КУЧЕШКА ПРЕПИСКА

Йордан Радичков

web | Скандинавците

През 1973 година във вестник "Литературен фронт" бе публикуван разказ за едно ловно куче от писателя Дончо Цончев. В този разказ авторът ругаеше непрекъснато кучето си, пращаше го по дяволите и се заканваше да го застреля, но накрая кучето го въодушеви внезапно и авторът, противно на моите очаквания, вместо да приключи със смърт, завърши с любов и оптимизъм ловния ден, изяждайки весело патрона, предназначен за убийството на ловното куче.Аз ни най-малко не се съмнявам, че редакцията като колективен институт много по-добре от моя милост може да оцени достойнствата на споменатия по-горе разказ, но ако вземам перото, то към него ме тика обстоятелството, че редакцията, макар и да е колективен институт, не познава кучето, а аз, въпреки и да съм частно лице, го познавам. Не искам да хвърлям ни най-малка сянка на съмнение върху истинността на описаните в разказа събития, само ще си позволя - както казват в мореплаването - да отклоня въпросния сюжет с един румб наляво, защото авторът, независимо че е добър навигатор и правилно определя посоката на сюжета, не е предвидил отклонението, получаващо се от силата на насрещния вятър. Всеки сюжет, колкото и правилно да бъде насочен, ще се отклони неизбежно от целта си било поради насрещни течения или ветрове, било от подводните камъни, каквито среща неизбежно по пътя си, и в последна сметка от тълкуването на самия читател, защото много често низовият читател, като внимава извънредно много да не го сметнат за низов читател, гледа надясно, когато авторът сочи наляво, или обратно Нашата кучешка преписка до известна степен ще докаже по-нататък това съждение. Прочие, ето и самата преписка, с която се нагьрбвам, макар и непохватно, да коригирам историята с ловното куче само с един румб наляво.

Истина е, че гилзата бе изядена в края на ловния ден, съвсем нова гилза, с оригинална капсула жевело, носеща имена своя откривател, французина Жевело. Край огъня освен кучето и неговия стопанин бяха насядали ловците Дико Фучеджиев, Анастас Стоянов, Ивайло Петров и водещият кучешката преписка. Недалече от нас стоеха двама непознати ловци, единият от тях бе окачил на кожените висилки бекасина. Птицата, разнасяна целия ден от ловеца, бе омекнала, бе се удължила, заприличала на вретено и моите колеги подпитаха издалеко непознатия ловец каква е птицата, окачена на кожените висички, и ловецът им каза, че е бекасина, но от жегата е омекнала, станала е тънка и дълга като вретено, затова всички смятат, че е вретенарка, а то - каза непознатият - може би петдесет години, как не съм виждал вретенарка по тия места. Групата ни щеше да бъде по-пълна, ако в нея присъствуваше и писателят Емилиян Станев, ловец без конкуренти, но напоследък той откри балистиката и се съсредоточи повече в нея, отколкото в лова. Към картината край огъня трябва да прибавим и два изкуствени гривека, купени на безбожна цена в Люксембург от Дончо Цончев и Дико Фучеджиев. Те имаха за задача да подмамват летящите гривеци, но през целия ден не примамиха нищо, затова собствениците им ги наричаха подлеци и прочие. На всичко отгоре купените на безбожна цена люксембургски гривеци излязоха италиански, работени бяха в северния филиал "Коломбачио" на прочутата фирма за пластични примамки "Ягуар".Освен това край огъня клечеше, потънала в размисъл, ранена калугерица. Анастас Стоянов я бе ранил собственоръчно, бе я завързал с книжен канап за крака и се въодушевяваше от германеца за туй, че е измислил книжния канап, но другите допълниха, че освен книжния канап германецът е измислил още печатарската машина и бирата "Радебергер". Анастас Стоянов се съгласи с тях, но най-много се трогваше от книжния канап, благодарение на който можеше да държи край себе си ранената калугерица.

Докато той се трогваше от немското откритие, калугерицата скъса откритието, повдигна се от земята, завъртя се над огъня и богобоязливо и молитвено се заиздига към небето. Кучето тутакси скочи подир нея, ловците се ригшаха да грабнат пушките си, двамата непознати ловци се усмихнаха и се отдалечиха с вретеновидната бекасина, ние насядахме отново край огъня да закусим, а стопанинът на кучето се залови с въпросната гилза.

