Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТАКСИ

Камен Петров

web

Шест часа вечерта. Вали като из ведро.

Вдигнат палец.

Набих спирачките и спрях сред най-голямата локва вода в света след Атлантическия океан. Пъхтейки и примъквайки полите на мантото си, в таксито се вмъкна огромна жена. Ресорите на таратайката изпъшкаха и тя видимо се наклони на дясно.

- Карай, младеж - рече каката, около чието пищно тяло по седалката и пода вече се образуваха обилни локви кална вода. Едва сега видях, че влачи на дълга сребърна верижка навъсен пекинез, който се отръска зиморничаво и изпръска стъклата и контролното табло.

- Накъде, госпожо? - запитах с възможно най-учтивия за случая тон.

- Виница - кратко нареди тя и запали цигара, без да пита може ли.

Включих червената светлинка на таблото, дадох мигач и се включих в натовареното движение по булеварда, надявайки се, че лелката няма да повреди безвъзвратно тапицерията на седалката, която бях сменил преди по-малко от две седмици.

Не минахме и две пресечки и дебеланата се обади, сякаш до този момент едва се сдържаше:

- Горките те... - рече тя и замълча драматично.

- Извинете? - рекох, без да откъсвам поглед от стъклото, в което дъждът ваеше причудливи фигури сред бръскащите чистачки и се стичаше на талази надолу към капака на колата.

- Медиците. Пак им отложиха делото. Ония в Либия - поясни тя с нетърпеливи нотки в гласа.

- Аха - казах. - Вярно. Кофти работа.

- Кофти? КОФТИ?! Че то си е цяла трагедия, бе младеж.

- Да, така е.

- Така е, ами. А Бойко Борисов нищо не прави. Само мач играе насам-натам и разни печатници разкрива уж.

Зяпнах:

- Какво общо пък има Бойко Борисов?

- Има - отсече лелката. - Всичките ИМАТ нещо общо, мен слушай. Това е цяла мафия.

- Мафия? Кое?

- ВСИЧКО! Защо мислиш не откриват все още ония нещастни дечица в Сърбия, дето се изпотрепаха с автобуса?

- ...?!?

- И да мълчиш, и да не мълчиш - все тая. Фактът си е факт. Ни деца, ни моряци.

- Какви моряци?!

- От “Хера”, естествено. Дето потънаха в Турция.

- Ама те...

- Няма ама! Всичко е една голяма конспирация, а правителството нехае, купува си мерцедеси и си раздава безплатни жилища.

- Ама, госпожо, това няма нищо общо с...

- Стигнахме - отряза ме тя, хвърли 5 лв. на таблото при показания на километража от 5,15 лв., излезе си с пекинеза под дъжда и се скри зад близката пътна порта в началото на Виница.

Прибрах парите, направих предпазливо обратен завой и поех празен обратно към града.

Малко след стадион “Варна” двама души внезапно излязоха на пътя и спряха колата буквално с телата си.

Набих спирачките, псувайки наум и едновременно с това благославяйки Бог, че не сгазих шантавите копелета. В същото време обаче копелетата нахълтаха заедно с дъжда в колата и навряха пистолет в лицето ми:

- Карай бързо, пич, ако ти е мил животът!

- Ъъъ... - смотолевих аз, а единият от двамата ме сръга с пищова в ребрата.

- Карай, казах!!!

Дадох газ, разплисквайки локвите по пътя си. Далеч отзад чух воя на полицейски сирени.

- Накъде да карам? - запитах с треперещ глас.

- Към околовръстното. Бързо. И млъквай най-сетне.

Подкарах бързо. Замълчах.

Таксито се носеше по вечерните улици на града, хвърляйки отблясъци от фаровете си по мокрите улици и обливайки с вода редките минувачи по тротоара, които оставаха по пътя ни, псувайки и ръкомахайки след нас. Воят на полицейските сирени като че ли намаля.

“Боже, дано не ме гръмнат”, рекох си и мислено се прекръстих.

Отзад се долавяше движение, шумолене и приглушен шепот. После оня с пищова нареди:

- Спри.

Спрях.

- Не се оглеждай.

Престанах да се оглеждам.

- Нищо не си видял.

Кимнах.

- Ако кажеш на някого и дума, свършен си.

Кимнах пак.

