище, ХІІІ]

Сражението е спечелено, пълномощното подписано Кой би могъл да му се противопостави? "Да се погуби Бенковски или поне някой от другарите му, значеше да се убие свободата, стремлението към която беше в своя апогей през пролетта на 1876 година. Бенковски сам по себе си не беше друго нищо, освен въплъщение, или по-добре, оръдие на тая идея - общо стремление на всички българи по онова време". Във всеки случай, той знае известна мярка, която никога не престъпва. По-късно, когато той с четата си обикаля из селата, посрещан всеки път като цар, Бенковски запазва достойнство в скромността.

"Във време на богослужението (в с. Ветрен), Бенковски беше навел глава със скръстени ръце пред иконата Божа Матер и от минута на минута се кръстеше твърде благоговейно, което правеше още по-голямо впечатление на населението. Когато, обаче, се представи един от свещениците напреде му и го попита желае ли той да му се спомене името в светата литургия, благоговението му пак се наруши и Бенковски си стана пак Бенковски. - Когато умра, можете да направите това, а докато съм жив още, благодаря - отговори той посвоему". След поражението, макар и съкрушен, той пази студена въздържаност. В Балкана, след десетдневно безцелно скитане, Бенковски с тримата си другари (първоначално четата брояла 150 души) се озовава най-сетне на мостчето над р. Свинарска... "Благодетелят ни и Бенковски бяха стъпили вече на противоположния бряг, - свидетелствува Захарий Стоянов - а ние трима с о[тец] Кирила и Стефа се намирахме още на мостчето". Гръм на двайсетина пушки събуди ехото на гората. Помня само, че когато през облаците дим се премрежи Бенковски, който трепереше с разперени ръце, а после се изкриви на една страна и рухна на земята по очите си, аз се стреснах, но не ми идеше на ум какво да правя: Бенковски държеше в ръката си един от своите револвери".

[Том ІІ, глава VІІ, Убийството на войводата Бенковски]

Тъй трагично свършва най-крупната фигура на Априлското въстание, запечатвайки с кръвта си неговия дух на идеализъм и самопожертвуване. Епическият разказ на Захарий Стоянов, безизкуствен и правдив, няма за цел да преувеличава значението на фактите и хората, а да ни остави пълна картина на събитията, тъй както са се запечатили в съзнанието му. Така, проникнати с историчен дух, неговите "3аписки" сами придобиват историческо значение - покрай чисто литературното, за което ще говорим по-долу.

След Освобождението: литературна и обществена дейност. - Освобождението заварва Захарий Стоянов в Пловдив, след което той отива в Русе, като секретар на апелативния съд. Тук той (заедно с Д. Маринов, Т. и Г. Кърджиеви) основал в. "Работник", орган на либералната партия (стара). През 1883 - 85 г. той живее в Пловдив, [и работи] като следовател при Окръжния съд. Скоро той напуща [уволнен] службата и се предава на журналистическа дейност, главно с оглед на назрелия вече въпрос за съединението на Северна с Южна България. В своя вестник "Борба" той печати редица статии под общ надслов "Трябва ли да съществува Румелия?", които жадно се поглъщат в цялата област. В акта на Съединението, както и по-рано в заговора, той взима деятелно участие. Това е, освен израз на неговата природа, и продължение на дейността му през въстанията; той е и тук последователен и честен патриот. Заедно с това той пише първия си книжовен труд - "Васил Левски"8, след който следват: "Кратки черти от живота на Л. Каравелов" (сказка по случай годишнината от смъртта му), "Клеветниците на Л. Каравелов" [Любен Каравелов и неговите клеветници, София, 1885], "Четите в България". Тук е написан и първият том от "Записки по българските въстания" - неговото епохално съчинение. Увлечен в гореща полемическа борба с идеолозите на старото турско чорбаджийство (наречени "черни души"), той се явява пръв и най-голям апологет на революционерите, на хората, които косвено предизвикаха разгрома на турската империя. Веднага след Съединението той се преселва заедно със семейството си в Русе, дето живее до 1888 г. Тук той редактира в 8 тома съчиненията на Любен Каравелов, печатани в печатницата на Наталия Каравелова. В Русе той пише биографията на Хр. Ботев, както и втори том от "Записките". Между по-незначителните му работи нека споменем още "Чардафон Велики" [Русе, 1887] (сатира по повод на Съединението), "Коронованите нихилисти в България" [Русе, 1886], "Архиерейски послания", "[И]скендер бей" [Русе, 1882]. Периодическият печат от онова време е пълен с полемики, от него и за него, около неговите книги, които или се хулят и отричат изцяло, или се подлагат на изчерпателна критика. Той е един от основателите (заедно с Д. Ризов и Д. Петков) на в-к "Свобода", по-късно орган на [партията на] Ст. Стамболов, дето той застава открито срещу тъй наречените "русофили", таксувайки ги потомци на чорбаджиите, на "турските мекерета [подлеци], еветчии [угодници] и предатели". През 18889-89 г., като депутат от Търново, той е избран подпредседател и по-късно [от 13.12.1888 до смъртта си - ІХ.1889] за председател на [V-то обикновено] народно събрание [по време на управлението на] кабинета на Стамболов. Като такъв той заминава за Париж, но по пътя се разболява и с пристигането си в Париж ляга в легло, без да може вече да стане. На 2 септември той умира от разкъсване на червата поради отравяне. Така свършва животът на този талантлив битописател и историограф, преминал изключително в служба на отечеството, с перо или меч, според нуждата. Положил основите на култа към героите на миналото в душите на новите поколения, към мъчениците, дали живота си за свободата на България, той заедно с това сам преминава в техните редици, на онзи свещен летопис, запечатан в душата на всеки съзнателен българин.

