Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОБУЛИ КУЧЕТО В ЦЪРВУЛИ - ТО СИ ИЗЯЛО КРАКАТА
(Литературна бележка*)

Кирил Христов

web | П. К. Яворов. Критически силуети

[бр. 791]

Бях поменал преди седмица-две, в една своя бележка на това място, че редакцията на сп.”Мисъл” е обхваната от една особена тревога, - без да подозирам, че давам израз на едно общо схващание. Най-духовният от българските писатели, Елин Пелин, засегна - в една смела по композиция карикатура в предпоследния брой на вестник “Българан” - един от мотивите на тая тревога, чиято комична страна гърми като талига по постлана с турски калдъръм улица. В излезлата тия дни книжка на поменатото списание вече целият редакционен персонал е на крак. Г-н Пенчо Славейков почва печатането на своите безсистемни бележки за “Българската литература”, четени в курса на женското дружество. Пресата вече отбеляза недобросъвестността и непропорционалната с таланта на автора нахалност, с която са написани тия бележки. Макар публикуваният откъслек да се отнася до угаснали вече деятели, обершоролопчията пак е намерил простор да се прояви: с едно лекомислие, равно на недобросъвестността му, той се сили да докаже, че Ботев като художник стои по-долу от баща му, П. Р. Славейков, ни едничко от чиито детински упражнения в стихотворство днес не представляват освен исторически интерес. Д-р Кръстев пък отново подскача като огорен около Вазова. Всяка добра дума, казана за последния, трови тъй кръвта на тоя дребнав господин, че навярно ще му скъси живота на двадесет години. Сръднята в случая е предизвикана от едно интервю на Вазова, печатено в сп.”Светлина”. Има нещо мистично в мазния тартюфски тон, който г. д-р К. по едно недоразумение употребява като “bon ton”. Към края с безочливост, достойна за едно събрание от най-кални български политикани, д-р К. отрича у Вазова след всичко друго дори и чест, защото последният си позволил да каже пред своя интервюер една всеизвестна и всеповтаряна истина: че в нашата критика досега са шарили нечисти ръце. Ще трябва, любезни Пелинко, да се учим от тебе да се смеем и да се подиграваме. Каква смисъл да се сърдиш, че напр. една проституирана жена говори с апломб пред млади неопитни клиенти за чест.

Впрочем да оставим д-р К. настрана: колко право има той да говори за чест - това всеки горе долу запознат с нашата литература читател отдавна сам знае. Ще се занимая по-добре с бележката “Малко разяснение” от г. П. Яворова, която засяга непосредствено мене.

Някои предварителни сведения.

В предпоследния № на сп. “Мисъл” се появи една “статия” от г. Я., посветена на пишущия това. По-малко думи, отколкото псувни, немотивирани поне за приличие мнения и, най-важно, умишлени преиначавания на фактичности - тутакси проверими от всеки читател. Постъпката на г. Я. биде осъдена дори от негови приятели (това се прояви и в печата ) - и то без някой да подозира целите, които авторът гони лично за себе си и една от които е - отмъщение за “пакост” от твърде интимно естество (малцина събратя се досетиха, че това е акция изобщо на сп. ”Мисъл”) - домогване да бъда сплашен някак, да публикувам като “Фрина” оня куп плагиати на Пенча Славейков и С-ie, които имам под ръка и които, мнозина знаят , че тъкмя да извадя на свят в своята литературна летопис “Време и Съвременници”. При тия условия аз можах нищо да не отговоря на г. Я. Ала случен в настроение, когато на човек за миг се чини, че мерзостта трябва насила да се изтъргва из българската душа, като развален зъб, аз не само разкрих с едно писмо в “Ден” умишлената лъжа - повод на цялата гюрюлтия, но и обещах подробен отговор - за дреболии незасягащи същноста на въпроса, ала крайно важни за моралния образ на един “нападател” в името на литературна морал. Обаче известно е, колко траят у нашего братя публицистическите и полемически разположения. Ако г. Я. се беше засрамил от постъпката си и ако не бе ме вторично предизвикал със същите средства, то нито аз бих бил отклоняван от своите главни интереси, нито той щеше да се изложи на светлина, твърде неизносна за величини като него.

