МАТРЬОШКИ

Йордан Радичков

web | Скакалец | Скандинавците

РАЗКАЗ НА ИЛИЙКО

Моят подобен случай ето как беше: той беше, кога се тури оня знак с кравата, обаче как беше, сега не мога да си спомня точно дали преди знака беше или след като децата задигнаха кравата и отидоха да я търкалят от баира към селото, та кравите продължиха да прескачат шосето и да отиват на водопой без знак. Горе-долу обаче по това време беше.

Относно италианците аз искам да кажа, че помежду тях имаше и набожни хора, при моя случай човекът беше много набожен, при всяко пълнене на пушката той се прекръстваше и като удари, също така се прекръстваше, и кога минавахме покрай бандера, изглежда, че вземаше бандерата за параклис и аз му казвах: "Сеньоре, това не е параклис, а бандера, турена тука относно топографирването на земята!", но той обаче по причина на незнанието на езика ми кимаше с глава и пак се прекръстваше, заради което аз по-нататък се отказах да му обръщам внимание в смисъл, че простата дървения е само една проста бандера, а не параклис, но той остана със своето убеждение и щом само се зърнеше бандерата, поемваше веднага към нея. Толкова набожен човек в Овчата не може да се намери, тука, напротив, никой не е набожен освен няколко вдовици, но аз мисля, че те са набожни, щото са вдовици, а ако не бяха, никаква набожност нямаше да се забележи у тях. По набожност на първо място мисля си, че стои вдовицата!

(Тук разказът на Илийко беше прекъснат от най-стария ловец. Най-старият ловец седеше край масата, беше се подпрял на лакът, между пръстите си стискаше шумка от индрише, от време на време помирисваше шумката и гледаше почти през цялото време право в прозореца. Над очите му надвисваха рунтави вежди, гъсти и прави, турени като две черти на челото. Той рече: "Вдовицата, като си придаде набожен вид, тя по тоя начин много повече подмамва мъжа, отколкото ако видът й не е набожен. Набожната жена е смирена, тиха е тя и кротка, а пък щом е и вдовица, то се разбира по кротостта на погледа й, че сърцето тъгува. Мъж по таквоз нещо не устоява, той обича да проявява милост спрямо жената, затова набожната вдовица най-притегля мъжа! Ето това е, ако искаш да знаеш!" - приключи най-старият ловец и тъй силно смачка индришето между пръстите си, че в стаята се разнесе тръпчивият дъх на индрише. "Обаче - направи той забележка на Илийко - не знам защо толкова много време въртиш около бандерите, когато от тях нищо няма да излезе!" Илийко му каза: "Ще излезе, ще видиш!" - и продължи.)

Аз това за вдовиците го не оспорвам, и тъкмо натам отивах, където отиде и ти, но не е само в туй работата, в смирението, да кажем, или в набожността, или в женската кротост. Работата - в това, че ако жената се държи свободно и е устата, и пердаши на едро приказките, както го правят това например нашите жени в тютюните и в памуците, то тогава те само те предизвикват да налетиш отгоре им и ти налетяваш, а като се сблъскаш с нещо набожно и кротко, то изведнъж ти изтегля чергата изпод краката и увисваш във въздуха. Искам да кажа, че си губиш почвата под краката. Италианецът беше набожен, той само се прекръстваше, а инак лицето му не изглеждаше никак набожно, ами, напротив, щото той беше учен човек, а се знае, че ученият човек е по-малко набожен от простия. Това го разбрах аз по-късно, когато се видя, че от всяка бандера той изкарва по един заек. Значи, той се много бързо ориентира като къде може да се криe заекът.

По причина на обръщането на автовлака заекът първо се изпокри в тютюнищата н в памуците, но като се започна беритбата, то той се прогони оттам и се набута около бандерите, защото се знае, че около бандерите ни се сее, ни се оре и всичко там е обрасло с къпина, треволяк, маточина и конски трън. Там не само че човек не минава, ами и добитък не минава и ето защо заекът предпочита бандерите. На туй отгоре те са по високите места, обграждат околовръст селото и аз съм забелязал, че заекът обича да лежи на такова място, да чува той как жените викат из дворовете, как кучетата облайват едно или друго нещо, а така също как кънтят наковалните на ковачите. Заекът много обича да се навърта заради жуженето на пчелата. Той навсякъде се навърта, защото е тревопасно животно подобно на овцата, обаче и бръсти, и бели кората на дръвчетата подобно козата, но няма копита нито като козата, нито като овцата, а има кучешки лапи.

