Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

П. К. ЯВОРОВ. ПОЕТ НА ЛЮБОВТА И СМЪРТТА

Людмил Стоянов

web | Култура и критика. Ч. I

Всеки истински поет до днес е пророчествувал за своята съдба. В произведенията на всеки истински поет стоят записани, като думи на орисниците, тайнствените слова на неговата гибел. Трябва само да бъдем достатъчно проницателни, за да ги прочетем и разтълкуваме. Тогава пред нас се възправя целия човек, в пълния си духовен ръст, с неговите подеми и падения, с борбата му за щастие и другата по-страшна борба с враждебните сили на живота. Тогава наистина поезията на такъв поет става за нас летопис на душата му, хроника на жизнения му път и изповед пред смъртта. Ние съзерцаваме с трепет зигзагите на духа, окръжен с мълниите на гибелта, в очакване на последния удар, на смъртната гръмотевица, която ще го повали. Такава е трагическата атмосфера, в която той расте и се развива: защото безсъмнено истинската поезия е пламък, откраднат от небето, и смелецът, който е извършил тая дързост, е длъжен, като Прометей, да плати с живота си. Той става жертва на борбата между земния и небесен свят, между материята и емпириите, дето витаят чистите неродени идеи. И както някога от гнева на боговете, днес той загива от липсата на устойчивост между живота му и света, между душата му и космоса.

Щастливи - ония творци, които витаят над хаоса, като дух Божи над водите, и изнасят от него завършени мирове; които като Гьоте, олицетворяват самото битие, или, като Бетховен, излизат победители из ада на мъките чрез пълното разкриване на своя творчески дух. Те са царе, некороновани владетели на живота; те превръщат мировия безпорядък в хармония, обуздават стихийното начало и побеждават смъртта. Невъзмутими, те са ваятели на своя собствен живот и светът, който ни разкриват в своите произведения, е прекрасен, могъществен и праведен; той носи печата на платоновска мъдрост и питагорейска систематика. Абсолютната увереност на гения в своята щастлива звезда, равновесието на неговата духовна система, която, подобна на слънчевата, е преживяла процеса на създаването, редом с благосклонния зов на съдбата, тъй щедра с даровете на творчеството - ето пътя на тези юначни и жестоки творци, пътя на Шекспир и Микеланджело, път обсипан с тръни и горчиви минути и все пак обилен с плодове. Като герои умират те, изпълнили достойно своя дълг; крилото на времето ги пази и потомството ги почита.

И каква разлика с безпокойните гении, обречени да бъдат бойно поле на съдбата, които като Едип носят в душата си първородния грях на раздвоението и, като него, разгатнали тайната на сфинкса, тайната на битието, трябва при все това да загинат, жертва на неумолими и съдбовни закони! За тях светът на формите не съществува, те са жители на призрачен свят. За тях светът започва дето свършва видимостта. “Поезията е абсолютна реалност, казва Новалис: тази е моята философия. Колкото едно нещо е по-поетично, толкова е по-реално”. За Новалис, както за Ленау или Леопарди, или Яворов, светът се пречупва в призмата на тяхната поетическа мечта, неоформен още в мирова система, подобен на първичния хаос, отдето изхождат и дето най-сетне ще се върнат пак; те са играчка на необузданите сили на битието, на странни атавистични язви, които разкъсват душата им, без да може тя да стъпи здраво върху една твърда и закрепнала почва, която не е друго, освен общението с Бога. Напълно съзнателно поставям аз името на Яворов наред с имената на споменатите духовници, чийто брат беше той не само по дух, но и по съдба. Преведена на езика на всеки културен народ, неговата поезия би произвела същото потресаещо впечатление, което имаме ние от мелодиите на големите мирови певци. Един поет като Яворов, с неговата подземна дионисовска скръб, с неговата болна жажда за страдание, с неговата трескава любов, с отровената от съблазън за смъртта трагическа страстност на неговия дух, този повелителен копнеж към гибелност - такъв един поет би могъл наистина да смути всяка чувствителна душа и да ни накара да се размислим за неверните съдбовни пътища на творческата личност. Когато Вл. Соловьов обвинява Пушкин, че не е разбрал цената на своя гений, а го е пръснал като дете в пошлости и лудории, които го изправят най-сетне срещу пищова на Дантес, ний си мислим все пак, че нещо по-силно от разума управлява живота на тези обречени творци, нещо произволно и стихийно, каквото е и самото им творчество, нещо дълбоко скрито във времето, чието име е съдба. Един по-подробен анализ на поезията на Яворов ще ни убеди, че в нея звучат ноти на близка и неизбежна катастрофа, един постоянен зов на смъртта, сякаш отглас на далечна камбана.

