ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЛИТЕРАТУРА И ПСИХОАНАЛИЗАТА

Любомир Русев

web | Култура и критика. Ч. I

През втората половина на 19 век литературната наука беше оплодена от идеите на двама талантливи учени - французина Тен и немеца Фехнер. В работите на първия се очертаха обективно-историческите основи на литературното творчество, а в съчиненията на втория бяха посочени психологичните двигатели на художествения процес. Тен и Фехнер отхвърлиха априорните заключения на своите предшественици в естетиката, и въведоха изследването на фактите, като единствно положително средство при градежа на литературните знания. Възгледите на Фехнер създадоха почва за експерименталната психология на Вунд, разработена лабораторно от много негови ученици и последователи. Но все пак, естетиката, основана върху Вундовата експериментална психология, “остана в стадията на налучкването и търсенето на нови пътища”¹, по признанието на един от най-ревностните й застъпници, вместо да схване живеца на литературното творчество и да го доведе до система.

Началото на двадесети век даде няколко нови психологични направления, които, запазвайки експерименталната основа на Вундовата психология, се опитаха да я допълнят или изменят. В Германия се разви т.н. структурна психология, начело с Щерн, Шпрангер, Кьолер Кофка и др.² Тя се противопостави на стремежа на Вунд да изгражда душевния живот от елементи, на които поотделното изучаване е равностилно да се изучи и обясни живата душа.

Структурната психология излиза от принципа на Аристотел, че “цялото съществува преди частите”. С това философско биологично разбиране, тя направи ценни изучавания на съзнателното единство, наречено личност. Има също особени заслуги за определяне начините, чрез които индивидът схваща въздействието на средата върху си. Структурната психология се оказа доста плодовита и за литературната критика. Върху нея се изградиха естетическите разбирания на Емил Лука³, Кроче и др. за единството между съдържание и форма в произведението.

Известна новост в процеса на естетическо вживяване даде Марбургската школа на Ерих Иенш.⁴ Нейното учение бе наречено ейдетизъм. Иенш излезе от един незначителен факт - способноста да се вижда на празния екран липсващата картина или предмет, който е бил преди малко пред очите ни. Обобщи този факт и го постави в отношение към всички душевни прояви и за всички възрасти. По този начин създаде цяла философско-психологическа система с разбирания на много духовни явления. В областта на художественото творчество Иенш откри, че формата на примитивното изкуство, митология и език съвпада с особеностите, които намират обяснение в ейдетизма.

Другите психологични школи, като рефлексологията на Павлов и Бехтерев в Русия и бихевиоризма на Уотсон в Америка, изследвайки само външната страна на човешките действия, не допринесоха нищо за обяснение на творческия процес.⁵

След европейската война едно скромно дотогава учение излезе на широк друм и заплени психологическите лаборатории и философските кръгове, литературните и художническите среди. Неговият първомайстор З. Фройд може да се нарече Достоевски на съвременната психология, по думите на психолога Ширвинд. В течение на няколко години това учение направи завидно-бляскава кариера. Излязло от психиатричните клиники, то се превърна на всеобемаща теория, като се стреми да обясни тайните прояви на духа. За пръв път то внесе светлина от лъча на изследването в ред загадъчни душевни факти, като откри възможност за проникване в мрачните дебри на несъзнанието.

Учението на Фройд, наречено психоанализа, има здрава експериментална основа, но следвоенният интелигент се интересува по-малко от експерименталиста-психиатър Фройд, отколкото от Фройд-метафизика, който държи златния ключ за глъбините на несъзнанието и открива тайните на човешката съдба. Метафизическите наброски в психоанализата, съставящи неотменима част на всяко учение, доведено до система, станаха причина някои положителни умове да погледнат с недоверие на фройдизма.

За нас е необходимо да обясним експерименталната основа на психоанализата, защото тя има несъмнен практически успех и следователно, представя точна психологическа метода. Не може да се отрече, че в много тежки психиатрични случаи тя е последна инстанция за лечене. Завладяла е всички психиатрични клиники. Отделни моменти от нейното изследване използуват и психиатри, които не са психоаналитици. Достатъчно е само да се прочете работата на Кречмер “За истерията”⁶, за да се види доколко съвременната психиатрична клиника е проникната от духа на Фройд. Дори един от най-решителните противници на психоанализата - Уотсон заключава: “Получите ли невроза, идете при психоаналитик и той ще ви излекува. Очевидно е, психоанализата има здрава основа, защото излиза от практиката и се проверява чрез нея, а практиката е най-добър показател за верността на мисленето. Изолираното от нея мислене е само схоластика.”

Действителността, според Фройд, е материална, но част от нея притежава особено и специфично качество със своя закономерност. Тази част наричаме психика. Тя внася известни промени в живота на организма, нужни за неговото приспособяване, самоусъвършенствуване и подчиняване на средата, с цел да се запази съществуването на индивида и да се продължи родът му. Фройд бележи: “Създаденото от нас научно здание на психоанализата в действителност се явява надстройка, която кога и да е ще стои на своята органическа основа, но ние още не знаем тази основа.⁷

За изучаване на отбелязаната специфична закономерност са необходими и съответните методи на изследване, които се отличават от физиологичните. Така психологичните методи получават своето оправдание.

Душевното според психоанализата е съзнателно и несъзнателно. Последното, като проблем е било разглеждано и от древните философи, но заслугата на Фройд се състои в това, че той откри метода за неговото изследване. Законите на съзнанието са известни от експерименталната психология на Вунд, а законите на несъзнанието Фройд формулира по следния начин.

В несъзнанието е непознато отрицанието, т.е. отречено е отрицанието. В съня, в поведението на невротиците и в някои художници омразата и обичта съществуват едновременно. Проявите на несъзнанието са безлични, императивни; характеризират ги като някакъв демонизъм.⁸ Нормалната, предимно съзнателна личност, в своята строга хармония, напомня музикално произведение, а невротичната - с широкия кръг на своето несъзнание, напомня постоянен вихър. Ако изразим диалектически този закон за несъзнанието (той напълно съответства на един от законите на Хегеловата диалектика) ще получим следната формула: Не съществува синтеза в несъзнателните прояви на невротика, а тезата и антитезата са във вечна смяна.