"Васил Левски" и "Четите в България". - Поставил си за задача да даде пълен свод на българските революционни движения през втората половина на миналия век, Захарий Стоянов развива трескава дейност по събиране на материали, разпитване на свидетели, издирване на документи и пр. Може да се каже без двоумение, че той пръв нарисува образите на революционния иконостас, пред който новите поколения ще палят свещи и ще изливат своите молитви. Той хвърля първите искри и дава начало на поклонение към героите на българската свобода. В изпълнение на тази задача той пише най-напред книга за патрона на българските революционери - "Васил Левски Дяконът" [Пловдив, 1883], в която дава "черти от живота му", заедно "с портретът на херойт [героя]". За пръв път се разкрива тук величавият образ на Апостола на свободата, разказан е живота му, дейността му, подхранен - култа към неговата личност и дейност, към неговата велика жертва. Тя няма характера на строго научен труд, пък такъв и до днес не ни е още даден. Като пръв опит на младия историограф, тя носи известни недостатъци в план и изложение, но с оглед на времето и агитационната си цел запазва своето значение.

Веднага след книгата си за Левски, Захарий Стоянов пише друга, засягаща дейността на войводите Филип Тотю и П. Хитов и подвига на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. ("Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата 1867-1868". Пловдив, 1885). Както за живота и личността на Левски, тъй и на Хаджи Димитър и Караджата, той знае не малко отпреди Освобождението, като човек близък в къщата на баба Тонка в Русе. Ботевата поезия, на която той е страстен поклонник, му сочи значението на тези имена ("Хаджи Димитър" и "Обесването на Васил Левски"). Познато му е и преклонението на Любен Каравелов пред тези велики сенки (в известните стихове: "Свободата не ще екзарх, иска Караджата", станали всеобщоупотребими, като народна пословица). Легендата за техните дела и подвизи тлее в народа, но тя би могла с течение на времето да угасне, ако не се подеме отново и се разпали в ярък всенароден пожар. Това именно постига Захарий Стоянов.

"Четите в България" е добросъвестна хроника на преминаването, похода и героичния край на четата на Хаджи Димитър и Караджата от Вардинското блато до Бузлуджа. В тези първи опити на Захарий Стоянов личи писателската несръчност, неумение да се справи с фактите и безсилие в обрисовката на личностите. Тия слаби страни, обаче, се изкупват от силата на чувството и патоса на вдъхновението, които заразяват. Такъв е апотеозът на Бузлуджа: "Ех, Бузлуджа, Бузлуджа! Свято и историческо място си ти! Твоите белокожи букове, студени извори, жълти сипеи и горди върхове чуха най-напред думите: "Свобода или смърт!" Ти видя как се повали на земята за последен път зеленият байряк, когато полумесецът настъпи на уморения вече лъв; ти видя как знае да умира българинът за свобода, как лее той кръвта си за своето отечество..."

"Христо Ботйов: опит за биография". - В този "опит" от 189110 г., Захарий Стоянов дава щастливо съчетание на факти и примери, подчертавайки всичко характерно, съществено и съдбовно в живота на своя герой. Основните линии на "биографията" са изобщо верни; но затова повечето данни и случки са само вероятни (разкази на очевидци), детайлите - спорни. В увлечението си биографът често приписва на Ботев лични свои вкусове, вижда го в светлината на хъшовския "нихилизъм". Поставил си за задача да ни даде Ботев като човек, "предназначен от небесните стихии да води подире си тълпите, да заповядва и да прави епохи", той го кара да води гладните хъшовски банди, защото е "злочест народът, на който е бил син, а четири и пет пъти е била пуста и суха епохата на неговия человечески живот". Всичко е издържано в този повишен тон, като на фактичното е дадено живот и движение чрез "вероятни" диалози; редица писма и документи дават кредит на твърденията и предположенията на автора. При все това, като първи труд върху Ботев, биографията има своята несъмнена стойност. Голям брой второстепенни факти и данни са осветени вече по-добре; впрочем, той не е имал възможност да събере всички материали. Събраното е резултат на собствен почин, без ничия материална подкрепа. "Отнесох се няколко пъти до българското княжеско правителство, което ми отказа категорически без мотиви и обяснения". На молбата на Захарий Стоянов да му се отпуснат средства за изучаване историята на въстанията, отговорът бил: "Министерството не разполага с подобни суми и не намира основания да удовлетвори просбата Ви". (М[инистър] Д. Моллов). А м[инистър] Живков му казал по случай издаването биографията на Ботев в присъствието на Ив. Д. Шишманов: "Каква книга си написал ти за Христо Ботев? Нима ние не знаем какъв беше той в действителност?"