Липсата на по-пълна биография - за укор на българската литературна наука - ни пречи да надзърнем в неговите детски и юношески дни, когато е започнала да се разплита нишката на тази душа из завоите на световния лабиринт. Казва се, че бил от бедуински произход. Бедуинската кръв се е вляла в славянската отпреди три или четири поколения в миналото, но тя дава да се чувствува в далечния потомък с осезателна и неотразима сила. Освен външните признаци - мургавия цвят на лицето, жълтия гледец на очите, чувствените плътни устни - редица други душевни качества, чиято амплитуда се движи между яростна любов и смъртна ревност, призовават в съзнанието ни образа на един истински син на пустинята. В това отношение той също напомня Пушкина. Само че Пушкин бе обуздал своята пламенна природа чрез мъдростта на съзерцанието, докато Яворов се люлее по вълните на произвола. Пламъка на южното слънце излъчва цялата му поезия, в чийто ритъм се счува сякаш неравния ход на камилски керван. В живота той стърчи самотен и неразбран: скрита носталгия тежи над душата му, спомен за далечната южна родина.

Не е ли странно, че поезията му се открива с ковачница и наковалня и с безумната любов на ковача в “Калиопа”?

Горещината на чувството, която го прави тъй примамлив за нас, е обаче за Яворов източник на постоянно недоволство. Тя му носи непрекъснати разочарования, като го сблъсква с една студена и често безсърдечна действителност. Тя го прави също затворен, скрит и необщителен. Не е трудно да си представим средата, дето е минало детинството му, лишенията и горчивия залък. Тя е позната драма, твърде обикновена за мнозина в нашата бедна земя, най-бедната от всички, дрипава, боса, окъсана, потънала в кал и влага, с пробити стрехи и порутени комини, с голи равнини и жалки процесии от върби по пътищата, тежката безотрадност на една мъчителна картина, тъй сполучено илюстрирана от паметния стих на Ботева:

Вихрове гонят тръне в полето.

Можем да си представим съвсем ясно оскъдността на живота, който принуждава чувствителния младеж да напусне гимназията, за да стане дребен чиновник; синьото есенно небе на Тракия; завистта към другарите и болката от оръфаните дрехи; безсилната ярост и неизбежното отчаяние. Виждаме го след това да скита от град на град, гонен от съдбата като “лист обрулен”, да събира болките по земята, които по-късно ще се отразят в “Градушка”, “На нивата”, “Великден”, “На един песимист”, ще станат мост да се издигне той до съзнанието за самоцелната личност. “Чудак”, “Честит е”, “Дохожда час”, “Епитафия” са първият зов на душата му за собствено царство, първият конфликт между човека и света:

...там де зло разбойствува в тъмата,
Една любов оръжие занесе,
И дето култ е векове лъжата
На истина хоругвата понесе.

Рядко е наистина да се срещне поезия, която така релефно да чертае степените на духовния му растеж, както поезията на Яворов; бавно, но сигурно върви тя към възход - “нагоре към върха” - отгдето, като сизифовския камък, се сгромолясва пак долу, в мрака и смъртта. В това отношение “Нощ” е крайно знаменателна. Тя напомня борбата на Якова със сянката, изпитанието в Гетсиманската градина. Тя е един страстен диалог със собствената му душа, кошмарно предвиждане на бъдещето, люта борба с невидими и враждебни сили. Началото още ни разкрива нерадостната обстановка на всеобщата българска немотия:

Сам си - и в треска, между тия
Оголени стени; вторачен
Гъстеещ полумрак наднича,
Подава се от всеки кът;
Камина без топливо,
Отворена - уста готови
Проклятие да изрекат.