Между съзнанието и несъзнанието има едно предсъзнание. То се състои от несъзнателни представи, които могат да се осъзнаят и служат за връзка между съзнанието и несъзнанието.

В психиката действува самостоятелно независимо от съзнанието и т.н. цензура. Тя подлага на преценка представите, като някои от тях допуща в съзнанието, а други не допуща. Тя е несъзнателна. При нормални условия е недоловима. Едва когато нейното функциониране бъде болезнено нарушено, тя се явно забелязва. Проявява се като чувство на виновност и нужда от наказание. Несъзнанието се изразява в различни симптоми в съня, в грешките на всекидневния живот, в поведението на невротиците и в творчеството на поетите.

Психичната същина е такава, че всичко, което става в несъзнанието, може да се изрази само с думи, разбираеми от съзнанието и взаимствувани от него. Затова, по необходимост, когато говорим за несъзнателни елементи и процеси, трябва да си служим с термините, с които означаваме елементите и процесите на съзнанието, при една прибавка - несъзнателен. Това несъвършенство в терминологията не създава никакво научно неудобство, защото несъзнанието е подчинено на други закони, които дават друга динамика и образуват други комбинации, каквито не съществуват в съзнанието.

Психичният живот се ръководи от два основни принципа - на удоволствие и реалност. Още френските материалисти след Лока твърдяха, че човек се стреми към удоволствието и избягва неприятността. За съзнанието е свойствен принципът на реалността, а за несъзнанието - онзи на удоволствието. Такова се получава при задоволяване на влеченията, които са: сексуални, себични и разрушителни.

Всяко влечение се поражда от вътрешна (в органите на тялото или психиката) възбуда, която индивидът не може да отстрани, както отстранява външните възбуди, чрез богатство. Докато външно произходящите възбуди са кратковременни, вътрешните са постоянни и се изразяват в непрекъснат тласък към задоволяване. Физиологичният спътник на влечението е известен дял от нервната система, който се раздразва. Целокупната нервна система реагира спрямо влечението, тъй както реагира и спрямо външните дразнители: да възстанови своята динамична цялост и да унищожи вътрешните и външните възбуди. Целта на всяко влечение е неговото унищожение. В процеса на удовлетворяването се вмъкват и няколко съзнателни моменти, които му дават единство. Преживяват се като субективни данни: напр. чувство на напрежение - на стихваща възбуда и пр. Като психична същност влеченията са стремеж към известен обект, най-често към индивид и общество, а като биологична същност - те са резервоар на сексуална и самосъхранителна енергия - либидо и глад.⁹ Те създават динамичната спойка на цялата душа и връз тях се изграждат много от по-късните културни образования на личността.

Влеченията с тяхното незадоволяване, а не външните раздрази, са двигател на прогреса, който е довел до съвременната висота развитието на безконечно работоспособната нервна система - бележи Фройд.

Влечението води в края на краищата, при нормално задоволяване, към пасивност; то е реакционен фактор, който става прогресивен, когато не напълно и не всякога се задоволява.

Удоволствието, което се получава от задоволяване на влеченията, тясно е свързано с реалността. Напр. дадено влечение трябва да се удовлетвори, за да се възстанови душевното равновесие, но възможността за неговото задоволяване зависи от външната среда. Следователно принципът на удоволствието неизбежно се сблъсква с принципа на реалността. Удоволствието, което не търпи ограничения, трябва да направи компромис с неумолимо противопоставящата му се реалност: семейни и социални условия - материална възможност, нравственост, религия и пр. В подобен случай влечението се осъжда на изгнание в несъзнанието и може да има следната съдба: 1. Да се потисне; 2. Да се превърне в противоположно - амбивалентност; 3. Да се обърне към личността, от която произхожда - нарцисизъм; 4. Да се възвиши - да сублимира. Тази жажда на влеченията е един вид индивидуална защита против откритото им проявяване.

Художественото творчество, в грамадната си част отразява борбата между реалността и влеченията, както и последствията от тяхната съдба или изгнание в несъзнанието. А повод да се психоанализират художествените творби, както и душата на поета, дава фактът, че естетически ценните произведения са създадени почти несъзнателно, под напора на вътрешно освобождение. Процесът на творчеството прилича на някакво бълнуване. Мотивите на произведението и героите на поета изразяват в прикрита форма притворбите на неговите влечения. Като ги изследваме, ние изучаваме и основните ядра в душата на поета - неговите комплекси. Затова психоанализата на известно произведение не е само психоанализа на даден паметник, а същевременно и такава на даден автор в определени моменти от неговото развитие.

Това разбиране за участието на несъзнателното в творчеството се споделя и от самите поети и не един от тях е станал негов изразител. Напр. Хеббел мисли, че “съзнанието не взима никакво участие във всичко велико и красиво, което изхожда от човека. Великото произведение се ражда, както майката ражда детето си, което е оформено от тайнствени ръце в нейната утроба и което, макар плът от нейната плът, се явява пред нея в независима самостоятелност... Съзнанието не е продуктинво, то не създава, то осветлява само като месеца. И тъкмо защото художникът постъпва несъзнателно, той не знае кога ще му дойде идеята”.¹⁰

