Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ХАРМОНИКА

Йордан Радичков

web | Скандинавците

Двор, обрасъл с щир и дива лобода; белосана къщица посред двора, леко синкава - когато стопанинът я е белосвал, е турил и малко синка във варта. Къщицата клечи като влашка циганка, загледана с двата си прозореца в тъмния бурен. Буренът се провира през разнебитената ограда и с епическо спокойствие е плъпнал по улицата.

През оградата виждам човечец с олизана капица. Той клъцка дърва на дръвника и щом ме забелязва, оставя брадвата, почва да трие ръцете си в панталона. "Бре, ти ли си! А добър ден! Тц, тц, тц! Добре дошъл, брей, брей..." Докато човечецът се ръкуваше, цъкаше с език и викаше непрекъснато: "Брей, брей, брей!", от къщицата се показа суха жена с дълги сколуфи. "Глей кой е дошъл!" - рече човечецът. "Леле, ти ли си! - възкликна жената. - Чакай да си туря зъбите."

Тя се плесна по бедрата, скри се вкъщицата и подир малко пак се появи, широко усмихната, зъбите й светеха насреща ми. Ръкува се все така усмихната. "Турила съм си скоро зъби - рече жената, - па ги свалям, щото много ми убиват." "То не може да не убива - намеси се мъжът й. - Като са нови, ще убиват. И нови обуща да обуеш, и те убиват. Ама като ги поносиш, като ги поомачкаш, спират да те убиват..." А жената продължава: "Мъре, убиват си! Затова ги и свалям, па кога дойде човек, ги турям, щото то без зъби как така ще се покажеш пред човек? Сега не е като едно време!" "А, едно време! - клати глава човечецът. - Едно време кой ти е турял зъби! Как сме се мъчили ние едно време. Ни зъби има кой да ти тури, ни нищо. Кво ще ти разправям, ти знаеш как сме се мъчили. Лило! - извика изведнъж той. - Лило! Къде си бе, ела тука де, да видиш кой е дошъл, па и тебе да те видят!"

Показа се Лило, хлапак, само две уши стърчат от него и една пазва, пълна със сливи. "По цял ден не можем да му видим очите - рече баща му. - Дай тука хармониката да покажеш как свириш, стига скита по сливако, ами седни и свири! За кво е купена тая хармоника? Нали да се учиш на нея, човек да станеш, не като нас едно време, дето никой те не поглежда за нищо. Как сме се мъчили ние едно време, къде ти хармоника да ти купят. Ще учиш, да се не мъчиш като мене, и стига си скитал по тоя сливак!"

Шаат! - той загря врата на момчето с едно перване, момчето подсмръкна и отиде да вземе хармониката. "Така е - рече жената, - верно, че сме се много мъчили. Мирон вика: "Я как съм се мъчил, не искам и детето ми да се мъчи, ами ще се бръкна и ще му купя рамоника. (Тя викаше на хармониката рамоника.) И му купи, да не се мъчи момчето, както ние сме се мъчили едно време!"

Момчето се показа на вратата, обрамчило акордеон. Инструментът нов, лъскав, голям, стигаше чак до петите му. Главата наполовина само стърчеше над акордеона. То разтегна меха и се скри цялото зад инструмента. "Фи-фи!" - рече акордеонът. Момчето подсмръкна, нагъна меха и извади още два звука: "фа-фе!", после подсмръкна и взе да се почесва по врата, там, дето бащата го беше пернал.

"Ела тука де! - рече бащата. - Ела тука и посвири!"... Той се обърна към мене: "Къде едно време ще свириш! Дадат ти една тояга и те пущат да гониш козите по гората, па пусти кози нали навсякъде се катерят, некоя си убоде вимето на лош трън и требе да го мажеш с червива вода (червива вода той нарича карбола), а червива вода никъде нема. Мъре, как сме се мъчили ние едно време! Къде сега децата се мъчат!... Свири! бе!" - съсети се бащата и пак перна врата на момчето.

То подсмръкна, погледна ме гузно с малките си като точици очи. Беше сякаш привързано към големия акордеон, надничаше да види кой клавиш да натисне, но все не успяваше, инструментът се бе разтегнал отпреде му като нещо непреодолимо - метър човек, два метра акордеон, как да го накараш да свири! "Фи" - рече акордеонът.

"Ни го кози карам да пасе - говореше бащата, - ни дърва сече, ни нищо, оставил съм го само да си свири. Ама тоя пусти сливак, все из сливако гледа да се скрие, изпокина си панталоните. Ще оставиш тоя сливак и ще свириш, за какво сме я купили тая хармоника, а? Нали за това сме я купили - да свириш и да се не мъчиш, както сме се мъчили ние едно време!"

Шаат! - той пак загря врата му.

Момчето отново подсмръкна и с голямо усилие почна да разтяга и да свива огромния мех. Хармониката задиша лениво, почна да изпуска по някой и друг звук, но ми се струваше, че диша повече през носа си, отколкото през устата.

Тръгнах из дивата лобода и бъзака, сподирян от гласа на бащата: "Калта изпод ноктите си ще дам, ама момчето ми нема да дам да се мъчи, както сме се мъчили ние едно време като грешни гяволи с тия пусти кози из горите. Па нали виметата им големи, все ги изподерат, докато бръстят, тичай да дириш тогава червива вода, да мажеш тия пусти вимета, щото, като напече жегата, ще гноясат. Па докато тичаш за червива вода, те се набутат в некоя сечина, па те ти го горския, фане те за ушите. "Що - вика - не гледаш къде бръсти стоката, не видиш ли, че това е сечина и че козите са съсипали леторастието!" Па като ти загрее една по врата горският, та ти държи влага сума време! Свири бе, стига си зяпал по сливако!" - Шаат!... - "Тоя сливак нищо нема да ти даде!"

Чувам как момчето подсмърча шумно, как разтяга с въздишка акордеона и акордеонът заедно с него подсмърча и въздиша на пресекулки: "Фи-фи"... "Фи-фа..."

 

 

© Йордан Радичков, 1985
© Издателство LiterNet, 04. 10. 2002
=============================
Публикация в кн. "Скандинавците", С., 1985.