ДЪРВЕНАТА КУКА

Йордан Радичков

web | Скакалец | Скандинавците

7.

Щръкнали рамене, синьо око и един петролен фенер - ето какво видя Панко през гъстата пелена на снега.

Съседът му стоеше досами оградата, свраката се люлееше върху телта под сайванта и си дереше гърлото с викове: "Цезаре!... Цезаре!..." Кучето лежеше или спеше свито на колело в кучешкия си полог. Още щом видя човека да излиза от къщата, пришълецът почна да му разказва как излязъл от кошарата с фенера да види дали черноглавата му овца не се е оагнила, защото я очаква да се оагни, и като видял, че още не е почнала да се агни, и се успокоил, защото тя, щом се оагни, по такъв стръвен начин започва да облизва агнето си, че заедно с това изяжда и ложето (тоест - пъпната връв), а се знае, че щом една овца изяде ложето, то млякото секва и няма с какво да се отгледа агнето. Та като се успокоил той относно овцата, чул, че свраката крещи под сайванта, затова дошъл да види с фенера да не би кучето случайно да е заспало по причина на приспивателното средство. Повикал го, но кучето си мълчало, направил една топка сняг и го замерил с топката, улучил го, обаче то не се помръднало.

Та именно поради тази причина повиква той Панко, защото утре Панко може да каже: "Ти, като видя, че кучето е заспало, що не повика!" Съседът затова е съсед, за да повика, нали, а не, ако види нещо, да премълчи, все едно, че нищо не е видял.

Всичко туй достигаше до ушите на Панко прецедено през шепота на онега. Никак не му беше до обясненията на пришълеца за овцата и ложето, защото цялото му внимание бе съсредоточено върху кучето. Цезар спеше свит на колело, Панко го побутна, сетне го разтърси здраво, кучето с мъка отвори очите си и пак ги затвори. "Нали е заспало?" - попита пришълецът, повдигайки фенера над главата си. Панко кимна с глава. "Пуста сврака! - наруга свраката пришълецът. - Вместо кучето, да беше изяла тя приспивателното, че да заспи, а не да крещи!"

Той всячески се мъчеше да услужи на съседа си, но в момента не намираше друг начин, освен да говори против свраката на телта и против другите свраки. "Ето, като погледнеш, аз цяла овца им завлякох с куката, дано им приседне, но мигар може да се рита срещу ръжен? Срещу ръжен не може да се рита - отговори си сам той, - като ти умре овца, какво ще правиш? Нищо не можеш да направиш, ами закачваш овчия леш с куката и толкоз! Мигар има какво да се мисли тука? Тука няма какво да се мисли, тука нищо не може да се измисли!"

"Как нищо? - попита Панко. Той сметна, че последните думи на пришълеца се отнасят до заспалото куче. - Ще му разтрия ушите отново със сняг и ще го разсъня! Важното е да не заспива, и аз няма да му дам да заспива, ами ще го държа будно!"

"Там му е майката!" - заклати глава пришълецът.

Той наблюдаваше как Панко вдигна заспалото куче, изнесе го на снега и започна да разтрива ушите му със сняг. Освен ушите той разтри и хълбоците му, кучето се оживи, разбуди се окончателно, помъчи се да се отскубне от стопанина си, но Панко го стискаше здраво помежду нозете си и го мачкаше и разтриваше, докато се убеди в окончателното му събуждане. Умоляващо квичене се носеше из двора, свраката крещеше неистово, най-сетне човекът пусна кучето, то затича сконфузено през снега, стигна сушината под сайванта, обиколи я, спря се под свраката и подскочи към нея - надяваше се, че ще я достигне с лапата си.

Не можа да я достигне, падна по гръб и заскимтя.

"То ако се заиграе със свраката, няма да има време да заспи!" - обади се пришълецът от оградата.

"Хайде, Цезаре, дръж!" - извика Панко н подскочи от снега към свраката. Кучето проследи с любопитство подскока на стопанина си, но не скочи заедно с него. Свраката престана да шава, сви се върху телта, люлеейки се напред и назад, като махало. Кучето пристъпи напред, стигна до навеяния сняг, опита го с лапа и отдръпна лапата си. Панко отиде при пришълеца до оградата, изравни снега с длан, тури фенера на изравненото място и двамата съседи, като се подпряха с лакти на зида, запушиха.