Ценни изповеди за несъзнателността на своето творчество са дали Нитче, Гьоте, Ламартин, Хюго, Ботев¹¹ и др. Поразителна в това отношение е изповедта на Русо. Той излага по какъв щастлив случай идва до съчиненията си, които правят епоха в живота му. Отивайки през лятото на 1741 год. от Париж за Венсен, да посети затворения Дидро, по пътя той прочита в Mercur de France предложения от Дижонската академия въпрос: Прогресът на науките и изкуствата не се ли изкупва с поквара и разруха на нравите? ”Тутакси при прочитането аз видях друг свят и станах друг човек”, казва той в своите “Изповеди”. И в писмата си до Малсерб пояснява: “Ако нещо досега е приличало на внезапно вдъхновение, то бе настъпилата у мене промяна: ненадейно умът ми бе озарен от силна светлина; потоци живи идеи се явиха вкупом с такава мощ и в такава безредица, че аз се чувствувах неизразимо смутен; главата ми се зашемети като от пиянство. Обзет от бурна конвулсия и не можейки повече да дишам, аз се строполих под едно дърво по пътя и прекарах половин час в такова вълнение, щото като се вдигнах, видях с очудване жакета си отпред цял измокрен от сълзи, без да съм ги усетил. Да можех да запиша четвъртината от онова, което видях и почувствувах под това дърво, с каква яснота бих осветлил всички противоречия на социалната система; с каква сила бях изложил всички заблуди и грешки на нашите институции. Онова, което можах да задържа от прилива на големи истини, осенили ме под дървото, то е слабо разпръснато в трите ми главни съчинения. Ето как, когато съм мислил най-малко, аз станах автор мимо волята ми”. Несъзнанието на Русо се разпуква под влиянието на даден дразнител - въпросът на Дижонската академия, и поетът изпада в състояние на душевно очистение. Изживял със силата на вихър, претенциите на потиснатите влечения, част от които смогнал да осъзнае. При подобно очистение (отреагиране) най-ясно наблюдаваме несъзнателната психичност.

В що се състои потискането и защо известно влечение може да има подобна участ? “Очевидно, необходимо условие за потискането се явява чувството на неприятност, вместо удоволствието при постигането на целта на влечението”. Понякога потиснатото влечение противоречи на някои изисквания на личността, които имат по-голяма сила и носят повече удоволствие. Не всички влечения се потискат. Ония, при които напрежението, получено от неудовлетворяването им, добива грамадна сила, стоят извън всякакъв процес на потискане - такива са себичните влечения.

Психоаналитичното учение познава два вида потискане: Първично, при което не се допущат в съзнанието (носител на процесите на аза) представите, съпътствуващи влечението. Вторично или истинско, отнасящо се до психичните деривати на дадени постигнати представи, свързани с влечението, или пък представи с друг източник, но които са встъпили в асоциативна връзка с потиснатите представи.

Потискането не е замръзнал процес, а вечно действуващ, вечно нов и отношенията между потиснатото и потискващото вечно се сменят.

Във всяко влечение се различават освен свързаните с него представи, които при потискане са подложени на сгъстяване и пренасяне, още и афективни образувания, в зависимост от либидонозния, количествен момент. Последният може да има различна участ при потискането: 1. Да изчезнат всякакви следи от него, защото влечението е съвсем подавено. 2. Да се превърне в особен афект, несъответен на обективното му раздразнение и 3. Да се превърне в страх. Двете последни възможности са заставили психоанализата да обърне особено внимание на превръщането на психичната енергия в афекти, главно в страх, като нова възможност за притворби на влеченията. Художествената литература - предимно лириката, изразява афектите, свързани с потиснатите либидонозни представи, като: представа за майката, родината, любимата и пр. Във връзка с други психични процеси те образуват основните ядра на душата - комплекси.

Несъгласуването на съответната представа със самосъзнанието и морала на личността са мотивите на изтикването и потискането. Етичните, социалните, религиозните, естетичните възпитателните и др. изисквания на индивида са потискащите сили. Приемането на непоносимо влечение или продължение на конфликта би предизвикало най-силни неудоволствия.¹² Но фаталното е, че невротикът не може да ги преработи психично и да ликвидира противоречащите влечения на моралните му възгледи, защото последните не са, тъй да се каже, напълно негови и силни, за да не търпят уязвяване. Те са внушени отвън, без да са напълно асимилирани. Фройд¹³ заявява: “на невротиците не се отдава потискането на идеята, на която виси непоносимото влечение. Макар че те са я изгонили из съзнанието и паметта си и привидно са икономисали голямо количество неудоволствие, обаче, изтикано влечение продължава да съществува по-нататък в несъзнанието. Там дебне и дочаква удобен случай да бъде активирано, и там се активира чрез симптомите - защителни продукти от страна на отбраняващата се морална личност”.

Дойде се до убеждението, че в психиката са възможни няколко психични групировки, които могат да останат доста независими една от друга и за известно време да не знаят нищо една за друга.

Психоанализата се спря и на възрастта, през която главно се обособяват съзнанието и несъзнанието, първото със своето “аз”, а второто със своето “то”. Тя заключи, че съзнанието е заченато от несъзнанието, по-старото психично качество.

В малкото дете, действията на което са несъзнателни, удоволствието почва да се заменя с реалността. Възприятията и личния избор започват да изтикват импулсивните подбуди. Развива се нравствена и естетична оценка. Животинско динамичното разбиране за света се превръща в устно-логично. Същевременно детето изживява някои стари познавателни психомеханизми¹⁴: проециране, идентифициране и фиксиране, под знака на които се разпуква детската сексуалност и се формират някои типични комплекси.

Проецирането е несъзнателно пренасяне и натрупване на лични съдържания върху известен обект - напр. човек, предмет, явление и пр. Проецирането, от друга страна, е един вид разпадане, при което личните чувства, мисли, влечения, се влагат в обекта. Когато предварително се съди за някого, че е добър, хубав, мил и пр. ние внасяме наши желания и чувства в него и ги възприемаме след това като негови качества. Проецирането се превръща, в своята най-груба форма, в одухотворено (анимистчно) схващане на нещата. Проецирането е най-съществен момент в баладата и в много фантастични приказки и романи.

Проециране има още в най-ранна възраст, но то не засяга спомените на детето. Проециране има и у възрастния човек. Но, докато у възрастния над проецирането господствува разума и логиката, в детето и художника над разсъдъка и трезвото схващане господствува проецирането.

Проецирането става пасивно и активно. Първата форма е присъща на много примитивни, детски и художнически случаи и не възниква из никакви съзнателни намерения, а е чисто автоматична. Втората форма съставя съществената част от акта на вживяването. Тя е носителка на живот в детските игри и творчеството. Както едната форма, тъй и другата предопределят влюбването и омразата.

Проецирането бива с различна интензивност. Ако е по-силно и преживяно от чувствително затрогнато влечение, то се развива в друг психомеханизъм - фиксация.

