ЗАЕКЪТ

Йордан Радичков

web | Педя земя

Не помня дали на третия или на четвъртия ден ковачите оставиха само три огнища, събрани едно до друго. Край тях наредиха всичките наковални и духала. Седемте метални къса трябваше да бъдат събрани в три, да се стопят в тях всичките чужди примеси, да се споят здраво, а после трите къса да легнат в едно-единствено огнище и най-яките ковачи да се заловят с тях. Заяко бе силно възбуден като гледаше как работата постепенно се събира в куп.

На следващия ден остана само едно огнище, голямо колкото селска софра, ковачите изсипваха по цяло кошле въглища в него и сухият майстор по заварките хвърляше по една капа счукан барешник. Стълбовете от искри се извиваха чак до средата на черницата, тъй че никакъв клюводръвец не посмя през тия няколко дни да застане денем на дървото.

Духалата свистяха и дишаха непрекъснато, мокри метли ръсеха вода върху жаравината, от водата огънят се разпалваше още повече, желязото омекваше като масло. Няколко чифта клещи го измъкваха върху една голяма наковалня, старият подвикваше: "Ъ! Ъ!" - младите ковачи издигаха и стоварваха чуковете, майсторите броеха и преобръщаха желязото под команда.

Цялата стара железария заедно с парчето железопътна релса мина през огньовете в тези няколко дни, пречисти се, събра се вкуп и набъбна като бича глава. Ту почервеняваше тази бича глава, ту побеляваше, ту ставаше осаждено синя, когато застиваше върху наковалнята. Заяко подрипваше било от едната страна, било от другата, пазеше се от големите огнени люспи, излитащи изпод чуковете. Черна ръжда като есенна шума се ронеше и ковачите, дето работеха наоколо, потъваха до глезени в нея.

Постепенно бичата глава взе да се оформя, изтеглиха се настрани два тъпи рога - рогата на наковалнята - муцуната се стесни надолу, клещите обърнаха главата да застане върху рогата си и чуковете взеха да сплескват муцуната. Върху сплеснатото тази бича глава трябваше да стои и да удържа главоломните удари на големите чукове. Страх да го събере човек, като гледаше тоя народ, струпай около желязото, обгърнат в искри и летящи огнени люспи, изпънал мускули и жили, заизвивал големите чукове. Чрез простата химия на огъня и пясъчника, донесен от реката, чрез простата механика на ударите този ковашки народ разрушаваше атомните ядра на стари разнородни стомани и железа, метеше ръждивия пърхут от тях и изковаваше едно единно ядро, изковаваше наковалня, в която ще бъдат премахнати всички железни граници и всичките породи ще застинат в единна прегръдка. От цяла каруца метални парчетии се оформи постепенно наковалнята, все още мека и глуха за ударите. Още много огън бе необходим и много път, докато се доловят в нея метални нотки, известна звънливост и радостен, пъргав и жив отглас на всяко повикване.

Що ли и нас някой така не ни пущи през огън, па да ни забие с чукове, па да ни обърне един към друг, па да изтрие всяка граница помежду ни, ами стоим ребром един спрямо другиго и всеки се е оградил с по десет коли тръне, а държавите са се оградили с по хиляда коли тръне и една спрямо друга стоят ребром! Коя от стомана, коя от кацарски чембер, коя от тенеке, коя пък ептен ръждясала, ама нà, стои ребром, щото, ако не стои, няма да я признаят за държава!

"Кой стои ребром, кой стои гърбом, а Америка и ребром и гърбом, а на всичко отгоре и с главата надолу виси." Рече това Заяко на опекуните, когато дойдоха привечер да видят наковалнята. А Истрати, най-старият, каза тогава: "Ние не стоиме ребром, с лице към всяка държава стоиме и която застане с лице към назе, и ние сме с лице към нея..."

Но за тая работа те говориха привечер, насядали около сварената гъска под черницата, а сега гъската - още не беше сварена, не, ами не беше и заклана още, един от синовете на Тико отиваше да я заколи, птицата се провикна за последен път: "Тромб!" и макар че главата й беше отсечена, продължаваше да си маха крилата, за да отлети в отвъдното.

Децата я оскубаха, напътствувани от Камена, по-късно краката й щръкнаха в котела над огъня и в мириса на въглища и на желязо се намеси в двора миризмата на гъше месо.

Това между другото бе забелязано от Заяко и от всички ковачи. Без дори и да бяха видели гъската, те знаеха, че щом наковалнята почне да се оформя, тя вече ще бъде турена на огъня. Само старият майстор на заварките не се интересуваше от гъската, цялото му внимание бе съсредоточено в наковалнята.

Най-после тя застана готова пред очите на ковачите, цялата зачервена и пламтяща. Мъжете се подпряха на чуковете, а Тико и старият майстор я повдигнаха с клещи и я поднесоха над голямото корито с вода. Почваше най-трудното, да се закали разкаленият метал, да стане пъргав на ударите, кънтящ и нечуплив. Не една наковалня се е разпуквала на две едва допирайки водата; не една наковалня е излизала без рога от коритото с вода. Рогата с трясък се откъсват, врят и подскачат в коритото, водата също ври и подскача, а наоколо потта на ковачите изстива бързо върху телата като посред зима.