Пенчо Славейков, в предговора към “Стихотворения” на Яворов, казва: “Ако г. Яворов в по-нататъшното си развитие като поет излезе победител из борбата, която ни рисува в “Нощ”, в негово лице ний ще имаме един наследник на Ботев, на онези елементи от неговата поезия, в които поетът-воевода се явява изразител на националния дух.” Ние трябва да прибавим веднага, че Яворов не можа да излезе победител из тази борба, че той остана до края на живота си пленник на стихийни и хаотични сили, които не успя да обуздае, за да изнесе от тях образа на един завършен хармоничен свят. Той не смогна да намери равноденствующата между живота и смъртта, за да не изкочи от еклиптиката на своята духовна система. Той не можа от хаоса да създаде космос, върху който да се утвърди като създател и творец.

Три образа го привързват в “Нощ”: на родината, на възлюбената и на майката. Аналогията на Пенчо Славейков с Ботев е твърде оправдана, ако помним, че и Ботев се движи в същия магесан кръг на вътрешна борба: “Майце си”, “Към моето първо либе” и цялата му останала поезия завършват в този кръг с математическа точност. С тази разлика, че Ботев е все пак цялостна личност, праволинейна и властническа; Яворов, син на по-друго време, е напротив пълен с колебание и неувереност, с боязън пред живота, декадент. Макар да звучат с Ботевска яснота, неговите мотиви търпят пречупване, тям е чуждо ликуването; сякаш той се намира в постоянна отбрана. Символът на майката не му сочи пътя на благословение и чиста памет; той е както всичко друго - враждебен на духа му:

Та мога ли забрави аз
Немилостивата оназ,
Животът дето ми е дала?

Той често се връща към този образ - винаги с подозрителност и насмешка:

Но дай си, майко, дай ръката,
На гръд ранена я сложи
И нещо спазено в душата
От миналото разкажи, -

за да завърши с горчива усмивка към нейните упования:

Бих вярвял в глупости и аз!

И в “Нощ”, на нейните вопли, когато тя го оплаква - мъртъв - той няма за нея добра дума:

И в летен пек и в зимен мраз
Ще идваш, майко, ще нареждаш,
Ала напразно: прах бездушен,
Ще мога ли да чуя аз?

Разуверението в майката води към разуверение в прамайката - в земята на бащите, в родината на плътта и на духа. Той чувствува, че от видимия свят на формите, на традицията и преходните идеали на времето, душата се заключва в себе си, като инфантата в познатата поема на Алберт Самен: той отстъпва всички позиции на живота, затваря се в крепостта на своя дух и се готви за дълга обсада.

Прости, родино, тъй злочеста,
Прости разблудното си чадо.

“Ще бъда твой” утешава се той в кошмара на виденията; когато не съществува предел между видимостта и съня и съзнанието броди по острието на меча:

С кръвта си кръст ще начертая
От Дунав до Егея бял
И от Албанската пустиня
До Черноморските води!

И веднага - пробуждането:

Вериги! Кой ли и защо,
Кога ли ме е оковал?

Не са ли това оковите на човек, който се вижда пленник на страшна и кървава илюзия? По-късно Яворов разчупва веригите на суетното робство, намира пътя на освобождението:

И ти си в мене, ти, родино моя!

Този е пътят до сърцето на земята: трябва всеки да почувствува родината в себе си, да изкупи нейния образ в лична жертва и страдание:

Под гнет стоименен превивам гръб
И влача аз, неволник, твоите окови.

Друга разбита илюзия в “Нощ” е илюзията на любовта. Тя пристига в одеянията на светица: “изплашена”, “морна”, с “окъсана одежда”, с “разплетени коси”; “нозете кални”; “ръце премръзнали”; “лицето в сълзи и петна от рани”:

Кажи ми, вече кой ще може
От днеска да ни раздели?

Странно е това пророчество, което следва по-нататък: в рая на любовта не ги докосват “ни злоба людска ни закон”; но ето силата, която ги разделя: “тълпата”. Тя се втурва с дива свирепост - зящото тълпата не може да гледа равнодушно чистото тържество на любовта - и “Нощта” се оглася с прокобен зов: “помощ!”

...Чернило черно
Орисници ми предвещаха,
И няма никога душа
Крила по воля да размаха!

Така се заключва жизненият кръг на Яворов: стъпалата на неговия дух едно по едно се срутват и под него се отваря пропаст. Смъртта го приспива в сладките си скути, смъртта, от която той бяга цял живот (“Смъртта - ужасен призрак!”), тук му се рисува като приятна почивка. И над гроба му идват пак да го оплакват: майката, възлюбената и родината... И пробуден за света, като слабо ехо прозвучава гласът на живота:

Не искам още да умра!