Фиксацията е невъзможност на психиката да се отдръпне от известна проекция и да вземе едно хладно, разумно отношение към нея. Става невъзможно прспособяването към действителността и се развива тенденция за сцеплението с проецираното влечение. По този начин, ако в детето се загнезди някаква фиксация, то остава приковано към известен период на развитието си само по отношение на даден род постъпки, а в друго отношение се развива и усъвършенствува. Напр. възрастните садисти са с фиксирани постъпки, импулси и чувства от подобен род, загнездени в тях още през 3 или 4 г. им възраст. Типичен в това отношение е разказът на Е. Зола - За една любовна нощ. Green сравнява душевния живот при фиксацията с поток, част от който е запушена в самия източник.

Фиксацията може да има различен обем и да обхваща ред прояви. Тогава тя е сложна. Първичният афект в нея се е разраснал и е засенчил много прояви, които не са имали нищо общо с първопричината й. Тази първопричина често се забравя, амнезира, и тогава фиксацията изглежда безпричинна. Под влияние на асоциациите някои фиксации променят обектите си. Тя не е последната инстанция на влеченията, в които съществува стремеж за сродяване и съединяване с обекта, към който е насочена психиката.

Докато фиксацията само задържа целокупността или частичната душевна нагласа към респективния обект, друг механизъм - идентификацията - поглъща обекта, като субектът става същевременно обект. Така, играейки, детето става куче, което скача на четири крака и лае, или става очарователния цар, който странствува и върши подвизи, или става червената шапчица, която вълкът изял и пр. Детската фантазия, усилена от влечения, се увлича подир една самоизмама, а приказното става действителност. Идентификацията е несъзнателен, чисто детински и примитивен феномен. Тя е априорна еднаквост, която никога не дири и не иска доказателства. На идентификацията са основани разбирания, че както субектът преживява, чувствува и мисли, тъй чувствуват, мислят и преживяват околните: моите грешки са грешки и на другите, непозволеното за мен е и непозволено и за другите. Идентификацията е често явление в спонтанното творчество. Напр. Боян Пенев забеляза, че Ботев се слива с майка си и “само чрез това сливане с майката той може да изрече нейните думи, да заживее отново с ударите на нейното сърце, с оня пръв и постоянен трепет, който го е пробудил някога за живот. Едната обич напълно изчезва в другата - двете души се сливат в първичното си мистично единство”¹⁵, т.е. тук става процес на проециране на Ботевите чувства в майчиния образ и идентифициране (уеднаквяване) с последния, за да се получи илюзията, че не поетът внася свои чувства в образа на майка си, а тя действително храни такива по него. Идентификацията е в основата на фантастичните приказки, внушенията, психичните зарази и свещената забрана - tabu у първобитния човек¹⁶.

Най-същественото значение на тези психомеханизми е при изграждането на т.н. Едипов комплекс.¹⁷ Според трагедията на Софокъл Едип, без да знае, но подтикван от съдбата, убива баща си и се оженва за майка си. Психоанализата откри, че подобен мотив съществува в поведението на децата. Тези аморални детски желания впоследствие се потискат, но те не престават да се проявяват от време на време в съня на възрастния, много често в бълнуванията на психично разстроените и да съставят мотив в творчеството на поетите.

Детето проецира за пръв път своите впечатления върху майката и чрез нея навлиза постепенно в познанието си на света. То бозае от нея и получава приятни усещания при раздразване слизестите си ципи на устата. Удоволствието от тези дразнения е аналогично на удоволствието, което се получава при половите раздразвания по-късно, затова устата става втора еротична зона. Формира се Орално-канибалната еротика.

Когато детето проходи и започне да се храни самостойно, приятните дразнения на устата се сменят с такива от задния канал. Същевременно то започва да се интересува от действия, които са съпроводени с мъчение на животни и хора. Детето става анал-садист. След този период получава вече локализирани към половите органи усещания и отправя влечения към родител от противоположния нему пол. Тези влечения нямат граница. Ала детето носи в психиката си забраната на обществеността: родител не може да бъде притежаван от детето. Настъпва душевна борба, през време на която се развива един процес обратен на проекцията - интроекция. Като че ли се втурва изгубеният обект в несъзнанието и го овладява.

Този процес допуска предположението, че характерно за “аза” е да бъде спирачка за отхвърлените от обектите проекции и да съдържа чрез интроекция и идентификация историята на избраните обекти. “Аз”, приемайки чертите на изгубените обекти, се старае да ги измени и да ги обърне към “то”, към гнездото на влеченията, с утешението: “Ето, ти можеш да обичаш и мене, аз тъй много приличам на обекта.” В този случай става превръщане на стремежите към обекта, в стремежи към себе си, процес, наречен нарцизъм, самовлюбване, който влече отказ от сексуални цели и донякъде възвишава влеченията към несексуални и полезни за самия индивид действия - към сублимация. По пътя на нормалната сублимация и естествения нарцизъм, човечеството е ограничило сексуалните влечения, а отделният индивид под влияние на същите тези причини се е възвисил към личното несексуално съвършенство.

При нормалната психична дейност характерът постепенно закрепва и се справя с идентификациите на по-късното развитие. Първите идентификации на младенчеството оставят дълбоки следи в душата и предопределят възникването на идеалното “аз”, което крие уеднаквяването на индивида с бащата и привързаност към майката у момчето, а у момичето - привързаност към бащата и уеднаквяване с майката или усилено уеднаквяване с бащата. И едното, и другото е възможно както с момичето, тъй и с момчето, но ненормално се смята уеднаквяването на момчето с майката и уеднаквяването на момичето с бащата.