Но нека, както казват класиците, започнем всичко отначало, за да стигнем постепенно до въпросната гилза. Всички бяхме слушали за Карло като за изключително куче, според уверенията на стопанина му това не било куче, а гайгеров брояч и че само Ирли П. К. от Рабиша може да му бъде съперник. Ирли П. К. бе единица мярка за ловно куче. Карло живееше в ниска пристройка в Равно поле, залепена като срамежлива усмивка към къщата на един равнополец. Веднага зад споменатата пристройка започват царевици, метла, кръмно цвекло, щир, конопища, напоителен канал, пълен със старовремски юрдечки, с унгарски домашни патици и питомни гъски, зад канала се простира люцерна, посред люцерната стърчи кичеста круша, до крушата лежи откъслек от синор, обрасъл с трева и къпина, останал още от Елин-Пелиново време. Мястото е влажно и неприветливо, в две посоки през него преминават влакове, поздравяват се с тръбни гласове и отминават всеки по своята работа. В това невзрачно, кажи го, никакво, или нула поле се въдеше извънредно много пъдпъдък, в калните му водоеми, локви и камъш се въртеше дива патица, бекасина, брегобегач, край пътищата се гушеха ята яребици, заек клечеше из къпината и високата трева, а в небето се виеха цели ята с гривеци и на двойки прелитаха бързи гургулици. Теренът е не само удобен, той е почти изпитателен за всяко куче; ако кучето е добре обучено от своя стопанин, то ще има работа за цял ден и през целия ден няма да подвие крак, а ако е младо животно, ловецът има прекрасни условия за неговото обучение.

Карло бе от обучените кучета. Още щом неговият стопанин го изведе от пристройката на равнополеца и му произнесе името, животното се хвърли стремглаво, налетя на канала и гъските вдигнаха писъци чак до небето, сякаш че варвари нападаха Равно поле и водоплаващата сган бързаше с виковете си да спаси селото от нашествие. Ние, без да предприемаме каквото и да било нашествие, заобиколихме селото откъм източната му страна, кучето продължи да мете и да се отдалечава все повече и повече от своя стопанин, а стопанинът му го гледаше въодушевено и ни заплашваше, че ей сега ще видим ние как старци берат хмел.

В началото бях споменал една кичеста круша, сега я споменавам отново, защото всички стоехме под нея, бранехме се от комарите и чакахме кучето да се завърне, да почне да работи из люцерната, пък ние да тръгнем във верига подире му, стреляйки подир вдигнатите от него пъдпъдъци.Като направи голям обход, най-после кучето се спусна към нас, тичаше весело, за кеф, изпод носа му се вдигаха пъдпъдъци и яребици, на два пъти зайци пресякоха пътя му, но животното не им обръщаше никакво внимание, ами продължаваше да подскача весело, запътено към призивните подвиквалия на стопанина си. С големи усилия той успя да го примами, почна да го инструктира крайно подробно и с умолителното: "Хайде, мойто момче, търси!" - го пусна в люцерните. В същия миг изпод краката му излетя пъдпъдък, стрелях, птицата падна. Карло я намери и я донесе на стопанина си. То не бяха хвалби, не беше чудо, но пък и кучето си го заслужаваше. Така ние открихме лова, окачих пъдпъдъка на висилката и до вечерта той тъй го омекна и се издължи на висилката, че шията му стана м а като на жираф и заприлича на вретеновидното пиле, споменато от непознатия ловец. Настроението стана бодро, стопанинът на кучето се оживи, почна да го хвали, сякаш хвалеше стара мома, и твърдеше, че то ей сега ще покаже на какво е способно и че във всяко едно отношение ще надмине Ирли П. К. Казахме на стопанина, че ако някой го слуша отстрани, ще сметне, че това куче не е живяло един обикновен кучешки живот в пристройката на равнополеца, свряна между кокошарници, градинска метла и кочини, ами през цялото време е изучавало Платон, Айнщайн и прочие. Докато ние разговаряхме и оспорвахме качествата на кучето пред неговия стопанин, то се затъркаля по тревата, подскочи и галопирайки зигзагообразно, пропадна в полето. Стопанинът му започна да го вика, да му се моли да се върне.заплашваше го, кучето обаче продължаваше да се отдалечава, съсредоточено върху някаква своя си, кучешка проблема, и где какво имаше скрит дивеч - всичко омете. Тук и там почнаха да се появяват ловци, но щом забелязаха как Карло мете дивеч от полето, побързаха да се отдалечат от него.