"Ще вали май през цялата нощ!" - забеляза Панко.

"Дано вали, защото, като вали, времето държи меко и нищо не замръзва - каза на свой ред пришълецът. - Ето, аз пових помпата със сламено въже против замръзване, защото, ако спре да вали и духне северният вятър, помпата може да замръзне. То по всичко личи, че против замръзване трябва с двойно въже, а не с единично въже. Човекът, че е човек, пък зиме и той туря два чифта чорапи против студа, а ако се наложи да иде в гората за дърва, може и три чифта да тури!"

Панко възрази:

"И три не помагат. Зиме, кога ходим по пусии, по три чифта чорапи турям и пак ми измръзнат краката!"

"Ето, виждаш ли, че съм прав!" - възкликна пришълецът. - Затова казвам, че на помпата трябват най-малко два чифта въжа!"

Продължиха да бъбрят, подир цигарите припалиха по още една цигара, пришълецът отскочи да види овцата, а Панко се облегна на оградата да наблюдава какво ще предприеме кучето.

Кучето нищо не предприе, само отстъпи назад към своето леговище, то трепереше от студ, тръскаше от време на време главата си. Сви се в полога си, полежа, треперейки, стана, отърси се и отново легна, свито на колело. Панко му подвикна окуражително: "Юнак, няма да заспиваме!" Пришълецът пристигна с фенера, в кошарата нямало нищо. Да стърчат повече посред снега, нямаше смисъл, тесните рамене на полушубките им също бяха побелели от сняг. "Е, хайде!" - казаха си те един на друг и всеки тръгна към къщата си.

Панко завари стаята стихнала, жената спеше с ръце под тила си, печката беше задрямала, никакви светлини и сенки не тичаха по стените и по тавана (само еленът продължаваше да тича върху ковьора, гонен от белите кучета), кокошката под кошлето спеше. Отчетливо отекваше часовникът-будилник в стаята: "тц... тц... тц..." Човекът отвори тихо вратата на печката, натуря дърва, огънят се разгаряше постепенно и по стените отново затичаха в гоненица светлини и сенки, кряеха се в гънките на новата алена черга върху леглото, изгеьлзяваха от нея, пробягваха по гърба на бягащия елен - и беше безкрайна тази игра; тъй както снегът вали, вали и не спира... Леглото го мамеше към себе си, той се потутка около него и избута леко жена си към стената. Тя промърмори в просъница и се обърна с лице към ковьора. Топло беше леглото и упойващо. Панко реши да полежи малко, да се стопли, но по никой начин не искаше да заспива.

Тайно в себе си се молеше дано и кучето не заспи и почна да се окуражава, че тия сънотворни или приспивателни средства са предназначени предимно за свраките и че ако куче ги изяде, то не е чак толкова застрашително за кучето, че да заспи и да не се събуди. Къде е душата на свраката - къде е кучешката душа! Че душата на свраката няма и една шепа!

Той започна да мисли като колко голяма може да бъде душата на една сврака, колко време свраката може да остане будна и докато мислеше, потъна и се изгуби в тичащите светлини и сенки. Беше почти като на пусия в усойна гора: когато човек е на пусия, цялата гора се изпълва със сенки, пробягват те безшумно, появяват се най-неочаквано и най-неочаквано се изгубват и е трудно да се разбере сенки ли са това, или са бягащи диви животни. Из усойната гора от всички страни се носи кучешки лай, човек едновременно е обърнат на всички страни, Паико долавя с тънкия си остър слух равномерен кучешки лай, лаят е металически, остър, посред кучешкия лай някой подвиква тихо: "Цесаре!. . . Цесаре!" Човекът трепва и отваря очи. Сънят е хвърлил лепкавата си мрежа върху него, но човекът навреме разкъсва мрежата, за да чуе как навън пришълецът изпробва градинската помпа, да види не е ли заръчнла. Подвикванията са на увисналата под сайванта сврака, от студа изглежда, че тя вече не може да каже буквата "з", затуй вика на кучето Цесаре.