Двамата очиведно останаха доволни от пантомимата, изхлузиха се от таксито и се загубиха в една тъмна пресечка под дъжда. Минута по-късно оттам се чу звукът от форсиран до край мощен двигател.

Потеглих колкото се може по-бързо. Мамка му! Изръсиха ме поне с 5 кинта. Е, добре поне че не ме обраха.

Два километра по-надолу към центъра спрях пред едно барче и си поръчах кафе. Двойно. Със същия успех можех да обърна и една водка, ама нямаше как. На работа бях.

Едва бях седнал отново в колата, когато радиостанцията изпращя и Ели, телефонистката, изкряка по уредбата:

- Номер 6, номер 6, поръчка от квартал “Трошево”. Спешно е!

- Добре. Поемам я - отвърнах и подкарах максимално бързо към “Трошево”.

Спешно, друг път, рекох си. Кой знае коя патка закъснява за среща или някой пияница няма търпение да отиде да удари едно-две.

Както винаги през този скапан ден и този път сбърках.

На указания адрес в “Трошево” ме чакаше една издута като балон кандидат-родилка и шашнатият й очилат мъж, който гледаше така, сякаш именно той щеше да ражда и то близнаци.

- Към Бърза помощ! Бързо! - нареди очиларкото, щом двамата се намърдаха на задната седалка.

Тази вечер очевидно всички бързаха. Бегло погледнах часовника си, докато се мъчех да поддържам прилична скорост сред натовареното улично движение. Едва седем и половина. Смяната ми едва сега започваше, мамка му. Какво ли ми предстоеше още до края й.

Минах за по-напряко през няколко глухи пресечки, избягвайки светофарите, на два пъти минах почти на червено, отнех предимство и изпръсках с кална вода още няколко пешеходци и... на около километър преди болницата се натъкнах на най-голямото задръстване в света. Сякаш бяхме в шибания Ню Йорк, да му се не види. Отзад кандидат-родилката пъшкаше мъченически. Отвсякъде се чуваха псувни и клаксони.

- Карайте, какво чакате?! - закрещя очиларкото.

- В задръстване сме - осведомих го аз.

- Не ме интересува! Карай бе, дръвник! ЖЕНА МИ РАЖДА, ЗА БОГА!!!

- ААА! ОООООООО! ААААААААААААА!!! - присъедини се към половинката си сладураната и се затръшка на задната седалка.

- Какво става?! - изкрещях и се извърнах назад. Точно навреме, за да видя как кандидат-родилката се мята насам-натам с подбелени очи, а очиларкото до нея я държи за ръка и е готов всеки момент да припадне.

- ЖЕНА МИ РАЖДА, КАКВО?! - изврещя онзи и очилата му проблеснаха.

- ИИИИДВААААААААААААА!!!... - присъедини се и тя към вопъла му.

Изругах просташки на глас, дадох на задна, промъкнах се някак 2-3 метра между някакъв пикап и застаряващ “Опел Астра”, включих на първа и подкарах през тротоара и градинката към площадката пред църквата “Света Петка”. Заковах на сантиметри пред столчето на бабичката, която обичайно стоеше там на сушина да продава мед, домашна ракийка и цветя, и излетях паникьосан от колата:

- Бързо, бабо! - рекох и я задърпах за ръката - В таксито ми една жена ражда. Ти си стара и опитна. Можеш да й помогнеш.

- Ама аз съм девствена, синко - светна ме тя. - Не съм виждала такова чудо през живота си.

- Карай. Все е нещо... - измърморих мрачно, пренебрегвайки моментното си сащисване и я набутах в колата, където на задната седалка Великите Таксиметрови Контракции очевидно вече бяха започнали.

- Караш като луд. Затова раждането подрани... - подсмръкна очилаткото, но аз само го изгледах с леден поглед и се оттеглих на сушина до църквата, където запалих цигара с треперещи пръсти, вслушвайки се в пъшкането, ругатните и воплите, които долитаха от таксито.

След това откъм колата долетя протяжен бебешки рев...

Наближаваше девет вечерта, когато най-сетне стоварих (вече) тричленното щастливо семейство в болницата, прибрах без стеснение кутия купени набързо шоколадови бонбони и 20-тачката барабар с бакшиша (”Да се почерпиш, пич!”, рече очилаткото) и застанах на близката стоянка в очакване на клиенти.

