Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ГЛЕДНИТЕ ТОЧКИ ВЪВ ВАПЦАРОВАТА „ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА“

Калина Тодорова

web

В нашето съвремие Вапцаров е спорен автор. Неудобен. И непредвидим. От позицията на спомена за недалечното минало сякаш не си даваме сметка до каква степен поезията на огняро-интелигента е благодатна за възприемане от днешните млади хора. Те, необременени от политически клишета, от идеологеми, от осакатяващата примка на чуждото, задължителното мнение, приемат безрезервно проблематиката на Вапцаровата поезия, способни са да оценят нейната многопластовост и да полемизират заложения в нея неспокоен дух, опирайки се единствено на собствената си ценностна система.

Тази промяна в ценностите, разкрепостеното отношение на непредубедения читател спомага за изследването на гледните точки към и във една толкова позната и обичана творба като „Песен за човека“. Преди да разгърнем обаче различните пластове на това стихотворение, би следвало да разгледаме един ключов за произведението проблем, а именно: смисълът на взаимоотношението   п е с е н  –  ч о в е к  –  у б и й с т в о.  Всеки от трите компонента на това триединство губи част от смисъла си, ако бъде разгледан самостоятелно. Тук ще направим опит за изследване на този смисъл в контекста на Вапцаровото произведение. Смисълът на човешкия живот и неговата загуба, песента като израз на духовното и ключ към осъзнаването на личността предизвикват диалог на много равнища – в самото художествено произведение, между творба и възприемател, между творба и други произведения на изкуството, а с оглед  на това проблематизиране открояваме четири основни подстъпа към проблема за човека и ограбването на живота му: отношението на лирическия Аз към представените в чисто репортажен план събития; реакцията на истеричната дама; осъзнаването на проблема от страна на самия убиец и оценката за разказаната в творбата случка от позицията на нашето съвремие.

Навлизаме в спорна материя при опит да постулираме еднозначно отношение на базата на фраза от типа на: „Човекът е ...“ Не би могло да съществува само едно разрешение на така зададен казус, защото неизменно би следвало да пристъпим към въпроса „Кой съм аз?“, а тук отговорите биха могли да бъдат поне толкова на брой, колкото личности запитаме. Следователно не бихме могли да чакаме еднозначен отговор и на въпроса „Кой си ти?“, така че да приемем еднозначно околните. Песента, изпята от Вапцаров, е „за човека“, спорът на лирическия герой с дамата е на тема: „Човекът във новото време“; злодеят попада на хора и става  ч о в е к,  всичките тези човеци са носители на човешкото, включително истеричната дама, която заявява: „Аз мразя човека“. Може би очовечаването е именно в самото търсене, в това, да възприемеш себе си не просто като индивид, но и като личност. Именно тук е неразривната връзка между мъчителните духовни търсения да осъзнаеш, да осмислиш, да ословесиш себе си и творческото начало, изразено в песента. Тя е тази, която пробужда и поддържа божията искра у човека, тя отваря неподозирани пространства, тя може да разкрие смисъла на човешката участ, да осмисли самия живот, да бъде история, памет, народопсихология, съдба. Възпяването е подстъп към героичното, но то е и последен стон и въплъщение на човешката мъка, когато се прощаваме с близък човек в последния му път; песента е милувката на майката към нейното дете или обяснение в любов, или родова памет. Песента е неразривна част от битието на човека и у Вапцаров тя отразява както възпяването на човешкото, така и идеята за песента като неделима част от духовността.

Въпросът, който изниква, е дали можем да приемем изпяването на една случка, разказваща за отнемането на човешки живот. Поразяващо е чисто битийното представяне на едно убийство. Лирическият персонаж простичко, без да прибягва до патетика и пресилени и изкуствени емоционални изблици, се опитва да осмисли проблема, да достигне до първопричината за кръвопролитието. Всичко, което представя в песента си за човека, е част от аргументацията в спор, свързан с представата за човека на новото време. За лирическия Аз не съществува човек въобще, по принцип, еталон, пример за подражание именно защото съвършеното не е човешко. Пред нас е изправена личност, която е в пълно съзнание за факта, че търси човешкото начало. Конфликтът с дамата иде от това, че докато тя приема нещата еднозначно:

Ах, моля, запрете!
                Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита...,

то нейният събеседник запазва своята вътрешна хармония независимо от дилемата, пред която се е изправил. Трябва да прецени в кое от твърденията е неговата истина: „Човек за човека е вълк“ или „Човек за човека е брат.“ Кое е по-важното: „Любите друг друга“ или „Око за око – зъб за зъб“? Самото търсене, проявената търпимост – „полека, без злоба, човешки“ – насочва към идеята, че лошото, че импулсът за убийство е извън човека, че са необходими екстремни обстоятелства, за да те принудят да се подхлъзнеш „и стъпиш в погрешност на гнило“. Сравнението със скот в скотобойна се превръща в контрапункт на човека и човешкото, което лирическият герой се опитва да открие в започнатия спор. Така се стига до формулирането на старата колкото света и човешките прегрешения фраза (естествено, не буквално): „Нищо човешко не ми е чуждо.“

