МОМЧЕ И МЕЧЕ

Йордан Радичков

web | Скакалец

Преди много години, по времето на вършитба, обикалях из Герлово и Тузлука. Във всяко селище ме посрещаше виеща вършачка, обгърната в прах, из прахта се провиждаха жени, загуглени целите в бели кърпи, бумтеха трактори, пъшкаха тежко парни локомобили, из въздуха се премятаха житни снопи, железни вили бляскаха с лъскавите си рогове, огромни купи слама помня, че се издигаха по харманите, подобни на египетски пирамиди, само че вместо да пазят в себе си мумиите на фараони, застинали в своя вечен покой, укриваха те босоноги деца. От време на време децата се изсипваха от самите върхове на сламените пирамиди, спускаха се стремглаво като по пързалка, преобръщаха се по пътя си и изчезваха в облаците от прахоляк. А вършачките продължаваха да вият и да гълтат в ненаситните си барабани тежките житни снопи. Помня, че по пътищата настигах натоварени коли било с жито, било със слама. Слама бе разпръсната навсякъде. Летни вихрушки я вдигаха, усукваха я и отново я полагаха върху пътищата. Подир седмица време, посивял от прах, стигнах град Търговище. Изненадах се, че вместо с паваж главната улица на града бе застлана със слама. Със слама бяха покрити и улиците на следващия град Омуртаг. Помня, че в този град имаше много конски каруци, отвсякъде идеха конски каруци, натоварени със слама. Бях си наумил да ида до село Върбица, да видя старите хареми на Герай хан, разказваха ми, че Герай хан е един от наследниците на Чингиз хан, но летният пейзаж на районите, из които се скитах, с всеки изминат ден ставаше все повече и повече еднообразен и беден, макар че тук и там земята бе нагъната, пътищата се извиваха живописно през нея и пропадаха внезапно зад някоя малка височина. В далечината ме примамваше силно трептящият в жегата и маранята силует на Балкана, подвижен и синкав. Указателни знаци на различни места сочеха пътя за Тича и Котел. Не мога да обясня какво започна да ме примамва към Тича и Котел, за да се откажа накрая от харемите на Герай хан (ако такива хареми е имало в действителност), и една сутрин рано да тръгна от град Омуртаг към примамливите синкави планини.

В ония години шосетата на България представляваха грозна градобитнина. И колкото повече . човек се отдалечаваше от централни селища, толкова по-лоши ставаха пътищата. Това бяха прашни друмища, изровени от порои и от железните шини на колелетата. Ситен чакъл покриваше гръбнака на прашния друм, на някои места вода и ветрове бяха отнесли прахта, та чакълът стоеше озъбен, изгризваше той цървулите на минувачите или хвърляше искри от подковите на добитъка и от шините на колелетата, на други места ситна пепел покриваше всичко и като минеше човек, то цял облак се повдигаше отподире му и дълга опашка го следваше, докато се скрие той на някой завой или пропадне в падина. Не дай боже керван каруци да мине или някой камион, то тогава такъв прахоляк се вдигаше, че пътникът сума време се изгубваше в него, а кога вятърът все пак успяваше да разсее всичко, пътникът се появяваше върху друма в неузнаваем вид. Покрай банкетите и окопите на тия друмища растеше троскот, в него се въдеше земна пчела, мъхеста и пепелива на цвят. Тук и там ще се забележи някое дръвце край пътя, посадено от кантонер, тия дръвца бяха обикновено немощни, самотни, те трудно вирееха в самотията, не бяха на мястото си и придаваха на друмищата тъжен вид.

Пътят, по който вървях, не правеше никакво изключение от другите пътища по онова време, даже нещо повече, той, изглежда, отдавна бе изоставен, защото само в началото срещах хора. Всички до един отиваха все към града Омуртаг или се отбиваха в странични пътища из къра. Нито някой настигах, нито пък някой ме настигаше. Сламата по пътя постепенно оредя, не се дочуваше вече отникъде да вият вършачки или да пищят с гласовитите си пищялки парните локомобили и по този начин да дават знак дали имат нужда от вода или имат нужда от слама. По вършитба, кога парният локомобил изсвири веднъж със свирката си, то значи, Че Иска слама. Тогава жените избутват с вилите си към огнената паст на локомобила купчина слама, висока човешки ръст, а кога локомобилът изсвиреше два пъти, то тогава мъже докарват водоносна с вода, за да напоят разгорещеното и потно чудовище. Локомобилите бяха летните змейове на селата, те изяждала половината слама от харманите, за да могат с голямото си махово колело да движат всичките механизми на треперещите и виещите с барабаните си вършачки...

