web

Философската трагедия "Хамлет" е преди всичко трагедия на човешката самотност. Всеки от героите е сам в своите стремления към покварата, в търсене на смисъла на живота и смъртта, в любовта и омразата си, в мъдростта и лудостта. Пространствата на многоликата осъзната и неосъзната, зловеща и трагично-човешка самота се докосват, преплитат, но почти никога не нарушават своята граничност, затова трагизмът властва над съдбите им.

Доверяваме се на Шекспир в проникновението и човекопознанието, за да преоткрием стойността на съвършената човешка самотност, съградена от другите и съдбовно определяща образа на Офелия. Опознаването на самотата й изисква съпричастност, но и знание за природата на самотността, за нейния език и знаци. Чрез нея Шекспир осъществява комуникацията със зрителя като не търси въздействието й върху всеки и всички. Гради крехкото й пространство така, че действието да провокира подготвените за естетиката на самотата, за среща с нейната завършеност.

Съпреживяването на самотата-несигурност, разочарование и болка тръгва от съзнанието, че тя, самотата, е наша човешка съдба тогава, когато сме неразбрани или когато сме осъдени от неразбирането на другите, от духовното им равнодушие към човешката различност или към грешките и греховете ни...

Самотата-страдание е пространство, изпълнено с нечут от другите вик на ранената, самотна душа. Тя е различна - от избора на кулата от слонова кост до същността на свръхчовека, от ситуацията, в която се оказваме изолирани като на остров, до ситуацията, в която сме се изолирали, за да спасим духовността си с бягство. Пространството на самотата е белязано с напрежение, драматизъм, трагизъм и е непознаваемо за равнодушните. То е отбягвано и от себичните, затворени в собствената си търсена самота, защото изисква чувствителността на сърцето, искреността на съпреживяването и съпричастието. Това пространство, затвор или градина, е най-страшно, когато е изградено от осъзнатото самообвинение, че сме неспособни да отстояваме правото и мечтите си, че се отказваме от думите, с които можем да взривим самотата, а тя има своите знаци, символи, език - езикът на жеста, мимиката, тялото. Чрез тях е познаваема, чрез тях вика, крещи, защото няма смелост за изповед от думи и човекът се чувства затворен в собствената си болка и безпътица.

Една крехка и ужасена от духа на Елсинор, обречена от баща си и времето, от обстоятелствата и наложените забрани Офелия се изпепелява в самотността на своето битие, в огъня на мечти и желания, в ужасяващите духа й противоречия, родени от непримиримата различност на хората, които обича и на които принадлежи. За собствения си баща и краля-блато тя е послушната марионетка, примамката в капана на амбициите им. Никой не търси причината за тъгата на куклата, вменява й се само правото да бъде средство за постигане на целите. От тихата, послушната красавица принцът се стреми да извика духовно равната любима, води я към избор, толкова категоричен и значим, че в самотата си Офелия не може да намери сили да прекрачи условностите на времето, произхода и възпитанието.

В своята болка и безпътица, сред самоналожените и наложените ограничения знанието за жестокостта на този свят и хората пристяга обръчите на самотата-безнадеждност, която се проектира в разлома на душата и съзнанието, за да премине едно изтерзано сърце в другата реалност - реалността на лудостта - като в свят-спасение от непосилните изисквания и от страшната самота.

Сега вече Офелия може да прекрачи забраните, да изповяда себе си, но "речта й не казва нищо", защото се е осъществила в лудостта, а "лудият е жертва на бунта на думите".

Офелия не може да разкаже за другите, нито на другите за себе си. Комуникацията остава неосъществена и затова тълкуват, нагаждат "към своите мисли нейните слова". Животът, обстоятелствата в Елсинор са сцената, върху която всеки е режисиран от това "разломно време" и трябва да изпълни ролята си докрай или да слезе от сцената след една болезнена разпра между "да бъдеш или не"... Дори самотата, обрекла Офелия, е проекция на времето, но и на налагащата се самотност на всички останали, така както в лудоста й може да преоткрием безумството на обстоятелствата и времето, на лудостта-безнравственост и лудостта-маска.

Разбунтувалите се думи носят разбърканите, начупени късчета от желания и забрани, страхове и надежди на един неосъществен живот, затова в тях се появява образът на любимия, "като пилигрим" и мъртвец - "млад герой", като измамник от Валентиновден и парченце страх от греха в любовта, от вмененото търпение и покорство и от самата Офелия, такава каквато никога вече няма да бъде. Опитът й за разказ е неосъществено послание, защото, когато думите губят своя смисъл за произнасящия ги човек, то много по-верен е езикът на жеста и мимиката, за да се опознае пространството на страшната самота. Вглеждането в мъчителните, опитващи се да подкрепят словата "неспирни игри на образа и на ръцете", в безпокойството, в опита за себеразкриване-покаяние - "бие се в гърдите", е път на проникновението в същността на героинята. Път за опознаване на самотата й, която ще я преведе в едно друго измерение.

Шекспир е съвършен в познанието на езика, на знаците и символите, на жеста, мимиката и тялото. Съвършенство, до което е достигнал и Джон Еверет Миле в картината си "Офелия". Текст, форма и багра градят познанието за пространството на самотата на пътуващата към смъртта Офелия, на понесената към "тинестата смърт" ранена човечност и ограбеното щастие.