 Моят допълнителен отговор:

1. Кога са излезли в паралел текстовете на “Фрина” - оригиналния и плагиатирания - не е нещо, което не може да се провери. Всеки брой на в. “Ден” - както на всеки вестник - си носи датата. При туй всеки печатар си има тефтер, по който можем да установим - поне за през две-три години - коя книга по кое време е излязла от печатницата. Не задлъжавам г. Я. да прави справка за неща, които са му превъзходно известни...

2. Отбелязал ли съм или не точно заглавието на стихотворението на Н. Мински - читателят, който се интересува, знае от първия ми отговор. Аз посочвах издание и страница.

3. Обемът на моите “избрани стихотворения” и други път е тровил г. Я. и мнозина негови събратя. На това човек може само да се усмихне. Аз не съм никога парадирал с плодовитост. И дори не смятам, че съм достигнал средната задължителна плодовитост, която отделя един професионален от един случаен без постоянна органическа необходимост да твори - поет. Ако на г. Я. е тъй нужно, щото читателите на “Мисъл” да знаят, че всичко, каквото съм написал, е събрано в моите “Избрани стихотворения” - аз нямам нищо против да ги нарича събрани. Обаче щом е думата за истина - истината не е тая. Колко стихотворения съм парясал и забравил - може да се увери всеки, който прелисти моите предишни сбирки, или коя и да е от годишнините от по-старите ни списания - напр. “Мисъл” (от г. V до X и XI).

4. Г-н Я. цитира един пасаж от някакъв мой фейлетон във в. “Ден”, без да се замисли що-годе сериозно над него. Считам за нужно да му поставя още еднъж тоя пасаж под очи:

“Самомнението е положително най-разпространената болест. Не срещате ли всеки ден стотина божи хорица, които, виждате още на пръв поглед, имат такова преувеличено мнение за себе си, като че целият мир се движи около тях? Когато се касае за висша културна работа, само у гениалният човек този стимул (самомнението) се замества от други: могъщо съзнание, присъщо само нему. Дребно даровитите хора трябва да имат - и фактически имат - повишено представление за себе си. Обаче когато това дойде до загубване всякаква мярка за своите достойнства спрямо тия на другите, то е вече психопатологически случай, съзнание понизено до нула.”

С този откъслек аз визирам грамадното болшинство на нашите “културни” работници. Г-н Я. е турил справедливо и себе си между визираните, - даже очевидно помислил е, в своето самомнение, че пасажът е отправен изключително към него...Това го подбудило да ми отговори. И избрал начин, за който не трябва нито ум, нито труд, - начин, по който абсолютно всеки може да отговори. Той препечатва текстуално мислите ми...Има известен “тип” хора, към които какъвто мотивиран и заслужен урок да отправите, ще ви го повърнат като ехо, с прибавление на едно “ти си...” и ще сияят от задоволство. Важното е, че след като ми отговаря по такъв “сериозен” начин, г. Я. забелязва, че горният пасаж бил “единствената сериозна мисъл” в моите литературни бележки. Иди че вързвай кусур на такъв “сериозен” господин.

 

[бр. 792]

5. Бях загатнал неотдавна в един свой подлистник мисълта, че щом дори в математиката можа “правилно” да се докаже положението две и две е пет, в литературата, дето най-решающе е индивидуалният вкус, един несериозен и без скрупули критик може превъзходно да говори сериозно за всеки нищожен писател, или обратното: с малко публицистическа сръчност - без ерудиция и ум - да третира самия Гете, който е дал най-много баласт, като никаквик. Аз мисля, че г. Я. Би могъл да се възползва от тая “несериозна” мисъл - при отрицанието на моята поезия. Той кара читателя да вземе един молив, па да прелиства моите стихотворения и да тегли едва ли не на всяка страница по един кръст. И единственото основание, което дава тая наивна операция, е това, че всеки читател може да разполага с - един молив. Но ако това е било всичко, тогава има по-лесни средства: запрати книгата през прозореца, или я тикни в печката - и ще се оправи работата. Тъй и баба ставува “критик” и ти унищожавува цели литератури...