Като че ли именно тази теза не може да приеме истеричната дама. Използваме това определение не случайно, а именно поради факта, че Вапцаровият Аз определя по този начин събеседницата си. Истириката произлиза от нежеланието да се погледне на разглеждания проблем в дълбочина. Събитията се оценяват повърхностно. Някой е извършил убийство. Възмутително е, че той е намерил покой след изповед в черквата или в идеята, че след като изтърпи справедливото според човешките закони наказание, ще умре с мисълта за по-добро бъдеще. Дамата „с кални потоци от ропот / и град от словесна атака“ не желае да потърси връзката между причина и следствие. Важно е това, което е на показ, а не вътре в душата на човека. Събеседницата не желае да приеме факта, че религиозността като външна форма коренно се различава от вярата, от измеренията на духовното. Именно затова е необяснимо за нея

                            как някой
                насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
                на черква отишъл
                                        подире
и после... му станало леко.

Разтварянето на душата (дори когато е изповядан грях) е непознато за дамата. Тя се възмущава от това, което според нея може би е лицемерие или безразличие към деянието на самото убийство, но по същия начин тя не желае да приеме и разумното, човешкото осъзнаване на сторения грях и последващото възмездие, изразено в справедливата присъда. Реакцията на събеседницата, изразена чрез експресивните глаголи и словосъчетания (тропа, нервира се, проплаква, започва да плаче, започва в транс да крещи), е израз на неадекватно отношение. Налице е пълно разминаване между спорещите: дамата истеризира от липсата на патетика, от „благородно“ (или по-скоро лицемерно) възмущение и от факта, че пред нея стои събеседник, който просто се опитва да анализира същината на разглежданата история.

Интересното в „Песен за човека“ е това, че недвусмислено е представено отношението към убийството на самия персонаж в представяната случка в село Могила. Самият отцеубиец осъзнава безумието на това, което е сторил. Показателно е, че той не се оплаква, не се оправдава, не се опитва да отрече факта, че действително е извършил убийство. Песента отприщва закърнялата му човещина, пробужда душевността, накарва го да осмисли себе си като човешко същество и да си даде сметка за важността на престъплението, за сериозността на греха, за неотменимостта на наказанието, а след осмислянето, след извървяната Голгота, каквато е за него съдбовната песен, да стигне до идеята за своето човешко достойнство и за възмездието.

И чакаш така като скот
                                     в скотобойна,
въртиш се, в очите ти –
                                     ножа.
Ех, лошо,
                ех, лошо
                             светът е устроен!
А може, по-иначе може...

И тук вече изниква проблемът кой е виновен за това (или кои, или какво), след като един човек е поел с достойнство вината си и съответно отговорността да понесе последствията, независимо колко са тежки. Оказва се, че това, на което е способен човекът, заклеймен като отцеубиец, не е присъщо за мнозинството праведни, прилежни, съвестни граждани. Така остава отворен финалът, който противопоставя институционалните, човешките и божиите закони. Безоката съдба взема своята жертва, но дава урок на всички онези, които „във коридора тихо говорят“. Звездите (алюзия за вселенския безкрай, за високите човешки стремления) оценяват раждането на един истински човек, за да се стигне до възторженото:

Какъв ти тук ужас! –
                           Той пеел човека. –
Това е прекрасно, нали,

което да изрази удивлението от появата на един, поне още един истински човек, макар и в миговете преди неговата смърт. С песен започва и в песен завършва тази банална за някого история, особено на фона на черните вестникарски хроники днес. Какво е отношението към убийството в творбата на Вапцаров, се надяваме, че сме показали в известна степен, но какво ли е отношението в съвременния свят към такова събитие. Отново отправна точка са вечните общочовешки проблеми – грехът, възмездието, покаянието; административното наказание, а и бюрократичната ненаказуемост. Такова е отношението на съвременния млад човек. Аплаузите са не само към преоткритата човешка същност, но и към справедливостта на заслужената и изтърпяна присъда. Извършен е грях, дошло е изкуплението; извършено е престъпление и то е последвано от наказанието, което тежи именно поради своята неотменимост и води човешката мисъл до невероятни прозрения, до вдъхновението да откриеш в песента неподозирани висоти за духа.

Вапцаровата „Песен за човека“ е важно художествено послание, кодирано в на пръв поглед обикновени и почти незабележими неща. Тук изразеното мнение е един поглед, или, за да сме по-точни, петата гледна точка, която няма претенцията да е изчерпала всички проблеми. Естествено, може да се говори още много за поетическия изказ, за диалоговата структура на творбата, за символика и семантични полета, но това биха били теми за други изследвания. Гледните точки в стихотворението на Никола Вапцаров предполагат открит и непосредствен диалог, и то не само в посока осмисляне на една или друга ценностна система. Творбата носи в себе си – освен вътрешната дискусия – и потенциала да общува, да взаимодейства на равнище идеи, образи и мотиви с редица литературни произведения от нашата и чуждата литература.

 

© Калина Тодорова, 2001
© сп. Български език и литература, 2001
© Издателство LiterNet, 25. 04. 2002

=============================
Публикация в сп. Български език и литература, 2001, бр. 2-3.