Панко се надига в леглото, измъква се тихо изпод новата алена черга, да не събуди жена си, и след като навлича дрехите, излиза предпазливо навън.

Продължава да вали. Свраката се люлее под стряхата, кучето е в своя кучешки полог, отвъд оградата пришълецът наистина пробва помпата, студеният метал скимти. Той оставя фенера в снега и се залавя да оправи сламените въжета. Панко не му се обажда, отива първо при кучето, побутва го с крак, никакви признаци на живот не забелязва. Вдига го във въздуха, то е топло, но продължава да стои свито на колело. Панко го хвърля в снега, кучето пада и потъва в него, но продължава да лежи, все тъй свито на колело. Човекът отмята и хвърля полушубката, остава той само по синята ватирана флаиела и се запретва да измъкне кучето от съня.

Дълго време то не издава никакъв звук, нито пък отваря очите си. Беше меко като детска играчка, Панко го месеше посред снега, разтриваше му ушите, опъваше крайниците му, провери дали бие сърцето му, зад ребрата се усещаше как сърцето работи. Сума време се мина, докато кучето издаде звук, после още толкова време, докато отвори очите си. Панко му говореше тихо, но Цезар изпърво не можа да познае стопанина си. Тъжно зави кучето, пришълецът чу тъжния вой и веднага дойде с фенера до оградата да види какво се е случило. "Тц, тц, тц!" - зацъка той съчувствено и попита дали кучето пак заспа. Можеше и да не пита, защото беше съвсем ясно, но по-важното, каза той, е, че все пак се събуди, а ето при мене още нищо няма, овцата не се е оагнила!

В селото пропяха петли, разсъненият Цезар се заклатушка през снега, искаше да отиде на сухо и на топло в своето леговище. Свраката се бе умълчала, гледаше с неприязън кучето и стопанина му.

"Щом пропяха петлите, то още малко време остава от нощта" - забеляза пришълецът.

Петлите си съобщиха каквото трябваше и млъкнаха. Когато Панко излезе отново с наметнатата полушубка от къщи да види кучето и го намери отново заспало, петлите отново запяха, но той не можа да определи за втори или за трети път пеят. Съседът не се виждаше никакъв със своя петролен фенер. После Панко отново ходи да проверява, и отново, и вече престана да брои за кой път излиза навън, за кой път петлите пеят, струваше му се, че те непрекъснато пеят. Всеки път проправяше нова пъртина, защото снегът успяваше да заличи следите му, всеки път намираше кучето заспало, свраката се люлееше от вятъра като махало на часовник: будилникът от стаята цъкаше в ушите му: "тц... тц... тц...", огънят в печката изгасна, по едно време пред очите му се появиха водовъ!ртежи, през тях той видя пришълеца да стои с фенера си пред отворената врата на кошарата и да гледа със синьото си око, а срещу него стоеха черноглава овца и едно агне, които също гледаха пришълеца.

Синьото му око беше като витлеемска звезда. Аз не зная дали и младенецът Исус от своята ясла е видял нещо повече от витлеемската звезда! Отдавна свраката бе престанала да крещи, а само съскаше злобно: "Сесаре! Сесаре!" Снегът продължаваше да вали все така равномерно и монотонно, нашепваше нещо в ухото на Панко, бяло бе всичко около него, спокойно и чисто, топло и дъхаво, посред бялото и светло спокойствие кучето отваряше бавно очите си, събуждаше се, измъкваше се от бялата бездна и като го гледаше, Панко бе почти готов да се усмихне, само че нямаше сили да се усмихне. Той спеше.

Реши да се отпусне върху леглото, без да затваря очите си, защото действително се боеше, че ще заспи, чуваше пеещите петли на селото и заспа отведнъж с отворени очи.

Имаше кошмар: видя в Усоя свраките да се трупат, тръгна към тях, очакваше да види овчия леш на пришълеца, но вместо него откри, че хищниците са се струпали върху Цезар, те не го чакаха да заспи окончателно, кучето още се движеше, макар и много сънено... Зад свраките в снега стоеше пришълецът и неговата жена с един червен и един зелен чорап. Пришълецът, увит с всичките си оцетови плетива, гледаше Панко със синьото си око и се подпираше на дървената си кука, с която бе влачил овчия леш в Усоя. До него имаше хралупа, в хралупата лежеше скрита бракониерската пушка на Панко, увита в крачол. Пришълецът замахна с дървената кука и удари върху корубата на дървото. Свраките продължаваха да нападат едва пъплещото през снега сънено куче и крещяха: "Цезаре! Цезаре!" Пришълецът продължи да удря с дървената кука по корубата и по едно време завика: "Ей, Панко!... Съседе бе, ей, човеко!"