“Нощ” чертае пътя на по-нататъшното развитие на Яворов. Като дъб, израснал на високо, той преодолява в себе си две големи грижи: майката и родината; корените му, забити здраво в майката-земя, крепят духа му с живата вода на живота; майката и родината стават едно с душата му, стават негова същност; те вече не са опасни. Опасността иде отгоре, от небето, от светкавиците и гръмотевиците на неизвестното, от тайната на битието, неразрешима за него, от зловещата заплаха на любовта и смъртта. Всеки изминал миг не носи ли едно погребение? Не слага ли в гроба една надежда, една вяра, една любов?

За Яворов любовта е страдание - и обратно: страданието е любов. И другото олицетворява неговата съдба: съдбата на човека, лишен от вътрешно око, който не познава благодата на съзерцанието, не се е усетил нито за миг частица от космоса, частица от Бога, и затова постоянно умира, всеки ден се приближава към гроба. И когато той ни казва (“Самота”), че природата го преобразява:

Когато майска нощ покрие тъжно
С косите си разпуснати земята
....................................................
Как дивно се възраждам аз
Сред майката природа!

ние оставаме неубедени, защото ни го казва само, а не ни го внушава. Природата, напротив, не го съгрява, той не я чувства като живот, като безсмъртие:

Природата сияе мъртво-равнодушна,
Защо съм посред нея жива твар?

Той, уви, не вижда света, не иска да го вижда. Дали се е убоял от неговата огромност? Дали образът на безкрайното не му е внушил този трепет? И дори когато, в минути на подем, той се въззема “нагоре към върха”, там дето се открива необятното, него го посреща - вечността на смъртта:

Пустиня без ехо и зима всевечна
и нощ без начало! и нощ безконечна.

Тъй пръстенът на душата му се стеснява все повече и повече; и ние ще видим, че той ще се стесни дотолкова, че най-после ще го удуши в железните си студени пипала. Защото душата му е отрекла предвечния извор на живота, откъснала се от наниза на мировата стойност, като един от ония паднали ангели, които в миросъзерцанието на богомилите се опълчват срещу Бога, за да създадат видимия свят на материята и го отделят от висшия мир на чистото божествено съзерцание. Тя няма опита на мъдростта, за да вярва, че може би в страданията човечеството изкупва някаква вина, вината на историята, на грехопадението, на братоубийството; тогава не би смесвал временното с вечното, за да извика при вида на човешкото нещастие:

...Но дали да знам,
Че някой Бог всесилен там
Стои над всичко хладен зрител;

Извикал бих от дън гърди
Към тоя тъмен промислител:
О, Господи, проклет бъди!

По късно, в своето “Покаяние”, Яворов казва:

Отрекох те, проклех те някога, о Боже,
И ето ме повергнат в праха...
Не милост осенява грешното ми ложе:
Чрез твоята жестокост те познах!

Чуждото страдание го отдалечава от Бога; собственото страдание го доближава до Него.

“Там дето образът на човешките дела изнемогва и не може да върви по-нататък, започва делото на Бога... Идва Духа на Господа, подобен на бурен огън, който изгаря в себе си всичко и всичко поглъща, тъй че човек забравя сам себе си с всички свои дела и чувствува себе си като един дух и една любов с Бога” (Райсбрук, Admirabilis).

Това пълно сливане с Бога е обаче чуждо на Яворов; той не познава дълбоката мистична жажда на божеството, която разкрива за вярващия пълнотата на живота и разрешава тайната на битието.

“Никаква преходна сила, казва средновековния мистик Тауер, не може да доведе човешкото сърце до мир и успокоение; но непрестанно простира той напред ръката на своето томление за милостиво подаяние, което е сам Бог”...

Яворов е чужд на мистичното новозаветно откровение; той е цял в стария завет, в света на формите, на непреходящата реалност, на Синайския Бог:

Чрез твоята жестокост те познах!

Но късно идва за него това “познание”; “покаянието” му е сякаш неговото причастие пред смъртта: ето тя се навежда над него, целува го по бледните устни:

Кажи, кажи сърцето ми да стане камък
И нека ме приспи навеки мраз!

