Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРАВЕТЕ ЛЮБОВ, А НЕ ВОЙНА...

Камен Петров

web

- Ти си бил голям задник, бе брато... - рече ми Джони и ме гръмна право в сърцето.

Че съм задник, си го знаех отдавна и нямаше нужда да ми го припомня всеки срещнат тъпанар. Още повече, че докато още ми беше жена, жена ми постоянно ми пееше същото. Този път обаче наистина здравата се бях накиснал.

А за всичко беше виновен оня галош Саддам...

Историята всъщност беше проста. САЩ решиха, че ще изкарат малко мангизи от Ирак и заринаха арабите с бомби. Арабите обаче мислеха другояче и пуснаха на дневен ред ракетите и камикадзетата.

Make love, not war?

Друг път. Любов бях правил за последно преди 4 месеца, когато жена ми ми би дузпата, взе сина ни и се заби при майка си някъде в крайните квартали. Както изглежда, Саддам и Буш също не изгаряха от желание да се съвъкуплят по какъвто и да било начин или поза. По-скоро си мислеха лошото.

Нашенските политици и медии явно мислеха същото. А на нас - редовите юзъри на новинарски емисии и правителствени прокламации, ни се разказваше играта. В буквалния и преносен смисъл на думата.

"ВОЙНАТА ЗАПОЧНА!"

"ВОЙНАТА ПРОДЪЛЖАВА!"

"ВОЙНАТА ЩЕ ПРОДЪЛЖИ С ГОДИНИ!"

"ВОЙНАТА ПРЕРАСТВА В ТРЕТА СВЕТОВНА!!!"

Това ни повтаряха всеки ден.

Животът е прекрасен и без Роберто Бенини. Явно обаче щеше да се мре. Да не говорим и, че правителството даде Бургас за база на янките, така че сега вместо успешен туристически сезон чакахме иракски бомби по крайбрежието.

И сега кво, казах си в една прохладна пролетна вечер в началото на април, докато лежах в самотната си квартира, два на два, с изглед към морето, където се бях забил след развода, оставяйки на жена си чисто новия апартамент, платен до последния ВиК кран със собствените ми пари от жалката репортерска заплата. Сега си лежах, порках си водката и зяпах тъпо тавана, докато лекият пролетен бриз откъм морето развяваше завесата на отворения тавански прозорeц.

И сега кво?!

Животът ми беше в пълна дупка. Ето ме - седмица преди 34-тия ми рожден ден, прясно разведен след двугодишен брак, със син, който не ме познава, работа, която ми разказваше играта, въвлечен в идиотски цикъл от пиене, пушене, чукане, писане, пиене... Светлинка в тунела? Я стига, бе! Беше тъмно като в кучи задник, а проклетото псе явно имаше и глисти...

Саддам обаче (с любезното съдействие на Буш) очевидно беше готов да ни реши кардинално проблема. Едно натискане на червеното копче и край на алиментите, дълговете, сметките за вода, ток, парно, телевизия, телефон, джиесем, храна и алкохол. Една средноголяма неутронна бомба и край на любовта, омразата, ревността, болката, надеждата и излъганите мечти...

"ИРАК ПОДГОТВЯ УДАР С БИОЛОГИЧЕСКО ОРЪЖИЕ!"

"САДДАМ ОБЯВИ ДЖИХАД НА ЦЯЛ СВЯТ!"

"НИКОЙ НЯМА ДА ОЦЕЛЕЕ ПРИ ЯДРЕНА ВОЙНА!"

"АРАБИТЕ СМЯТАТ ДА ВЗЕМАТ ВСИЧКИ НИ В ГРОБА!!!"

Ето, това чувахме всеки ден... примесено с боза като "Imagine", "Let it be!" и "We are the world", все едно проклетите музикални редактори в радиото си мислеха, че още сме в 80-те години на миналия век, а не на прага на новото хилядолетие и... на прага на Трета Световна Война.