Друго таквоз тревопасно животно с лани няма!

А относно обозначенията, истина е, че ние нямаме по нашите места такива знакове, каквито ги има в градовете, и ако човек не е запознат с местностите, може да се стигне и до изгубване от негова страна. Аз като придружител нямах случай на изгубване. Това за памуците е вярно, че подир напръскването им с химикали, за да изгори шумата, се туряше предупредителен знак, но тоя знак според мене беше за никого. Ами че там се туряше една нарисувана умряла пчела!

Мигар пчелата, която хвърчи, ще разбере, че туй е умряла пчела и че памуците са пръскани с химикал!

Вие всички помните, когато в слънчогледа се снимаше бойният филм с конницата, как половината конница изпопада на земята, щото бяха напръскали слънчогледите с химикали, за да им изгори шумата и да станат черни; конете, като стоят посред слънчогледите и чакат да се даде команда за атакуване, пресягат се, та откъсват някоя и друга шумка и тъй както си стоят и махат с опашки, някой кон току рече: "Туп" - строполява се в слънчогледите! Химикалът цял кон събаря, а какво остава за една пчела или за някое друго дребно животно! Но това се знае от всички, аз няма тука да се спирам на него, само го споменавам, защото стана дума за обозначенията и защото Енев все повтаря да се внимава в придружаването и те отрупва със сто сериозни предупреждения. Аз неведнъж съм казвал на Енев: "Енев, тия хора са дошли в Овчага да бият зайци, а не да събеседват!" а Енев се сърди и ми отвръща: "Ти все противоречиш!" Аз му казвам как стои работата, а той казва: "Ти - казва - няма защо - казва - да противоречиш!" И не знам какво, и не знам що, и тънъ, и тънъ... (тоест: и т.н., и т.н. - и така нататък, и така нататък, Б. М.).

Но както и да е, повече аз няма да разказвам за Енев, вие знаете, че спорът с Енев бе вечен, докато се изтребиха зайците, а друг автовлак не се преобърна, да се сгъсти дивечът, така че той оредя и за да се намери, трябва да изшъткаш всичките бандери, пчелините, туфите, та накрая устата ти тъй надебелява от шъткане, че едва можеш да кажеш: "Шът!"

Ето, значи, как подир разреждането на заека и неговото по-трудно намиране ние с оня италианец се озовахме чак горе на могилата в търсенето на заек.

На могилата има оброк, заекът и покрай оброците обича да се навърта, та аз викам на италианеца: "Сеньоре, дай отсам да изшъткаме оброка, тука рядко е бивало без заек!", и докато той тръгва от едната страна, аз избикалям от другата и внимавам да не се изпреча пред пушката му, щото вие знаете, че много пъти това се е случвало, когато с наши или с чужди ловци съм скитал, и знаете също, че аз имам най-много сачми по тялото си, само бренеке нямам в тялото, и слава богу! Ако те цапне ловец с бренеке, умираш и толкоз, човек не може да издържи, както глиганът например издържа не само едно, ами може и две, че и Три бренекета да носи в тялото си и пак нищо му няма...

И като вървя аз, чувам ловецът да вика: "Сеньоре! Сеньоре!" и изгърмява с пушката.

Бръмнаха сачмите край мене, без да ме закачат, възвих към ловеца, през това време той си целуваше пушката, после се наведе и вдигна от тревата една пуйка. Беше застрелял домашна пуйка. Тикна ми той пуйката под носа да я разгледам, ръкува се с мене, гледам ту него, ту пуйката и му казвам: "Сеньоре, така и така, това е пуйка, домашно животно, беля се направи от твоя страна заради застрелването на пуйката, а така също и от моя страна като придружител, щото аз трябва по всякакъв начин да предвардвам чужденеца от подобни произшествия! Ето сега ще дойде стопанинът на пуйката и ние, сеньоре, какво може да предприемем? Нищо не можем да предприемем!"

Докато аз му говоря така, виждам, че той не разбира и не само че не разбира, ами сияе и смята, че е ударил дива и рядка птица. И тъкмо аз споменах за стопанина, ето ти го тебе стопанинът се задава в лицето на Змиярката... Ето това беше моят подобен случай!