В излагането на "фактите, на събитията и на епохата, за която пишем, сме се старали да бъдем верни, безпристрастни и добросъвестни". Изобщо добросъвестността на Захарий Стоянов не подлежи на съмнение. Той има достатъчно съзнание да иска да бъде съдия. Той не мисли да предрешава "всемогъщия глас на историята". "Само тя, историята, трябва да каже като какво място трябва да заеме Христо Ботев между българските списатели, поети, патриоти и дейци; какво е било неговото влияние и що ще да бъде в развитието на нашето политическо и нравствено възраждане". Долавя се в тези думи правилен усет за значението на Ботев, когото времето ще издига все по-високо в съзнанието на поколенията. В предчувствие на това ново съзнание, на този култ към личността на Ботев, той е благодарен, че пръв се е явил и "посъбрал едно-друго, което поне за основа да послужи на по-достойните".

Захарий Стоянов си е дал несъмнено основателен труд да събере и подреди всички материали в онзи психологически план, който си е начертал. В известен смисъл той надхвърля реалните дадености (личност и дела на Ботев), излагайки ги върху фон от пъстри и сгъстени бои. Може би, от друга страна, това да бъде и качество за времето и гонимата цел. Защото изобщо личната драма на Ботев е разкрита с проникващо умение, подчертан е неизличимият конфликт между него и съвременниците му, превъзходството му над средата и предопределението му "да води тълпи и да прави епохи". Множество документи, писма, лични свидетелства, допринасят за уясняване противоречията в живота на този сложен и непримирим, на този наистина трагичен дух. Така опитът на Захарий Стоянов добива характер на "биографичен роман" (без да губи от непосредствената си цел) - от рода на новите французки "опити" в тази област. Едно ново, критическо издание на биографията ще отстрани неволните неточности, неизбежни за условията, при които е писана, и ще й открие път за нов, по-сигурен живот в бъдещето.

"Записки по българските въстания". - Най-значителният труд на Захарий Стоянов, който му отваря място между първите ни историографи и писатели - "Записки по българските въстания"11, имат и сами по себе си голямо историческо значение. Те се явяват в едно време на прелом, на дребнави партизански интриги, изпразнено изведнъж от по-високи идеали, пред прага на една нова епоха, готова да забрави делата и подвизите на бащите. Печалното положение, в което Берлинският конгрес остави българския народ, разпокъсан на три части, подтиква Захарий Стоянов да даде историята на скорошните революционни събития, като очевидец и участник. Нужни са били примери за новото поколение, вяра в бъдещето, култ към падналите за българската свобода.

"Днешната наша свобода - пише той в предговора [към първи том] - има безбройно число мъченици - херои, българи, наши братя, които са оставили костите си из далечните азиатски затвори, умрели са от бой и мъки по пътищата в тежки синджири, предали са душа по бесилките, изложени на поругания и осквернения, посягали са сами на живота си, брат брата е убивал, баща чедото си и обратно. Ние имаме херои, наша народна гордост, като Л. Каравелов, Левски, Хаджи Димитър, Караджата, Ботев, Бенковски, Волов, Каблешков и други много, но на малцина са те известни, за малко от тях се знае де почива свещеният им прах, нищо не е направено, за да се увековечи тяхната памет, когато отечеството им, за което са станали жертва, е днес свободно". Той си дава сметка също за "слабата страна на тия наши въстания", знае, че разгледани "със строго критично око", биха се оказали по-скоро театрални, непрактични и необмислени сериозно". Все пак жертвата си е жертва и тя е дадена за една свята цел - свободата на България. С подобна жертва всеки би записал името си в реда на героите. "Те бяха честни и непорочни като ангели, идеални, каквито България едва ли ще роди вече втори подобни на тях."

Поставил си една толкова трудна и благородна задача, Захарий Стоянов я завършва сполучливо по две причини - че сам е между големите дейци на описваните събития и че открива в себе си жив и непринуден повествувателен дар. Тия две щастливи обстоятелства, съчетани, раждат големия епос на въстанията. Епическият дух на "Записките", широката им линия и равен тон, дето живота тече като река, с дребното и значителното, с комичното и сериозното, с радостите и скърбите - отговаря напълно на обстановката, на хората и рисуваните исторически събития. Между многото дребни факти има в "Записките" няколко големи платна, които нямат равни на себе си в българската литература. Това са, на първо място, картината на живота на българските овчари в Добруджа, патилата след Старозагорското въстание, обиколката по селата с Хвърковатата чета на Бенковски, въстаническия лагер на Лисец, картината на разгрома на въстанието, скитането из безлюдната и негостоприемна Стара Планина и смъртта на Бенковски. После, одисеята из турските затвори... Всичко това има една обща спойка - в личността на автора, която обаче отбягва да бъде център или да надценява своето участие, и която, напротив, поставя на преден план събитията и хората им; негова остава силата на внушението, описанията на видяното, живото и остро наблюдение, под чийто внимателен поглед всичко живее свой живот, със своя истина и свой морал.