Духалата замлъкнаха, огънят се стаи, хората се бяха струпали и всички очи бяха вперени в пламтящата наковалня. Двата чифта ръце работеха с клещите като два чифта волове, прекарали целия си живот в един и същи ярем. "Пфи!" - изписка водата преди още металът да я е докоснал и проблесна като острие на сабя. Ръцете на ковачите не трепнаха, ама продължиха да спускат бавно наковалнята в коритото, водата възвря и обгърна гневно нажежения рог; там, дето наковалнята се опираше в мократа стена на коритото, дървото запуши, пламна, чу се пищене и пукане. Но ръцете не спираха, ами продължаваха да отпускат напред, сега вече всичко кипеше и пукаше, наковалнята почти не се виждаше, гъста пара се виеше и усукваше бели кълба. Тя скри в себе си нажежения метал, клещите, ръцете на майсторите. Майсторите не трепнаха. Макар и да не виждаха, те с ръцете си усещаха вибрирането при закалката, "Ъ" - извика изведнъж старият - двамата изтеглиха леко назад наковалнята. Парата се разсея, макар и водата в коритото да продължаваше да дими. "Вода!" - рече старият и две ведра се плиснаха в коритото. Единият рог на наковалнята бе станал черен, после идваше една доста широка сива ивица, подир сивата ивица се къдреше остро изрязана синя ивица, като белег от посичано. По-нататък цветът бе морав, после ставаше бакърен и едва на края другият рог все още продължаваше да пламти и да раздрусва въздуха около себе си, като ореол на светия. "Добре" - рече старият и двамата отново заспускаха метала към водата. Синята ивица, дето напомняше белег от посичане, побягна яазад, огъваше се и се къдреше като жив кичур от женска коса, духан от вятъра. Ни веднъж не се скъса, само се огъваше и бягаше назад, премина във втората половина, стесни се, тръгна към другия рог.

- Бяга, бяга! - рече Тико.

Старият мълчеше.

Синият белег пробяга до края, изчезна, водата кипеше, парата се виеше нагоре, наковалнята отново се скри. Двамата майстори въздъхнаха, погледнаха се за първи път, погледнаха и околните. Отпуснаха клещите, оставиха ги заедно с наковалнята в коритото и стояха неподвижно може би докато човек преброи до пет или шест. После вдигнаха наковалнята, оставиха я на един дървен труп до огнището. Тя беше посиняла и суха. Старият взе малко чукче, удари с него от едната страна, удари от другата, после по средата, после по ръбовете н все се ослушваше какъв звук издава. "Таин!" - отговаряше наковалнята на почукването. "Ще нагреем още!" - каза старият.

Няколко пъти те я нагряваха слабо, каляваха я в коритото, пак я нагряваха, пак я потапяха - кога по-бавно, кога по-бързо - и след всяко изваждане старият опитваше с чукчето. И тя все казваше: "Таин!". На края това "таин" почна да се изчиства и след последното потапяне, щом ковачът я докосна с чукчето, наковалнята се обади чевръсто и звучно: "Тин!" Удари два пъти последователно: наковалнята му отговори два пъти последователно: "Тин-тин!"

"Да ти е честита и да ти храни децата!" - каза старият човек.

"Хайде да е честито, хайде хаирлия да е, хайде и не знам кво си!" - почнаха един през друг да честитят на Тико. Той благодареше и разправяше какъв страх е брал, като гледал синята ивица, дето бяга, няма ли да се скъса. Щото тази синя ивица показва къде е болна наковалнята, къде има шупли, къде не е добре заварена. Но ивицата преминала от началото по края, без да се скъса, и с още няколко по-меки закалявания наковалнята прочистила и звука си. Ковачът по звука познава различните железа и кое желязо от каква болест страда. Звукът на една наковалня трябва да е звънлив.

Той замаха с голям чук с все сила и я удари право в средата. "Тин!" - откликна весело наковалнята. "Хайде, момчета!" - рече ковачът.

И ковачите един през друг надигаха тежките чукове и започнаха да удрят наковалнята, сякаш се заканваха да я направят на сол, но наковалнята отхвърляше назад чуковете им с весело ектене. Синя, осаждена, неугледна между другите лъскави наковални, тя кънтеше при всеки удар, застанала спокойно за следващия. Повърхността й от ударите доби блясък, не тъй замайващ като на останалите, но все пак лъщеше по малко. Момчетата се умориха да бият, оставиха чуковете, Заяко взе един чук и пристъпи и той да удари. "Удари, удари! - окуражи го Тико. - Може па ти като я удариш, да се пръсне."

Заяко се извъртя й с все сили стовари чука отгоре. Наковалнята веднага изби чука от ръцете му и прокънтя тъй силно, сякаш в самите му уши беше извикала. Заяко застана изненадан, гледаше отхвръкналия отвъд духалата чук, а ушите му продължаваха да кънтят, сякаш десетки чукове биеха. Лека-полека към тях се приобщаваха ударите на нови чукове, станаха стотици, но ги чуваше по-слабо, като че някъде далече биеха някаква наковалня. После към тях се приобщиха нови, станаха хиляди, ама много далече бяха тия чукове и много далечен беше екотът на наковалнята.

То беше от ехото, в първия миг ушите му бяха заглъхнали и докато ехото се отдалечаваше и се разсейваше в кръг, преминавайки над цялото селце, над полето, реката и горите наоколо, му се струваше, че това е ектенето на хиляди железа, произнесено от едно гърло; подобно е и ектенето на окарината, когато всичките й клапи са отпушени и само палецът трепери на клапата откъм корема й, там, дето излиза въздухът от духалката.