"Една върба расте покрай потока,
сребристите си вейки отразила
в кристалния му бързей. Тя със тях
венчета причудливи си плетеше
от маргаритки, макове, коприва
и от онези морави фунийки,
които грубият овчар нарича
с безсрамно име, а момите скромни
зоват "мъртвешки пръст". И днеска тя
качила се по сведените клони,
със своите венци да ги накичи,
ала един от тях - проклет! - се скършил
и паднала тя в плачещите струи,
отрупана с цветя. Известно време
надутите й дрехи я държали,
като русалка, на повърхността
и бавно тя се носела надолу,
напявайки си тихо стари песни,
като че ли не схващала бедата,
или била родена от водата.
Но кратко това траяло и ето
след малко натежалите й дрехи
повлекли плавно клетата девойка
от ложето й песенно към мрака
на тинестата смърт".

Разказът за смъртта на Офелия започва от върбата, растението, чрез което се сбъдват желанията, но което е и дърво на печал, сълзи и смърт. Нея иска да обкичи с венците си Офелия, като да сподели болката. Потокът като огледало и пречистване, кристална чистота откроява духовността на девицата. Неговата вода символизира източника на цялата съществуваща потенциалност, люлката и гроба на всичко и всички във вселената. Шекспир не го вижда като символ на живота, а като водата, свързана с безсъзнателното и забравата, която очиства, затова и самият акт на падането на Офелия във водата е намек за преобразуване, за връщане към изначалната невинност, за изцеление от самотата, раните от този свят и лудостта. Потокът за Шекспир е огледалото, отразило среброто на клоните - цвят на избавлението от злото и нечистите сили, а заедно с тях душата на самотната Офелия пред прага на смъртта. Прекрачването му е преминаване и в света на приказното чрез сребърните клони. Ако приемем, че те са свързани със символиката на дървото на живота, то прекършеният клон - "проклет" - символизира смъртта в "плачещите струи". Не внезапната смърт в кристалните води-чистота, а бавното изтичане на живота, носене на повърхността очаква Офелия. Липсата на усещане за опасността, сравнението с русалката са едно преповторение на мотива за приказното в образа на героинята. Връзката с него се осъществява и от догадката, че "била родена от водата" - едно потвърждение на съвършената красота и духовност.

Не напразно Шекспир вплита в тази картина образа на венците, с които Офелия кичи дървото на своята печал и самота. Те вграждат представата за болка, символиката на погребалния обред, когато са сплетени от цветята на девствеността. Овенчаните от Офелия клони символизират и връзката с небесното. Нейните "венчета причудливи" говорят повече за същността й, защото маргаритите-бисери разкриват духовно просветление и мъдрост, връзката със светлината. Те са символите на нейната невинност, чистота, девственост и съвършенство, смиреност и уединение-самота. До тях е макът на забравата, на съня и смъртта, на оттеглянето в покой, който за християнството е символ на кръстните мъки на Христос и на вечния сън. Копривата е осезаемата болка от живота и магическото цвете на прераждането от приказките, а "онези морави фунийки" със своето безсрамно име са намек за порочността на света и знак като "мъртвешки пръст" за пръста на съдбата, която очаква Офелия-девицата, "отрупана с цветя".

В своя цветен саван, откъсната от реалността, пасивна, самотната Офелия става по-видима. Тя сякаш вече е в Елисейските полета, в блажената земя на душите. Цветният саван подчертава детето у нея, а белите цветя - невинността и непорочността. Комбинацията между бяло и червено за драматурга и за художника са знак на смъртта. Внушението за бяло и червено се подчертава и от цветовете на среброто и златото. Смъртта присъства преди самия край. Видима е и в образа на тръстиките - символ на Христовите мъки и смърт, които обявяват неотменното време. Реалното и нереалното, човешкото и приказното, девицата и русалката са подвластни на чистотата, смъртта, отказа от живот. Офелия е на границата между живота и смъртта, водата и въздуха, движението и покоя, но очите й гледат някъде другаде - към небето, към себе си, но не към света. Сама в болката и опасността, тя не търси пощада. Жестът на ръцете й не казва никому сбогом, викът за помощ не е чут, защото не е изречен. Само тихият напев разкрива живота, със старата песен тя се извисява, изповядва и отправя към едно ново пространство. Песента е белег за трансценденция, за издигане над земното съществуване и съединяване на душата с божественото. Песента и дрехите градят представата за Офелия като камбана на предупреждението, чийто глас обявява непосилната й самотност. Самотност - не споделена, а само отнесена в "мрака на тинестата смърт".

Пред тази самота, открита в жеста, знака и символа, доведена до видимо състояние на духа, ни изправя Шекспир не само за да провокира човешкото у нас, но и за да ни приобщи към страданието на невинните като пречистване. Тинестото дъно затваря пространството на самотата за Офелия, но самотността й продължава да вика в душите ни човеците, способни да видят повече от изобразеното и да чуят и неизказаните думи на изповедта за самотата.

© Красимира Колева, 2002
© Издателство LiterNet, 20. 07. 2002
=============================
Първо издание, електронно.