Колкото повече слънцето се издигаше по небето, толкова повече пътят опустяваше, на един завой срещнах стар човек, носеше торбичка на рамо, подпираше се с тънка тояжка. Подире си човекът водеше коза. Поздравих го, излезе разговорлив, отиваше с козата в Омуртаг да я продава. Попитах го за моя път. Каза ми, че пътят за Котел е дълъг, но ако не се спирам често да почивам, то до вечерта ще успея да стигна дотам. В Котел, каза ми той, нищо не расте, то и по нашите места малко нещо вирее, но там пък съвсем нищо не вирее, ни се оре, ни се жъне, само гдето гора има и пасища за добитъка. И вода... След този старец с козата повече никого не срещнах. Прашното шосе продължаваше да лъкатуши, сякаш търсеше най-удобния начин да се доближи до гората и, провирайки се през нея, да се добере до прохладата на Балкана.

Вървях в самия край на пътя, там имаше мека пепел и троскот. Обущата ми бяха неудобни, твърди и тежки. В началото вървях доста бодро, понякога се обръщах да видя дали подире ми не яде човек или каруца, но шосето бе пусто. Когато навлязох в гората, престанах да се обръщам назад. Постепенно наоколо ми всичко започна да става по-разнообразно и живописно. Пътят стана някак по-лек, въздухът също тъй стана по-лек за дишане, едва забележима прохлада вееше отвсякъде и от дълбочината на сенчестата гора се обаждаха птици. Подвижни сенки играеха и понякога ми се струваше, че зад стволовете на буките, през високата папрат, пребягват диви животни.

До обяд вървях, без да се спирам никъде. Чак когато слънцето много напече и дори в планината започна да се усеща задухът, потърсих място за почивка. На един завой се откриваше широка поляна, през поляната лъкатушеше и бляскаше вода. Там имаше кладенче. Изглежда, че често са се отбивали хора и коли, защото тревата бе утъпкана, имаше дълбоко врязани коловози. Наплисках се с вода на кладенчето, седнах на тревата да поотпочина, трябваше да почакам известно време, преди да пия вода. Носех и малко сухоежбина със себе си, хапнах и чак след туй се реших да опитам водата на кладенчето. Водата бе пивка и мека. Кладенчето извираше безшумно и съвършено безшумно се изтегляше през поляната, като че стъпваше на пръсти. Отвсякъде вееше покой.

Полегнах по гръб, загледан в небето над себе си. По небето се носеха разпокъсани безводни облаци. Това небесно стадо нямаше пастир, но не се разпиляваше, ами вървеше, макар и бавно, все в една и съща посока. Лежах отпуснат, чувствувах как земята изсмуква умората от тялото, унесох се в дрямка. Плясък и пърхане на криле ме извадиха от дрямката.

Обърнах се към кладенчето, видях, че няколко птички бяха дошли да пият вода. Не ги гледах дълго, защото забелязах, че по шосето откъм Балкана се търкаляше някакво сиво вълмо, обгърнато в прах. Прах се стелеше чак до края на завоя, където пътят внезапно се изгубваше в гората. Трудно ми бе да разбера какво вдига този прах по шосето и дълго време се взирах с изострено любопитство към подвижното и сиво вълмо. Трябваше да мине доста време, докато накрая започнах да различавам човешка фигура. Подир фигурата вървеше нещо неясно и тромаво. Чак когато облакът прах наближи кладенчето, видях, че от него излязоха едно момче и едно мече. Прахта остана да се усуква лениво над пътя, а момчето и мечето се отбиха и тръгнаха през зелената поляна към кладенчето.

Момчето беше мургаво, на шест или седем годинки, посивяло от прах, гологлаво и босо. Имаше то черни като антрацит очи и тъй лъскави, че човек, като го погледнеше, веднага се плъзгаше по тях. Мечето бе съвсем малко, привързано със синджир за врата. То бе също тъй прашно и посивяло като своя малък стопанин и уморено от жегата. Момче и мече се запътиха към кладенчето, птичките изпърхаха с криле и отлетяха към гората. Момчето се нашшска с вода, но като се изми, стана още по-мургаво. По тънката му шийка се стичаше вода и правеше черни бразди. Мечето пи дълго вода, когато отлепи муцуната си от кладенчето, видях, че муцуната завършва с черно и лъскаво носле... Горкото мече, тъй много бе уморено от пътя, че щом се напи с вода, легна в тревата, обръщайки лапите си нагоре. Меките мечешки лапи бяха побити от твърдия и остър чакъл на шосето. Подир мечето и момчето застана на четири крака и пи вода. През цялото време мечето гледаше умолително своя малък стопанин. Момчето го доближи, потупа го леко по лъскавата черна муцунка и седна до него. Едва тогава видях, че и босите нозе на момчето са побити и изранени от острия чакъл на шосето.