Трябва да ви кажа, че колкото бърз и отсечен да е звукът на една наковалня, в него могат да се доловят гласовете на много стомани и железа. Войска когато върви и пее едногласна песен, напомня донякъде това. Хилядна войска, гърлата все мъжки, песента е едногласна, но в този едногласен хор се усеща, че пеят хиляди, макар и с едни и същи думи, с един и същи ритъм. Новата наковалня бе събрала в себе си гласовете на руска стомана и изтърканото желязо на стари подкови, подритвани по пътищата, на сечива, белязани с емблемата на две щръклета - старовремска марка на добра стомана, - какви ли не отломки от солинген и ковашко желязо за подкърпване на мотики, синджири от плугове марка "Глиган", германско желязо от войните, българска стомана, лята и кована в български фабрики. Огънят и чуковете бяха споили всичко в единна войска, песента бе станала едногласна. Но наковалнята освен гласовете на стомана и железа бе попила в себе си и всички удари на чуковете. До края на живота си при всеки удар и при всеки вик тя щеше да съживява тези удари, щото те бяха съхранени в стоманената й памет за вечни времена...

Тъкмо това бе чул с ушите си Заяко, чиито уши няколко дни бяха вървели само между наковални, духала и разжарени огнища. При всеки труд има магия. Подир години ковачите ще се разпилеят, всеки ще легне в своята могилка, но ще остане жива ръка, за да вдигне чука и да докосне наковалнята, и наковалнята ще извика събудена от удара. Бъдещият човек, който докосва наковалнята и чуе нейния екот, всъщност не ще чуе само звънливото: "Тинн!" - а ще получи съкратена информация за цялата история по сътворяването на една наковалня. Ухото ще разчете тази информация, ще я предаде на мисълта, а мисълта от своя страна ще я разчлени още повече и човекът, подпомогнат от своето въображение, ще нарисува последователно и отново цялата картина. Съмнявам се само в едно, дали бъдещият човек, разчитайки заключената информация в екота на една наковалня, ще се досети да включи в съживяваната от него картина и гъската, която виждам вече как е запечена под връшника, зачервява се и разнася ароматна пара около черницата.

Прочее да оставим новата наковалня и да се обърнем към гъската.

Седмица по-късно Заяко се яви при шивача, както се бе явил преди време с новия си гащиризон, за да може да види още един Заяк с нов гащиризон насреща си. Този път обаче нито бе облякъл нещо ново, нито носеше нещо за шиене. Шивачът си бодеше очите, наведен над някакъв плат, отвърна на поздрава му, без да вдига очи, и чак кога свърши конеца, го клъцна със зъби и се изправи.

"А, ти ли си? - рече шивачът. - Да знаеш, че има да ми връщаш една ютия въглища." "Знам - каза му Заяко - и като се сдобия с въглища, две ютии ще ти върна, но сега нямам. Квото имах, подпомогнах да направят наковалнята, а последното кошле отиде за едно огниво."

"Цяло кошле въглища за едно огниво! - учуди се шивачът. - Че с кошле въглища може цял плуг да направиш заедно с колелетата." "Може, разбира се - не се възпротиви Заяко. - Аз имах преди огниво, с едва капа въглища го направихме, ама толкова и огниво беше. Требе да се съсипеш от бой, докато извадиш една искра от него, па и не се знае дали искрата ще попадне точно на праханта, или ще мине покрай тебе и ще си замине, А това глей какво огниво е!"

Той извади едно тънко огниво, рогата му бяха завити като овнешки рога, после сплескани и допрени един до друг, за да е удобно за хващане. Порови в джоба, измъкна оттам кремък с цвета на восък, голям колкото дланта му. Замахна с огнивото, "чаат!" - рече стоманата върху камъка и цяла капа искри се изсипаха върху тезгяха на шивача. "Стой! - рипна се шивачът. - Ще ми подпалиш дюкяна!"

Върху тезгяха имаше платове, канаваца, вата и всякакви изрезки, шивачът почна да ги сбира бързо, а Заяко намести кремъка, замахна с огнивото и изсипа още една капа искри. "Недей си игра, ще изпогориш платовете на клиентите, кво ще правя после с тия клиенти!" - викаше му шивачът, докато смиташе тезгяха. "Клиенти!" - рече пренебрежително Заяко и спусна огнивото в джоба си.

Излезе навън, рече още веднъж: "Клиенти!" - и тръгна по улицата. За негов късмет се зададоха двама човеци, та можеше да им покаже какво огниво му е направил Тико ковачът от една проста пила. Двамата човеци одобриха огнивото, обаче не пушеха. "Ще намеря пушач" - помисли си Заяко и отиде при опекуна Истрати, защото опекунът Истрати пушеше като комин. Излезе жената на опекуна. Истрати бил отишъл да набива бобовици, щял да се върне на обяд. "Като го няма него, ще ида при Паунецо" - реши Заяко и подир четвърт час вече разговаряше с гайдаря. Паунецо пробваше нова гайда, беше намерил кожа от ялова овца. Заяко му показа огнивото и като удари с него по кремъка, засипа цялата кожа на яловата овца с искри.

"Кви са тия американски работи!" - рече Паунецо и прикри кожата зад гърба си. "Ми, американски! - рече Заяко. - Не видиш ли, че е огниво." "Бре!" - учуди се Паунецо и почна да разглежда огнивото.