След “Покаяние” в неговата поезия следват само три стихотворения - три нови несполуки по пътя на самоутвърждаването: “Нощен вихър”, дето се долавят шепоти от самото сърце на мрака и дето:

...Из хаосни простори
Едно страдание, една велика тайна
На моята душа говори.

После: “Слава на поета”.

“Събрах сребро и злато и скъпоценни камъни от царе и области; наех певци и певици и разни великолепни покои. И казах в сърцето си, че това е суета” (Ек.2).

Слава! За нея най-добре ни разказва мъдрия цар на Библията. За нея казва поетът:

И като някоя обидна и жестока глума
Да ми звучи тя нивга не престава.

После иде: “Песента на човека”; тя заключва цикъла на борбата: човекът не знае отде иде и накъде отива, “напред самотно устремен”, напразно призовавайки Бога и неговото слово, “словото на Бога оглушал”:

И може би в заключена тъмница
От своя зов аз слушам ек.

Тук завесата се спуща: разуверен във всичко, Божията жестокост му поднася последното изпитание: любовта. Бог го наказва с любов:

Ти с обич и омраза духом ме проказа -
Проказата нарекох аз любов.

Че той не е намерил любовта, въплътена в земен образ, убеждава ни неговата поезия; тя идва може би в лицето на Лора, но пак твърде късно; идва като оръжие на съдбата, за да се изпълни нейната летопис: песните за нея не са изпети, защото са написани с кръв. Всички стихотворения от “Безсъници” сочат на мисълта, че той дири въплъщение на някаква абсолютна, самоцелна любов, дълбока и неизтощима чистота, която е паднала от памтивека в калта и която при все това той би желал да притисне до гърдите си:

...Уста пиянски не едни
В устата ти рубинови се впиха,
Ръце нечисти през ония дни
Разплитаха, заплитаха, мърсиха
Коприната на твоята коса.

Страданието очиства всеки грях - и просветлена в неговите огнени вълни, любовта възкръсва като птицата Феникс из пепелта, за нов подвиг и ново страдание:

И ти се върна! - празник ден.

Но не за дълго: защото тук се борят два свята - света на промените и осезаемата реалност, и света на идеите, платоновския свят на красотата, предчувствуван подсъзнателно от всеки истински поет. Яворов се двои между “истината и лъжата”, между “дявола и Бога”, между идеала и действителността. Жената е за него фатум, мировата Евритмия, разрушителка на висшия свят на хармонията, дето той дири почва да се утвърди. Видяхме как една по една бариерите на духа му се разрушават; жената е последното стъпало и навярно най-несигурното; той го вижда, но съзнава, че това е последната му надежда; а кой би желал да се раздели с последната си надежда? След нея дебне призракът на смъртта.

От други свят съм аз - не си виновна ти.
Дете на прах-земя, на прашните мечти;
Не си виновна ти, от тебе исках аз
Не сажди на страстта, а дух кристален мраз.

По силата на антитезите, присъщи на човешкия дух, тъй пламенен и горещ по природа, Яворов дири въплъщение в контрастта на своята същност - в хладната чистота на идеала:

От други свят съм аз - що можеш стори ти
За моя снежен огън и ледени мечти!

Раздвоеннието става все по-чувствително; разделя ги съдбата, времето, може би пространството, или по думите на друг голям български поет:

Дели ни всичко, бездна непристъпна,
И любовта самата ни дели!

Той и тя се превръщат в сенки; сенки, които се дирят и не се намират, които се желаят, а не се докосват, които протягат ръце и безпомощно ги отпущат, говорят и не се чуват: “искат и не могат”:

Сами една за друга в жажда и притома,
Тя - сянката на мъж и сянка на жена.

Така без да ще Яворов се приближава към ново разуверение:

Товара, мил понесен,
Немил остана в моите ръце.

Той напомня затворник във висока кула с изгледи към всички страни на света, чиито прозорци един по един се затварят с трясък, и той остава сам в дълбокия мрак, окръжен от призраци, отегчен от ужаса на Божия гняв:

На смърт е моята душа родена,
На смърт ранена от любов.

Любовта не му носи радост; напротив, тя го заплита в повече безисходност; тя му разкрива собственото негово безсилие; говори му с езика на съдбовната необходимост, сякаш над прага на нейния храм стоят написани думите: неосъществимо, непоправимо, невъзможно. Трагическа, тя му сочи единствения изход: отвъд живота. Бавно, но неизбежно зрее този порив към смърт; той се бори, като малкия Тентажил на Метерлинка, блъска всяка врата на своя затвор, но отвсякъде го посреща - мълчание.