Минавам непридирчиво нататък край редица обиди и инсинуации, които г. Я. ми отправя, без да ги мотивира, поне от кумова срам с по две-три думи. Спира ме един по-конкретен и, чини ми се, доста важен въпрос: г. Я. отрича у мене всякаква мисъл. - Ето тука - минава ми през ум - побратимът ще се е досетил, че е длъжен криво-ляво да си послужи с някой модус на доказване, поне за да покаже, че у него самия има мисъл. Честит онзи читател, който може намери нещо повече от това жално и печално възклицание: “Да я беше имало (мисълта), читатели, да я беше имало”!

По същия сериозен начин на доказване г. Я. решава въпроса за “чувство”, за форма и стих; тегли по един кръст на баладите и легендите ми, които нарича “блядословия” и констатирва, че се плъзгам “стремглав надолу за нови самопоражения”. На едно едничко място - именно като говори за моята “Самодивска Китка” - г. Я. се е досетил, че имаше нещо на света, което се вика доказателства. Обаче наместо да прибегне поне към тайните на споменатия математически фокус, той ето как се откопчва: “Да направим ли естетически анализ?... Но ние го считаме излишен труд...Затова отминаваме нататък без повече спиране”. Толкос. Иди кажи, че България не е идилична страна и че П. Ю. Тодоров няма право да пише идилии...

Но най-ценен документ в статията на г. Я., относително това, че има хора, които не дават две пари за всички доказателства на света, е тоя: първо, върхът на моето развитие се бележал от стихотворенията “Софийски Македонец”, “Сянка”, “Погребение” и др. под; второ, тоя връх, след което “имаме вече едно внезапно (к. м.) скършване надолу”, се падал в 1901 г. Да направим естетически... pardon, само анализ на горните твърдения. (Аз няма да доказвам на г. Я., че стихотворенията, които той бележи като връх на моето развитие, са обикновена проба на перото и ще бъдат изметени при второ издание, както няма да го уверявам и в това, че той е минал сляп край редица други неспоменавани от никого дела, всяко от които чини десет поета като милостта му). И тъй; г. Я. знае, че тъкмо в 1901 г. аз напуснах редакцията на сп. “Мисъл”. След два-три месеца вече - “имаме внезапно скършване надолу”. Какво можем най-разумно да предположим? Че аз съм бил в състояние да вървя “нагоре” само в помощта на д-р Кръстева. Скарах ли се - скършване надолу... Е добре, но тутакси след моето излизане от сп. “Мисъл” редакторът се оплаква, че съм бил вироглав, че сме имали чести остри разговори. Ако аз сам съм заварвал не еднъж д-р К. да ампутира цели страници (наверно не най-нескопосните) от идилиите на П. Ю. Тодорова; ако Пенчо Славейков разправя безцеремонно по кафенетата, че и досега от двадесет стихотворения на г. Я. деветнадесетях му се повръщат по няколко пъти “на поправка”, или се бракуват - в онова, което съм печатал аз в сп. “М.” не е помествана ни една запетая. Каквито и да са понятията на д-р К. за чест - той не може да откаже това. Един-единствен път той се опита да махне два “подозрителни” инициала - посвещение на няколко стихотворения - и разбра, че това не може да се повтори; аз написах на коректурата да се разхвърли набора, вследствие на което д-р К. дойде тутакси да се извини в Дирекцията на статистиката, дето бях чиновник. И инициалите останаха. Очевидно аз никога не съм умял да задържам своите полезни приятели с оная жалка приниженост, която е най-големия талант не само на бързо авансиращите чиновници, но и на много писатели. Ала и да бих умел, аз не бих направил на приятелите си мечешката услуга, да твърдя, че развитието на един поет свършва тутакси, щом той ги остави... За подобна услуга един Свирчо би плюл в лицето на най-верния си човек. - Читателят може сам да продължи.