По-късно във връзка с тоя случай из Овчага се разпръсна мълва, че италианецът уж бил налетял на Змиярката и не знам какво още. Нищо подобно нямаше. Той, като я видя, похвали й се с пуйката, засия целият, сграбчи я през кръста и я завъртя около себе си, ама така я завъртя, че фустите й отхвърчаха из въздуха и бая неща се повидя изпод фустите й, после я остави целокупна на двата й крака да стои на земята, а тя го простреля с ръка и рече: "Да те убие господ, свят ми се зави!" Ето това беше, и повече нищо не е имало, аз на самото произшествие съм присъствал и мога да декларирам, че никой на никого не е налитал, според както се пръсна мълвата, че уж италианците налитали на жените из тютюнищата и памуците. От наша страна само едно възражение имаше относно италианците, защото ние не стига, че се ценявахме при тях като придружители и водачи, но трябваше на това отгоре да събираме убитите зайци и да ги носим в раниците.

Други възражения нямаше. (Най-старият ловец стана да си откъсне нова шумка от индришето, домовладиката се съгласи с Илийко, че наистина придружителите са били ползувани повечето като носачи, отколкото като придружители. Най-старият ловец рече: "Вярно е, това е така, но хората всичко си плащаха!" Илийко и домовладиката забелязаха, че ако е за плащане, то и в тютюнищата да работиш, също така се плаща, и ако работиш повече, може и повече пари да изкараш, отколкото се изкарва като придружител. "Да - рече най-старият ловец, - но ония хора освен че ти плащат, на това отгоре ти викат "сеньоре"! А на тютюна или на памуците и два пъти повече да ти платят, никой няма да ти каже "сеньоре"! Кога и къде друг път е било да ти викат на тебе "сеньоре"! Той се върна да седне на мястото си край масата, тикна си шумката от индрише под носа, загледан в потните стъкла на прозореца, а Илийко допълни, че никой тука няма да ти каже "сеньоре", още по-малко пък ще ти кажат от околните села. Ако жител на Овчага иде на маслобойна или на воденица, ще чуе той как от околните села викат на жителя о в ч й г а, а ако повече жители идат на воденица или на маслобойна, то тогава ония им викат овчаги според името на селото. Така че едно е да трамбоваш ти из тютюните и памуците като овчйга, друго е да трамбоваш като сеньоре!. . . Той може би щеше още нещо да каже, но домовладиката му рече: "Абе, Илийко, ти тая печка съвсем я забрави!" Илийко се залови с печката, а домовладиката стана да плисне навън дъждовната вода от кучешката консерва, защото кутията се беше напълнила.

Дъждът продължаваше да вали равномерно и монотонно, небето бе слязло ниско над Овчйга, надничаше навъсено в прозорците и нямаше никакви изгледи времето да се отгърне. Лов нямаше да има, затуй с Макоцев от фолклорния институт решихме да тръгнем, за да може да стигнем до неговото село по светло. Като се сбогувахме с гостоприемните домакини, ние излязохме от селото откъм южната му страна.

При идването бяхме влезли от север. Овчата ми се видя негостоприемна, къщите, плевните и всякакви сушини стоеха гърбом към нас, омърлушени сойки подсмърчаха из акациевите дървета и в орехите, а ето сега, като се спираме с Макоцев и гледаме селото откъм южната му страна, изведнъж то ми се струва приветливо и уютно, всяка къща ни гледа с потните си прозорци право в очите, сушините и те са обърнати с лице към нас, по перилата на балконите и по стълбите пъстреят шарени тенекиени кутии с изобразени по тях кучета, на някой балкон може да се види фикус или лимон, посадени в големи квадратни тенекии с изобразена на тях зелена овца. Това са тенекии от бяло саламурено сирене, прави ми впечатление, че всеки лимон стои малко обидено в тенекията, като литературен господин, който е очаквал гостоприемството на светски салон, но вместо в салон са го оставили на един тесен и мокър селски балкон, помежду мушкато и индрише, мокри кокошки се навъртат около него, японски петлета подскачат върху тенекията и по най-безпардонен начин някое куче с ланска козина по хълбоците ще дойде да отърси отгоре му водата от козината си. Ето, мисля си, защо стават толкова кисели лимоните, които се отглеждат по селските къщи, както се отглежда домашен добитък! Стопаните с еднаква грижа се отнасят както към овцете си, кучето, пуйките, японските петлета, така и към козите, мушкатото или лимона.

Почти от всяка къща се вие дим, миризма на огнища струи отвсякъде, а над всичко отгоре ни похлупва с тежкия си похлупак ниско и мокро небе.