Едиповият комплекс, ако не е силен, е положителен за развитието. Той е характерен за всички деца. Силен и болезнен е за невротиците. Чрез нормалното си образуване той съдействува: 1) За правилното освобождаване от двойната насоченост на пола (каквато притежава всяко дете и нормално възникване на влечения) в момичето към мъжа (респ. бащата) и в момчето към жената (респ. майката). 2) Изживяване на старинните прояви (рудименти на половия живот) и отърване на детето от своите много полови зони, респ. половост на устата, на задния канал и пр. и установяване на половите възбуди в половите органи. 3) Развиване на социални чувства: обич, грижи, отстъпчивост, нежност, внимателност, услужливост и пр., които ще бъдат по-нататък основа в чувствата на възрастния към обществото. 4) Отлагане на идинтификация в “аза”, която ще се противопостави на съдържанието на “аза” в качеството на идеалното - “аз” или “свръх-аз”. Последният не е само проста утайка на първия избран обект, но и енергично реактивно образуване. Неговото отношение към “аза” не се изчерпва само със заповедта: “Ти си длъжен да бъдеш такъв, какъвто е бащата.”, но се състои в забраната: “Ти не смееш да вършиш това, което върши бащата, то е само негово право, а ти трябва да се възвишиш по съвършенство до него.” “Свръх-азът” отражава както индивидовото, така и родителското развитие, още повече той уковечава съществения момент, на който личността дължи своето произхождение.

И тъй, чрез идеалното “аз” “в децата се съхранява съществуването на родителите”, както твърди Паулсен. В този дух още в 4 в. преди Хр. Аристотел писа: “Чрез поколението смъртните участвуват в процеса на безсмъртието”.

Психоаналитиците твърдят, че в значителните художествени произведения, при анализ се открива една или друга форма на Едиповия комплекс. Ранк¹⁸, Фройд¹⁹, Бодуен²⁰ и др. направиха психоанализи на много художествени произведения.

Да вземем например Шекспировия Хамлет. Сам Фройд скицира една анализа на главния герой в първото издание на Traumdeutung през 1900 год. Оттогава до днес тази анализа е била попълвана, задълбочавана от много автори, но основното в нея си остава в прочутото Фройдово произведение.

Великата трагедия “Хамлет” пуска корени в терена на Едип цар. Ала цялата еволюция, която е произведа в човешката психология между тия две тъй отдалечени епохи, както и върховният прогрес в афективния живот на човечеството, се манифестират по различен начин. В “Едип” основното желние на детето е поставено като в сън при пълна светлина, и е пряко реализирано. В “Хамлет” наопаки, то остава изтласкано и ние откриваме неговото присъствие, както при неврозата. Всяка част е построена от постоянни колебания на героя. От единия край до другия изпъква непрестанно желание за синовно отмъщение, но съществуват скрити мотиви и за въздържане, които остават необяснени. По техния произход има много тълкувания, ала всички са незадоволителни.

Едно от най-познатите е изказано от Гете. Той вижда у Хамлет тип човек, чиято способност да действува е парализирана от прекалено и болезнено развитие на мисълта. Според други, Шекспир е искал да опише аномалия, двуличен характер на един младеж - неврастеник. Обаче, фабулата на това произведение не всякога ни показва същество, неспособно за решение. Наопаки - на два пъти виждаме Хамлет да действува: първият път с удивителна скорост и страст той убива с един удар на сабята лицето, което слуша скрито под завесата; вторият път, обратно, след един план, зряло, но лукаво обсъден, изпраща на смърт, без каквото и да е колебание, двамата си царедворци. Какво прочие маже да му попречи да изпълни своето отмъщение? Още повече призракът (сянката) на баща му често му диктува това, през време на халюцинаторните образи. Хамлет стои далеч от престъплението и може всичко друго, освен изпълнение на отмъщението. Той трябва да накаже човека (негов чичо), който е убиец на баща му и е заел мястото на последния при майка му. Другояче казано, той трябва да убие оногова, който точно е реализирал Едиповите му желания, отблъснати от самия него в несъзнанието му през детинството.

Ужасът, който би трябвало да го подбужда към отмъщение, се превръща в самоукоряване и в смущения на съзнанието - невроза. Последната му подсказва, че е по-добре, ако виновникът не се накаже.

Георг Брандес ни съобщава, в произведението си за Шекспир (1896 год.), че трагедията "Хамлет" е писана непосредствено след смъртта на Шекспировия баща, под удара на съвсем голямата прясна скръб. Бихме казали, след пълно оживяване на неговите детински Едипови фантазии. Знае се също, че неговият син, който носил името Хамлет, умрял в ранна възраст.

Едипов комплекс се открива, според изследванията на психоаналитиците, в най-великите произведения на Гьоте, Русо, Байрон, Шилер, Шпителер, Ленау, Келер, Пушкин, Достоевски, Толстой, Гогол и др.²¹

За да разберем силата на Едиповия комплекс в творчеството, не е без значение да спрем поглед върху някоя национална лирика, например нашата елегия. В най-хубавото си стихотворение “Жестокостта ми се сломи, Петко Р. Славейков ни казва, че се отрекъл от своя народ, ожесточил се спрямо него и не рачел да го пощади, но като чул, че майка му дала Богу дух, преследвана за неговия грях, настъпил преврат в душата му.

В смъртта на майка си и в страданията на жена си той познал теглото на целия народ. Неговите стари рани се развредили и жестокостта му се сломила. Заплакал и проклел своята гордост.

Това стихотворение е интересно не само с хубаво изразените афекти и дълбоко трогваща фабула, но и с прозрението, че чрез образа на майката поетът се възражда в обичта си към народа. Основна е също мисълта, че единствено майчиният образ може да го спаси от омразата и да го върне към идеалите на народа. Ясно е значението на Едиповия комплекс.

Ботевото творчество е изцяло под знака на Едиповия комплекс.²² Но в Ботев той е на места скрит; майката е заменена с друга жена, или някакъв символ. Афективността и невротичното желание за смърт се четат във всеки ред. Създадени са и няколко абсолютни ценности, като свобода, правда, разум, за да се оправдае седистичната регресия на автора, която го поставя в конфликт с всичко съществуващо.

Особено интересно откъм психологичната структура и липса на потискане е стихотворението “Ней”. Неговият герой може да се нарече морален негодник, защото без оправдателен мотив се явява съперник, спрямо стария мъж на една жена. Нощно време скача през плета в градината, промъква се като “смок”, стиска в ръка нож и чака да излезе старецът, за да го убие.