Удари с него върху кремъка, целият му панталон се обля в искри, та човекът подрипна и почна да отупва панталона си. "То не дава да го докоснеш! Да гледаш да го криеш някъде и да внимаваш с него, че пожар може да стане! С това ако влезеш в плевнята и чатнеш, да знаеш, че плевнята ти ще изгори като барут!" "Знам аз" - каза Заяко, прибра си огнивото и се запъти към Васо Сърбино, да го покаже и там.

Васо бе събрал около себе си другоселци и им разправяше как е пекъл на шиш триста вола, ако не и више, за сватбата на сръбския крал Милан. Другоселците много го похвалиха, не толкова, че вярваха в тези триста вола, а щото се надяваха, че като го похвалят, той от своя страна ще склони да купи папурена рогозка. Тия другоселци бяха докарали папурени рогозки да ги продават в селцето, но търговията им не вървеше.

Заяко се възползува от туй, че се е събрал повечко народ, и още отдалече почна да пръска искри с огнивото. "Бре, бре! - рече Васо, щом го забеляза. - Ква па ще е тая дяволия, да не е американска работа!" (След гащиризона и карираното палто на Велика хората в селцето, щом видеха нещо у Заяко или у жена му, все питаха дали не е американска работа. Макар и най-прост предмет да видеха, питаха за всеки случай.) "Огниво - рече Заяко и го даде на Васо Сърбино да го разгледа, - направи ми го Тико ковачът." Оня опита, опърли си крачолите, показа го и на другоселците и докато те го опитваха, седна да разказва на Заяко, че това огниво е опасна работа, не дава да го пипнеш. À го пипнеш, à хвърля искри.

"Така е - каза Заяко. - Само да го допреш и пламва."

"Значи, е серт - каза Васо Сърбино. - Те така е и с човек, има некой с пръст само да го пипнеш, хвърля веднага искри и почва да дими. Аз по сръбско кога бех, на такваз жена попаднах, щом я докоснеш, хвърля искри и вдига пушилка. Да знаеш, че тая работа е от гъдел, ковачът ти е направил огниво с гъдел, стоманата винаги е нащрек. Има огнива, колкото и да го чешеш по корема, я хвърли една искра, я не..." "А, знам - рече Заяко, - нали преди с такова огниво си хващах огън. По един саат млатя, докато извадя искра, и то не си сигурен дали Искрата ще иде у праханта или ще иде у пазвата ти. После пак млатиш един час." "Е, видиш ли - каза му Васо, - значи съм бил прав. Същата тази жена, дето ти разправям, беше като огнивото, само че не беше сръбкиня, ами черногорка."

"Късметлии сте били вие!" - въздъхнаха другоселците и взеха да свиват на тръби своите рогозки. Васо рече: "Веднъж ли е било то! Да знаете от мене, че черногореца е барутлия човек, а по Босна и Херцеговина народът е бамбашка. И там се намира де, но не баш като по Черногорско, щом пипнеш с пръст, да хвърли искри."

"То и аз съм малко барутлия човек - рече Васо по-късно на Заяко, - та изглежда, че и затуй попадам все на барутлии." (Той гледаше как другоселците отнасяха свитите на тръби папурени рогозки и подвикваха без каквато и да било охота: "А рогозки! А рогозки! Айде на евтинията!" ) "Кога пекохме тия триста вола за сватбата на крал Милан, войската да вземе да пропущи, че на един шиш имало чвор, набучва вола на него и го върти заедно с другите волове. Аз нали обикалям, полкът строен, стои мирно, значи, и козирува, и гледа как само запипрям отгоре воловете и как давам разпореждане кой да завъртят, кой да свалят по-ниско над жаравата, кой да поиздърпат настрана, щото волът има дебело месо и ако го припърлиш отгоре, вътре остава сурово. Добре, ама по това време шишът, дето е с чвора, като рече "прас!" и целият вол пльосна в огъня. Па да е нещо малко, да го хванеш с ръка и да го измъкнеш, а то - вол! Как ще го измъкнеш от огъня с ръка. Развъртам се аз тогава, строй се - викам на полка, полкът се строи и единодушно измъкна вола. Оня вол пищи, значи, та се вдига пушилка, целият облепен с живи въглища. - Със зъби ще го изчистите от въглищата - изревах аз на полка и полкът, като се запретна, изчисти живите въглища със зъби, та да запомни кога е дялал шиш с чвор по средата. Хубаво огниво ти е направил ковачът! Петре бе, Петре - извика Васо Сърбино, - видя ли какво огниво е направил ковачът?"

По улицата вървяха Суса Тинина и мъжът й. Суса Тинина напред, мъжът й една крачка зад нея носеше ракитово кошле, пълно с люцерна. Жената носеше мотика на рамо.

"Като пуши, ще си направи - каза Суса Тинина вместо мъжа си. - Моят не пуши."

"Пуши не пуши, щом е мъж, требе да си има огниво. Мъж без огниво може ли?"

"Е!" - рече Петър Сусов и премести котлето с люцерна от едното на другото рамо.

Петър Сусов ни пиеше, ни пушеше, ни пък псуваше на майка. Заяко веднъж само го чу да пропсува, макар че толкова години бяха съседи. Веднъж Петровата коза се беше забила в една къпина, човекът хвърляше към нея буци пръст и викаше: "Циц! Циц де! Айде излизай от тая къпина де, циц!" Козата обаче само предеше с уши, тръскаше си главата и не мърдаше. "Бре, Петре бе - не се стърпя Суса Тинина, която плевеше паламида край гората, - ами че напсувай я, господ да я убие, да видиш как ще излети като костилка от къпината!" И тогава Петър Сусов, като изрева с цяло гърло, напсува козата, козата се совна през къпината и из целия път до пладнището все подвикваше обидено "Йе.. .йе!"