Само тополите продължават да отронват по някой слънчев лист, литва слънчевото петно, слаба диря оставя след себе си и се строполява в дрипите на есенната шума, скупчена в нозете на дърветата.

Като се обръщаме още на два или на три пъти, за да погледнем Овчага в лицето, двамата с Макоцев даваме гръб на падащия косо слаб дъжд и се оказваме лице в лице с малките гробища на Овчага.

Каменни кръстове и прости каменни знаци надничат иззад висока трева, всички те надничат към селото, може би всеки от тези камъни е обърнал лицето си към определена къща. Гробище и село се гледат очи в очи и от тази близост, и от това, че живата и мъртвата Овчага стоят лице срещу лице и се гледат с премрежени от дъжда очи, мисля в тоя момент, че те тъгуват взаимно. Сега едва си дадох сметка, че докато домовладиката или Илийко с приличното на маслиика лице разказваха, то най-старият ловец с шумка от индрише между пръстите си, който гледаше през цялото време в прозореца, е гледал всъщност надничащите иззад високата трева каменни знаци... Гробището ме порази със своята простота, със своето спокойствие и скромност. Тия знаци, турени от близките на покойните, така естествено стояха под дъжда, като че бяха диви животни, застанали живописно на ниския хълм.

Но ето че гробищата остават зад нас, пред нас са тютюнищата и памуците, над главите ни е ниският похлупак на небето. Макоцев се залавя да ми обяснява с най-пълни подробности, както само един учен човек може да ви обясни, откъде е името на Овчага, как от самото име и жителите започват да се наричат овчаги и с такива подробности населява обясненията си, че се изгубвам в тях.

За да се спася от Макоцевата овчагиада, почвам да прехвърлям през ума ся отново ловците с мъхнатите ризи, бумтящата печка, капчука, започвам да си преповтарям разказваните историк и макар и да не блестят те кой знае с каква конструкция, разбирам постепенно, че тези истории ме правят съпричастен със своята простота и естественост. Тъй както естествено и просто самата Овчага стои на мястото си, без да се натрапва, а само загатва за себе си.

Истории са се разказвали винаги и ще се разказват, докато живеят хора на тази земя. Простите хора разказват обикновено за събития, в които самите те са участвували или за които са чули от втора или трета ръка, по тоя начин те дават отново живот на спомените или възкресяват част от своя минал живот.

Връщам се на темата за матрьошките, говоря на Макоцев колко естествено хората правят матрьошки и се забавляват с тях. Съобщавам му намерението си две от матрьошките да предложа на читателите, но изпитвам известно затруднение, защото ми се струва, че те са от такова естество, че матрьошката на домовладиката не може да влезе в матрьошката на Илийко, както и обратно, ами стоят една до друга, кактв две саксии с мушкато стоят една до друга на перваза на прозореца и през потните стъкла всяко цвете е загледано в нещо свое.

Макоцев се умълчава.

Здрач пъпле из полето, обгръща ни постепенно заедно с дъжда, ненадейно ме връхлита една мисъл, че каквито и матрьошки да майсториш през живота си, накрая и тебе те прибират в една голяма матрьошка и те понасят с краката напред. За да отпъдя тая ненадейно връхлетяла ме мисъл, извиквам на помощ тополките край реката и последните светли листа, увиснали в самите върхове на тополките. Всичко край нас с Макоцев е здрачно и прогизнало от дъжда, но щом пред очите ми се откъсна и се завъртя тополов лист, като че озари той със светлината си всичко край нас.

Тъй светла мисъл понякога ще прелети над мрачните ми мисли, ще ги освети и ще изчезне; и чак след като изчезне, разбирате, че колкото и да обливате със светлина мрачните мисли, те не могат да станат по-светли. Затова и ние оставаме изненадани или стъписани, когато се надвесим над човешката душа и се помъчим да хвърлим малко светлина в нейната бездна.

Вървиме двамата с Макоцев и мълчим. Нищо няма в полето, ни птица да прелети, ни някакъв звук да се чуе отнякъде; само дъждът вали, но той вали безмълвно, като че стъпва на пръсти. Вървиме дълго време и дълго време мълчим, та започвам да се съмнявам не дали вървим, а дали изобщо ни има? Еднообразно и тягостно става, но въпреки това продължавам да мълча... Мълчанието също ражда матрьошки!

Край

© Йордан Радичков, 1984
© Издателство LiterNet, 14. 06. 2002
=============================
Публикация в кн. "Скакалец", С., 1984.
Публикация в кн. "Скандинавците", С., 1985.