"След малко пушките затрещяха - пише той за пребиваването на Хвърковатата чета в Бельово - и станцията пламна от четири страни. Заптиите бидоха избити; но юначеството не оставаше на наша страна, а на тяхна, защото те, макар и поганци, пак умееха да измрат мъченически, не преклониха глава да се предадат" [Том ІІ, гл. ІV, Четата на Бенковски в Петрич, Еледжик, Сестримо и Белово, ІV]. Попаднал във водовъртежа на стихийни обществени движения, той ясно съзнава всички опасности, вижда всичката "театралност", "непрактичност" и "несериозност" на въстанията. Той оправдава песимизма на панагюрските граждани, чиято делегация идва в Оборище да иска обяснения от Бенковски по някои решения. "...питаха тия по тая проста причина, защото не можеха така слепешката от един път да се нахвърлят в огъня и да се доверят в ръцете на няколко непознати искатели на приключения" [Том І, Великото народно събрание в Оборище, ХV].

Той не изпада във фалшив патриотичен екстаз, за да прикрива отрицателни или смешни страни на преживяното, на което все пак умее да придаде нужния трагизъм. Самото прогласяване на въстанието в Панагюрище е дадено с безпощадна откровеност: организаторите - пет-шест души, между които Бенковски, сам Захарий Стоянов, Иван Ворчо и др. си излизат на улицата гологлави.

"Кой свари да намери цървули, навлече ги на краката си сухи - корави, а някои останаха да излизат по калцуни и чорапи"12 [Том ІІ, гл. І, Въстанието в 1876 г. Панагюрище]. "Ние крачехме, като че носехме глава, дето се е рекло, и на всеки две минути песента ни се прекъсваше, за да викаме всинца в един глас: "Бунт! Бунт! На оръжие всички!" "Улицата, през която вървяхме, беше пуста; тук-там се чуваше силното затваряне на портите; напреде ни се виждаха да препречват улицата някои жени, които потъваха в дворовете, а после си подаваха главите през стените, за да ни гледат" [пак там, ІІ]. "Напусто си деряхме гърлата да викаме "бунт" и "на оръжие". Ни един мъж не се виждаше по улиците; само любопитни жени и деца се трупаха по стените, като ни изглеждаха с голямо внимание. Всичко живо беше успяло вече да се прибере в къщите си, всеки бягаше от гласа ни, като че бяхме зли духове. Женски викове: "Иванчо, Марийке, ела си, рожбо, че лошаво стана", се слушаха навсякъде" [пак там, ІІ]. Когато групата пристига пред конака, заварва заптиите излегнати на припек, учудени, но спокойни. "Вероятно, тия са си помислили, че ние не сме друго нищо, освен комедианти, които обикалят из селата по празниците и ходят из улиците с байряк и тъпан да събират публика" [пак там, ІІ].

Тези извадки ни сочат рядката наблюдателност на автора, защото няколко момента след това той ни предава също тъй колоритно избликналото народно въодушевление. Неизгладимо е впечатлението също от лутането на Бенковски и четата му из каменния лабиринт на Балкана, борбата с природата и глада, срещите с турските потери, страшната безизходност на хора, попаднали в чужда и враждебна страна - сякаш никаква експедиция в централна Азия, лутане в слепи и безименни котловини.

"При появяването на утринната зора, ние пъплехме вече към първия връх на планината. Лекият студен ветрец, който из един път замрази потта на изнурените ни лица, ни даде да разумеем, че оттук нататък ще имаме работа със студения балкански климат" [Том ІІ, гл. VІ, По Стара планина, І]. "От по-напред, додето не бяхме присъствували още при пукването на зората в Стара планина, ние имахме злочестината да си въобразяваме, че тая, последната, има форма като пловдивските тепета, и че по тоя начин ще я прекрачим в разстояние на няколко часа! Сега излизаше противното. Ние гледахме пред себе си една част от океана" [пак там]. "Балканската растителна природа бе придала на всичко своето величие. Папратът ни хващаше до пояс; белите и прави буки, да си вдигнеш главата, за да им измериш височината с очи, непременно трябваше да ти падне калпакът; по-нататък допотопният дънер се прострял на земята от бурята" [пак там]. В тази негостоприемна обстановка четата се пръска, отделни нейни групи се изгубват, други биват избити или пленени. Четата е принудена да яде конско месо - без сол и хляб... А с нея са чужденците от Бельово, заедно с Йонка, жената на далматинеца Шутич. "Героинята ни Йонка дълго време държа в ръката си своя пай, слагаше го на земята, чупваше ръцете си и оплакваше своята горчива съдба, но като видя, че множество очи се устремиха на нейния къс, т.е. че имаше любители да го грабнат от ръцете й, тя стисна черните си очички и глътна парчето от конския дроб като рахат-локум, а после заплака жално-жално, като да бе глътнала отрова" [пак там, ІІ].

Последователен във всичко, като безпристрастен разказвач, авторът не щади и себе си - напротив, изповядва най-чистосърдечно всяко свое чувство, колкото и неласкаво да е то.