"Суса Тинина е жена с гъдел - рече Васо Сърбино, - ама Петър Сусов за нищо нефела! Глей само как се въртят панталоните му на задника. На шиш ли го пече жена му, като мокър чорап ли го изстисква, не знам. За такваз жена се иска по-барутлия човек. Оная, черногорката, беше такваз, а мъжът й по-смотан и от Петър Сусов, тя го върти както си знае." "Мигар може да има по-смотан човек от Петър Сусов?" - попита Заяко. "Може, може - поклати глава Васо Сърбино. - Петър Сусов не е толкова смотан, както го мислиме ние. Я виж с ква жена спи. Ние уж не сме смотани, ама като погледнеш с какво спиме, а?..." "Спиме, ама поглеждаме и по другите дворове - усмихна се Заяко, - а Петър Сусов все в земята гледа, завалията."

И си прибра огнивото Заяко и тръгна да попоглежда по чуждите дворове. Тук се поспре да покаже огнивото, там се поспре да каже: "Помага бог!" - или да попита: "Переш ли, переш ли?" На два пъти се засякоха с другоселците, ония бяха успели да продадат една папурена рогозка на загуба, дано се отприщи най-после и потръгне, обаче не им беше потръгнало. "То кога не ще, не ще" - каза им Заяко и за да ги успокои, им разказа как братът на неговата жена отишъл навремето чак в Аржентина, още преди войната, да вади по две песо на ден, а му плащали само по песо и половина.

"Мъри Аржентина - рече един от рогозарите, - оня разокавия е виновен за всичко." "Кой?" - попита Заяко. "Знам ли го - каза рогозарят. - Кога влизахме в селото срещнахме един разокав, едното му око гледа на едната страна, другото гледа ла другата страна. Тоя човек е, изглежда, щетник, затова не провървя. Лани пак така срещнахме щета и не ни вървя." "Не е нашенец тоя - каза Заяко, - другоселец е бил."

Заяко не вярваше в такива бабини деветини, но се отказа да убеждава рогозарите, защото виждаше, че са суеверни хора. Малко по-късно той разговаряше с опекунина Зарко Маринков и му показваше огнивото. Зарко Маринков го одобри, но смяташе, че запалката е далеч по-хубаво нещо от огнивото, огнивото е старовремска работа. Той имаше австрийска ветроупорна запалка, подарена от зет му. Лани зет му се залови да купи автомобил "Запорожец", не му достигаха хиляда и триста лева. Зарко Маринков се бръкна, та му даде хиляда и триста лева, а оня се бръкна в джоба, извади и му даде ветроупорната запалка. Това даде основание на Зарко Маринков да се хвали както със запалката, така и със зет си. "Само че бензин, пустото, не може да се намира винаги, требе все да моля камионджиите да ми точат по малко."

"Па аз никога няма да седна да се моля - рече му Заяко. - Не иде за една цигара тютюн да спираш цял камион, та да ти точне малко бензин. Моята работа е старовремска, ама е независима. От никого не зависиш и си хващаш огън, когато си щеш. Ако ти се свърши праханта, изваждаш малко вата от капата си, подпалваш я и те ти огън."

"Чак пък вата!" - не повярва опекунинът Зарко Маринков.

"И вата, и шаяк, всичко - рече Заяко. - Питай шивача как се подплаши да не изгоря материалите на клиентите му. Клиенти! - плю Заяко и си прибра огнивото. - Ще набера аз една торба букова прахан, сто години ще има да си паля цигарите с нея, па ти спирай камионджиите!"

Той си тръгна към къщи, като си правеше сметка из пътя кой ден да иде за букова прахан, но не можа да определи, защото не беше сигурен дали тъкмо тогава няма да се случи нещо, което да привлече вниманието му и да го отклони от пътя.

Времето засушаваше и ако бяха старите времена, сигурно мъжете щяха да се съберат да гонят змей нощем. Защото е известно, че змейовете пият водата на облаците, затова няма дъжд; обаче старите времена отминаха, никой вече не ходи да гони змей, макар че гоненето бе много хубава работа и ако на човек му излезе късмет, може да понабара едно-друго в най-пълно мълчание. Веднъж при гонитбата на змей опекунът Зарко Маринков налетя на воденичарката и оттогава все молеше господ дано засуши повече.

Но всичко това беше в старите времена. Сега пак има суша, но змейове няма.

Като го видя да идва по пътя и да чатка с огнивото, потънал до пояс в искри, жената на Заяко погледна в двора на Суса Тинина и веднага зърна черните й сколуфи, надвесени над оградата: онази също гледаше как Заяко върви по улицата, хвърля искри и светкавици - ще помислиш, че е свети Илия, размятал светкавици по улицата. После се обърна, та погледна и в двора на Тико ковача. Ковачът нещо работеше под навеса, а циганките стоеха под черницата и гледаха с лъскави очи как Заяко върви по улицата в ореол от искри. "Боже, ще ми уручасат мъжа!" - помисли Велика и заговори на Заяко, който влизаше вече в двора: "Некои жени като че не са виждали мъж и като че си нямат мъже, само по чуждите мъже гледат и очите им все по улиците, дано се зададе чужд мъж, да го погледнат!"