Бях като зашеметен, огледах пътя, но освен трептящата мараня, нищо не се виждаше по него. Почаках известно време, мислех си, че подир момчето ще се зададат други хора, може би пеша, може би с коне и каруци. Но колкото и да чаках и да напрягах слуха си, нито глъчка чух, нито пък трополене на каруци.

Гледах това мургаво момче и това сиво мече и си мислех дали те не се родиха от лятната мараня, не са ли те някакво горско видение, сън някакъв, навестил моята кратка дрямка?. . . Не беше ни сън, ни горско видение, ни плод на трептящата мараня. Съвсем живи и съвсем истински от другата страна на кладенчето почиваха едно много мургаво малко момче и едно малко мече. Попитах момчето сами ли са, не идват ли подире им други хора. То се засмя, поклати прашната си главица и каза, че са сами. Отидох да седна при тях, мечето ме гледаше умолително, молеше ме, изглежда, да не му правя нищо лошо. Момчето го потупа успокоително по муцунката, мечето близна с език ръката му. Синджирът тихо издрънка.

Заинтересувах се откъде идват, закъде отиват и не се ли боят да пътуват съвсем сами през планината? Момчето каза, че идват от котленските села, там негови роднини били хванали в Балкана още през пролетта това мече в една меча бърлога, чакали го малко да порасне, за да може да върви само, и сега го изпращат с момчето при техни познати мечкари, за да го учат да играе по селата на Герлово и Тузлука. То не знаеше от какво трябва да се боят. Не му казах страховете си, казах му само, че може да замръкнат по пътя - има още толкова много път да извървят, докато стигнат някое селище. Момчето ми каза, че ако замръкнат по пътя, не е страшно, защото сега имало месечина и всичко се виждало. В началото те вървели по-бързо, но по пътя мечето побило нозете си, а и жегата много го уморява. Мечката не обича горещините! Ако мечето бе останало да си живее в гората, сега щеше да лежи някъде на прохлада под дебела сянка, вместо да се трепе заедно с момчето по нажеженото от слънцето прашно шосе.

Аз не знаех да съжалявам ли това мече или не. Ако бе останало в планината, там то щеше да живее с други мечета, щеше да остане диво и да се страхува от човека. Но ето сега то имаше своя малък приятел в лицето на това мургаво малко момче с лъскави черни очи, заедно с него щеше да види то още свят, постепенно щеше да се опитоми и дресира и да прекара остатъка от живота си сред хората, играейки хоро под акомпанимента на някоя тамбура или гъдулка. И докато играе хоро, цяло едно село се струпва да гледа как мечката играе хоро, и дълги години после се разказва за мечката. Нещо повече, мисля аз, че всеки, който веднъж е видял как мечка играе хоро посред село, през целия си живот помни тази картина. В нашето детство всеки е видял поне веднъж как мечка играе хоро, изправена на два крака, а до нея мургав мечкар стърже струните на гъдулка и реди със синкавия си глас монотонна песен... Та ето това си мислех, докато гледах мечето с умоляващите очи.

Няма да скрия, ще призная, че ми стана тъжно за мечето. Истина е, че то щеше да обикаля из Герлово и Тузлука и щеше да види много свят, но мисля, че умоляващият му поглед ще бъде обърнат все към Котленския балкан. От дивата природа някое и друго животно и птица са се отронили и са станали домашни животни и птици. Кучето, конят, говедото, биволът, овцата, прасето, козата, кокошката, патицата, пчелата... всичко това се е сближило с човека и човекът от своя страна се е сближил с него, защото има някаква полза. Една част той впряга в ярема, другата част стриже, дои, кучето му пази къщата, от пчелата събира меда и т.н., и т.н. Но изглежда, че на човека тези домашни животни и птици не му стигат, затова той е посегнал към дивата природа, за да измъкне от нейната тъмна  бърлога и мечката. Мечката той нито впряга в ярема, нито стриже, нито пък я принася в жертва на някое езическо божество, както в старите езически времена е принасял в жертва агнето и свинята, а в някои райони и домашната гъска се принася в жертва. Това диво животно с умоляващ поглед е единственото, което човекът измъква от леговището и тръгва да се скита с него по събори и панаири, за да забавлява и развлича населението^*. Съдба, какво да се прави!

Момче и мече поседяха край кладенчето, пиха отново вода, и момчето, след като се сбогува, поведе със синджира мечето подир себе си. Босите стъпала на момчето бяха тъй много мургави, че почти се изравняваха по цвят с черните стъпала на мечето. Те много скоро излязоха на прашното шосе, там бързо вдигнаха прах подире си. Аз стоях като замаян и ги гледах как постепенно се отдалечават и изгубват в прахта. Пътят пред тях бе дълъг, молех се в себе си дано успеят до залез слънце да стигнат селището на мечкарите.