Той изповядва например, своя страх, желанието да си запази "душицата", след убийството при моста на река Свинарска. "Подозирах всяка шумка да не изскочи отвътре турчин с чалма и да насочи насреща ми своето дебело шишане или ятагана си"13. [Том ІІ, гл. VІІ, Убийството на воеводата Бенковски, VІ] "Аз си признавам откровено, че никога през живота си не бях се уплашвал така сърдечно, както сега" [пак там]. "Дойдох до това заключение, че освен да се убия, друго никакво спасение не ми остава. Извадих револвера си и го приготвих, само да го побутна и да гръмне. Реших, че най добре е да се ударя в устата. Когато го вече доближих до устата си, ръката ми започна да трепери, други умове захванаха да пътуват в главата ми и аз бях принуден да сложа пак настрана студеното желязо" [Том ІІ, гл. VІІІ, До троянските колиби, І]. Подобни безпощадни самоанализи авторът прави често над себе си, особено по-късно, при скитането си от затвор в затвор. Слабодушие при мисълта за бесилката, унижения, изтезания - всичко изповядва той с едно може би пресилено чистосърдечие.

Трябва да подчертаем накрай още и своеобразния хумор на автора, който не го напуща и в най-критически минути, хумор твърде близък до простонародния, непосредствен и прост, израз на вътрешна свобода и общителност на духа. Този хумор блести току-речи във всяка фраза, придавайки на разказа живот и чисто човешка правота, както ще се види в много от направените от нас цитати.

Литературна оценка на "Записките". - Ст. Заимов, в своята книга "Студии върху записките на Захарий Стоянов", казва: "Записките на Захарий Стоянов са девствен Цейлонски лес, който с разнообразието си и грамадния си ръст пленява окото на зрителя, пленява душата на читателя. За българските народни художници - поети, романисти, музиканти, драматици, новелисти - Записките са богат рудник... Колкото повече стареят, толкова по-скъпи ще стават за грядущите български поколения". Това признание от един човек, за когото авторът на Записките е казал твърде горчиви думи, е самò по себе си най-точната оценка, която и сега не е изгубила своето значение. Несъмнено, това значение се дели между историческия и литературен интерес. Първият допълва втория, но сигурно литературните качества на "Записките" са преди всичко, които им отреждат тая дълготрайност във времето и значение в съзнанието на поколенията. Личното свидетелство придава живот на разказа, който обаче има свой особен колорит и стил, излъчван от специфичния разказвателен дар на автора, ненадминат от никой наш писател "по ловкост и по простота на езика, по свежата внезапност на образите, по силата на израза на цели страници, по иронията, по неволнишкия хумор и по покъртителните контрасти в картините и в настроението". (Ал. Балабанов, "Един класик на българската проза").

Определението на Лесинг, че за истинския художник първият момент на съзерцанието е "естетически" по същество, докато вторият е "социален", "морален" и пр. - има своето оправдание за всеки "първичен", "некорумпиран" с теории и догми творчески дух. Когато змиите нападат Лаокоон и синовете му на троянския бряг, тълпата се е спуснала ужасена да помага или спасява - първият момент за нея е бил социален и "морален". Обаче ваятелят, ако той е присъствувал, е бил пленен най-напред от съчетанието на формите, от "естетическия" момент, и едва след това се е впуснал и той да помага или спасява. Неговият творчески инстинкт е пламнал от дивната хубост на видението, от нуждата да го запечати по-ясно в съзнанието си, за да може после да го възпроизведе в пълната му сила. Това ни обяснява отчасти тъй нареченото "раздвоение" в душата на хората на изкуството, тяхната "неприспособимост" към нормите на живота, непосредственият усет у тях е "индивидуален", различен от усета на другите хора, на масата. Те идват късно в оная реална обстановка, отдето светът е вече преминал.

Нека не забравяме преди всичко, че Захарий Стоянов е самоук: той има само "елементарните" средства за израз: езика и волята за изживяване. Всичко друго: подготовка, системи, образци, опит и поука - не му е било дадено. Той се оставя на своя вътрешен усет: писанията му са доказателство, че този усет е безпогрешен, що се отнася до изобразяването на живота. Тук той следва само постепенния ход на събитията, но в разположението, във вътрешния план показва голяма доза художествено чувство. Наистина, езикът му "поради времето, в което са излезли записките, има доста формални неграмотности и грубост" (А. Б.); той не е богат с езикови обрати, с тънки стилови подробности, с изящество и словесен блясък. Такъв език би бил може би неподходящ за твърде грубите и първобитни сцени и картини, които описва; може би тъкмо неговият прост, елементарен, безискуствено народен език е могъл да изрази тези народни движения тъй свободно и широко. Подчертаният по-горе "естетически" момент издига от своя страна тези описания до по-високо художествено равнище. Този "естетически" момент се изразява в "изненадите и контрастите", в умението да се отдели дребното от значителното, в спокойното и постепенно приближаване към последното: авторът знае да скрие развръзката, подготвяйки ни с отделни намеквания, за да ни изправи смаяни пред една голяма картина, случка или събитие. И всичко това - наред с присъщата му непринудена простота, диктувана от вродени, а не придобити художествени внушения.