По това време из кукуруза излезе непознат ловец, бе привързал бозаво куче с въже за кръста си, подтичваше подир кучето и го умоляваше да търси и да тича по-бавно. Бозавото куче бе яко, младо, опъваше силно въжето и залепило нос за земята, изобщо не чуваше ловеца. Щом този с въжето през кръста отмина, се появи друг ловец, жестикулираше отчаяно и в първия момент помислихме, че иска да ни каже нещо с ръце. Не беше обаче морзова сигнализация и в жестовете му не се забелязваше никаква последователност или схема. По едно време той почна да свири с пищялка като стрелочник от триажната гара. Този човек с пищялката и с темпераментните жестове обучаваше своето куче - това ние можахме да разберем малко по-късно, чак когато го наближихме и видяхме едно куче да клечи пред него, изпаднало в пълно униние. Без да е чел Стриндберг, ловецът се придържаше към неговия метод да взема малък откъслек и да го обяснява крайно обстоятелствено на кучето си. Кучето обаче така и не можа дя разбере какво има в люцерната, защо стопанинът му подрипва напред и назад, защо се навежда, защо подхвърля камъни защо го рита по слабините, защо пищи с пищялката и т.н. Късно следобед видяхме кучето скрито в едни конопища - в конопищата няма мухи, прохладно е и може да се почива великолепно, - от конопищата то се повдигаше леко и попоглеждаше към пищящия с пищялката ловец с такъв вид, сякаш искаше да му каже: "Не мож ме хвана!..." Отчаяна работа, читателю, още повече тя става отчаяна, ако вземете предвид факта, че всеки ловец смята кучето си за професор или ако не е професор, то е минало поне през няколко университета, но като всяко куче то ще влети и ще излети от университета, положило ушите си на гърба, и никаква наука няма да зърне, защото търси само следата или миризмата на дива идея; но къде дива идея в университета, читателю, там кое от кое по-питомно, та кучешкият чувствителен нос изобщо не ще го открие!...

Търпение и надежда за голям лов с куче се изчерпаха, затова подхвърлихме на стопанина на Карло, че е по-добре да върже кучето за упоменатата в началото кичеста круша и да тръгнем ние сами да пощем пъдпъдъци или пък да вземем да съберем помежду си шест лева и нещо и да му теглим куршума. "Защо шест лева и нещо?" - попита стопанинът и ние му обяснихме, че лани Ивайло Петров застреля по погрешка кучето на Матея и плати шест лева и нещо обезщетение. Ако се пребъркаме, все ще съберем шест лева и нещо. Дончо Цончев се нацупи от нашето предложение, а Ивайло Петров се нацупи два пъти повече от него, нарече ни не знам какви, съгласихме се, че сме не знам какви, но му казахме, че не стреляме по погрешка чужди кучета и на това отгоре да плащаме по шест лева и нещо обезщетение. Ивайло Петров, аристократ и стилист в прозата, се вбесяваше от нашите селски повторения извика ни: "Стига с вашите шест лева и нещо" - прехвърли пушка на рамо и се запъти да пропадне и той като кучето Карло вдън земя. Добре де, рекохме му ние, преди да е пропаднал вдън земя, като не искаш да слушаш нашето шест лева и нешо, иди ловувай еднолично, но внимавай да не излезе насреща ти кучето на стрелочника на триажната гара!... По причина на многото комари в това пусто Равно поле бяхме принудени да напалим огън, поопушихме се и се пръснахме в различни посоки, да ловува кой как може.