Сърце ми се не сепва, сам само в света.

И още:

Че аз съм сам, че няма никой около мен.

И още:

Гробище зад мене, гробище пред мене се тъмней.

И най-сетне:

И ще бъде следата ми пепел изтъмен безкрай.

В своята бенареска реч Буда казва на учениците си: “Раждането е страдание, остаряването е страдание, болестта е страдание, смъртта е страдание, съединението с нелюбим е страдание, и страдание е разликата с любимия, и всяко желание, останало неудовлетворено, е също страдание. С една дума: всички пет вида съчетания, образуващи привързаността, са страдание”.

Яворов, както видяхме, не достига до тайниците на религиозното откровение, до сливането с всемира, дето личната болка се унифицира с мировото несъвършенство и потъва в океана на вечния живот:

“Кой човек - казва Леопарди - може да се смята свободен от страданието?”

Яворов, обаче, се стреми съзнателно към него: като ония птици, които размътват водата, преди да пият, той намира странна, почти физиологическа наслада да разравя раните на душата си, сякаш за да се увери в тяхното постоянство.

Аз всичко съкруших, до сетната мечта в сърцето,
Аз всичко угасих, до сетната звезда в небето.

Тази безпросветна скръб, легнала като саван върху неговата позиция, не извежда към самоотричането на религиозните учители, към освобождението на мъдреца. Тя е, напротив, черноземна и атавистична, наследена може би от робството на безброй поколения, заключена и тъмна, самоцелна и самородна:

...В страдание живот се похаби.
Да търся - все страданието, може би.

И други поети са страдали от съзнанието за преходността на живота, от преходността на нашето “аз” и на всичко, което обичаме и в което вярваме, от чувството на изгубеност в пустинята на битието, о това вечно запазване на всичко живо в бездната на миналото, от надвисналата студена смърт, от остаряването и разрушението.

“Ние знаем какво е живота, казва Еврипид, но тъй като не знаем какво е смъртта, затуй всеки се бои да напусне светлината на слънцето.”

“Уви - казва Омар Хайам. - Че Пролетта трябва да увехне заедно с Розата и че трябва да се сгъне благоуханния ръкопис на Младостта! И неизвестно де отлетя Славеят, който пееше между клоните!”

“По-добре би бло - четем в “Четвъртата книга на Ездра” - да не бяхме се явявали никога на света, отколкото сега да живеем в грехове и да страдаме и да не знаем при това - защо!”

Обаче в тези въздишки на страданието ние чуваме възхвала към Твореца, който е дал смъртта като избавление от мъките; те са като че ли ехо от вълните на всепобеждаващия живот, радостен и просветлен, които се настигат една друга и разбивайки се о брега на времето, навяват ни страха на смъртта.

У Яворов този страх изпълва цялото му същество. В това отношение поемата “Смъртта” е прекомерно красноречива. В нея думата “страх” е повторена седем пъти. Всяко стихотворение след това е едно стъпало по-близо до смъртта. Самите заглавия сочат на несигурност, на блуждения, на напрегната уплаха. След “Смъртта” следва “Дни в нощта”, после “Може би”, “Без път”, “Затмение”, “Сфинкс”, “Стон”, “Умри!”. Идеята за смъртта става неразделна с образа на нощта, може би същата е оная нощ, когато се ражда кошмарната поезия на Яворов:

Отхожда смъртно-бледен моя ден,
Не ще се съмне нивга зарад мен.

Нощта не е за него огнище на тайните, царкиня на съня и мистично лунно вино на любовта - тя е вампир, който пие кръвта му, спомня му за “неизживените дни”, за инквизицията, дето не прониква ни един лъч:

И ето я победна: шепне нещо,
И шепота й в жилите кръвта
На лед превръща; ето я разкъсва
Гърдите ми и кърваво сърце
В ръцете си разглежда; ето с нокът
Чертай по него и в свирепа мощ
Свирепо се кикоти! - Вечно тая
Студена непрогледна нощ.