Явно щеше да се мре, това е, рекох си след като вече бях преполовил бутилката, а навън гларусите виеха самотното хоро на гладната смърт. Това поне наистина щеше да ми реши проблемите... обаче...

Обаче, мамка му, казах си. Още съм на 33. Христовата възраст, по дяволите! Като ще се мре, поне да е като пич. Живей бързо, умри млад! Нали така пееше Аксел Роуз? Проблемът беше единствено, че аз не съм рок звезда и, че живея покрай западното крайбрежие на Черно море, а не в Ел Ей. Трябваше да намеря бързо пари. Трябваше да намеря достатъчно мангизи, за да си изкарам велико оставащите ми няколко дни... или няколко седмици кучешки живот.

Чак се изправих при тази мисъл в самотното си ергенско легло, а навън крайморската пролетна нощ се разпъпваше и дъхаше на похот, джин фис и неизразими копнежи и изживявания, с които нямах никакви преки роднински връзки в този момент. Мамка му! Нямах пусната стотинка. Надали щях да ударя джакпота от тотото, да ми вдигнат в пъти заплатата във вестника или да пукне някоя богата леля в Америка... още повече, че нямах нито една жива леля вече, а и повечето от тях приживе обитаваха Русенско, а не САЩ.

Така опрях до Джони.

Аз бях задник (и жена би - бившата, определено го знаеше).

Джони беше пич (жена ми може би знаеше и това).

Никой обаче не знаеше докъде щях да я докарам, когато през онази пролетна вечер в разгара на войната почуках на вратата на миризливата му бърлога в онзи краен квартал.

- Влизай, мой човек... - свойски рече Джони, с когото бях вече имал вземане-даваме покрай репортерстването си в местния ъндърграунд и се върна в задната стаичка при облаците тютюнев дим, фасове трева и бутилки евтин алкохол, твърде характерни за пичовското му ежедневие на фигуриращ във всички полицейски списъци субект.

Влязох. Опитах се да се почувствам негов човек. Не се получи.

- Мдааа... Войната взе да става особено шибана... - казах с внезапно пресъхнало гърло, сякаш и аз бях саскал вече от джойнта му.

Той ме изгледа:

- Знам. И кво?

- Абе нищо. Скапана работа.

- Скапана.

- Ама, ако янките направят база и тук, оборотът ще се вдигне...

- Сигурно... Що питаш?

Облизах пресъхналите си устни:

- Трябват ми пари...

- Пари?

- Пари.

- Колко?

- Колко даваш?

Така два дни по-късно се оказах затънал с 200 000 кинта на оня пич Джони, а апартаментът ми (който вече беше еднолична собственост на о.з. половинката ми, но той не го знаеше), както и 10-годишният ми "Форд" бяха надлежно ипотекирани в твърде съмнителна заложна къща на негово име.

- Ехааа, войната вече може да започне... Show must go one! - изревах в опулената физиономия на бармана в панорамния бар на интерхотела още същата вечер и поръчах двойни шотландски за всички присъстващи.

- За Саддам! - вдигнах тост, после повторих поръчката:

- За Буш!

- Да им го начукам и на двамата! - беше краткият, но съдържателен коментар откъм съседната маса. За тях не знам, но аз си го начуках здравата. Наистина.

Реших, че 200 000 кинта ще ми стигнат отвсякъде за поне едномесечно пиянство (толкова прогнозираха военните спецове, че ще продължи патакламата в пустинята, после наставала ядрената катастрофа, мамка му), както и да се пообзаведа оттук-оттам, че ми беше писнало от мизерия. Наех тарикатска кола от едно туристическо бюро, преместих се под наем в един мезонет с изглед към морето, накупих си ризки, сака, кожени дрешки, манта и прочие дивотии, които карат пичките да зяпат след теб по стъргалото, сякаш си онова хюмне от "Каризма", а не мъж на Христова възраст с развод зад гърба си и безперспективна журналистическа кариера. Купоните следваха един след друг. Кръчмите по крайбрежието бяха мои. В радиус от 300 километра не остана курва, която да струваше, и да не мина през леглото ми. В края на втория месец беше започнало да ми писва. Минаха още няколко дни и внезапно проумях, че от мангизите са ми останали едва няколкостотин в брой, а краят на шибаната война така и не се виждаше. За ядрена катастрофа и свършек на света да не говорим.