Шантав свят. Още ми трепереха мартинките. Ама нали всичко свърши благополучно...

На стъклото се почука.

Погледнах. Гадже. Изглеждаше самичко. И беше само. Може би най-сетне щеше да ми се усмихне късметът тази вечер.

Махнах и гаджето влезе.

Втрещих се.

Силвия. Силвия? СИЛВИЯ?!

Беше бившата ми приятелка. Бяхме се разделили гадно. Не си говорехме. Всъщност тя искаше да ме скопи с брадвичката за цепене на дърва за камината, след като ме беше хванала с чужда жена в брачното ложе.

Силвия влезе и се отпусна на седалката с каменно изражение на лицето.

- Ааарррргггххх? - рекох аз и се вторачих в отражението си в запотеното предно стъкло, все едно гледах “Джокондата” на Да Винчи в Лувъра.

- Забравил си адреса ли, миличък? - изгука тя с възможно най-фалшивия си глас - тип стомана № 7.

- Ъъъ, не... - отроних и предпазливо подкарах към жилището й в “Младост”.

Тя мълча около две минути. После не издържа:

- Как е курвата ти?

- Не е курва - отрекох мрачно. Все същата песен. Знаех я наизуст.

- Курва е.

- Не е.

- Курва е.

- Не е.

- Курва е, като ти казвам, бе! Млъкни!

- Добре...

- Ти си много прост, бе... Тъп таксиджия...

- Ъхъ...

- Един разговор не можеш да проведеш като хората.

- ...

- Чудя се какво е намерила в тебе оная патка.

- Е...

- И в леглото не си нищо особено.

- Ама...

- Млъкни! Педераст!

- Няма ли...

- Нищо няма! Нищо! Няма! Не и за теб. Тъпанар!

- Ъъъ... Стигнахме, Силви...

- За теб съм Силвия, нищожество!

- Силвия...

- Айде чупка!

Тя хвърли 2-3 лв. на таблото и излезе гневна в затихващия пролетен дъжд. Загледах се за миг след гъвкавото й тяло, което се отдалечаваше бързо под дъждовните капки. В един момент я имах, а в друг вече я бях загубил. Това е животът. Е, поне моят живот...

Дадох на заден и излязох от паркинга пред блока й - същият блок, в който по ирония на съдбата живееше и бившето гадже на сегашната ми приятелка - оня, морячето с червената кола.

Едва бях изминал няколко преки назад към центъра, когато ченгетата ме спряха. Бяха двама - един слаб и един дебел. И двамата бяха униформени. Имаха пистолети.

- Карай към РДВР - нареди дебелият и се отпусна на седалката до мен, докато колегата му коварно се примъкна на задната седалка.

Подкарах.

Тъкмо бях превключил на трета, когато кръстосаният разпит започна.

- Шофьорчето, да си засичал тази вечер нещо необичайно? - изстреля кльощавият.

- Необичайно? - смотолевих и се сетих за пищова - Ами... не...

- Да си качвал двама съмнителни пътници край стадиона? - включи се и дебелият.

- Не... Не...

- Абе ти нали обикаляш целия град? Как така нищо не знаеш?!

- Ами... родилка возих, господа полицаи. Роди в колата.

- В колата?!

- В колата.

- И не си видял подозрителни типове?

- Не... Не съм...

- В паузи ми говориш нещо.

- Ами... развълнуван съм от раждането.

- Аха. Внимавай в картинката, момче. Племенникът ми е катаджия.

- Добре, г-н полицай.

- Спри тогава. Не виждаш ли, че стигнахме.

Ченгетата си платиха до стотинка (никакъв бакшиш) и слязоха пред сградата на РДВР.

Облян в студена пот, потеглих рязко и отпраших в дъждовната нощ. И този път се отървах. На косъм.

Завих по крайбрежната улица и потеглих към отклонението за Златни пясъци. На следващия завой до Военноморския музей едва не прегазих нещо, което приличаше на подвижна торба парцали. Оказа се просяк с вдигната за стоп ръка. Спрях.

- До вилната зона може ли? - наведе се онзи през прозореца и ме облъхна с дъха си на гнило.

- Имаш ли мангизи? - огледах го скептично, а онзи се ухили и размаха двадесетачка пред носа ми.

Нямаше какво да правя, подкарах към вилната зона.