Вие спите - мен в гърди
Силен пламък, яд гори
И гняв ще ме умори.
През прозореца глава
Се показва и засмя,
........................
Тебе тутакси познах,
И тогаз се чак стреснах
“Друг път" славею казах
И през плета пак скокнах.
........................
Ще умре един от нас -
Или мъжът ти, или аз.

За да разберем мотива на това стихотворение, трябва да набележим различните моменти в него: 1) Героят не ни казва, че е фиксирал същите тези желания към жената, преди друг да играе известна роля в нейния живот. 2) Този “друг” е възрастен, стар (класически символ на бащата) и той трябва да умре. 3) За нея нито една лоша дума не е казвана; нито го обижда обстоятелството, че тя се е омъжила. 4) Героят се намира в състояние на потъмняващ съзнанието афект: “Силен пламък, яд гори и гняв ще ме умори”. С поведението си иска да каже: - Ти си загубена, но аз не мога без тебе. А това на психоаналитичен език значи: - Аз не мога без тебе, защото си загубена, защото си загубена, защото най-после ти вземаш стойността на майчиния образ и защото най-сетне ми е позволено символичното убийство на бащата.

Това стихотворение из Ботевото творчество стои съвсем изолирано за разбиранията на литературните непсихоаналитици, защото в него няма казано нищо за турци, за хайдути, чорбаджии и пр., с които външни образи единствено са свикнали да свързват Ботев, но за психоаналитика то е съвсем на място и е в духа на Ботевите комплекси. Художествената му слабост се дължи на недостатъчно прикриване на влеченията.

Вазовото стихотворение “На майка ми" също издава силен Едипов комплекс. Майката е “жалка мъченица, клета”. Пила е отрови, скръб я попарила, но душата й е чиста, като светиня. Тя спасява поета при всички нещастия в живота.

.................................
Не можах щастлива да те сторя,
не можа крило ми да те спази.
Сам аз паднах, ти знаеш, и подпора
в твойта пак любов намирах ази.
..................................
Не веднъж дължа ти аз живота -
колко пъти в мен ти възроди го!
Ах, но твоят... твоят бе Голгота:
вечен траур него затъмни го!

И сега, из мрака безизходен,
пак простирам къмто теб ръцете;
твоят образ тъжен, благороден,
и тук, във чужбина, ми свети.

Той един, о майко, днес крепи ме,
той един във мойта нощ не гасне,
и венецът му трънлив мири ме
с бурите на тоз живот ужасни.

Майката е утешителна в най-тежкия час на своя син и според фабулата на Пенчо Славейковото стихотворение “Харамии”. Вечер спират заловените и оковани харамии. Грохнали, без мощ, лягат един до друг и чуден блян му се свестява:

- със ведър поглед, с усмех на уста
над него бе се майка му привела,
ръката си на морното му чело
бе сложила и тъй му дума тя:

“Недей сърце на скърби вдава ти;
край близък е на тежките неволи -
че волята що бди над хорски воли,
веч’ иде свойта реч да възвести.

Не вечна е световната беда,
нито са вечни робските окови; -
Виж: съмва - времена настават нови!"
И кротко тя целуна го в уста.

С маниер на смирение майката ободрява своето чедо и го целува в уста. Внушението е пълно. Предизвикани са спомените за най-стари детски преживявания. Настроението на изгнаника се променя и той потъва в тихо блаженство. Чрез майчиния образ удоволствието се възражда и в оня, който отива на бесилка.

Бащината къща има примамна сила за странника в Дебеляновата елегия “Да се завърнеш”. Пред спомена за майката авторът смирява всичко, което може да се одушеви - тя е икона за неговото въображение. Вечерта смирено гасне, а тихи пазви, тиха нощ разгръща. Стъпките му са плахи, но и радостта, която ще се събуди, е плаха. Ще шепне тихи думи в тишината. Наред със смирението, души го черна мъка по нещо неопределено. Умората му също е черна, а дните му са безутешни. Единственото му желание е:

Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо ...

Но тегне някаква фатална безнадежност и авторът произнася последното разочарование.

аз дойдох да дочакам мирен заник
че мойто слънце своя път измина ...

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина ...

Докато в Ботевото “Ней” виждаме престъпникът, оживен от поета, Дебеляновото “Да се завърнеш” издава силно потиснатия невротик. В единия и в другия, след изпълване на последното желание, остава едничко спасение смъртта.

Трябва да прочете човек стихотворението на Яворов - “Майчина любов”, за да види възкръсителната сила на Едиповия комплекс, който хвърля невротика от най-безнадеждното разочарование в най-светли копнежи. Този процес - наречен амбивалентност, се явява като втора възможност в притворбите на влеченията:

Аз всичко съкруших, до сетнята мечта в сърцето
И всичко угасих, до сетнята звезда в небето:
Сред тишина и мрак политнах сетнем към леглото
Разтласкал вече с крак руини от добро и злото.

И рекох: сетен мре! Но ей продума в тишината,
Ти, майчина любов, и ей застана в тъмнината
Неспомнена пред мен: глава изправих в изненада,
Погледнах се смутен и леден ужас ме облада.

Аз всичко съкруших, но ето всичко оживява ...
Вдън твоите очи - и там живее в глъбините;
Аз всичко угасих, но ето всичко засиява
От бликнали лъчи, на твоя поглед от лъчите.

Превръщането на влеченията в противоположни (амбивалентни) се разпада на два различни процеса: а) превръщане на влечението от активно в пасивно и б) промяна на едно съдържание на влечението в противоположното на него. При първия процес стремежът в известно лице да мъчи другите се превръща в стремеж да бъде мъчен - садизъм в мазохизъм. Стремежът да гледа другите се превръща в стремеж да бъде гледан. Превръщане на съдържанието на дадено влечение има място, според Фройд, само в един случай: превръщане на любовта в ненавист.

В художествената литература амбивалентността е намерила израз в много произведения.

Емил Зола в романа “Вертеп” - в лицето на “Купо”, е обрисувал тип на много трудолюбив и трезвен работник, който, след падане от покрива, дето лепял тенекиите, добива отвращение от работата и става пияница. Достоевски в “Престъпление и наказание” разправя, че при катастрофата с Мармаладов, когато последният бил занесен полумъртъв вкъщи, присъствуващите изпитали някаква радост в първите моменти при гледката на злопулучието. Амбивалентен във всички свои впечатления и действия е героят на Лермонтов - Печорин в “Герой на нашето време”.