Един се завря зад сламено прикритие, турил отпреде си изкуствените люксембургски гривеци, купени на безбожна цена, да примамва с тях живи гривеци; други отиде да търси злощастната калугерица, тя се зададе насреща му, плавно и по библейски самотна и тъжна като изоставен параклис, чу се изстрел, параклисът трепна и заслиза смирено към земята. Стопанинът отиде да си търси кучето, заплашвайки ни, че ей сега ще видим ние как старци берат хмел. Не ми се береше хмел, отидох да си направя чакало от клони и рапица, вмъкнах се в чакалото и зачаках гургулици. Комарите ме намериха много бързо в чакалото, нахълтаха вътре, но като попуших,та одимих хубаво, те се измъкнаха и полетяха да търсят други ловци. Седях в чакалото до пладне, тук и там чувах по някой самотен изстрел, подвиквалия: "Карло! Карло!" - после пищялката на стрелочника, после всичко се смълча. Стана топло, спря всякакъв прелет. Бях потънал до глезени в гилзи, сметнах, че ми стига стоене в чакалото. Излязох навън, огледах се, но не видях никъде жива душа. Реших да търся моите хора. Извървях два или три километра и ги видях да седят край едно чакало. До тях лежеше Карло по гръб, с побити пети, сякаш идваше от маратонско бягане, недалече от него стърчаха изкуствените люксембургски гривеци, кацнали върху две къртичини. "Нищо ли!" - попитах моите хора, те поклатиха глави и рекоха: "Тц!" "Пък аз вижте какво нещо нагътах, както би се изразил Ст. Ц. Даскалов!" - и почнах да изваждам убития дивеч и да го хвърлям в краката им. А те рекоха: "Сума нещо си нагътал, както би се изразил Ст. Ц Даскалов. Как го нагъта тоя дивеч?" "Ами като коригирах стрелбата си с по един румб. Ако птицата хвърчи наляво, аз се прицелвам, след това коригирам с един румб и натискам спусъка. Няма грешка!"

Моите колеги си взеха бележка от думите ми, казаха ми, че и те ще почнат да коригират с един румб, подир което тръгнахме отново през стърнища и люцерни да търсим пъдпъдъка. Кучето този път вървеше отзад по петите ни и не смееше да погледне никого в очите, особено своя стопанин. В интерес на истината трябва да кажа, че стопанинът също не го поглеждаше. На едно място по пътя гледаме, нещо в тревата лежи, помислихме, че е изгубена капа. Дончо Цончев рече: "Това е печурка!" Ние не вярвахме такава голяма печурка да расте в равнополската земя, но кога наближихме, се оказа, че наистина е печурка. Дончо Цончев я откъсна, разгледа я прясна ли е, гъбата отдолу бе розова - значи е млада. "Луд съм за печурки - рече той. - Ако познавате брат ми Иван, той е също ловец и къде-къде по-добър от мене, но видим ли с него печурки, забравяме всякакъв лов." Питаме го къде ще крепи из пътя тая печурка, а той ни увери, че надвечер, като стъкнем огън и седнем да довършим сухоежбината, щял да я изпече и ще си направим царско угощение. "Та това е печурка!" - рече той. Дойде и въпросната надвечер, напалихме огън, появиха се и двамата непознати ловци с вретеновидната бекасина, за да се поопушат против комарите, а Дончо Цончев клекна да пече свойта печурка; беше голяма колкото една купа и той ни обеща да ни нахрани с нея тъй, както Исус Христос нахранил тълпата с три риби. Печурката почна да пищи върху жаравата, почна да се намества върху горещите въглени, пусна сок, замириса приятно. Кучето Карло клечеше до огъня, забравило всичките си университети, вторачено само в печурката, удеше се това, дето мърда върху жаравата, дивеч ли е, или не е дивеч. "Седи, грей се - рече му стопанинът. - Това е печурка не е пъдпъдък!" Кучето и без това си седеше на задницата и се грееше, но едното му око бе все в печурката. Когато тя се изпече, разнасяйки апетитен мирис наоколо, стопанинът я изтегли леко от жаравата и я положи върху зелената трева. Миг по-късно кучето я придърпа с лапа, чу се само какдва пъти изтракаха челюстите му, облиза се с червен език и положи муцуна върху лапите си. Очите му излъчваха самата невинност. Стопанинът се усмихна неловко, погледна ни с очите на ранена калугерица и като видя, че всички около него се смеят, почна и той да се смее, в началото малко нервно и с хълцане, но после нервостта изчезна, той извади една празна гилза и започна да отхапва от картона и да дъвче, без да плюе картона в огъня. Както казах в началото, той дори се въодушеви, полегна на една страна край огъня и продължи да си дъвче гилзата, приближавайки бавно към металическата й част... Така завърши ловният ден, по същия начин го е завършил и Дончо Цончев в разказа си, като се е домогнал до една почти безпощадна документалност. По-нататък ние продължихме по обратния път, в далечината се задаваше ловецът с бозавото куче, въжето бе все така привързано през кръста му, само че този път кучето не тичаше отпред, а едва-едва се тътреше подир човека. Водоплаващата сган от канала, щом ни усети, че приближаваме, нададе писъци до небето, за да предупреди равнополци за грозящото ги нашествие. Помня, че Ивайло Петров погледна часовника си и попита колко е часът, но тъй като не виждаше съвсем добре в здрача, ние всички много охотно погледнахме часовниците си и още по-неохотно му отговорихме, че часът е към шест и нещо. Ако в тоя момент някой ни бе погледнал отстрани, то уверявам ви, че всички ние, взети заедно с кучето, щяхме да му заприличаме досущ на усмивки от старите ленти... Така завърши нашият ловен ден и тук аз смятах да сложа край на кучешката преписка, но някои обстоятелства, станали по-късно, ми наложиха да я продължа.