Ония веднага разбраха за кого се отнася забележката, циганките почнаха да викат на клюводръвците: "Иш! Иш!" - и обърнаха лъскавите си очи към черницата, а сколуфите на Суса Тинина пропаднаха мигновено зад оградата.

Иззад оградата се понесе смехът й. То не беше смях нейното, ами като че стреляше с гаубица - и гърмеж, и свистене, и ехо: "Ха-хо-иииии!"

Както очакваше Заяко, така се и случи - следващите няколко дни не можа да иде за букова прахан, от стопанското обединение "Родопа" дойдоха с един автовлак, та трябваше да ловят живи зайци с мрежи. Подир автовлака в селцето минаха неколцина от "Билкокооп", създадоха пункт за събиране на билки и диворастящи плодове. Заяко взе дейно участие в откриването на пункта - един навес, изоставен от стопанството, където на времето, при кооперирането, бяха събирали стари рала и трънени грапи. Откриването на пункта поизпразни селцето от народ. Жени и деца плъпнаха из горите да събират билки и диворастящи плодове. В двора на Тико ковача останаха само клюводръвците и ковачът - цялото циганско население се заби в горите да бере подбел, дива мента и маточина. Заяко видя една сутрин, че заедно с жените върви и Петър Сусов, да бере и той подбел и маточина, а Суса Хинина бе изправила пак сенарската ритла на коша за кукуруз и се качваше по нея нагоре към свраката.

Заяковата жена Велика взе също една торба и тръгна и тя да набере малко маточина. Заяко я отгледа как изчезна в ракитите, после се обърна, та проследи Суса Тинина. Суса Тинина стигна края на стълбата, развърза и пак върза обесената сврака, защото връвта се беше разхлабила. Като се пресягаше, сенарската ритла се подхлъзна, застана само на един крак, Суса Тинина отгоре изпищя: "Олеле, боже!" - и се хвана за връвта.

"Стой, не мърдай!" - извика Заяко. В един миг успя да се намери на улицата, влетя в двора, зад себе си чу тежки стъпки, но не се обърна да види кой тича на помощ, щото по кашлицата позна, че е Тико ковачът.

Двамата почти едновременно стигнаха до сенарската ритла, един я хвана от едната страна, другият я подпря от другата, ритлата в ръцете им трепереше. "Ох!" - въздъхна Суса Тинина, прекръсти се със свободната ръка и седна горе да превърже отново свраката, щото й се стори, че връвта отново се е разхлабила. Докато връзваше, докато се прекръстваше от време на време и въздъхваше: "Ох!" - Заяко и Тико ковачът гледаха нагоре и я съветваха да бъде спокойна. Пък тя се беше вече доста успокоила и съвсем спокойно попита двамата мъже дали е по-добре, дето е вързала свраката за двата крака. Според нея и вятър да духа, не може да я отнесе, по-яко е така.

"Верно, че така е по-яко - викаше Заяко отдолу и придържаше с една ръка капата си, за да не падне, щото много беше извил главата си нагоре, - но иначе за един крак е по-страшно. Като е вързана за един крак, свраката по-някак виси и е по-разперена, та ще плаши другите свраки." "И на мене така ми се чини" - рече жената, а ковачът допълни: "Така е."

Суса Тинина се пресегна, та върза свраката само за единия крак, свраката се разпери и заприлича повече на плашило, отколкото преди, докато беше вързана за двата крака. "Така е по-обесена - рече Суса Тинина - и ако..."

Но не можа да довърши, щото от улицата се чу женски глас: "Обеснико, аз да ходя за маточина, а ти да подпираш сенарски ритли! То добре, че си забравих торбата, та се върнах, иначе нямаше и да видя това. Ще има да чакаш ти да ида аз за маточина! Ти ще вървиш за маточина, па аз ще изправя една сенарска ритла и ще се качвам по нея."

Заяко хич и не се обърна да погледне към улицата. Без даже и да поглежда, той виждаше своята Велика. "Малей, малей!" - почна да се тюхка ковачът и гледаше как фустите на Суса Тинина слизат плавно по сенарската ритла.

"Е, искаш да оставиме жената да се утрепе ли?" - питаше Заяко по-късно жена си. "Да се утрепе!" - фучеше тя, влизаше и излизаше през вратата, на края тикна в ръцете на мъжа си платнена торба и го прати да бере маточина, той пи сода бикарбонат и замина. Тико стоеше малко настрана и подпитваше: "Как така ще я оставим да се утрепе!" - обаче Велика не го слушаше, ами изправи и тя сенарска ритла до стряхата на къщата, каза му да държи ритлата и се покачи по нея нагоре, понесла нанизан червен пипер.

До обяд ковачът държа ритлата и Велика украси цялата стряха на къщата с нанизан червен пипер. През цялото време не престана да подвиква силно: "Глей да се не подхлъзне ритлата!" Викаше силно, за да може Суса Тинина да я чуе, Суса Тинина я чуваше непрекъснато, на края не издържа, взе стара черга и бухалка и отиде да пере чергата на реката. Тъй силно бъхтеше чергата, че се чуваше в цялото селце. "А така!" - викаше наум Велика и окачваше вървите с пипер под стряхата.

През това време Заяко вървеше през гората, хич и не поглеждаше къде има маточина, къде има подбел, ами оглеждаше буките дали ще зърне по тях прахан. Нямаше нужда да оглежда дълго, прахан имаше навсякъде, почна да я кърти и да пълни торбата. До обед напълни цялата торба, намери голямо парче, колкото телешка глава, откърти и него, взе го под мишница и излезе на приветлива поляна, заобиколена от буки и подрасти. Тури праханта под главата си вместо възглавница, изтегна се по гръб и, загледан в небето, в пътуващите облаци или в летенето на птиците, се унесе и заспа.