Така "Записките" като че олицетворяват съвкупността на епохата (времето, земята и народа) - с нейния хаос, грубост, жестокост, с първобитното величие на природата и наивната вяра на народа. "Захарий Стоянов има да описва нещо важно, нещо голямо, нещо народно, нещо балканско, нещо просто и нещо страшно в своята простота. И според това нагласява своята лира. (А. Б.) "Не се опитах - казва той - ни най-малко да облагородявам и да претънчавам тия събития, защото в такъв случай книгата ми не щеше да има български отпечатък".

Разбира се, това не значи, че трябва да затворим очи пред нейните очевидни недостатъци, които лежат тъкмо в пресилеността на току що посочените достойнства: езикът е на места простолюден, обратите - дебелашки, хуморът - не-оригинален. И над всичко това - едно мъчително безсилие да се овладеят средствата, да се постигне съвършенство и се спечели свобода. Тия дефекти са наистина голям минус за книгата; те обаче не са тъй много и тъй решителни, за да унищожат нейните добри страни. И езикът, и обратите, и хуморът - въпреки общия "старомоден", "нелитературен" тон - хармонират като никъде другаде с предмета на описанията, с оригиналния колорит на обстановката и същинската музика на времето. Картините дишат простора на Тракия и лабиринтните бездни на Балкана; описанията са наситени с непринудена поезия и наистина издават дъх на "здравец и шипка"; дълбоката искреност на разказа ни помирява с неволните "формални неграмотности и грубости", поради своя непринуден ход и израз на човещина.

Захарий Стоянов като публицист. Политически и социални идеи. - Още първите дни след Освобождението поставят Захарий Стоянов в опозиция на цяло обществено съсловие, което Ботев бе наричал "пъповъзвишено", с идеолозите му - "доктори на глупостта и списатели на разни безсмислици", всички тия "горещи и честни патриоти", които в решителния момент се скриват в "миши дупки", "без да пропуснат срока нито на една полица". Сам израснал в нищета и труд, самообразовал се, "без да знае що е Роберт Колеж", от първия ден на своя съзнателен живот той се посветява в служба на народа си, на неговото освобождение и вчовечаване. Не една и две са, естествено, поуките, що му дава животът, разочарованията и злата ирония на съдбата. Той не може да не вижда, че всички ония "практични хора", които са знаели "каймета" на своята душа, "трудили са се денонощно да има какво да оставят на чеда и унуки, били са добри християни" - грижели се изобщо за своите "черва" - още на другия ден след Освобождението окупират топлите места в държавата, о чиято механична и консервативна природа се разбиват добрите намерения на довчерашните "апостоли". "Влезте, читателю, в положението на човек, който е имал съприкосновение с борците за българската свобода, който е бил свидетел на техните мъченически страдания, и вие ще разберете, че днес е невъзможно да се заговори с благороден език. Може ли съвременникът да не се увлича и вълнува, когато единствената сестра на Ст. Караджата подава ръка за позорна проситба? Когато старият баща на А. Кънчев умре на път и се погреба без свещеник?".

"Както самите въстания, така и въстаниците, веднага след освобождението не се нравеха на новите господари, на бившите чорбаджии, на тия, които мислеха и имаха всичко от Русия или от Турция". (А. Б.) Захарий Стоянов отбягва тия "учени глави": "между моите херои не фигурират ни учени глави, ни тежки търговци, нито пък влиятелни богаташи; а прости и обикновени хорица, все от долна ръка". "Левски е бил абаджия, слуга и най-после дякон, Бенковски така също абаджия, джелепин, прост работник, Колю Ганчев, Кочо Честименски, Христо Иванов, Георги Икономов, Никола Обретенов и др. - кундурджии, абаджийски чираци, халачи" и т. н. А ония, другите, са готови да убедят света, че едва ли не на тях се дължи свободата на България: не ги слушайте". "Може и ти да са заслужили нещо: кой с някой махзар, кой с убедителното си хитро слово пред пашата, кой с патриотически стиховце". Това отрицателно отношение към "дипломираните" и "високите шапки на учените" Захарий Стоянов е култивирал в себе си поради явната враждебност на тия хора към делото на въстанието. Нека си спомним неприязненото отношение на Бенковски към "философите". Към "учението" той има напротив вроден пиетет. "Да не кажете, че учението е лошо нещо. Пази, Боже! Учените хора именно са отървали человечествого от клещите на тиранията; но, за голяма жалост, ние нямаме още такива учени". Той презира тази полуинтелигенция, която е в неговите очи по-голямо зло от турците, затова се обръща към "простите по дух": "към вас, братя, прости сиромаси, се обръщам. За вас съм се трудил да напиша настоящата книга, че най-горещите борци и защитници на нашето отечество са били не горделивите богаташи и надути учени, а прости и неучени ваши братя, които не са знаяли повече от вас" [Том І, Предисловие].

По неизбежни исторически причини, тъкмо тия по-богати съсловия, с своята интелигенция, възпитавана в Цариград и на Запад, заемат ръководна роля в политическия и икономически живот на новата държава. Това са тъй наречените "консерватори", "които мислеха и имаха всичко от Русия или от Турция". Докато идеалистите, хъшовете и тия "прости сиромаси", що бяха дали мило и драго за свободата на отечеството през въстанията, образуват "либералната" партия, между основателите на която е и Захарий Стоянов. Така двете идеологии, меродавни в живота на българския народ преди, се пренасят и след освобождението, упражнявайки своето отрицателно или положително влияние в българския обществено-политически живот почти до днешни дни.