6. Миналото лято г-нът, с когото се разправям тука, ми извести любезно, какво божем се говоряло, че моята идилия “Първа любов” била плагият от Л. Андреева (разказът му “Бездна”). Познавайки добре събеседника си, аз разбрах, кой именно говори това... одирих разказът и останах смаян пред гламавщината, с която се търси реванш...Между двете произведения не само няма нищо общо - поне по проблема в най-широка смисъл - но и разказът на Л. Андреева бе написан година две подир моята идилия. За жалост аз не умълчах пред познати това последно обстоятелство и сега г. Я. се пънкави да дири други роднини на моята идилия. По същия крайно недостолепен начин на тъмни загатвания той се отнася още към две-три мои песни - очевидно само за да стане дума, та да се зароди съмнение поне у най-безкритичните читатели, че все може да има от крилце перце...Той трябваше да спре пред кощунството да не загатва поне за най-непосредствената (и затуй с големи художествени недостатки) моя песен “Песен на песните”, или да излезе с факти. Никъде г. Я. не пада тъй низко в очите на просветения читател, както в тоя случай. Не е необходимо човек да бъде поет, за да разбере, че има известни интимни мотиви, които не допускат и сянка влияние, па макар да са използувани вече от хиляди и хиляди автори. - По този пункт г. Я. е хлътнал може би най-зле - от робска преданост към Пенча Славейков. Нему не е и минало през ум, че ако взема  да разделя темите на художествените произведения така: любов (полова, родителска, синовна, съпружеска и пр.), отмъстителност, ревност и пр. и пр. - всяка от тях ще се укаже безброй пъти вече изпълнена; и ни едно негово стихотворение - като на всеки средна ръка поет - не би се спасило. Ако г. Я. не ме разбира, аз в близко бъдеще ще му покажа с примери, че онова, което той мисли за най-свое, принадлежи отдавна на майстори, на които той и чехала не може обърна. Толкова повече, че няколкото негови по-добри нещица не представляват само такова външно, общо родство. Малко търпение.

7. Научавам все от същата статия, какво г. д-р Георг Адам бил пророчествувал, че понеже съм приличал на актьор, който крещи в началото на първото действие тъй, както трябва да свърши в края на пиесата, то опасността от пресипване още при второто действие била почти неминуема... първо, г-н д-р Георг Адам не е писал никъде подобно нещо. Второ. Измислицата на г. Я. е глупава, и ето защо: всеки млад поет крещи, понеже е недостатъчно художник, и колкото повече възмъжава, толкова повече крясъкът се превръща в шепот.

 

[бр. 793]

Минавам към второто предизвикателство на г. Яворова.

1. Аз съм напълно удовлетворен по първия - най важния - пункт на “разяснението”, макар и бих желал всеки човек в подобни случаи да има доблестта да признае истината без овъртане (казах в първия си отговор, че екземплярът от Мински, който имам под ръка, принадлежи на най-заинтересувания...).  Останалото от пункт първи “да се знае” не ме интересува.

2. На “сериозното” твърдение, че не можало да се взаимствуват чужди елементи (макар и да се укаже това) освен само за съставянето на една философска система, аз мога само да се усмихна. Бедният Шекспир, как е нямало някой да му каже да не помирисва около Бекона - и само около Бекона ли? А на Гете, чийто “Фауст” гъмжи от хиляди частни заимствувания, трябва просто да се скъсат ушите. Особено дето е заел първите фрази, като туря в устата на героя на поменатото произведение, не от другаде, ами от някаква си марионетна комедия...

3. Г-н Я. казва, че съм поменал в библиографията на книгата си само името на Ницше, та критикът трябвало да знае “науст целия автор”. Ако читателят провери, ще види, че не съм отбелязал само Ницше, а “Ницше. Заратустра”. Не намерих никакви други обяснения за тая нова - и вече съвсем безцелна - лъжа, освен ония, за които споменах в първия си отговор. Каква неотразима органическа необходимост!

4. Въпросът с Меркурия е тоже от естеството на оня в пункт 3 - главно по целта, за която г. Я. казва, че съм споменал в първия си отговор статуята на Меркурия (“Меркурий - посланикът на боговете - почива на планината Ета” - едно от най-големите съкровища на Неаполитанския музей). Освен това - Меркурий би могъл да бъде, на пети и шести план, дори бог на лъжците - то би ни интересувало всеки друг път, но не и в случая, ако нямаме намерение да се откачаме с шашарма...