Продължение на кучешката преписка.

След направеното изложение за публикация сметнах, че ще постъпя най-правилно, ако изпратя ръкописа за прочитане от пряко или от косвено засегнатите лица и им дам възможност да се изкажат писмено върху него. И най-обективният човек си е малко субективен, затова повече мнения никога не биха навредили на истината, а напротив! Още повече че кучето бе сполетяно от смърт при един несполучлив лов, а смъртта, дори и кучешка, ни задължава да говорим само истината. Ето отговорите на въпросните лица.

Емилиян Станев: Да! (Следва подпис и дата.) Не! (Следва само подпис.)

Анастас Стоянов: Тази подлеца, калугерицата, едва дишаше, мислех си дали ще остане жива, за да я занеса на децата вкъщи, и по едно време ми се стори, че може да умре, когато тя внезапно дръпна книжния канап и го скъса; и не само го скъса, ами отнесе и значителна част от него, отлитайки по най-богомолски начин в небесата, както правдоподобно и с най-големи подробности е описано в кучешката преписка. Книжният канап за втори път през този ден ми поднесе подобна изненада. По обяд ние се намерихме край един изоставен кантон на железопътната линия, там, сред бъзака, открихме кладенец, покрит с капак, да не би някое добиче да падне в кладенеца. Махнахме капака, аз имах трилитров пластмасов, бидон, вързахме бидона с книжен канап и го пуснахме в кладенеца да се напълни с вода. Но тъй като бидонът бе от пластмаса, не искаше да потъне и да загребе вода, затуй се принудихме да завържем към него една тухла, да служи за тежест. Пуснахме отново съоръжението в кладенеца, бидонът почна да бълбука, напълни се с вода, кучето Карло бе много жадно, скочи отгоре на геранилото, клекна и започна да се облизва, загледано в бълбукащия бидон на дъното на кладенеца. Щом съдът спря да бълбука, решихме да го изтеглим нагоре, но пусти книжен канап, изглежда, се бе размекнал от водата, скъса се и ние останахме само с един празен край в ръце, а другият край заедно с пластмасовия бидон цамбурна отново в кладенеца и бе отнесен чак на дъното от привързаната за тежестта тухла. По повод на което ние се съгласихме единодушно, че книжният канап не е стабилен за вадене на вода.

Дико Фучеджиев (той изпрати илюстрована картичка от Париж с Айфеловата кула и следните редове): Привети от Париж и наслука, приятели! Радвам се, че докато аз тука се пека на дипломатически огън, вие продължавате естествено и просто да търсите истината, изправяйки грешките си един на друг. Внимавайте обаче кучешката ви преписка да не набъбне и да достигне фантастичните размери на дипломатическа преписка, тъй че самата истина да пропадне като просено зърно в преписката. Бих могъл да дам някои пояснения относно гривеците: те са купени от Люксембург през зимата, с Дончо Цончев ги видяхме на една витрина, веднага влязохме вътре и собственикът на магазина, като разбра, че сме крайно заинтересовани, ни ги продаде на безбожна цена, хвалейки до краен предел качествата им. Тук, на Запад, трябва да ви кажа, че интересът движи човека, а не както у нас - човекът да движи интереса. По-късно, разглеждайки ги подробно, ние открихме, че гривеците не са люксембургски, а са работени в италианския филиал "Коломбачио" на фирмата за пластични примамки "Ягуар". Прочие тук, на Запад, много често човек може да купи една стока, смятайка я за френска, а тя да се окаже впоследствие испанска, гръцка, италианска и така нататък. През ловния ден, за който се води кучешката преписка, изкуствените люксембургски гривеци не можаха да примамят нито ято, нито птица единак. Това не беше по тяхна вина, а просто нямахме слука, или както често слушам тук парижани да се изразяват - нямахме шанс. Парижани обичат тая дума, тя е френска и значи: изглед за успех, вероятност, добър случай, щастие.