Нашият млад поет Димчо Дебелянов, трагично загинал в общоевропейската война, е истински изразител в своята поезия на амбивалентните влечения. Неговата душа вечно бушува от единия полюс до другия. Той умира и се ражда, руши и изгражда:

Аз умирам и светло се раждам, -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светлосмирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.

Типични примери за амбивалентност срещаме и у Ботев. Тя е вплетена в неговия Едипов комплекс:

Освен тебе, мале, никого немам,
Ти си за мене любов и вяра:
Но тука вече не се надявам
Теб да любя: сърце догаря!

Много аз, мале, много мечтаех
Щастие, слава да видим двама:
Сила усещах - що не желаех?
Но за вси жалби приготви яма!

Боян Пенев, като забелязва, че “никой български поет не е изразил тъй трогателно, не е възсъздал тъй вдъхновено обичта към майката, както Ботев в “Майци си”, схваща амбивалентното отношение на чувствата му към майката.

“Ботев, обикновено суров в отношенията си към другите, безпощаден и гневен, разкрива в песните си особено сърдечни обръщения към майка си. Колко много нежност е таил в душата си тоя човек, който изглежда тъй строг и навъсен. От очите му бликат не само мълнии, но и сълзи на обич; от устата му се сипят не само гневни проклятия, но и тихи думи на унесена нежна обич”.

Ти, майко, ела при мене,
Ела ме, майко, прегърни ...

Под влияние на същата амбивалентност, любими близки, които отдавна не са се виждали, при посрещане плачат, а при вида на някой скъп покойник се смеят. Много набожни страдат от богохулствени мисли преди молитвата, и много нравствени се оплакват от престъпни идеи. В децата, особено в младежите, амбивалентността е често явление. Напр., силно религиозни младежи стават анархисти, довчерашни ученолюбиви юноши по цели месеци не поглеждат книга и пр.

Друга възможност за притворби на влеченията е нарцисизмът. Тази дума произхожда от името на нарциса. Според легендата той видял своя образ във водата и се влюбил в него. Основа на нарцисизма съставят самосъхранителни влечения, които в нормална доза съществуват у всекиго. Но под ударите на реалността тези влечения вземат надмощие над либидонозните и човека всецяло се поглъща в себе си. Той като че ли става център на вселената и няма нищо извън него. Стига се до солипсизъм, като се образува у индивида един завършен свят. В живота такива личности не са рядко - особено онези, които са потънали в меланхолия, като Дориан Грей, Заратустра, у нас Ботев, Яворов и др. Напр. Яворов в “Песен на песента ми” прави следната изповед:

И ей ме днес: погледай, връх е - самота.
И ти се върна моя красота!
Че няма зло, страдание, живот
Вън от сърцето ми кивот,
Където пепелта лежи
На всички истини - лъжи.
Че няма дух и няма вещ
Вън от гърдите мои - пещ,
На живия вселенен плам,
На цялата вселена храм.

Типичен Едиповски нарцисизъм се среща у Ботев в баладата му “Хаджи Димитър”. Поетът е всред Балкана, тежко ранен, “облян е в кърви, уста проклинат цялата вселена”. Природата заедно с митичните същества и зверовете му съчувствуват:

Лежи юнакът, а на небето
Слънцето спряно сърдито пече;
Жътварка пее нейде в полето
И кръвта още по-силно тече.

Тоз, който падне в бой за свобода,
Той не умира: него жалят
Земя и небо, звяр и природа,
И певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица,
И вълк му кротко раната ближе;
Над него сокол, юнашка птица
И тя се за брат, за юнак грижи.

Настане вечер - месец изгрее
Звезди обсипят свода небесен,
Гора зашуми, вятър повее -
Балкана пее хайдушка песен.

И самодиви в бяла премяна
Чудни прекрасни, песен поемат
Тихо нагазват трева зелена
И при юнака дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже,
Друга го пръска с вода студена,
Трета го в уста целува бърже,
А той я гледа - мила, засмяна!

В една статия за анимизма и могъществото на мисълта сам Фройд²³, а по-късно и теоретикът на психоаналитичната естетика Шарл Бодуен²⁴ изказаха идеята, че за художника е достатъчно да помисли нещо и то да е действителност, а онова, което се желае, ако не напълно постигнато, няколко символа изцяло го заместват. При нарцизма има дълбока регресия. Тя е в оная примитивна фаза, през която мисълта е равна на действителността. В този смисъл Б. Пенев²⁵ пише: “Поезията на Ботев е една стъпка към действие - тя е не само чувство, но и решение".

Ботев стига до пълен анимизъм. Одухотворено и подчинено на неговите стремежи е всичко, което му е нужно. Той е всред природата като малък Зевс - неговите желания я управлялат. М. Димитров²⁶ забеляза, че “Юнакът живее не само в паметта на потомството, но става и център на живота в природата.”

Последната, в истинския смисъл на думата, културна възможност за притворба на влеченията е сублимацията (тяхното възвишаване). Тя става по пътя на изкуството, обществения живот и професионалното съвършенство. Характеризира се с частичното десексуализиране на индивида и отправяне на стремежите му към лична и общественополезна дейност. Обаче, основната тенденция на влеченията пак може да се запази. Така, склонното към садизъм дете може да стане способен касапин или отличен хирург. Преизпълнената с либидо стара мома бива добра милосърдна сестра или грижлива учителка. Разрушителят-епилептик Наполеон стана носител на свобода и равенство за европейските народи, ала чрез революционния огън и меч.

Поетът е сублимиращ невротик и престъпник. Чрез своето творчество той се освобождава от афектите на неврозата. Задоволява своите влечения чрез фантазията си скрито и изопачено и същевремено добива обществено признание, което подхранва самолюбието му. Колкото по-дълбоко и по-силно изживява известен комплекс, скривайки го и украсявайки го, чрез средствата на съзнанието, изразени в творческата форма, толкова произведението е по-велико. Да си спомним тук думите на Гете: “Съзнателното постъпване на поета се отнася до формата, веществото му бива дадено обилно от света, съдържанието пък произтича волно от вътрешния свят. И тъй, правият път се улучва, когато двете стихии влязат в равни права. Несъзнателното, съединено с размисъл, дава поетическия художник.