Просякът извади мобилен телефон, който вероятно струваше колкото половинта ми такси и рече:

- К`во става, Джони, как е хавата днес?... Аха... Аха... Абе, остави ги, тъпи ченгета. Утре ще наваксаш... Откъде, викаш, те наритали?... От катедралата?... Аха... Аха... Ясно... Да, бе... Дъждът малко ме прецака, ама оборотът не е за изхвърляне... Аха... Аха... Към 70 кинта някъде... Не е кой знае какво, ама за един-два бърбъна в грандхотела ще стигнат... Аха... Айде, чао до скив и умната.

Все още зяпнал от изумление (15 кинта с бакшиша), оставих просяка пред баровска вила на пътя за Златните, проследих го с бялото на очите си как си отвори масивната двукрила врата на двойния гараж със специална чип карта и подкарах разстроен обратно към града.

Просяк, друг път! Тоя тип сигурно имаше повече мангизи и от министър-председателя, че и отгоре. Да ти имам професията, рекох си горчиво.

- Кола № 6. Кола № 6. Спешно повикване от Червения площад - прекъсна безрадостните ми мисли гласът на Ели, централистката.

“Айде, още една родилка”, рекох си мрачно и подкарах към площада, но не би. На спирката на автобуса в посока към кварталите, ме чакаше - кой мислите - майка ми.

- Карай към къщи - нареди кратко тя, докато се наместваше на седалката до мен и гневно придърпа очилата си.

- Добър вечер, майко.

- Ще ти дам аз едно добър вечер.

- Сега пък какво?!

- Какво ли? Какво? Станал си на 35 години, а още си ерген.

- Ама аз живея с едно момиче...

- Живеел. ЖИВЕЕЛ! Голяма работа! А граждански брак имате ли? Подпис черно на бяло? Свидетелство? Легитимност?... Хванал някаква парясница...

- Не е парясница. Тя е свястно момиче...

- Ти да мълчиш! Свестните момичета не се врат в леглото на всеки срещнат.

- Ама...

- Млък! Сам ще си умреш - мен слушай. Майка ти го казва. Парясницата днес я има, утре я няма.

- Ама тя не е...

- Чух вече. Не ти вярвам. Я се виж какъв си заслабнал. И копчето на ризата ти е скъсано. Оная едно копче не може ли да зашие?

- Ама...

- И какво стана със Силвия? Такова хубаво момиче. Сочно, умно, с пари и апартамент. Не е като твоята хърбава кранта, дето няма една риза на гърба си.

- Силвия вече е минало, майко.

- Минало! МИНАЛО! А как само те гледаше... Като писано яйце... Косъм не даваше да падне от главата ти... И имаше четиристаен апартамент-наследство в центъра...

Хлопнах насила устата си, при което зъбите ми буквално изтракаха, отбих в пресечката във Владиславово, където живееха родителите ми, и спрях пред блок 406. Панелки, поляни, кучета и цигани. Райска градина, няма що. Мразех да идвам тук - и по работа, и на гости.

Мама се измъкна от колата, наръси в ръката ми 3,60 лв. на монети и изчезна в мрака към вход № 6 с едно последно:

- Много здраве на парясницата ти...

Въздъхнах, дадох на задна, изтеглих се в насрещното платно и обърнах колата към центъра на града. Майки - какво да ги правиш. С тях лошо, без тях - още по-лошо.

Тъкмо се бях унесъл в нерадостни мисли за сложните взаимоотношения родители-деца, когато съзрях паркиран край шосето лъскав мерцедес, край който някакъв дебелак в костюм махаше като луд насреща ми. Набих спирачките и се върнах десетина метра назад.

Дебелакът отвори вратата и се намести, сумтейки, до мен:

- Накъде си се разбързал, бе младеж? Не си ли на смяна?

- А, на смяна съм... Накъде...

- Към оня бардак до казиното... - весело рече дебелакът и тръсна една десетачка в скута ми. - При курвите.

- Ъхъ... - смотолевих. - Добре...

Щом иска курви, при курвите ще го закарам - клиент е все пак, а и това си ни влизаше в задълженията особено по време на нощната смяна. Лошото беше, че в лицето на дебелака разпознах един мастит местен политик с десетина фирми и безброй политически интриги, който от висотата на местната власт ратуваше именно за изчистването на града от престъпността, бездомните кучета и... проститутките.