Събуди се и преди още да отвори очи, усети, че някой го гледа. Първо отвори едното си око, откъм отвореното око нямаше никой. Затвори го, отвори другото око и видя преобърната, сякаш че я гледаше през теодолит, дъщерята на ковача, дето имаше две деца от двете женитби и едно трето без женитба. Беше яка и усмихната, с две големи торби едва ли не дълги колкото нея, изпъстрени с шарени кръпки. "Па те не е страх в гората - рече циганката и седна до Заяко. - Аз докато набера мента и маточина, си умрех от страх да ме не срещне мечка. Гора нали е, не може без мечка."

Тя се усмихваше.

Заяко също се поусмихна и се отмести, та тури главата си върху едната торба. Торбата беше мека и дъхава. После се пресегна, та хвана босата нога на циганката, кожата й беше студена. И още по-нагоре се пресегна, и още по-нагоре беше студена, само че по-гладка.

"Без гащи е" - рече си Заяко, докато я поваляше върху торбата. Сети се за миг за Суса Тинина, Суса Тинина беше с гащи, горе под стряхата при свраката. Но веднага забрави за Суса Тинина, почти задушен от миризмата на дива мента и маточина.

"Сега ще ти гори огънят" - каза му по-късно циганката, докато си оправяше полата, и все така се усмихваше, само че малко разсеяно. "Огънят ли?" - попита Заяко. "Огънят, огънят - рече му тя. - Нали знаеш, че който е хващал циганка, огънят му гори, а който не е хващал, огънят му само пуши и цялата пушилка му се навира в очите. Да видя сега дали ще ми купят билките, че както са се изпомачкали..."

Заяко искаше да й каже, че ще й купят билките, но тя не го дочака да довърши, ами преметна двете торби като дисаги и влезе бързо в гората. Заяко се ослуша, до слуха му достигна женски смях, човешки говор, някой почна да киха. Говорът, смехът и кихането идеха право към неговата поляна и на поляната излязоха жени от селцето, деца, подир децата пак идеха жени и сред жените се поклащаше и Петър Сусов, с голям чувал на гърба. Кихането идеше от Петър Сусов.

"Разгеле - рече Заяко, - да сме барем дружина!" - и вдигна и той торбата с праханта. "И ти ли подбел бра!" - попита го Петър Сусов. "Ми, подбел! - плю Заяко. - Прахан брах, нали имам ново огниво, ама праханта ми се свърши, та дойдох да набера малко букова прахан. Тя и ореховата е добра, даже е по-добра, ама не се намира вече орех, измръзнаха още в петдесет и втора година, кога се повтори зимата." "Верно, че тогава беше много студено и дето имаше орехи покрай реката, - все измръзнаха - каза Петър Сусов и кихна. - Бре ама съм се разкихал!" - "Да не си спал на сянка в гората и да си настинал?" - попита го Заяко. "Не бе, не съм спал - каза Петър Сусов, - ами налетях на една непозната билка, уж като маточина изглежда, ама не излезе маточина тая жена, ами кой я знае каква билка е била, като я помирисах и почнах да кихам, та досега." Той пак кихна.

Вкъщи Заяко попита жена си: "Ти ли накачи всичкия пипер?" - "Аз ами!" - рече жена му. "Ами че що не ме дочака да ти помагам, ще вземеш да паднеш от ритлата да се пребиеш!" "А - рече жена му, - мигар само ти можеш да държиш ритла? Мигар аз не мога да намеря кой да ми държи ритлата?" Заяко се прокашля малко насила и си замълча, повече не попита ни за пипера, ни за ритлата.

Изнесе голям котел на двора, изсипа в котела праханта и се залови да накладе огън. Накърши дърва, тури край дървата три високи камъка, върху тях по-късно щеше да тури котела, взе щипка слама, огъна я надве и с огнивото подпали парче прахан. Разпали хубаво праханта, тури я в щипката слама, завъртя я над главата си, сламата пламна тутакси. Напъха я под дървата, пламъците обгърнаха бързо вършините, чу се пращене и докато Заяко се усети, огнени езици го близнаха. "Бре, като че барут съм му турил!" - рече Заяко и постави котела на огъня. Върху праханта сипа говежда пикоч, после извади живи въглени и пепел, тури и тях също в котела, вдигна се пара, сместа вътре заклокочи.

Това беше сеч, или поне в селцето наричаха тази смес от живи въглени и пепел сеч. Заяко внимаваше праханта да не остане без вода, от време на време доливаше вода, пак хвърляше ту нажежена пепел, ту живи въглени, котелът пищеше, като че каляваха желязо в него. По някое време през прелеза мина Тико ковачът и дойде, та клекна и той край кипящия котел.

"Вие сте майстори на желязото и на стоманата - каза му Заяко, - а аз пък съм майстор на праханта. Тя също си има чалъм". "О - рече Велика, която събираше изсъхналото пране от опънат през двора тел. - Моят мъж, кога свари прахан, всички идат да вземат от него."

Беше й кеф, че Заяко умее да вари прахан.