Накрай аз ще кажа пак, както в първия си отговор, че г. Я. твърде много прибърза да свали маската на скромността. Той можеше да има каквото ще високо мнение за себе си - казах, че това е необходимо за поети като него - , но не и да го демонстрира тъй грубо. Защото така подсеща читателя да си зададе някои и други въпроси, като тия: има ли пропорция между онова, което представлява г. Я. и тона, с който той се отнася с мене? На какво почива самомнението на този господин? Не на факти ли, че за него никой не е казал до сега две отрицателни думи? Да се спра на последния въпрос. Аз мисля, че именно отбелязания в него факт е в състояние дълбоко да опечали един сериозен човек. Защото във всемирната литература не може да се посочи ни на един що-годе значителен поет, за който да се е имало само едно мнение. В унисон хвалят само посредствеността. Правилото е, че колкото един писател (еднакво и едно произведени) е по-крупен, толкова по-противоречиви (или дори само отрицателни) мнения се чуват за него - през десятилетия. Това е вярно дори за среди като немската, които с най-голямо съзнание опазват своите велики хора. Известно е с каква хладина и дори неприязън е посрещната Гетевата “Ифигения”, първите откъслеци на “Фауста”, а особено най-великото дело на височайшия немски поет, драмата “Торквато Тасо”. Но да погледнем на друга външна страна на въпроса: може ли г. Я. да прави капитал от мнението, което се има за него, като знае как се е то формирало? Не след няколко години, но дори преди няколко години най-просветените читатели отлично разбират, че рекламирането на г. Я. от сп. “Мисъл” бе един фокус от твърде долно естество. Първата “редакция” на този многажди повтарян от същото списание фокус, е известна преди години. Думата ми е за противопоставянето на Т. Влайков и М. Георгиев на Вазова. Че в по-новия случай се намериха съюзници - волни и неволни - в цялото общество, това е твърде лесно обяснимо - не само с дълбокото невежество на нашия “интелигентен” свят: касаеше се да се чукне по носа един поет, който безцеремонно ругае от години и читатели, и писатели. Освен туй г. Я. се яви като смирен ученик на Пенча Славейков (нещо, което никой не подозря), чието влияние запазва и до сега едва ли не във всеки тур на фраза; а при безскрупулността на учителя и при неговата петимност да има поне един ученик - можем да си представим какъв апологет добиваше г. Я. Особено когато П. С. бе лично “обиден” и от развитието и от арогантността на поета, който трябваше да се чукне по носа... Към всичко това се прибавиха и десетки по-дребни обстоятелства, от които за пример ще приведа едно. Ненавижданият от цялата редакция на сп. “Мисъл” Вазов написва към стихотворенията на упоменатия поет, който трябваше да се чукне и пр. предговор, дето пътем се задяваше Пенчо Славейков; повече от месец и половина преди да се публикува, тоя предговор биде четен в Народната библиотека от... Ю. Тодоров, Андрей Протич и П. Яворов. Обемната книга, за която бе предназначен предговорът на Вазова, се допечатваше, когато се появи сбирката на г. Я. с предговор от Пенча Славейков... (В тоя дребен факт проницателният читател лесно може да намери обяснение, между друго, на нервния тон на П. С. и на теорията му за “фасулковците”).

Ако на г. Я. бе достъпен смисълът на всички тия обстоятелства, у него не би имало ни сянка от оная арогантност, с която се е нахвърлил върху ми.

Твърде естествено е при горните редове да възникне у учителя въпросът: “Значи вие смятате г. Я. за една много посредствена величина, рекламирана било поради интереса на трети лица, било от неразбиране?” Аз съм изказвал не еднъж своето мнение пред приятели и познати, и дори в очите на заинтересования - в доста непритулна форма. Днес ми се дава случай да повторя печатно това. У поета, за който е дума, няма не само нито един оригинален - не обиколил всички световни литературни пазари - мотив, но и ни една нова мисъл, ни едничко ново чувство - неща , които единствено дават на кое и да е литературно произведение качества на оцеляемост. Формата, за която ни се е толкова дрънкало, е едно доказателство, че у българските критици понякога има повече фантазия, отколкото разбиране. Но ако повярваме дори на тия критици, г. Я. не печели нищо. При преходната фаза, в която се намира нашия език, при бързото негово развитие не с години, а с дни и часове - с форма не се оцелява: остава се над главите на бъдещите поети с нещо друго. Днес десетки хлапаци пишат по-хубави стихове от ония на най-силния ни поет преди 15-20 години. Обективният наблюдател може ясно да си представи как ще се модeлира българската реч след 5-10 години, под делото на млади поети, школувани напр. над един Т. Кунев - художник, който и днес може да бъде учител не само на г. Я., но и на негова учител? Две-трите по-хубави песни от сбирката на г. Я. за онзи, които схваща цялото развитие на нашата литература, са интересни още днес само като вярно имитиране на Пенча Славейков. На първо място в туй отношение стои най-добрата му песен “Павлета делия и Павлетица млада”. Ако тя не е подписана, никому и през ум не би минало, че не е Славейкова. Характерни там са в същата смисъл дори несполучени и насилени стихове като тия:

Карай си низ пътя, слушаш ли, човече,
Или да повикам деверите вече?

Ако не ме изпревари някой друг, аз в близко бъдеще ще покажа - не голословно като г. Я. - че дизпропорцията между достойнствата на стихотворенията на г. Я. и рекламата, която им е направена, свидетелствува лишен път за нисша робска култура.

Ще свърша с една бележка за онова, което г. Я. пише напоследък в декадентски стил. То не издържа абсолютно никаква критика. Това не говори един литературен консерватор, а може би най-дръзкия, най-крайния защитник у нас на новите форми поет, у когото се срещат елементи от симболизъм и декадентсво още от преди 6-7 години, когато никой тъдява и не беше чувал за тия работи. С композицията на своите песни г. Я. показва, че не е достигнал и до азбукито на декадентството; сложното вътрешно нареждане на невместимите в старите форми части и недоловими нюанси в стихотворенията напр. на един Валерий Брюсов - за г. Я. е хаос, както е и за всеки враг на декадентството. У него има само желание - както у г. Ив. Андрейчина - да бъде декадент. И той преследва като главна цел именно този хаос, зад който удобно се тулят хиляди и хиляди бездарни нови поети на запад. Характерен пример, който всеки запознат с декадентството ще разбере, е стихотв. “Евреи” (сп. “Мисъл”, г. XV, кн. X). Че милостта му няма никакво понятие от декадентство - както почти всички, които бръщолевят за декадентство по нас - личи най-добре от шаблонните епитети (чума дори за един десетостепенен декадент!), по грубите неоригинални сравнения и фигури, по целия тур на речта му. Примери - извадени само от 1-2 стихотворения:

1. Не знам аз дали слънцето изгасна,
     Не зная дали ослепях; - не знам
     Светът ли е изгинал - и не зная
     Самси не съм ли оглушал.

2. ...от изгуби слух.

3. Гатанка от гранит - по непрозрачна
    от граната.

4. Мрак, пустиня, бухал и шакал.
    Ада се разтваря! - Дим отровен,
    Пламъци зловещи, лава, кал...

5. Желания вулкан и адска жад
    Ще пламнат в твоите гърди, -
    Гърдите ти ще бъдат ад...

6. ...ще видиш прах остал -
    Мръсота и кал.

7. ...От тебе исках аз
    Не сажди на страстта.

8. Посегнах аз и писах без покой,
    И писах с кръв и гной.

В едно общество от свободни и питомни хора да бъдеш автор на глупави и бездарни стихове, като цитираните и в същото време да ругаеш другите, че им липсвало мисъл, форма, стих и не знам още що - е наглост, която събужда чувство на справедливост и у най-несправедливите, и която прави лишни дългите самозащити, като тая.

София, март 1906 г.

 


* Понеже по нас често се смята, че редакцията на един вестник споделя мненията на всеки свой случаен сътрудник, който излиза с името си, както и обратното, че за да пишеш, макар и литературни фейлетони в един вестник, трябва да споделяш напълно възгледите и убежденията на редактора му, намирам за не излишно да напомня, как е уреден тоя въпрос в културните страни. Именно: когато един горе долу познат писател, чиито мнения представляват публичен интерес, излиза в някой вестник да се изкаже по известен литературен въпрос, никому и през ум не минава да пита мисли ли редакцията тъкмо това и тъкмо така. [обратно]

 

 

© Кирил Христов, 1906
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2002
=============================
Публикация във в. "Ден", г. III, 1906, бр. 791, 792 и 792.
Публикация в "П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910)", съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски, LiterNet, 2002.
Публикация в "П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910)", съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски, УИ “Неофит Рилски”, Бл., 2002.