Като публицист, Захарий Стоянов се проявява най-напред в Източна Румелия със своя вестник "Борба", с горещите си статии в полза на Съединението. По-късно, в София, той е между основателите на в. "Свобода", орган на Народно-либералната партия, или по-скоро на Стамболов. Тук той пише остри статии срещу Русия и "русофилството". Изобщо като публицист той е безогледен и крайно необективен, влага в полемиката си твърде много "румелийски" дух; елементи на тази долнокачествена публицистика носят всичките му писания, че дори и книгите му, без да се изключват и "Записките". Впрочем, той сам го изповядва: "Немислимо е да търсят читателите от нас съвременниците строга обективност и хладнокръвие". "Нашите разказвачи са не само заинтересовани, не само са страдали от патриотически тенденции, но са изяли и стотина тояги за своите постъпки и убеждения. Възможно ли е от подобни хора да искаме хладнокръвие?"

Човекът и делото му. - Умрял сравнително млад (едва 38 годишен), Захарий Стоянов оставя при все това значително литературно наследство. Литературната история, оценявайки правилно делото му и отхвърляйки временните му увлечения, ще му отреди, несъмнено, място между възродителите на българския народ. Защото в едно време, когато за хората на революционна България, за мъчениците и героите на нейната свобода не се знае нищо от новите поколения и дори има умисъл да се отрекат делата и подвига им - Захарий Стоянов пръв издига глас против тази неправда, слага основите на култа към това близко и славно минало. Той пише книги за Филип Тотю и Панайот Хитов, за Хаджи Димитър и Стефан Караджа, за Левски, за Л. Каравелов, за Ботев, най-сетне за епохалното събитие в новата ни история - Априлското въстание, последната в ролята си на очевидец и участник, другар на Бенковски и свидетел на тази кървава народна драма.

Покрай личните му заслуги като организатор и апостол във въстанието, които историята му признава, литературата му дължи редица монографии и мемоари за лица и събития, чиято дейност и величина изпълва почти изцяло новата история на България до края на миналия век. Значението му като историограф и иконограф на тия лица и събития е достатъчно изтъкнато от всички по-първи наши историци. По-пълно и по-широко е неговото литературно значение, моралното му влияние върху душите на поколенията, при насаждането на едно здраво национално съзнание. Това влияние е равно на влиянието на "Епопея на забравените" и "Под игото" от Ив. Вазов. Чрез него можа да се отдаде заслужена дан към паметта на нашите герои в миналото и да се укрепи вярата за утрешния ден. Защото правилно заключава Захарий Стоянов, че един народ не може да живее без кумири, без наставници и учители, без примери на доблест и самопожертвуване, и че горко му, ако той би останал без подобен пътеводителен знак. Така се изгражда неговото духовно богатство, неговата култура, която не е друго нищо, освен сбор от всички духовни енергии на народа. В този смисъл Захарий Стоянов има своя скромен дял на заслуги към българския народ, който с право го приема като един от своите духовни представители и благодетели.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Първото издание на "Миналото. Белетристични и исторически очерки из областта на българските революционни движения" се осъществява във Варна: Т. І (1884) и Т. ІІ ("Арабаконашкото събитие" (1884), Т. ІІІ ("Димитър Общи и убийството на дякона Паисий в Орхание") - Пловдив, 1888 и Т. ІV ("Тракийското съзаклятие. Ат. Узунов и убийството на х. Ставри в Хасково"). Второто, поправено, издание е отпечатано в Пловдив (1898-1899) и излиза в три тома под заглавие: "Миналото. Очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети от 1869-1877 година". Частично книгата се преиздава през 1968 и 1969. Последното издание е осъществено в един том, под научната редакция и с бележки на Ана Меламед през 1983, издателство на БЗНС. [обратно]

2. Стоян Заимов е роден на 12. 08. 1853 в Чирпан, но като дете живее в с. Рупките, Чирпанско. [обратно]

3. През 1873 година е осъден на вечно заточение в Диарбекир, заради участие в покушението на Хаджи Ставри в Хасково. В края на 1874 той успява да избяга от затвора. [обратно]

4. В следговора към изданието от 1983 Ана Меламед дава достатъчно доказателства в посока на това, че Стоян Заимов е подготвял "продължение на "Миналото", изградено на широка документална основа". Вж. Меламед (Меламед 1983: 716-721) [обратно]

5. Трите тома на "Автобиография. Дневници. Спомени" са отпечатани през 1927-1931 г., една години преди смъртта на Д-р Стамболски (2.05.1932). По времето на написването на тази статия на Людмил Стоянов са му познати само първите два тома Т. І: "Автобиография. Дневници. Спомени. 1852-1868" (1927) и "Автобиография. Дневници. Спомени. 1868-1877" (1927). Трети том "Автобиография. Дневници. Спомени 1877-1931" е отпечатан през 1931. [обратно]