Той наистина беше майстор в тая работа, вареше праханта в сеч, киснеше я не знам колко време, сушеше я не знам колко време и подир това я начукваше с голям чук, за да излезе пепелта от нея и да стане мека и пухкава. Той не казваше пухкава, ами власата. Праханта бухваше и според думите на Заяко, щом види искра, веднага пламва.

Но за да бухне праханта и да стане власата, му трябваха дни, сега котелът едва бе почнал да клокочи и само два пъти човекът му досипва вода. Още много вода щеше да досипва и още много сеч щеше да прави, защото варенето на прахан е сложен химически процес и когато този процес е протекъл нормално, праханта става магнетична за искрата, също като магнит привлича искрите от огнивото и кремъка. Спомняше си, че веднъж малко разсеяно вари прахан, излезе нефела, ни една искра не се залепи за нея. Докато бъбреха с ковача край огъня, а котелът над огъня димеше и клокочеше, в двора дойде и Петър Сусов, за да види как се вари прахан. Той клекна до двамата мъже, покихваше и си държеше главата малко на една страна, за да не влиза пушилка в очите му, а и да не му дразни пушилката кихавицата. Велика прибра прането, но продължи да щъка из двора и да си намира работа - за втори път преместваше едно гребло от избата до сайванта, но изглежда, че и под сайванта не й хареса, защото го понесе към хамбара. Край оградата с плашилото от сврачи пера се наредиха двете циганки със ситните деца, децата режеха бучиниш, а циганките си бяха пъхнали ръцете под престилките и гледаха огъня на Заяко.

Тримата мъже бяха наклякали край огъня по следния ред: Заяко беше от южната страна, Петър Сусов беше от източната страна, а Тико ковача от северната, той седеше направо на земята, гърбом към своята къща и към циганките; Петър Сусов също седеше гърбом към своята къща, само Заяко бе клекнал тъй, че и своята къща, и къщите на съседите виждаше като на длан. "Бре, че пуши!" - рече по едно време Петър Сусов и мина, та се премести откъм западната страна на огъня. Подир малко пак рече: "И тук пуши!" - кихна и се премести отново на предишното си място, макар че и там му влизаше пушилка в очите. "Ела на моето място!" - каза му Заяко и отстъпи, та Петър Сусов да седне от южната страна на огъня. Заяко доля вода в котела и седна от западната страна. Към него ни пушек идеше, ни искра. Пушекът и искрите от огъня се извиваха и танцуваха пред лицата на ковача и Петър Суоов, но до него не стигаха.

"То това ветър го върти, затуй пуши" - каза ковачът и се поотмести малко наляво, но пушекът и там го намери. "Че няма вятър" - каза Заяко и се огледа да види дали се поклащат листата на дърветата и дали някъде нещо трепка. Никъде нищо не трепкаше, бе настъпило пълно мъртвило; даже свраката, обесена на коша за кукуруз, стоеше неподвижно; тя обикновено се полюляваше и при най-лекия полъх на вятъра. - Я дайте да си смениме местата" - каза Заяко и тримата мъже се разместиха около огъня. Пушилката пак тръгна към ковача и Петър Сусов, Петър Сусов се разкиха още повече, стана, отстъпи назад и така стоя прав до свечеряване.

На свечеряване ковачът и Петър Сусов си отидоха, циганките останаха до оградата, а Заяко почна да обикаля около огъня и да проверява наистина ли пушекът бяга от него. Ако застанеше от източната страна, пушекът бягаше на запад, ако застанеше от запад, пушекът възвиваше и бягаше на изток. Излезеше ли от другата страна, обаче пушилка и искри от огъня не вървяха подир вятъра, ами гледаха от коя страна стои или седи Заяко. "Бре!" - рече си Заяко и почна да се почесва, щото, когато прост човек напряга мисълта си, за да реши някаква загадка, той обезателно подпомага своята мисъл, като се почесва. Но колкото и да се почесваше, Заяко не можа да разгадае защо пушекът и искрите бягат от него и отиват, да кажем, право у Тико ковача или у Петър Сусов.

Реши да не разпалва повече огъня, нека дотлее на двора, па утре ще го подкладе отново и ще я провери отново цялата тази работа. За пръв път, откакто е човек и помни, му се случваше пушекът да бяга от него. Стана, за да се прибере, и както се оглеждаше, зърна изведнъж зад плета лъскави цигански очи и циганска усмивка, здрачът размириса на дива мента и маточина. Човекът спря да се почесва, сетил се беше внезапно, че който е ловил циганка, огънят му ще гори и няма да му влиза пушилка в очите.

"Не може да бъде!" - каза си Заяко и се върна назад, та с едно дърво разрови тлеещата жарава. Вдигнаха се искри, минаха вдясно от него, пукаха и вървяха вкупом, после направиха обход и когато се обърна, ги видя да летят ниско над тревата и една по една да изгасват. Пак разрови огъня, този път искрите тръгнаха вкупом откъм лявата му страна, само една искра тръгна право към него, но като го доближи на една педя, се изплаши, направи няколко изплашени зигзага и изгасна в краката му.

"Ай да му се не види, истина било!" - мислеше по-късно Заяко. По едно време през нощта му се дощя да излезе на двора, да палне малко огън и да провери отново цялата работа. Но не беше удобно посред нощ да пали огън, затова се отказа, реши да дремне още малко и на развиделяване да бъде вече на двора. "Глей ти как ще взема да стана суеверен!" - рече си Заяко.

>>>

© Йордан Радичков, 1980
© Издателство LiterNet, 23. 07. 2002
=============================
Публикация в кн. "Педя земя", С., 1980.