Чудех се какъв кураж са имали родителите, а и всички роднини на това момче, за да го пуснат да тръгне само с мечето през планините към Герлово и Тузлука, където трябва да върви от изгрев до залез слънце. То още не ходеше на училище - не му стигаха годинките, а ето че родителите му и неговите роднини са сметнали, че ако за училище годините не стигат, то те са достатъчни, за да бъде пуснато момчето по прашния друм, следвано по петите от малкото сиво мече. Никому ли не бе минало през ума - питах се, - че зло куче може да налети на момчето, че подплашени коне може да го връхлетят, че змия може да пресече пътя му и да се уплете в босите му нозе; и най-после, никой ли не се сети, че лош човек може да срещне момчето, да го набие насред пътя и да вземе от него мечето!

Странни хора живеят понякога из тия наши затънтени балкани!

След като момчето и мечето заминаха по своя път, аз също тръгнах по пустия и прашен път към град Котел. На няколко пъти се обръщах и гледах как все повече и повече момчето и мечето се отдалечаваха, докато накрая съвсем ги изгубих, защото пътят правеше завой и се скриваше в зелената гора.

Изведнъж се почувствувах много самотен и съжалих, че не се върнах назад с момчето и с неговото мече. Пътят към град Котел изгуби своята живописност, остатъка от деня пропътувах по един механически начин, почти не помня покрай какво минавах, помня само, че се здрачи и че по тъмно влязох в едно забравено сякаш от господа селище, с блещукащи тук и там светлинки. Ако край пътя нямаше табела, за да съобщи на пътника, че това е град Котел, аз по всяка вероятност щях да отмина това с нищо незабележимо в лятната вечер селище, и един бог знае колко още съм щял да се лутам из Котленския балкан... Та така!

Много години минаха, откакто срещнах момчето и мечето в Балкана. Но винаги, щом си спомня за тази среща, едно особено чувство ме обзема. Все си мисля, че ето на, аз, макар и по тъмно, същата вечер пристигнах в град Котел, а момчето и мечето още се скитат из Герлово и Тузлука, без никъде да са пристигнали. Виещите вършачки и огнедишащите, потънали в пот локомобили, отдавна са изчезнали от селата, други машини ръмжат и вият сега из тях, а момчето и мечето все пътуват и пътуват, и синджирът тихо подрънква помежду им. С годините започнах постепенно да разбирам защо понякога се чувствувам съвсем сам и изпитвам душевна несгода - съзнавах отчетливо и релефно, че през целия си път и живот аз нямах свое мече, което да ме следва доверчиво по петите. Не завиждам на момчето от Котленския балкан, напротив, радвам му се, че още в най-ранните си години, преди да е тръгнало на училище и да е започнало да изучава азбуката и таблицата за умножение, то вече водеше със себе си едно малко мече.

Тъй, лека-полека, година подир година, аз стигнах до никъде, а ето че през съзнанието ми през цялото това време продължават да пътуват едно мургаво малко момче и едно сиво мече. Те ту се изгубват на някой завой на пътя, ту пак се появяват, и все пътуват, пътуват. Понякога така се обърквам, че започвам да се питам, дали вместо към Герлово и Тузлука те не пътуват към мен. В края на краищата то не е и толкова важно, казвам си, по-важното е да пътуват.

БЕЛЕЖКИ:

*През миналата година мечкар от град Сливен бе поискал от градските власти да признаят мечката му за художествена самодейност, като за целта му се даде и писмено удостоверение. Шегобийци бяха изпратили мечкаря заедно с мечката при кмета на града, защото кметът лежал болен от грип и бил поръчал уж, ако в града случайно се появи мечкар с мечка, то те тутакси да се изпратят при него, за да го гази мечката - някога се е смятало, че ако мечка гази болен човек, то болният оздравява. Мечкарят научава къде живее кметът на град Сливен, отива той със своя опитомен звяр в жилищната кооперация, като звъни на съответния етаж и обяснява, че двамата с мечката ше излекуват кмета, обаче при условие, че той ще се разпореди да се даде писмено удостоверение в смисъл, че мечката е художествена самодейност. Повече подробности относно този случай не можах да науча и тъй и не разбрах дали на мечкаря е дадено удостоверение, в смисъл, че мечката е художествена самодейност, или не е дадено такова удостоверение. [обратно]

© Йордан Радичков, 1984
© Издателство LiterNet, 14. 06. 2002
=============================
Публикация в кн. "Скакалец", С., 1984.