6. По този начин са отбелязани датите на смъртта. [обратно]

7. Ислахане остар. (от арабски през перс. в турски eslâfhane) - сиропиталище, интернат. [обратно]

8. За първо литературно произведение на З. Стоянов се приема публикуваният във в. "Независимост" (30.12. 1880) фейлетон "Знаеш ли кои сме?" [обратно]

9. Годината е неточна. V ОНС започва мандата си през Х. 1887. [обратно]

10. Людмил Стоянов се позовава на второто издание на биографията на Ботев. Първото е издадено през 1888, Русе, в печатницата на Наталия Каравелова. [обратно]

11. Първото издание се отпечатва в три тома Т. І - 1884 (Пловдив), Т. ІІ - 1887 (Русе), Т. ІІІ - София, 1892, под заглавие "Затвори". През 1894 година Т. І претърпява второ издание, отново в София. С предговор от Александър Балабанов през 1928 година в София за първи път трите тома излизат в единен книжен корпус (712 страници). Изданието е по случай 1000-годишнината от Симеоновия век и 50-годишнината от Освобождението на България. [обратно]

12. Който свари да намери цървули из къщата на бае Ивана, в която, както казах, бяхме станали пълни стопани, навлече ги на краката си сухи-корави, а някои останаха да излязат по калцуни и чорапи. (По изданието от 1975.) [обратно]

13. Всяка шумка подозрявах да не изскочи отвътре турчин с чалма и да насочи насреща ми своето дебело шишине или ятагана си. (По изданието от 1975.) [обратно]

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Захарий Стоянов. Записки по българските въстания. т. I, Пловдив 1884, т. II. Русе 1887. т, III, София 1892. Издание на Ив. Г. Игнатов, 1923 София. Редакцията на това трето издание е направена от автора на настоящия очерк.

Захарий Стоянов. Хр. Ботйов, опит за биография, 1 издание, Русе, 1891.

Ст. Заимов. Миналото. Четири книжки. изд. Варна - 1884, 1885, Пловдив - 1888. II изд., Пловдив, 1898-99.

Ст. Заимов. Етюди върху записките на Захарий Стоянов. Изд. Ив. Д. Касъров, София, 1895.

Д-р Хр. Т. Стамболски. Автобиография, дневници и спомени. Изд. М-вото на просветата. 2 т. София, 1927-28.

Д. Благоев. Нашите апостоли. (Захарий Стоянов, като публицист, революционер, апостол и патриот). София, 1886.

Проф. А. Балабанов. Един класик на българската проза. Сп. "Пролом", г. I, кн. б. София, 1920.

Юрд. [Йордан] Иванов. Захарий Стоянов. "Бълг[арский] периодически печат от Възраждането до днес [1844-1890]". [София, 1893], стр. 331.

* * Захарий Стоянов. Сп. Венец, г. III. април, 1926.

 

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ

Заимов, Ст. Миналото. Етюди върху "Записките..." на Захари Стоянов. София, 1986.

Записки по българските въстания. Разказ на очевидци, 1870-1876. Т. 1-3. Предговор: В. Андреев. София: Български писател, 1987.

Захари Стоянов. Неиздадени съчинения. Под редакцията на А. Емануилов, предговор - Ст. Каракостов. София: Нов свят, 1943.

Захари Стоянов - нови изследвания и материали. Редактори: М. Цанева, Н. Георгиев, К. Баклова. София: Български писател, 1980.

Захари Стоянов и нашето време. Доклади и научни съобщения по повод 150-годишнината на Летописеца. Съставител: Тодор Ташев. София: Народно събрание, 2000.

Захари Стоянов. Непознати страници (Материали от личния архив на писателя). Йордан Палежев - съставител и бележки. София: Наука и изкуство, 1981.

Захари Стоянов. Редактор и издател (документи, писма, телеграми). Съставител: Лъчезар Георгиев и колектив. В. Търново: Университетско издателство, 1999.

Захари Стоянов. Съчинения (в 3 тома). Редактор - Ал. Бурмов и кол. София: Български писател, 1983.

Иванов, Д. Полемики за Захари Стоянов. София: Агенция "Балкан", 2000.

Каранфилов, Е. Най-българското време. Книга за "Записки по българските въстания" на Захари Стоянов. С., 1979.

Меламед 1983: Меламед, Ана. Стоян Заимов и "Миналото". // Миналото. Очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети от 1869-1877 година. София: Издателство на БЗНС, 1983.

Мутафов, Е. Захари Стоянов и българската култура. София: Вулкан-4, 2001.

Петрова, С и Р. Чирпанлиев. Захари Стоянов - библиографски указател. Сливен: Съюз на българските писатели, 1994.

Пондев, П. Книга за народната съдба. "Записки по българските въстания" на Захари Стоянов. София, 1963.

Янев, С. Корени. София: Народна младеж, 1976.

 

 

© Людмил Стоянов
© Издателство LiterNet, 09. 12. 2003

=============================
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. IV, София: Факел, 1929.
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Т. IV. Под ред. на А. Вачева. Варна: LiterNet, 2003.