Ясно е, че всички горчивини на живота са изпити, изходен е пътят на мъките, отречени са всички илюзии, изживени всички лъжи, и ето съдбата готви своето последно тържество. Примирени, и поетът, и човекът се сливат в една надежда: смъртта.

На вечността свещените завети
Огласят явствено простора:
От радостно смирание обзети,
Да продължим уречен ход:
По-близо до заход! По-близо до заход!

Един е сънят, една молитвата, едно очакването:

Блаженството велико на смъртта.

Той почти не живее и между живите прилича на сянка:

Хей, смърт! Дай на живота път!

Защото призракът няма място в живота; неговото жилище е под свода на гроба; нощта и мракът окръжават леглото му; светът го е отхвърлил; като възкръсналия Лазар, той сякаш носи невидими звънчета, за да се пазят живите от него. Сам, сред мълчането на есенната нощ, той се оттегля в царството на своя дух; миналото му се чертае като нива, убита от градушка, разпилени са всички трудове на живота му, не е дала плод неговата сеитба; сегашното? - той се усмихва с горчива усмивка:

И бъдещето иде трезвен довършител:
Да чакаме ли ние и защо?

И после:

Умри - смъртта ми нека бъде празник в самота!

Завесата се спуща. “Празник в самота” - такава е наистина смъртта му. Самота повече отколкото е нужно: отверженост. Този трагичен път на душата, изпитала най-сетне “празника на самотата”, е за нас поучителен в двояк смисъл: първо, че той бе предсказан в поезията му и второ, че бе предизвикан от човешката злонамереност. Защото това, което поетът пророчествува за себе си, може и да не се сбъдне: всяка истинска поезия носи освобождение за духа срещу козните на съдбата. Но когато на помощ дойдат хорската злоба и ненавист, тя повеждава, като въпреки всичко отнася своята жертва.

Всичко прочее ни убеждава в неизбежния край. Всичко се изпълнява, както е предсказано. Напразно се намесва тук името на Лора. Когато Яворов се запозна и свърза живота си с нея, “Безсъници” и “Прозрения” бяха вече написани; беше изминат дългият път към Голгота, начертани писмената на оракула, отбелязани дебнещите стъпки на смъртта. Дори сега настъпва моментно успокоение, чудото на любовта преобразява целия живот; светът се превръща постепенно в обект на съзерцание; гибелта започва да се мисли нейде в далечното бъдеще; животът се обективира. Създават се “Цариците на нощта” и драмите; мисълта отлита напред към паметта на потомството:

И ето в онзи час на синята магла,
Когато млъква шумът и тишината стене,
При своите прозорци седнали без мощ,
Спомнете си, деца, спомнете си за мене
И прошепнете: лека нощ!

И внезапно - развръзката на драмата. Словото на съдбата блясва като светкавица. И пак смъртта на Лора не е тук главното: тя също има свое предопределение. Както казах, тя е само оръдие на съдбата, за да се изпълнят думите на орисниците. Тя е вторичен елемент в жизнената драма на Яворов. Тя е комета със своя собствена орбита и срещата им е твърде случайна. Тя има всички основания да бъде недоволна от своя минал живот и да скъпи новото си щастие. Но в настъпилата катастрофа фаталността играе не малка роля. Трябва преди всичко да снемем от паметта на Яворов позорното и недостойно петно на убиец, прикачено му от едно жестоко, тъпо и канибалско общество, престъпно в помислите си и свирепо в делата си, най-недостойното и филистерско, каквото можем да си представим - петно, което по-скоро се връща върху самото него, защото тъкмо то е, което убива и продължава да убива най-достойните синове на народа. Всички данни по делото на Яворов, ни убеждават, напротив, че нещастието с Лора се дължи на недораумение, а може би и на случайност. Който е манипулирал с револвер, знае колко лесно гръмва той, когато е снет предпазителят. Лора е насочила оръжието към гърдите си, нещо, което правила и друг път - тъкмо жена на революционер - за да го плаши; в това време той е бил в леглото си; може би дори се е възхищавал от нейното мъжество. Но ето, оръжието гръмва - и тя пада мъртва на пода. Дълга ярка мълния осветява жизнения път на поета-мъченик; безкрайният ад на “Прозрения” и “Безсъници” възкръсва пред него с всичкия си ужас; и в нозете му лежи неговото мъртво щастие; един нов гърмеж - и той се поваля до нея.