Дончо Цончев: Едно и също събитие или един ловен ден могат да бъдат описани по стотици начини и в това се състои тяхното очарование. Приложеният по-горе вариант, макар и да се различава в някои пунктове от моя вариант, не пречи, а обогатява кучешката преписка, той е само доказателство че всеки писател, като коригира фактите, макар и с по един румб, поставя белега на неповторимост в творбата си. Докато кучето Карло бе живо, можехме да даваме противоречиви оценки за него, но след гибелта му мисля, че нашите оценки не трябва да се различават дори и с един румб.

Ивайло Петров (милият на сърцето ми Ивайло Петров отказа категорично да отговори писмено: нямал време, бил извънредно много зает, за какво трябва да се намеси в някаква си кучешка преписка, когато съвременният свят пращи по шевовете си от жизнено важни проблеми, на всичко отгоре има треска, не обича да води никакви преписки, а може да ми каже устно мнението си и аз да го предам със свои думи за публикация. Една вечер той ми разказа следното): Убийството на кучето беше нелепица, макар че аз предупреждавах селянина да го прогони по-надалече, да не се върти из краката ми. Тоя човек беше опърничав и глупав като всеки торлак, просто не искаше да разбере, че като гръмна подир пъдпъдък, може по погрешка да застрелям и кучето му, и не го прибра при себе си. Не бих могъл да ти обясня как точно стана, просто в един миг нещо се разшава в тревата пред мене, стрелях мигновено и кучето падна. Видя ли, казах на оня дръвник, нали те предупреждавах! - а той взе да се удря по бедрата и да се тюхка, не знаел какво да прави, кучето не било негово, ами на негов комшия, как ще погледне комшията в очите, какво ще му каже и като почна да ми бае на главата, та просто ме изкара от кожата. Знаеш един прост и глупав човек как се тюхка, той колкото е по-прост и по-глупав, толкова повече се тюхка. Ти сам си от тоя край на торлаци, знаеш колко сте прости,  ограничени и невежи вие, торлаците, стига това да не те обижда, можеш да ме разбереш, нали? Прерових джобовете си тогава, събрах шест лева и нещо и му ги дадох да плати мършата на комшията си. Дръвникът му с дръвник ги взе, помисли, помисли, помая се и уж изглеждаше глупав, а се оказа хитър. Аз, вика, ще му дам пет лева на комшията, пет лева му стигат, а това, дето остава един лев и нещо, ше седна да го изпия на ханчето. Привечер го видях в ханчето, тоя тип пиеше не само горницата от парите, но бе изпил почти цялата сума. Покани ме да ме почерпи и нали пийналият човек изпада в откровение, гледаше ме със скръбни очи, поклащаше глава, въздишаше и все повтаряше: Бог да прости кучето, дето му взе греха! Аз трябваше да му взема греха! Попитах го защо той е трябвало да му вземе греха и тоя уж глупав дръвник ми каза тогава, че кучето наистина било на негов комшия. Като тръгнал сутринта на лов, комшията го помолил да вземе кучето му и да го опука в полето, защото то ни за лов става, ни за дворно куче, на всичко отгоре се научило да яде кокоши яйца от полозите. Взех го да го опукам, ми рече торлакът, защото то не само неговите полози пребъркваше, ами и моите полози пребъркваше и не можехме да видим кокоше яйце. Но ето как дойде работата, че ти го опука, ти му береш сега греха, да пием за бог да прости, наздраве... Виждаш ли тоя уж глупав и не знам какъв си дръвник, как ме надхитри, просто като че ли е чел моите "Малки илюзии" и от тях се е учил на хитрости. Ние много често се заблуждаваме в своите разговори по клубовете и кафенетата, че простите хора не четат нашите книги и нашите писания и че не си вземат поука от тях, а то излиза тъкмо напротив, щом чак в твойто торлашко четат, значи навсякъде четат, дори и в София. Как мислиш? Прав си, рекох му, но не ми се спори.