Мамка му!

- Мамка му! - изрева по телефона Джони и от другия край на линията се чу как се строши нещо. Ако съдим по звука беше скъпо и ценно, и на Джони никак не би му се искало да се раздели доброволно с него... ако беше в по-нормално състояние.

- Мамка му! - без капка въображение изрева отново той.

- Виж какво, Джони... - опитах се да изклинча аз.

- Не! - прекъсна ме оня железен пич, да му го начукам. - Ти виж, копеле! Висиш ми с 200 бона и ако до 24 часа не са тук пред мен на масата, ще има да се каеш, че не си се записал доброволец в нашенската рота в Ирак! Ясен ли съм?!

- Да... Джони...

24 часа по-късно бях все така затънал в лайната. Понеже повече нямаше накъде, реших, че си струва да опитам един номер, който с успех минаваше в последните години в оскъдното ми репортерско ежедневие, когато вземах назаем 20 кинта от бодигарда на редакцията, за да ги върна на фотографа, от когото бях взел, за да се издължа на рекламната ни шефка и... прочие. Само дето не си давах нещо сметка, че в случая не ставаше дума за 20 кинта, а за 200 бона, а войната все така си продължаваше ли, продължаваше...

Висях си в поредния бар, пийвах бърбън с останките от заема на Джони и чаках. Имах среща с Желето, поредният пич от скромния ми списък. Прякорът му беше кофти, но се надявах да изкопча от него 200 000 кинта, за да ги върна на Джони, а после щях да му мисля. Войната все някога щеше да стигне до оня момент, в който Саддам ще остави наргилето, ще разпусне харема и ще натисне голямото червено копче...

- Натисни го! Натисни го, мамка ти! - профъфлих несъзнателно и свих конвулсивно пръсти около чашата, която се пръсна в шепата ми и по барплота се разлетяха стъкла и ценни пръски царевична течност.

- Кое да натисна, бе мой? Спусъка? - рече един твърде познат глас иззад лявото ми рамо и - естествено - в мига, в който се извъртях на високото столче, насреща ми стърчеше Джони - физиономията му каменна, пръстът на спусъка, в очите му нито грам жал или приятелски чувства.

Край на Буш, Саддам и Си Ен Ен, рекох си. Оттук нататък ще гледам проклетата война само по райския канал.

Джони изглежда мислеше същото.

- Ти си бил голям задник, бе брато... - рече ми Джони и ме гръмна право в сърцето.

Че съм задник, си го знаех отдавна и нямаше нужда да ми го припомня всеки срещнат тъпанар. Още повече, че докато още ми беше жена, жена ми постоянно ми пееше същото. Този път обаче наистина здравата се бях накиснал.

А за всичко беше виновен оня галош Саддам...

Правете любов, а не война, а?

Друг път...

Сринах се безмълвно върху бара, повличайки със себе си чаши и бутилки и докато кръвта ми изтичаше като на американски пехотинец в пустинна засада, наблюдавах без интерес как Джони и Желето хладнокръвно се обзалагат на сериозна сума пари кога точно ще свърши проклетата война и кой от ония двете копелета Саддам и Буш в крайна сметка ще тръшне другия в земята, докато в същото време по телевизора зад тезгяха течеше поредният репортаж от Ирак.

После стана тъмно.

Райска телевизия нямаше.

Обаче пък поне вече не дължах никому пари.

А и щяха да вземат апартамента на оная перхидролната овца жена ми.

Ега ти живота...

Варна, март 2003

 

 

© Камен Петров, 2003
© Издателство LiterNet, 26. 04. 2003
=============================
Първо издание, електронно.