Карай, рекох си, негова работа. Нали си плаща...

- Позна ли ме, бе младеж? - неочаквано ме стресна с въпроса си политикът.

- Ами... да... - признах си, без да знам защо.

- Знаех си аз... - в гласа му се прокраднаха нотки на задоволство, примесени с едва доловимо притеснение.

- Ти да не вземеш сега да се раздрънкаш, че аз... ъъъ... такова... при курвите.

- Ааа, не!

- Щото аз по работа, нали разбираш... Да проуча врага... Трябва да сме запознати...

- Аха.

- Имам 32-годишен брак. Щастлив. Жена ми е чудо... Е, малко е понадебеляла и се е отпуснала с годинките, ама да знаеш каква баклава прави...

- Аха.

- Да не се разприказваш нещо после обаче. Пред медиите.

- А, не.

- Сигурен ли си?

- Да.

- Ето ти още една десетачка за всеки случай.

Дебелакът слезе пред обсипания с неонови надписи вход на бардака и от двете му страни веднага увиснаха две поувехнали хубавици с ярък грим и мини поли. Говореха му на малко име.

- Айде, чао - рече той и ми смигна. - И умната!

Потеглих по-далеч от гнездото на разврата и поклатих с почуда глава. Опасни хора. Скъсват си задника да вземат гласа ти на изборите, а после се отдават на далавери, плюскане и разврат. Политици! Ха!

Погледнах часовника си. Минаваше полунощ. До края на работното ми време оставаха още 6 шибани часа, а нещата не вървяха на добре. Никак даже. Не знаех обаче, че можело и по-лошо.

Внезапно някой ми махна от тротоара пред тъмната фасада на някакво кино и аз набих спирачките. Човекът се качи отзад и глухо каза:

- Към “Победа”. Улица “Петко Стайнов” 12. Вход 6.

Подкарах механично таксито, докато вътрешно се зачудих откъде, по дяволите, ми е толкова познат този адрес. Пътникът на задната седалка не ме остави задълго в неведение.

- Как си, мой човек? - рече неочаквано той с гласа на Жоро Мечката и ме потупа по врата. - Отдавна не сме се виждали.

Изтръпнах. От няколко месеца висях на Мечката с 800 кинта, които представляваха една малка част от парите, взети назаем за покупката на съвместното ни жилище със Силвия (което естествено остана за нея при раздялата), и съвсем бях забравил за него. Не че съм някакъв мошеник, просто все нямах пари.

- Ъъъ... здрасти, Мечка - рекох с пресъхнало гърло.

- Е, как е? Кога ще ми наръсиш мангизите? - безпардонно ме върна на земята той.

- Ами... ъъъ... нали знаеш... то все не стигат пустите пари...

- Абе я не ме баламосвай! - изпръхтя във врата ми той и навря в лицето ми пищов. Не изглеждаше да е газов. Май беше истински.

Инстинктивно набих спирачките и спрях под една улична лампа. Мечката се приведе над мен, облъхвайки ме с характерния си възкисел мирис на застояла пот и дъха си на човек, току-що метнал няколко наливни бири, и набързо претараши джобовете ми, портофейла на таблото и жабката. Преброи парите на светлината на уличната лампа.

- 350 кинта... - изръмжа той. - Висиш ми с още 450 плюс лихвите.

После трясна вратата след себе си и потъна в нощта.

Подкарах разстроен колата, оглеждайки се за клиенти. Ето ме посред нощ, без пари, без оборот, без любов, с майка, която ме презираше, и политици, които ме лъжеха в очите. До края на работното време оставаха няколко часа. Трябваше поне малко от малко да наваксам, а после щях да се върна в мизерната квартира, която споделях с приятелката си, да се просна на леглото до нея и да спя до обяд, а вечерта ме очакваше поредната нощна смяна с таксито.

Егати работата, ега ти живота, ега ти всичкото, рекох си и спрях на пътя пред поредния протегнат палец. Чий беше той? Какво се криеше в полунощната сянка? Как щеше да свърши нощта?

Някой можеше и да знае отговорите, но това не бях аз.

Поредният среднощен пътник се намести на седалката зад гърба ми, затвори вратата и рече:

- Карай...

И аз подкарах...

Варна, 18.04.2004 г.

 

 

© Камен Петров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.03.2005, № 3 (64)