(С тези допълнения смятах кучешката преписка за приключена, тя бе публикувана във вестник "Литературен фронт", придружена с илюстрация, но възникналите след публикацията обстоятелства наложиха преписката да бъре продължена.)

Ново продължение.

Непосредствено подир публикацията писателят Кирил Войнов ми се обади, за да ми каже, че той единствен може да разкаже всичко за кучето Карло, защото пръв той го открива, кучето живее цяла зима при него, то е било бездомно. Кирил Войнов го намира в една виелица пред вратата си и го прибира на топло. Беше, казва той, много умно куче, привърза се бързо към къщата, стана ми като домашна прислужница, но аз нямах моралното право да го държа цял живот вкъщи, защото това бе ловно куче, а се знае, че домашните миризми повреждат кучешкото обоняние, затова го дадох на Дончо Цончев. Дончо Цончев обаче поради липса на ловна култура го затвори в едно мазе в градски условия, та още повече развали обонянието му и чак когато му говорих и му обясних, че ловното куче трябва да е на открито, го прати в пристройката на равнополеца, място почти удобно за едно куче, защото то, освен че ще долавя там миризмите на поле, нощем чува всякакви птичи звуци и посредством тях изостря и слуха си. Всичко това аз ще опиша най-подробно и ще го дам да се публикува в печата. То ще хвърли допълнителна светлина върху историята с кучето и читателят ще може да види по какви причини ловното куче, вместо да търси дивеч, изяжда печурките на стопанина си.

Няколко дни по-късно получих анонимно писмо, писано в момент на раздразнение. Моя милост има доста анонимни кореспонденти. Без да разполагам с материална база и с телетипни машини, мога да твърдя, че къщата ми е нещо като малка телеграфна агенция, струпвана постоянно от преписки, позиви и съобщения от моите анонимни кореспонденти. Ето какво пишеше моят анонимен кореспондент по повод кучешката преписка и доказваше за сетен път, че читателят е най-заклетият и най-постоянен враг на писателя:

"Господин Радичков, самозвани писачо! Съжалявам, че въпреки дълбокото ми презрение към вашите нелепости, които мнозина считат едва ли не връх на съвременната българска проза, сгреших, като прочетох последния ви разказ в ЛФ "Един румб наляво" (или надясно, не си спомням!). Господи, как се покварява човек, когато критиката не може да си върши работата, както следва! Колкото да сте неграмотен, все пак знаете какви са причините, за да не може критиката да постави на място такива като тебе. Та да започнем с "разказа": това е оргия на парвенющината. Някаква диво-безсмислена история от вашия репертоар - кучкарско-ловджийски-пърчовски-цигански. И тук-таме, уж божем за иронизиране, вметваме някакви пластмасови гривеци от... Люксембург, които сигурно сте си купили (без да подозирате, че в тия страни, където по погрешка ви пускат на разходка, такава физиономия като вашата биха използували, за да направят маски да плашат децата). Та, значи, ние сме толкова фамилиарни с литературата, че можем да пуснем читателя направо в "кухнята": ето как, наивни и любознателни читателю, ние, йордан-радичковци и пр. , си правим ловджилъка и импровизираме разкази. Няма смисъл от сюжети и измислени герои: нашето ежедневие, развлеченията ни са готови разкази. После прочутият радичковски маниер да се смесва фантастичното с реалното, фантасмагоричното с делничното, дълбокомисленото с глуповатото му позволява да превърта, както си ще, нещата и това да изумява винаги публиката. А за да почувствуваме ние, простосмъртните, колко артистично свободни сте вие, олимпийците, презаверявате един другиму с подписи и отзиви бездънните си глупости. Та еди-какво си казал или отказал да каже Е. Станев, какъв бил Ивайло Петров (това е благодатен материал за бъдещите литературни историци и психолози!) и накрая - тоя шедьовър на парвенющината: "дипломатическия огън", на който се печал прословутият белетрист, странджанският литературен печенег Дико Фучеджиев. Он уже в Париж!! Бедна Францийо! Не зная дали това ще те засегне, или и ти вече като своя земляк Ст. Ц. Даскалов си обръгнал и нищо не те трогва, но явно си се изписал. И ако това отдавна дразни почитателите ти, които искаха да ни внушат че си някакво самородно чудо, сега вече дори безразличните към тебе се почувствуваха засегнати. Защото средната култура на т. нар. "среден читател" е несравнимо по-висока от това което дъхти неприятно от жалкия ти разказ. Ако у тебе има капка чувствителност и литературно достойнство, би трябвало задълго да замълчиш или по някакъв начин да се извиниш за глупостта си. Редно е, макар и нежелателно, и големите таланти да сгрешат, дори да сглупят. И не бих те упрекнал толкова за поредната ти нелепост, защото това доминира над хубавите работи у тебе, но за парвенющината заслужаваш пълно презрение. Жалко е, че читателите нямат право да се защитят, както знаят, искат и могат. Тогава за такива нелепости и парвенюшки изстъпления няма да има място не само в ЛФ, а изобщо в нашата литература. Още веднъж - пълно презрение."