По-късно, когато с клеймото на убиец той кръстосва шумните улици, сляп и беден, изоставен от всички, с патерица в ръка, никой може би не си е спомнил, че много преди това в своето прозрение, той бе виждал този силует, с очи вперени “в тъмнините”, лишени от радостта на светлината:

Аз чакам слънцето и слънчевия блясък,
С очи покрити веч от прах и пясък,
И сляп отдавна! може би.

Краят на Яворов носи всички елементи на античната трагедия. Едиповска трагедия е тя, сякаш начертана по замисъла на немилостивата Ананке. Тя е неписаната поема на любовта му, венецът на страдалческия му живот. Нейните възли се крият в поезията му, дето са вложени ключовете на неговата смърт. Ние се опитахме да намерим тези ключове и да проникнем в тайната на душата му. За нас е ясно, че отначало и до край той ни се рисува като напълно серозен и правдив дух, и че човекът, когото е докоснало крилото на съдбата, не може в предсмъртния си част да лицемери пред себе си и другите. “Вам - пише той в едно от посмъртните си писма - три до четири мои приятели, които вярвате в моята невинност, аз казвам; вие сте прави, кълна се! - инак нека земята да не даде покой на костите ми”...

За Лора той пише в завещанието си: “Кълна се в гроба на майка си, че казах пред следователя пълната истина по смъртта на жена си. Когато дойде щастливият ден да ида там, дето е тя, ден, който аз ще чакам с мъчително нетърпение, моля приятелите си да наредят да бъда погребан при нея. - Над мене да се посади една дафина, а над нея един явор”.

Той бърза, за да вкуси -

Блаженството велико на смъртта.

И повелява с куршум и отрова:

Умри - смъртта ми нека бъде празник в самота.

“Над мене да се посади една дафина, а над нея един явор”.

Смъртта, спечелена с толкова усилия, се превръща в легенда на любовта. “Любовта е по-силна от смъртта” - казано е в старите книги. Яворов запечати с кръвта си тържеството на любовта: той е оправдан пред нас, очистен от недостойната клевета на тълпата, която, нека си спомним, още в неговата “Нощ” му отнема щастието на любовта. Най-сетне стоустата мълва трябва да бъде смазана, за да остане непокътнато делото на големия поет, чиято памет българската литература не ще забрави, докато съществува българско поетическо слово.

Като очистваме името от позора на клеветата, ние заедно с това възстановяваме правата му върху царството на поезията. Нещастието с Лора е частна семейна драма, докато поезията му е украшение на целокупната българска култура. Тя е едно безвъзмездно наследство, дар от поета за неговата родна земя. Тя носи печата на нейния тежък живот, черната мъка на нейните голи полета и смъртния отблясък на нейната безрадостна орисия. Поезия на отчаянието, на мъченическата безизходност, тя ни разкрива пътищата на един дух, разнебитен и усамотен, затворен в себе си, но готов да жертвува живота си за другите, мъжествен и правдив, комуто живота е отказал своите дарове. Тя не е поезия сама за себе си, не ни отвежда в далечни и незнайни земи, за да ни сочи невидени съкровища, тя е напротив един потресающ човешки документ, дълбока и правдива изповед, каквато човек прави пред себе си или пред Бога. Нейният чар е в нейния трагизъм, в демоничната й страстност и в отчаяната й, непрестанна жажда за смърт. Без да бъде богата по мотиви, тя е при все това пълна с живот, тя ни говори за най-необходимото, най-съкровеното, откъсната от света, от природата, от Бога, уединена в хипербореите на душата, Поезия на откровението, тя е истински хороскоп на своя създател. С поразителна ясност ни сочи тя нещастното сплитане на звездите в неговото небе - поличбите и предсказанията на грядущето бедствие. Несъвършена по форма, тя е неотразима по стихийния си вътрешен порив. От нея лъха тревожния озониран въздух на близка буря. С нея Яворов заема едно от най-почетните места в българската литература. Тя ни приобщава към най-дълбоките му чаяния - на сърцето и на духа - които ни дават право да го назовем, с благоговеен трепет пред страданията му и блажената му памет - поет на любовта и смъртта.

 

© Людмил Стоянов, 1932
© Издателство LiterNet, 03. 09. 2002
=============================
Публикация в сп. "Хиперион", 1932, г. III, кн. 9.
Публикация в "Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.