Панко отвори очи, стаята бе болезнено светла. Жената я нямаше до него, подът беше пометен, печката бумтеше весело и някакви ароматни варива димяха върху нея. Навън снегът продължаваше да вали, все тъй еднообразен и монотонен. "Къде е жената?" - попита себе си Панко и реши, че сигурно е отишла в мазето да вземе оронен кукуруз за кокошките. Той спусна нозете си от високото легло и забеляза, че е спал облечен.

В тоя миг на вратата се потропа силно и се чу гласът на пришълеца:

"Ей, Панко, съседе! Ей, човеко!"

Със залитане премина Панко през стаята, отвори вратата и примигвайки със зачервените си очи, видя вън на снега пришълеца с дървената кука. Пришълецът гледаше със синьото си око изпод своята плетена капа. "Измряхте ли? - попита го той. - Сума време викам и чукам с куката на вратата. Кучето се е вкочанило под сайванта!" - съобщи му той и му съобщи още, че като видял как се е то опънало, се сетил, че вчера били говорили за куката, да му услужи с нея, ако се окаже нужда.

Та именно затова той дошъл - да му съобщи за кучето и да му услужи с куката.

"Обаче - каза той - свраката е още жива, мръсницата!"

"Да му се не видят и приспивателните! - въздъхна Панко. - От тях ни бабичката си можах да видя нощес, ни кучето предвардих от заспиване!"

А пришълецът вметна: "То не може да се бръкне в окото на човека, без да му се извади окото!" По този начин той искаше да оспори думите на Панко, че било възможно да се бръкне в сърцето на природата, без сърцето да се нарани. "Обаче да видиш с мене какво стана!" - продължи пришълецът и му заразказва какво било станало с него. Докато Панко газеше зиморничаво през снега към сайванта да види вкочаненото куче, докато гледаше съскащата под стряхата сврака, докато се той туткаше и почесваше, без да знае какво по-нататък да предприеме, оня успя да му разкаже, че черноглавата му овца се оагнила, че като отива той с фенера в кошарата, какво да види - тя вече се била оагнила и успяла да изяде ложето, а то всеки човек знае, че щом една овца изяде ложето, млякото й обезателно секва, и ето, виждаш ли, че където е тънко, точно там ще се скъса, както например се скъса с другата овца, та трябваше да я влачи с куката чак в Усоя за храна на свраките.

"В тоя живот не може без кука!" - заключи пришълецът и поби дървената кука в снега.

Жените им, като излязоха навън да хвърлят кукуруз на кокошките, ги видяха да стоят в снега от двете страни на куката, а зад тях се люлееше вързаната на телта сврака и крещеше с всички сили. Жените почнаха Да хвърлят с шепи кукуруз и да примамват кокошките, но не сееха те с размах и щедро, както е било през други сутрини. А и петлите не обикаляха така напето и влюбчиво около стопанките си. Само снегът не беше се променил. Все тъй спокоен, чист и светъл, той продължаваше да се стеле и да засипва всичко под себе си с тих шепот. Къщите на Старопатица сякаш се бяха оттеглили една от друга, всяка сама за себе си, притулена в снега, все едно, че се е забулила в тайна.

Аз също мисля да се оттегля на пръсти и да изчезна в шепнещия сняг. Повече едва ли и бих могъл да разказвам. Широк е народният живот, дълбоки са недрата на неговата душа, огромно е сърцето му и как, питам се, мога да събера всичко това в една шепа разказче то, ако погледнем, дори душата на увисналата върху телта сврака не може да се побере в една шепа!

Край

© Йордан Радичков, 1984
© Издателство LiterNet, 14. 06. 2002
=============================
Публикация в кн. "Скакалец", С., 1984.
Публикация в кн. "Скандинавците", С., 1985.