Читателю, прилагам това писмо към кучешката преписка не за друго, а за да може нагледно да се убедите колко много патос има още по нашата земя и не сме ние никак прави, като се изказваме съжалително понякога, че нямало достатъчно патос. Напротив! И патос има, и възклицателни словесни средства има, и прочие, и прочие, както нагледно може да се види от по-горе цитираното писмо; ужас и страховитост по улиците на Люксембург има, всяка люксембургка държи детето си за ръка и сочи с пръст физиономията ми да плаши с него детето. Една малка грешка допуска само моят патетичен читател - не съм бил в Люксембург. Що се отнася до плашенето на децата, в краен случай може да се използува и препоръката на обожателя: от физиономията ми да правят маски за плашене на децата, стига да се сметне, че няма вече с какво да се плашат децата. А че децата трябва да се плашат, на това никой не би възразил, какви деца ще бъдат те в края на краищата, ако не ги изплашим, както се следва... Относно средната култура на т.нар. "среден читател", то е истина, че е сравнимо по-висока от моята кучешка преписка.  Грешката ми изглежда, се състои в това, че като низов писател аз пиша за низови читатели и е напълно естествено всеки среден читател да се оскърби от низовото четиво и да се изпълни с презрение към него, както това напълно успешно е направил анонимният ми читател и не само го е направил, но го е облякъл и в писмена форма, за да може, като облече презрението си в писмена форма, то по-добре да прозира голотията му. Прочие, по същия начин древните скулптори  са обличали моделите си в туники, обливали туниките с вода, та като прилепне туниката към тялото, тялото да изглежда по-голо.

По-нататък.

Постепенно кучешката преписка започна да набъбва, превърна се в кучешко дело, почти всеки ден нараства, заплашва да стане цял кучешки архив, невъзможен за обработка и публикация, затуй ще си позволя да завърша с няколко думи, взети от писмото на Торлака. Торлакът между другото ми пише в писмото си: "Истина е, че сме ние прости, ами вие, градските ловци, и от нас сте по-прости. Кучето беше Матеево, Матей го даде най-напред на Татаровите да го застрелят, те ходиха с него на лов начело с Иван Татаров Опитомителя и го върнаха незастреляно, после Матей го даде на Сусо, но и Сусо го върна незастреляно, после Матей го даде на Ойчи да го застреля, Ойчи ходи с него на лов и го върна незастреляно, после взе, че го даде на Кастел, Кастел ходи с него на лов в оброчищата и го върна незастреляно, после Матей го даде на горския да го застреля, горският ходи с него да гони контрабандисти в Мойсеевото бранище и по Бабино лице и го върна незастреляно, после Матей ми го даде на мене, да му взема аз греха, като ида на лов, и излязох аз на лов с кучето и щях да го върна на Матей незастреляно, но се зададе тоя ваш градски ловец и като видя, че кучето шавна в тревата, гръмна отгоре му и го застреля, аз взех да се тюхкам, оня взе да се нервира и взе, та се бръкна и извади наистина шест лева и нещо и си плати, и после с него изпихме парите в ханчето и споменахме Матеевото куче с добра дума, защото то наистина беше добро куче, нищо че пребъркваше кокошите полози."

© Йордан Радичков, 1985
© Издателство LiterNet, 04. 10. 2002
=============================
Публикация в кн. "Скандинавците", С., 1985.