В заключение:

1) Преценката на известно произведение е в обратно отношение с естетическия начин, по който поетът прикрива своите комплекси.

2) Ако той е невротик, неговият мир ще му услужи, като му позволи да облекчи несъзнанието си със средствата на плодотворно и освобождаващо въображение, без опасност за равновесието си. Тогава неврозата ще изложи и убие проявяващите я симптоми. Те ще се превърнат на истински “книги-симптоми”, които ще носят хармония за автора и наслада за четците.

3) Неврозата е произведение на “несполучливо” изкуство, защото скрива комплексите от несъзнанието, което представлява едно психично неестетично качество.

4) Произведението на изкуството, обратно, е една “сполучлива” невроза, на еволюирано естетично качество, за да се осъществи прикриването на несъзнателни мотиви, върху които тя изгражда своите прояви. При такива условия, действително, тя не събужда повече значителните и неприятни трепети на цензурата.

5) Между несъзнателните човешки комплекси е и Едиповият, който е вдъхновил голямо число автори и избрани произведения.

6) От тая гледна точка геният е нахлуване на интуитивната естетична аперцепция из несъзнанието в съзнанието, а художественото творчество се превръща в общочовешка ваксина против веригите на престъпността и кошмарите на неврозата. Така психоанализата издига изкуството до художествена мощ, чрез която моралът получава устои.

БЕЛЕЖКИ:

1. Meumann. Einführung in die Aesthetik der Gegenwart. Lpz., 1906 S. 22. [обратно]

2. Stern W. Die differentielle Psychologie in ihren method Grundlagen. 3 A. Lpz., 1921; Spranger E Lebensformen 2 A. Lpz., 1921. [обратно]

3. Emil Lucka. Die Phantasie. Wien, 1908. [обратно]

4. Jaensch E. R. Wahrnehmung d. Raumes. Lpz., 1911 и др. [обратно]

5. В нашата литература бе разгледана историята на литературната психология по школи и автори от проф. М. Арнаудов. Развой на литературната психология. София, 1916. Същият автор написа и Психология на литературното творчество. София, 1931. В тези кратки бележки даваме само най-бегла представа за основните направления в психологията през ХХ век. [обратно]

6. Kretschmer E. Über Hysterie. 2 Afl. Lpz., 1927. [обратно]

7. Freud S. Vorlesungen zur Einführtingen in die Psychoanalyse. Wien, 1930, S. 408. [обратно]

8. За да се види докъде стигат някои психолози на творчеството в характеризиране на ирационалните му несъзнателни прояви, любопитно е да се приведе класификацията на творческия процес, направена от проф. С. О. Грузенберг. Психология творчества. Минск, 1923. Той различава: I тип - творчество като демонизъм, II - като сомнамбулизъм, III - божествена еманация, IV - естетически ерос. Том I, стр. 81-137. [обратно]

9. Гледай на моя труд: Глад и либидо. Принос към психоаналитичното учение за либидото. София: Хр. Г. Данов, 1932, стр. 130. [обратно]

10. Fr. Hebbel. Tagebücher I. S. 329. [обратно]

11. Гледай на моята статия във “Философски преглед”, год. V, кн. III, 1933 - Люб. Русев. Психоанализа на Ботевото творчество. [обратно]

12. S. Freud. Пет лекции върху психоанализата. Превод от д-р Мл. Николов, София, 1927, стр. 15. [обратно]

13. S. Freud, посоч. съч., стр. 17. [обратно]

14. Психомеханизмът действува несъзнателно и никога не се загубва, но при известни условия бива потискан от други, по-висши и по-късно образувани, психомеханизми, сили или процеси. Когато последните бъдат изместени, той пак изпъква и действува. [обратно]

15. В стихотворението “Майци си”: Б. Пенев. Христо Ботев. 2. изд. София, 1926, стр. 91. [обратно]

16. В значението на идентификацията в художествената литература гледай: Varendonck J. Über des vorbewusste phantasierende Denken. Wien, 1922 и Когин, д-р Я. Отождествление и его роль в художественном творчестве. Одеса, 1926. [обратно]

17. В развитието на Едиповия комплекс гледай S. Freud. Gesammelte Schriften, VII bd. Analyse des eines fünfjarigen Knaben. Wien, S. 227 usw. [обратно]

18. Otto Rank, Das Jnzest Motiv. Wien, 1923. 3 Aufl und Dichtung und Sage. [обратно]

19. S. Freud. Gesamm. Schriften bd, VII. [обратно]

20. Ch. Baudouin. Psychoanalyse de l‘art. Paris, 1929. [обратно]

21. Гледай в списанията Imago и Zeitschrift fur Psychoanalyse работите на А. Сперберг за Данте, И. Херник - Гьоте, Е. Хитчман за Готфрид Келер, Х. Сакс за Карл Шпителер, И. Задгер за Ленау и др. В руската литература трудовете на проф. И. Ермаков за Пушкин и Гогол. Във френската литература психоанализите на Шарл Одие, Шарл Бодуен, М. Бонапарт и др. [обратно]

22. Гл. “Психоанализа на Ботевото творчество” в сп. ”Философски преглед”, год. V, кн. III, 1933. [обратно]

23. S. Freud: Über einige Übereinstimmungen im Seelenleben der Wilden und der Neurotiker. Wien, 1913. [обратно]

24. Ch. Baudouin: Psychoanalyse de l‘art. Paris, 1929, p. 49. [обратно]

25. Б. Пенев. Посоч. съчинение, стр. 107. [обратно]

26. М. Димитров. Хр. Ботев. София, 1919, стр. 205. [обратно]

© Любомир Русев, 1933
© Издателство LiterNet, 11. 06. 2002
=============================
Публикация в сп. Листопад, 1933, кн. 4-5.
Публикация в "Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги", съст., предг. и ред. Албена Вачева, LiterNet, 2002.